Гордън Диксън
Световете на хаоса (24)

Двадесет и трета глава

Моментът отмина също така рязко, както беше дошъл, оставяйки у Хал неувереност дали изобщо го е имало. Дланта му се плъзна надолу по стената и миг по-късно, когато я вдигна към челото си, той усети, че кожата там е хладна и влажна, сякаш половината от силата в него бе току-що изчерпана при едно гигантско усилие.

За момент Хал продължи да стои в стаята. После се обърна, тръгна обратно по коридора и отново сви към всекидневната. Докато вървеше по коридора, се чувстваше силно изчерпан — усещане далеч по-силно, но сходно с усещането за празнота и умора, което винаги го обземаше след създаването на някое стихотворение, което изневиделица и съвсем неочаквано се раждаше у него. Това бе реакция от неудържимостта на огромното вътрешно усилие, оставило го променен завинаги.

Само че при стихотворенията, каза си Хал, винаги му беше оставало и нещо постигнато, нещо материално, което преди това не беше притежавал. Докато в този случай…, но още докато си мислеше това, той осъзна, че и сега е постигнал нещо. У него имаше някаква промяна, така че сега Хал виждаше къщата с други очи.

Щом се озърнеше сега наоколо, забелязваше известна фамилиарност, която покриваше като патина всичко, на което попаднеше погледът му. Когато влезе във всекидневната, лицето на Ийчан Кан от портрета се беше превърнал в лице, което познаваше отблизо, с всички подробности. Пръстите и дланта му сякаш помнеха ефеса на сабята, която висеше над камината, а умственият му взор съзираше внезапния проблясък и сиянието на острието й при изваждане от ножницата. Всичко останало в помещението наоколо се отзоваваше и отекваше с подобно усещане за припомняне.

Потъна в креслото, където беше седнал за пръв път при пристигането си, и остана да седи там, чувствайки как силата му бавно се завръща, за да изпълни празнотата, оставена от онзи хлад, който беше изпитал при гробовете. Всичко около него в дома трептеше с мълчаливите звуци на своето минало. Хал седеше и се вслушваше в тях, а след малко някакъв порив го накара да скочи на крака от креслото.

Отиде до ъгъла на всекидневната — там, където последната плоча от ламперията докосваше стъклената северна стена. Дървената повърхност пред очите му беше равномерно полирана, но нещо вътре в него го накара да прилепи дланта на дясната си ръка върху дървото; плочата лесно се отмести, като се плъзна вдясно, за да разкрие висок и тесен отвор, водещ от всекидневната направо в библиотеката.

Той замръзна, вторачил очи в отвора. Сега си спомняше, че беше слушал за това от Малачи, когато старецът му беше разправял своите истории за Греймхаус. Беше споменавал за този врата — и за някаква нейна специална функция. Известно време не можеше да се сети какво точно бе чувал, а после всичко си дойде на мястото. Вратата беше предметът, където младите Греймовци измерваха височината си, докато растяха.

Хал погледна към лявата греда на касата — там, откъдето плочата се плъзгаше назад. Сега, когато вече внимаваше за това, ясно виждаше тънки, прилежно изрязани тъмни черти с инициали и дати покрай тях. Като погледна надолу, видя инициалите на Донал близо до пода. Нямаше обаче нито една отметка, която да е направена след като Донал бе навършил пет години.

По онова време Донал е бил най-малкият от всички възрастни Греймовци от мъжки пол. Нищо чудно, че след като осъзнало това, момчето се измъквало от всякакви нови измервания на ръста. Хал погледна прохода. Сега патината на спомена покриваше плътно и него, и Хал си припомни още нещо — как Малачи му беше разправял, че никой от всичките поколения Греймовци не е изпълвал този проход отгоре до долу и отляво до дясно, като се изключат близнаците — чичовците на Донал Йън и Кенси. Хал се взираше в касата на вратата с нейната многогодишна маркировка и у него се пробуди едно чувство, съставено от нещо като страх, смесен със странен, силен копнеж. Йън и Кенси са били прекалено едри дори за дорсай и сега той си представяше именно Йън, мрачния и масивен Йън, да стои на прага и да изпълва отвора.

