Гордън Диксън
Световете на хаоса (25)

Двадесет и четвърта глава

— По-добре да те заведа вкъщи — бе казала Аманда. Замаян и вцепенен, той не възрази. Усещането продължи през по-голямата част от пътуването им обратно до Фал Морган, така че после от това пътуване си спомняше малко неща. Едва когато приближиха Фал Морган, главата му се проясни и Хал осъзна факта, че се чувства кух и слаб; сякаш някакво крайно физическо усилие беше изчерпило всичките му сили.

— Съжалявам — каза той на Аманда, когато най-накрая влезе, препъвайки се във всекидневната на Фал Морган. — Не мислех, че ще представлява някакъв проблем. Имам усещането, че просто ме нокаутира…

— Знам — отвърна тя. Очите й — почти мрачни и бездънни — не се отделяха от него. — Сега ти трябва почивка.

Извърна го настрани като дете, поведе го през хола към стаята, която беше използвал предишната нощ, и го накара да приседне на ръба на леглото. Хал не забеляза тя да дава някакъв сигнал на сензорите, обаче завесите на прозорците се събраха и стаята потъна в полумрак.

— Сега спи — ясно произнесе гласът на Аманда от тъмното.

Хал чу как вратата се затвори. Все още седеше на ръба на леглото, но сега падна назад. Обърна се замръзнал на една страна, протегна ръка да придърпа тежката кувертюра, с която беше покрито леглото, и мигом заспа.

Събуди се чак следващата сутрин. Измъкна се от леглото, облече се и тръгна да търси Аманда. Откри я в един кабинет до всекидневната, седнала зад бюро, което беше затрупано с нещо като подвързани разпечатки на договори. Аманда се взираше във вградения в плота на бюрото екран и държеше в ръка писец — очевидно нанасяше корекции на това, което виждаше на екрана. Когато той надникна в кабинета, Аманда вдигна глава.

— Влизай — покани го тя и Хал влезе вътре. — Как се чувстваш?

— Нестабилен — отговори той. Всъщност имаше усещането, че откакто е слязъл от коня на връщане от Форали, изобщо не е спал.

— Тогава седни — рече Аманда и остави писеца, който държеше.

Хал с благодарност се отпусна на едно добре тапицирано кресло. Тя проницателно го изгледа.

— Няколко дни ще трябва да кротуваш — каза тя. — Какво мога да направя за теб?

— Кажи ми как да си уредя някакъв транспорт обратно до Омалу — отговори Хал. — Достатъчно дълго ти се натрапвах тук.

— Когато започнеш да ми се натрапваш, ще ти кажа — отсече Аманда. — Колкото за Омалу, не си във форма да ходиш където и да било.

— Ще трябва да отида — възрази той. — Имам да върша разни неща там. Налага се да отида, за да видя как е този, дето представлява Дорсай.

— Значи искаш да видиш Сивите капитани.

Хал се облещи в нея.

— Кой?

Аманда се усмихна.

— Това е стар термин — отвърна. — Не мисля, че някой знае откъде е дошъл. Още по времето на Клетус ние сме престанали да използваме термина „капитан“ като военен ранг навсякъде другаде, освен на космическите кораби. Тук това название е започнало да означава човек, който е утвърден и признат водач, жена или мъж, на когото другите хора се доверяват — доверяват се дотолкова, че го оставят да взема решения. Първата и втората Аманда са били Сиви капитани.

— А третата? — Хал я погледна.

— Да. И третата също — рече Аманда, без никаква усмивка. — Въпросът обаче е там, че ти желаеш да говориш със Сивите капитани, а те обикновено не се намират в Омалу. Те са там, където живеят на Дорсай.

— Тогава ще се наложи да разговарям един по един с тях и да ги накарам да се съгласят да се съберем, така че да мога да говоря пред всички заедно.

Няколко секунди тя го гледа, без да каже и дума.

— Дори и да беше във форма — бавно заяви Аманда най-накрая, — а ти не си, това пак щеше да е погрешен начин за действие. В състоянието, в което си сега, ти просто не си годен да разговаряш с когото и да било. Първото нещо, което трябва да направиш, е да си стъпиш на краката, а това изисква около седмица.

Той поклати глава.

— Не толкова дълго — възрази Хал.

— Толкова дълго.

— Във всеки случай, — той подпря ръце на подлакътниците на стола и се накани да стане, — това не търпи отлагане…

— Не, търпи!

— Ти не разбираш — дланите му увиснаха от подлакътниците на креслото. — Като за начало ще ти кажа, че имам важно съобщение от Екзотиките за всички дорсайски хора. А това, което е още по-важно, е, че трябва лично да разговарям с тези капитани. Има нещо, което трябва да ги накарам да разберат. Ние сме се запътили към нещо, което може да унищожи всичко, за което са се борили дорсаите, както и по-голямата част от всички останали… Не зная как да направя така, че да разбереш…

— Аз вече го разбрах — отвърна Аманда.

Хал я изгледа с неприятното усещане, че нещата му се изплъзват от контрол.

— Първата нощ, която прекара тук — тя го загледа непоколебимо, а тюркоазените й очи бяха бездънни. — Тогава ти ми разказа всичко.

— Разказал съм ти всичко? — възкликна Хал. — Всичко?

