Гордън Диксън
Световете на хаоса (15)

Четиринадесета глава

Постепенно той престана да чака. Надеждата, че може да дойде някой или да се появи някакво обяснение, го напусна и подобно на стрелката на компаса умът му се завъртя пак към магнетичния характер на по-раншните му мисли. Хал изброяваше на ум хората, за които знаеше, че са се посветили на битката с носителите на Армагедон, и се канеше към тях да добави още едно име — своето собствено.

Защото в този момент той осъзна, че също се е посветил на това. Само че между него и другите, за които се беше сетил, имаше една разлика. За разлика от тях той бе попаднал в този списък в момент, по-ранен от онези мигове, до които можеше да се добере съзнателната му памет. Изглеждаше, че още преди да го намерят в космическия кораб, бе съществувал план той да се превърне в част от една война, за която тогава дори не е и знаел, че се води.

Хал се върна пак към факта, че отвъд мембраната, в сенчестия склад на неговото подсъзнание има неща, принадлежащи на едно минало, по-старо от живота, който познаваше настоящото му съзнание. Усещаше, че там назад се крият отговори, достъпът до които за него е блокиран така, както образът на трезорната врата беше попречил на по-раншните му търсения. Сега обаче той не се движеше по задънена улица. У него витаеше сигурност, че причината той да е бил обречен на тази борба през цялото време е била скрита в неговото подсъзнание.

Същите инструменти, които досега му носеха отговори, сега щяха да продължат да работят за него. Хал затвори очите и ума си за килията около него и протегна ръка към материалите за едно ново стихотворение, което щеше да му даде следващите отговори.

Само че никакво стихотворение не се появи. Вместо това дойде нещо толкова силно, че Хал го изживя чрез неизразимо с думи видение или сън. Беше споменът за чут някога звук. Той проговори в ума му с такава изключителна острота, че нямаше никаква разлика между спомена и това да го чуе цялото със собствените си уши тук, в килията. Звукът беше от гайда. И Хал се улови, че плаче.

Плачеше не само заради музиката, но и заради това, което тя означаваше, заради болката и мъката от туй значение. Тръгна след болката и звука сякаш те бяха изплетена от злато и сребро нишка, и тя отпървом го вкара в мрака, а сетне го изведе отново в един облачен и мразовит есенен ден с високи хора, застанали около прясно изкопан гроб под върби с вече опадали листа и високи студени планински върхове.

Той схвана, че хората наоколо изглеждат толкова високи, защото той самият е още дете. Това бяха неговите роднини, а гробът вече бе запълнен, при все че ковчегът в него беше празен — сега обаче музиката го изпълваше наместо тялото, което следваше да бъде вътре. Мъжът, който свиреше на гайда и стоеше встрани от него, близо до горния край на гроба, беше чичо му. Баща му и майка му стояха зад надгробния камък, а неговият прачичо стоеше срещу чичо му. Единственият му друг чичо, близнакът на гайдаря, не беше там. Не беше успял да се завърне дори заради това погребение. От родата присъстваше още само неговият единствен брат, който сега беше на шестнадесет — с шест години по-голям от него и който след две години сам трябваше да напусне дома.

В долния край на гроба стояха шепа съседи и приятели. Също като близките роднини и те бяха облечени в черни дрехи, като се изключат петима с ориенталски лица, чиито бели жалейни роби се открояваха ярко на фона на черните одежди около тях.

Сетне музиката спря и баща му пристъпи с накуцване половин крачка напред, така че да може да захлупи с голямата си шепа заобления връх на надгробния камък и да произнесе думите, които се произнасят винаги от главата на семейството при погребението на някой от неговите членове.

— Той си е у дома — гласът на баща му беше дрезгав. — Спи до тези, които те обичаха, Джеймс, брате мой.

Баща му се извърна. Погребението беше приключило. Семейството, съседите и приятелите тръгнаха назад към голямата къща. Той самият обаче се замота и се отклони встрани, за да се шмугне в конюшнята.