Глупаво беше да си мисли той самият да се премери спрямо оставените на касата белези, та макар и в усамотението на този миг, за който нямаше нужда да знае който и да било друг. Само че както си стоеше така, желанието вътре в него се разпалваше, докато не стана неустоимо.

Логичната предна част на ума му се опита да отхвърли настрани тази идея. В нея нямаше нищо целенасочено. Във всеки случай големината сама по себе си нямаше значение. На четиринадесетте свята би трябвало да има безброй много хора, които са достатъчно едри не просто да запълнят отвора, но и дори да не могат да се вместят в него. Тук обаче доводите на логиката бяха безсилни. Онова, което го привличаше нататък, не беше въпросът за собствената му големина, а част от същото това търсене на идентичността с хората, живели тук, което в малката спалня го беше накарало да се устреми към Донал.

Хал отхвърли и последните си възражения. Мисълта, която го подканяше, представляваше само част от това, което беше дошъл да направи във Форали. Той пристъпи към отвора и застана изправен в него.

С внезапен, студен потрес той усети как долната страна на хоризонталната страница на касата го удари силно отгоре по главата. Замръзна на място. За секунда умът му отричаше значението на този контакт със скалпа му. Хал от години съзнаваше, че е далеч по-висок от обичайното. През последните години дори беше приел като нещо нормално това да гледа отвисоко другите хора. И въпреки това вътре в себе си винаги се беше дърпал от една действителност, в която ръстът му съответстваше на ръста на Йън Грейм. В неговото въображение Йън до такава степен се извисяваше като гигант над останалите, че за момент Хал не желаеше да приеме онова, което му беше съобщила вратата.

Приемането дойде бавно и едва след него той осъзна, че макар да беше усетил с глава горния праг на касата, не бе почувствал съответния допир на вертикалните страници до раменете си. Погледна вляво и вдясно и видя, че между нараменните кантове на якето му и страниците на касата оставаше между четири и шест сантиметра свободно пространство. При все че Хал все още можеше да наедрява и да качва килограми, беше малко вероятно да успее да навакса толкова голяма разлика в широчината на раменете. Странно, но у него се появи усещане за истинско облекчение. Не беше готов — все още не беше готов — да се опита да бъде един Йън.

Отстъпи крачка назад от прага. Вратата се плъзна обратно, сякаш сензорите й само бяха чакали той да се дръпне, и стената отново бе цяла. Хал се извърна пак към центъра на всекидневната. От мига на неговата идентификация с Донал съзнанието му бе станало по-ясно. Сега обаче, след като се беше измерил на вратата, това съзнание се издигна почти до прага на болезнеността.

Мирисът на въздуха в ноздрите му, цветовете, формите, звуците и отекването в къщата, когато се движеше из нея — светлината от прозорците и вътрешното осветление на дългия коридор покрай кабинетите и спалните — всичко това най-накрая беше изградило някаква връзка между него и хората, които някога също се бяха движили тук; и ето че той почувства, че също като тях мястото му е в къщата.

В това нямаше никакво чудо. Той знаеше, че всичко, което беше постигнал досега тук, беше напълно възможно за един човек. Фактът, че беше пресътворил Донал и останалите до степен буквално да усеща тяхното присъствие край себе си, беше постижение във възможностите на човешкия ум и въображение. Въпреки това обаче Хал имаше усещането, че се клатушка на ръба на нещо далеч по-внушително; на една стъпка от възможното в някаква област, където никой друг досега не беше пристъпвал.

Той потръпна. Заедно с повишената чувствителност на сетивата яснотата на ума му също бе станала едва ли не болезнено голяма; и сега тази яснота му позволи да открие единствената част от къщата, която през цялото време досега несъзнателно беше избягвал. Аманда му беше казала, че в един дорсайски дом, мястото, където се вземат решенията — не само деловите, но и семейните, е трапезарията. Като си припомни това, умът му най-накрая се обърна към трапезарията, знаейки, че не някъде другаде, а именно тук ще открие най-голяма част от същността и целите на Донал.

Хал направи крачка към трапезарията, но го възпря някакъв страх. Той застана на място, а после седна в едно от креслата във всекидневната. Загледа се във входа пред себе си, опитвайки се да проумее безликия, но съвсем реален ужас, който се разгоря в мига, когато реши да влезе там.

После се устреми да се пребори с него така, както го беше учил Уолтър. Съвсем съзнателно направи почти физическото усилие, необходимо за да отдели емоцията от себе си. Принуди се да онагледи в ума си онова, от което се плашеше, като безформена сянка, застанала на неголямо разстояние от него. Придаде й форма и я обмисли. Сама по себе си тя не беше важна. Важното беше въздействието, което тя оказваше върху му. Но за да проумее това въздействие, Хал трябваше да разбере какво представляваше тя; а какво всъщност представляваше?

Не беше самото помещение, нито пък мисълта за това, което можеше да открие вътре. Боеше се от онова необратимо нещо, което това откритие можеше да стори с него самия. Да влезе в трапезарията в настоящото си състояние на свръхчувствителност означаваше най-накрая да открие каква част от него е той самият и каква част е Донал. И ако се налагаше да узнае онова, което се боеше да узнае…

… Той можеше да открие, че е обречен да извърши нещо, от което няма връщане назад. Вероятно пред него се намираше онази граница, от която всички мъже и жени инстинктивно се боят — границата между възможното и невъзможното; и ако това беше тъй, озовеше ли се веднъж в невъзможното, Хал можеше завинаги да остане в него.

Внезапно осъзна, че този страх е стар — стар не само за него, но стар за цялото човечество. Страхът от това да напуснеш безопасността на известното, за да навлезеш в мрака на неизвестността с всичките невъобразими опасности, които могат да те очакват там. И както проумяваше сега, на този страх имаше само едно противодействие — също тъй старо като него. Огромното желание независимо от всичко да продължиш да растеш и да рискуваш, да откриваш и да се учиш.

Щом най-сетне проумя това, Хал за пръв път разбра, че решението за това самообвързване, от което се боеше сега, е същото решение, което веднъж вече бе взел — много, много отдавна. Изправен пред избора дали да влезе в непознатото, той беше човек, който винаги щеше да тръгне напред. Сякаш изпратени от някого от дълбините на паметта му изплуваха няколко реда от една поема на Робърт Браунинг:

… стояха наредени по билото на планината,

да видят те последния ми миг — рамка жива

за нов триптих! Щом светлината лизна ги игрива,

аз ги съзрях и разпознах. И въпреки съдбата,

неустрашимо рога си надигнах към устата

и го надух.

„Чайлд Роланд в Тъмната кула дойде“

Пътят, който Хал беше избрал за себе си, го беше отвел в килията на Хармония. И точно пътят, който беше избрал за себе си, го беше довел в тази къща, в тази стая и в този миг. Той се изправи на крака, пресече всекидневната и влезе в трапезарията.

Дългото смълчано помещение тънеше в полумрак. За разлика от другите стаи, в които бе влизал, тук автоматичните сензори не бяха дръпнали завесите от прозорците. Не ги дръпнаха и сега, когато той влезе. Бяха от тежка, но мека материя със светлокафяв цвят и бялата светлина на Фомалхо не проникваше през тях, а ги караше меко да греят, така че стаята изглеждаше като уловена в някакъв луминесциращ кехлибарен полумрак.

В този полумрак дългият празен плот на масата и изправените резбовани столове, наредени от двете й страни, както и онзи единствен стол в горния край на масата откъм кухнята блестяха с тъй тъмнокафявата си дървесина, че изглеждаха почти черни. Таванът тук беше по-нисък, отколкото във всекидневната, и хоризонталните греди, които го държаха, се виждаха, така че самата атмосфера на стаята, затворена и населена със спокойствие, изглеждаше дори още по-приглушена и вечно неизменна, отколкото в останалата част от къщата.

Единствените ярки петна в трапезарията се намираха на дългата стена срещу прозорците. На еднакво разстояние една от друга на стената висяха шест малки, архаични двумерни картини с тесни рамки, изобразяващи пленарни сцени; като контраст зад единствения стол в челото на масата, вляво от Хал, беше входът откъм кухнята.

Светлината и спокойствието на това място сякаш потекоха около Хал, откъсвайки го от останалата част на къщата. „Всичко друго може да се промени“, сякаш говореше трапезарията, „но аз не съм се променила за двеста години“. Хал пристъпи напред и бавно тръгна покрай стената, поспирайки се да погледне на минаване малките рамкирани картини.