Там, в познатия полумрак, затоплен от тежките тела на конете, той тръгна бавно по централния проход между яслите. Когато минаваше покрай тях, конете подаваха меките си носове над вратите, зад които бяха заключени, и изпръхтяваха към него, ала той не им обръщаше никакво внимание. В края на конюшнята тежко се отпусна върху бала прясно сено от наскоро отминалото лято и почувства твърдите кръгли греди на стената зад гърба си. Седеше, гледаше с невиждащи очи и си мислеше за Джеймс, когото никога повече нямаше да види.

След малко започна да му става хладно, ала студът идваше не от мразовития ден навън, а изотвътре. Този студ се разпростираше от някаква точка дълбоко вътре в него навън през тялото и крайниците му. Седеше и си припомняше какво беше чул предния ден, когато цялото семейство се беше събрало в гостната, за да изслуша мъжа, който бе командир на мъртвия му чичо, а сега щеше да им разкаже как е умрял Джеймс.

В разговора настъпи момент, когато офицерът, чието име беше Бродски — висок, жилав мъж на възрастта на баща му, — замлъкна насред думите си и погледна към него.

— Може би момчето…? — рече Бродски. Тъй като се чувстваше най-малък сред всички останали, той се напрегна.

— Не — остро отвърна баща му. — Той много скоро ще трябва да узнае как стават тия неща.

Той се отпусна. Щеше да се бори — та дори и срещу нареждането на баща си, — за да не го изгонят от това, което имаше да им каже офицерът.

Бродски кимна и продължи разказа си.

— Причина за това бяха две неща — рече бавно той, — и нито едно от тях не биваше да се случва. Първото беше, че директорът на Съвета в Дансуърт тайно възнамерявал да ни плати с помощта на някои доста солидни суми, обещани му от Уилям от Сета.

Дансуърт беше едно от княжествата на планетата, наречена Фрайланд, а неголямата война, в която беше умрял Джеймс, бе един от споровете между общностите на тази многолюдна планета, разраснал се до военен конфликт.

— Той, разбира се, го беше пазил в тайна от нас — продължи офицерът, — защото иначе ние щяхме предварително да поискаме гаранционен депозит. Очевидно никой в Дансуърт, дори и останалите членове на Съвета, не е знаел. Уилям, разбира се, беше заинтересован да контролира Дансуърт, или неговия опонент, или и двамата. Във всеки случай договорът беше подписан, нашите войски напреднаха доста от първоначалните си позиции в територията на противника, когато отново без да знаем, Уилям се отметнал от своето обещание към директора на Съвета, както вероятно е възнамерявал да стори още от самото начало.

Бродски спря и впи поглед в баща му.

— И това, разбира се, остави Дансуърт без пари, с които да ви плати — каза баща му. Мрачният му поглед се плъзна към чичото и брата на Хал. — На нашите хора и по-рано им се е случвало.

— Да — безизразно потвърди Бродски. — Във всеки случай директорът на Съвета решил да се опита да скрие новината за това от нас, докато не принудим противника да се предаде — а по него време изглеждаше, че това ще се случи само след няколко дни. Директорът наистина я скри от нас, само че не успя да я скрие от шпионите на противника. Щом научиха, ония се охрабриха, наеха от съседните държави доброволци, на които не биха могли да платят, освен ако не ни победяха, и ние изведнъж се озовахме срещу войска, три пъти по-многочислена от оная, срещу която бяхме подписали договор да се бием.

Бродски поспря и Хал видя, че тъмните очи на офицера за втори път се спират върху неговата дребна фигурка.

— Продължавай — рязко нареди баща му. — Трябва да ни разкажеш всичко, което има връзка с моя брат.

— Да — съгласи се офицерът. — Бяхме наели Джеймс като командир на една бойна част от местни дансуъртски милиционери. Но тъй като беше един от нашите, той, разбира се, получаваше заповеди само по нашата собствена командна верига. Тъй като го бяхме направили командир отскоро и тъй като неговата милиция не струваше кой знае колко, ние държахме неговата част в резерв. Ала когато научи за нарастването на силите на противника, директорът на Съвета се паникьоса и се опита да хвърли всички нас, всичките си налични войски в атака на живот и смърт. — В този момент и при нашите позиции, това си беше истинско самоубийство.