Сцените изобразяваха поред планина, езеро, долчинка и морски бряг и представляваха репродукции, които сигурно бяха толкова стари, колкото беше и споменът на Ийчан Кан за такива места. И всички бяха от Земята. Цветовете на земята и небето, пропорциите между склоновете и равнинните места не можеха да се видят никъде другаде. Хиляди дребни, незначителни детайли свидетелстваха за първообраза на всяко изображение. За кратко те предизвикаха у Хал спомени, които отдавна не му бяха идвали на ум, и той изпита внезапна и остра носталгия по Скалистите планини, които помнеше от собственото си детство.

После обаче усещането изчезна, изтрито от властта на чувството, което идваше от всичко наоколо. Чувство, просмукано в стените и пода, в столовете и масата, и преди всичко във всички тия картини по стените — чувството за семейство, което повече от двеста години беше живяло и умирало тук според своите собствени правила. Когато Хал беше много малък, Малачи веднъж му беше цитирал една поговорка: че Дорсай — повече от всеки друг свят — това са неговите хора. Не неговите богатства, неговата сила или неговата репутация, а неговите хора. Тук, в тази дълга, смълчана стая поговорката излезе от паметта му, за да го погледне право в лицето.

Така, както биха излезли хората от този род. Хал отиде бавно до челото на масата и застана на известно разстояние от нейния ъгъл, загледан по дължината й. Всички те бяха седели тук по едно или друго време, откакто са били издигнати тези стени. Хората, чиито имена беше видял на надгробните плочи — Ийчан Кан, Мелиса и Клетус Греъм, Камал Грейм; Ийчан, бащата на Донал, Мор — братът на Донал; Джеймс, Кенси и Йън — неговите чичовци; Лия — жената на Йън; Саймън, Камал и Джеймс — синовете на Йън… и останалите.

Включително Донал.

Донал сигурно беше седял често тук преди нощта на завършването на Академията, нощта преди да замине за първия си договор. Само че онази нощ, след вечерята, той за пръв път се е присъединил към другите от рода, които вече бяха имали своите заминавания; онези, които бяха напускали родната си планета по договор, за да се бият за други хора, които не са познавали. Тогава за пръв път ще да се е почувствал едно цяло с по-възрастните си роднини, които вече били постигнали онова, което той се е опасявал, че не е нито по силите, нито по уменията му някога да постигне. Оная вечер вратата към четиринадесетте свята за пръв път ще да му се е видяла отворена за него и той сигурно е погледнал през нея и на хората около себе си с нови очи.

Хал тръгна бавно покрай картините към челото на масата и застана там зад единичния стол, загледан по дължината на трапезарията. Кой ли от онези, които са излизали в чужди светове, е бил тук във Форали вечерта преди заминаването на Донал?

Камал Кан Грейм — само че той не ще да е бил заедно с останалите на масата. По времето, когато Донал заминал, Камал е бил прикован на легло. Ийчан, разбира се, също. Той си стоял у дома, откакто десният му крак бил толкова зле ранен, че вече не бил способен да командва боен отряд. Хал се опита да си припомни кой друг би могъл да е присъствал тук и бавно, сякаш с тяхното собствено съгласие имената изплаваха на повърхността на паметта му. Йън и Кенси са били тогава у дома. А също и Мор, по-големият брат на Донал, е бил в домашен отпуск от силите на Дружествените светове. Джеймс бил умрял седем години по-рано в Дансуърт.

Така че…, след вечерята онази вечер около масата са седели петима от рода. Нетрепващият полумрак на помещението около Хал сякаш се сгъсти. Ийчан ще да е бил тук, на челото на масата — на стола, който сега се намираше пред Хал. Йън и Кенси като следващите двама по възраст би трябвало да заемат първите столове от двете страни на Ийчан. Само че близнаците винаги сядали един до друг — и през онази нощ по изграден с годините навик те пак са седели от лявата страна на Ийчан — със стената зад гърба и обзор към двата входа на помещението. Следователно вдясно от Ийчан трябва да е бил Мор, а на стола до неговия…

Хал напусна мястото си в челото на масата и закрачи покрай нея, за да застане зад втория стол от дясната страна на Ийчан — стола, който би трябвало да е заемал Донал.

Хал фокусира едновременно ума и очите си, пресъздавайки сцената на ум. Загледан в празните столове, той ги запълни с образите на мъжете, чиито снимки бе виждал в книгите за Донал. Ийчан, сега висок и слаб, тъй като вече не е в състояние да поддържа оная физическа активност, която е поддържал по-рано. Ето защо раменете му изглеждат ненормално широки да останалата част от тялото и под тъмното, мършаво лице. Лице с ясно очертани скоби около устата и врязана дълбоко между черните хоризонтални вежди бръчка от смръщване, породено от неспоменаваната хронична болка.

Йън и Кенси, приличащи си като огледални образи, но все пак явно различни заради вътрешните си характеристики, които променят целия им външен вид; и двамата са по-високи дори от Ийчан и Мор и с онази масивност на работещата мускулатура, загубена от Ийчан. Мор, по-слаб от двамата си чичовци, с гладко лице и по-млад, ала с нещо самотно и гладно в тъмните очи.

И Донал… с половин глава по-нисък от Мор и по-слаб дори от него с онази двойна разлика, създадена от по-свежата младост и по-дребните кости, така че сега на тази маса изглежда като момче сред мъжете.

Ийчан — приведен напред и подпрял долната част на ръцете си на масата; Йън — изправен и мрачен, Кенси — винаги готов да се разсмее, тъй като винаги се е смял. Мор — приведен напред, жадуващ да говори. И Донал… който слуша всички тях.

Разговорът им ще да е бил работен, за условията, при които са се трудели професионалните войници на ония светове, където мъжете са били за последно, преди да се приберат у дома. Обикновен делови разговор, но предназначен за ушите на Донал, така че да могат да го информират, без да изглежда, че му дават преки съвети…

Звукът от гласовете им се разнасял и отеквал от гредите над главите им — бързо и бавно. Твърдение и реакция. Пауза и нови думи.

— Страстите са вампири — бе казал Ийчан. — Войниклъкът си е чисто изкуство…

— А ти, Ийчан — бе запитал Мор баща си, — би ли останал у дома, ако беше млад и имаше два здрави крака?

— Ийчан е прав — говореше Йън. — Те не престават да мечтаят, че могат да ни спитят — нас, свободните хора — в една обща буца и сетне да водят преговори с тая буца за възможността да размахат камшика над всички останали светове. Това е опасността…

— Докато кантоните са независими от Съвета — рече Ийчан…

— Нищо не стои на едно място — обади се Кенси…

И при тези пет думи уискито изглежда нахлу в главата на Донал, така че масата и мургавите кокалести лица пред него сякаш заплаваха в сумрака на трапезарията, а гласът на Кенси долиташе като рев от разстояние.

Стаята около Хал се изпълваше с нови и нови Греймовци от преди това и после, които заеха свободните столове на масата и се включиха в разговора, така че гласовете им загърмяха, смесиха се и атмосферата в трапезарията се нажежи… а сетне събирането след вечерята приключи изведнъж. Всички станаха, за да отидат по леглата си, така че на сутринта да могат да тръгнат рано. Трапезарията беше претъпкана с високи тела и звучни гласове, а неговата глава се завъртя.

Трябваше да се измъкне сам оттук. Беше твърде близо до нещо, което сега го бе повдигнало и го отнасяше все по-бързо и по-бързо, така че скоро нямаше да е по силите му да се освободи. Той се обърна към онова, което си мислеше, че е входът към всекидневната, ала което вече не бе в състояние да види заради всички тия фигури наоколо. С препъване си проби път през тях, усещайки как силата му се изчерпва. Само че не можа да види изхода, а нямаше сила да се обърне и да излезе от другата врата…

Нечии здрави ръце го уловиха и задържаха, а после го насочиха през облак от призраци върху несигурните му нозе. Внезапно усети на лицето си свеж въздух, ветрец, който го духаше. Дясното му стъпало пропадна едно стъпало надолу и се стовари върху някаква поддаваща повърхност, а ръцете, които го държаха, го накараха да спре.

— Дишай дълбоко — нареди нечий глас. — Сега… още веднъж!

Той се подчини и зрението му бавно се проясни, за да му покаже земята, планините и небето. Стоеше на тревата току до външната врата на Греймхаус, а човекът, който го държеше на крака, беше Аманда.