— Така че вие сте отказали — обади се за пръв път чичо му.

— Разбира се, че отказахме — натърти Бродски, като му хвърли един поглед. — Нашият шеф на оперативното командване с основание отхвърли заповедта на директора, което според договора можеше свободно да направи и което би следвало да направи при всички случаи. Само че онези милиционерски групи, които не бяха командвани от нашите собствени офицери, получиха заповедта, без отказа й, и я изпълниха. Те тръгнаха.

— Но момчето не е получило никаква заповед — обади се майка му.

— За нещастие — въздъхна леко Бродски, — той я е получил. Това е било второто нещо, което никога не биваше да се случва. Поделението на Джеймс беше част от една бойна единица на левия фланг на цялостните ни позиции и поддържаше връзка с Генералния щаб чрез централизираната комуникационна мрежа, чийто персонал беше нает почти изцяло сред редовете на местната милиция. Един от тия хора бил мъжът, получил съобщението до войските в района на Джеймс. Всички части в този район освен частта на Джеймс се командваха от офицери от милицията. Милиционерът от техния сектор на комуникационната мрежа придвижил заповедите за всички части, преди някой да му изтъкне, че заповедта до брат ти може да се изпрати само ако е преподписана от някой от неговите собствени командири. Тъй като милиционерът не знаел нищо за цялостната обстановка и тъй като очевидно му е било по-лесно да го направи, вместо да се свърже с нашето командване, той, без да е оторизиран, се подписал наместо командира на Джеймс под заповедта до него и я изпратил по мрежата на брат ти.

Бродски въздъхна повторно.

— Джеймс придвижил своята част заедно с цялата останала милиция около него — продължи той. — Било им наредено да следват определен маршрут и те влезли в контакт със силите на противника почти веднага. Джеймс трябва още от самото начало да е видял, че той и неговите хора са впримчени в битка с противник, който е твърде многочислен и добре въоръжен, за да могат да го задържат. Милицията от двете му страни, която се командвала от собствените й офицери, се оттеглила — бих казал, избягала. Той се свързал с комуникационната мрежа, обаче същият онзи милиционер, който преди това издал заповедите, се паникьосал, и той като директора на Съвета — и просто казал на Джеймс, че от дорсайското командване не са идвали никакви заповеди той да се оттегли.

Офицерът млъкна. В гостната се възцари необезпокоявана тишина.

— И така — каза офицерът, — това била последната връзка с неговата бойна част. Ние мислим, че той трябва да е приел, че нашите хора са имали някакви основания да искат той да удържи. Разбира се, съгласно Кодекса на наемниците той все още е можел да се оттегли по собствена инициатива, само че Джеймс не го направил. Направил обаче всичко възможно да се отбранява, докато позициите му били овладени, а той и хората му убити.

Очите на всички останали в стаята бяха сухи и не се отклоняваха от Бродски.

— Онзи милиционер бил убит след около час, когато била завладяна и позицията на комуникационната мрежа — меко продължи офицерът. — Ако не беше тъй, ние естествено щяхме да се разправяме с него, а и за вас като семейство щеше да има поне репарации. Само че Дансуърт банкрутира, така че дори и това не бе възможно. Останалите от нас, дето бяхме там, се върнахме у дома с пари, получени от нашите противници. Ние заплашихме, че ще удържим сами столицата на Дансуърт срещу тях, ако те не ни платят нужното за евакуация. За тях беше много по-евтино да поемат разноските по пътуването ни до дома, отколкото да заплатят цената на превземането на града от нас. А и ако не превземеха града за една седмица, те самите щяха да банкрутират и да не могат да запазят наетите милиционерски части, които им бяха нужни, за да контролират Дансуърт.

Бродски беше привършил разказа си. Последва дълго мълчание.

— Значи не се е случило нищо повече от онова, което е било необходимо — отсече баща му. — Ние всички ти благодарим, загдето ни разказа всичко това.

— Аха — обади се чичо му и за пръв път неговото открито, дружелюбно лице не изглеждаше така. В този мрачен момент той беше като огледален образ на оня мрачен мъж, неговия брат близнак. — Уилям от Сета, директорът на Съвета и мъртвия мъж от комуникациите. Трябва да подирим сметка и от тримата за тая работа.

— Директорът беше съден и екзекутиран от самите дансуъртци — поясни Бродски. — Заради него бяха убити и много от собствените му хора.

— Това все пак оставя… — подхвана чичо му, ала баща му го прекъсна:

— Няма никаква полза да определяме вината сега — рече баща му. — Това е животът и тия неща се случват.

При тези думи той бе дълбоко потресен, обаче тогава не каза нищо, а само гледаше как чичо му замлъкна, а останалите се изправиха на крака. Баща му подаде ръка на офицера и онзи я пое. За момент двамата застинаха със стиснати ръце.

— Благодаря ти — каза повторно баща му. — Ще можеш ли да останеш за погребалната служба?

— Ще ми се да можех — отвърна Бродски. — Съжалявам. Но някои наши ранени бойци все още пристигат.

— Разбираме те… — бе казал баща му…

… Вратата на конюшнята изскърца, отвори се широко и сцената от предишния ден се изпари, оставяйки у него единствено онази съвършена студенина, която го обзе, сякаш го бяха замразили в леден блок. Нейде на заден план съзнаваше, че чичо му с големи крачки приближава по коридора между клетките на конете.

— Юнак, какво правиш тук? — попита чичо му със загрижен глас. — Майка ти се тревожи за теб. Връщай се вкъщи.

Хал не отговори. Чичо му протегна ръка към него, но изведнъж се намръщи и коленичи така, че очите им се озоваха на едно равнище. Очите на мъжа се вгледаха в очите на детето, а лицето му изведнъж се изкриви в гримаса на болка и дълбок потрес.

— Ох, момче, момче — прошепна възрастният. Хал усети как големите ръце на чичо му обгърнаха неговото вдървено тяло. — Все още си прекалено млад за това. Твърде рано ти е да тръгнеш по този път. Недей, юнак, недей! Върни се!

Само че думите стигаха някак отдалеч до ушите му, сякаш бяха насочени към някой друг, а не към него. Някъде от студа вътре в себе си той впери нетрепващ поглед в очите на чичо си.

— Край — чу той собствения си глас. — Никога повече. Аз ще ги спра. Ще ги намеря и ще ги спра. Всички до един.

— Момче… — чичо му го притисна така, сякаш можеше да затопли по-дребното тяло с живата топлина на своето собствено. — Върни се. Върни се.

Дълго време изглеждаше като че ли чичо му говори на някой друг. След туй обаче в един кратък като въздишка миг студът се оттече от него. Полу в безсъзнание като реакция от току-що изпитаното, той залитна напред към рамото на чичо си и сякаш на сън усети как едни мощни ръце го вдигат като уморено дете и го изнасят от конюшнята…

За пореден път той се събуди в килията. За кратко, все още анестезиран от безсъзнателното, той си помисли, че отново е добре, но сетне се разтърси от неудържима кашлица и мигом откри, че напълно е спрял да диша. После успя да се избави от откъртената от кашлицата храчка и тозчас се поддаде на илюзията, че вече е в състояние да диша по-дълбоко. Тази илюзия обаче се загуби в подновеното съзнание за неговата треска, жестоко цепещата го глава и задръстените бели дробове.

Боледуването му не се бе облекчило. При все това обаче усети разлика. Сънят сякаш му беше върнал малка част от силите и посред болката и борбата да си поеме дъх, Хал усети някаква яснота на мисълта, каквато не бе чувствал дотогава. Зад това, което беше възприемал като мислене под свръхнатиска на подхранваните от треската и никога недостигани досега яснота на възприятията и прозрение, сега той — подобно на човек възстановяващ се от масивна доза стимулиращо лекарство — откриваше един по-различен и по-енергичен начин на възприемане, някакво усещане за фините елементи във всичко онова, което до този миг беше долавял или запаметил, както и за недостъпните му до този миг връзки между тия елементи. Нещо повече, чрез това усещане Хал за пръв път се почувства обхванат от едно невероятно чувство за вълнение — вълнението на изследовател, който най-накрая е пристъпил през хребета, изпречвал се пред погледа му, и който за пръв път съзира неоспоримо и ясно своята цел. Имаше усещането, че се намира на прага на нещо огромно, нещо, което беше преследвал цял живот, всъщност дори по-дълго, отколкото бе траял този живот, неизчислимо дълго време.

И ето че отново седнал с гръб, подпрян на килийната стена, той започна да изследва разликата, която предполагаше това ново усещане. Беше сякаш цялата вселена отвъд ограничения хоризонт на килията и коридора внезапно беше направила гигантска крачка насреща му. Той вече не правеше предположения за неясните сенки на възможните смисли току извън неговия достъп. Сега знаеше, че те са там и че пътят му към тях не може да бъде преграден.

Разсъждавайки така, той си позволи да последва стрелката на вътрешния компас на своята воля, и тъй премина почти без усилие в едно неизпитвано досега състояние. Бе буден, но същевременно сънуваше, а и съзнаваше, че сънува. Виждаше килията около себе си, но същевременно с далеч по-голяма яснота виждаше пейзажа на своя сън.

Беше се върнал в своето видение за каменистата равнина и кулата, към която беше вървял толкова дълго и толкова мъчително, докато самата кула сякаш се беше отдалечавала от него с всяка стъпка, която правеше към нея.

Сега за пръв път всичко беше променено. Той бе направил една огромна крачка и тя го беше довела по-близо до кулата. Сега Хал я гледаше от сравнително близо. Разделяше ги неголямо разстояние. В същото време обаче той забеляза, че е изминал успешно само по-лесната половина от своя път. Това, което го очакваше нататък, беше по-малко като разстояние, ала толкова по-трудно, че той схвана, че само неговата тренираност и закалка от дългото и трудно пътуване дотук бе сторило възможно да се надява да успее да прекоси последната ивица застрашителна земя, която лежеше помежду им.

Като погледна през рамо назад, Хал откри, че до този момент пътят му леко се е изкачвал, така че едва сега бе застанал на достатъчно високо място, та да може да види какво го очаква. Сред едрия камънак отпреде му започнаха да се разкриват очертания. Той стоеше върху разчупените и натрошени блокове на нещо, което някога трябваше да е било външно укрепление на някаква огромна отбранителна структура с такива чудовищни размери, че историческата Крак де Шевалие на Старата Земя би могла да се пусне вътре в нея и да се изгуби сред сенките на масивните градивни камъни, които оформяха вътрешните й структури. Това беше незапомнено древен замък и времето почти го бе унищожило. Единствено кулата, която представляваше най-вътрешната му крепост, последната защита на тоя замък, все още стоеше и го очакваше.

И Хал трябваше да се изкатери и да пропълзи именно през тоя лабиринт от порутени вътрешни и външни стени, от паднали замъчни зидове и задръстени с отломки вътрешни дворове, стаи и коридори, та най-сетне да се добере до входа на кулата. Това беше пътуване, което би било немислимо за него дори сега, ако не бяха ония промени в ума и тялото му, които бяха настъпили с годините — двойниците на онова закаляване, постигнато в съня му за дългото, самотно пътуване през каменистата равнина. Сега той беше по-възрастен, по-изкусен и с по-твърда воля. В него се бе натрупала една непреклонност. До този момент той не я беше забелязал, ала тя бе толкова твърда, че дори онова, което го очакваше, не можеше да й се изпречи. И също както някой би могъл да влезе в ада заради истински голяма цел, той пристъпи напред и слезе от порутените укрепления в скалистата и коварна пустош пред него и с тая стъпка напред най-накрая се усети решен и в мир със себе си.

Когато тръгна, той остави зад гърба си онази своя част, която го беше превела през по-раншните етапи на неговото пътуване и от която вече не се нуждаеше. Пораснал и различен, Хал се върна в самия себе си. Това негово „аз“ все още се намираше в килията, където сега започваше да вижда работата, която го чакаше, и пътят, по който трябваше да поеме, за да я свърши.