— Мисля, че всичко — потвърди Аманда. Отново последва пауза от няколко секунди, през която очите й го наблюдаваха. — Зная какво искаш да се направи и за разлика от теб, зная как да се направи. Преди да можеш да се срещнеш със Сивите капитани, всички те трябва да се съберат някъде. Това някъде спокойно може да бъде Форали.

— Форали? — той се ококори към нея.

— Защо не? — запита тя. — За такова събиране е необходимо доста пространство, а точно сега Форали не се използва.

Аманда млъкна и го загледа. За момент той самият остана безмълвен. При мисълта, да говори пред тия хора в Греймхаус вътре в него се разля хлад и за момент Хал почти забрави, че и Аманда е тук. Сетне умът и очите му се върнаха към нея, за да открият, че тя все още го наблюдава.

— Аз мога да извикам Сивите капитани заради теб — рече тя, — и да получа известна помощ от тукашния окръг, ако се окаже, че трябва да се погрижим за положението. Това няма да отнеме повече от един ден, освен ако е необходимо някои от тях да пренощуват тук, преди да потеглят за вкъщи.

Хал се колебаеше.

— Би могла да им предложиш да дойдат? — запита той. — И мислиш, че ще дойдат?

— Да — отсече Аманда. — Ще дойдат.

— Аз не мога… — и тук не му стигнаха думи.

— Какво не можеш? Не можеш да се натрапваш? — Аманда се поусмихна. — Че това е за наше добро, нали така?

— Така е… — започна той. — Разбира се. И все пак…

— Тогава е уредено — приключи тя. — Ще пратя съобщение на хората, които трябва да дойдат тук. Междувременно можеш да си отпочинеш. Ще ти трябва поне седмица.

— Колко време ще отнеме да ги събереш заедно? — попита той, все още с неприятното усещане, че нещата му се изплъзват от ръцете.

— При спешност около шест часа — Аманда го изгледа почти студено. — В случай като този, когато не е нужно да се бърза, поне една седмица, за да се намери удобно време, та всички да се съберат. След седмица ти би следвало да можеш да говориш пред поне две трети от тях.

— Само две трети? — каза Хал. — Две трети достатъчно ли е?

— Ако успееш да убедиш по-голямата част от тези две трети — отговори Аманда, — в крайна сметка няма да имаш проблеми да събереш повече от половината на своя страна. Всеки трябва да вземе самостоятелно решение, но всички до един са разумни хора. Ако им се види смислено, повечето ще се вслушат в думите ти и ще ги предадат на своите хора.

— Да-а — проточи Хал. Все още не беше убеден в това, което тя му бе казала, обаче разговорът, колкото и да беше кротък, го изтощи.

— Тогава аз ще имам грижата — и Аманда проницателно го погледна. — Можеш ли да си приготвиш нещо за ядене? В момента съм претрупана с работа.

— Разбира се — отговори Хал.

Тя му се усмихна за секунда и лицето й се преобрази. Сетне устата и очите й станаха строги и съвсем делови.

— Добре тогава — рече Аманда и като взе отново писеца, насочи цялото си внимание към екрана на бюрото си. — Не се колебай да ме извикаш, ако се налага.

За секунда той продължи да стои и да я гледа. Тук имаше нещо странно. Когато пристигна, в началото Аманда се държеше като дружелюбен непознат — вежлив, но открит. Сега хем му беше много по-близка, хем бе издигнала някаква стена помежду им — сякаш беше навлякла някаква собствена броня. Хал се обърна и тръгна към кухнята. Усещаше краката си като гумени и с труд придвижваше с тях тялото си по коридорите.

Нахрани се и незабавно се почувства жаден за сън. Върна се в спалнята си и се стовари на леглото, като по-късно се надигна за кратко, само колкото отново да яде и да заспи.

Аманда се оказа права. Минаха почти цели три дни, преди да започне да се чувства нормално. Взе да му се струва, че тази седмица, която беше необходима, за да се съберат Сивите капитани, щеше да му дойде добре.

Този път обаче го беше обзела по-различна слабост. Без съмнение остатъците от физическото изтощение, на което се беше подложил на Хармония, все още бяха налице. И въпреки това истинското естество на сегашното му изчерпване не изглеждаше просто физическо, а нещо повече — нещо, което той се зачуди дали да обозначи с думата психическо, но после се отказа от този термин.

Не можеше да се оспори един-единствен факт — източникът за всичко това беше чисто нематериалното преживяване в Греймхаус; и неговият ум, който никога не оставяше нищо на мира, а вечно ровеше за корените на нещата или ги разглобяваше, за да види как работят, не можеше да се откачи от темата за случилото се с него в трапезарията.

Имаше всевъзможни обяснения.

Едно обяснение, което издържаше на проверките, бе, че Хал е открил точно това, което беше търсил — цялостно разбиране на всички Греймови и по-специално на Донал, излезе толкова дълбоко, че за момент той се бе оказал способен поне субективно да преживее един епизод от живота на Донал. Само че имаше и едно друго обяснение, от което Хал се смрази и косъмчетата по задната част на врата му настръхнаха. Той се уплаши от него и за да се защити, се върна към първото обяснение.

Като се вземеше предвид неговото обучение да се съсредоточава и творческият му инстинкт, който го беше отвел към поезията, моментите, в които той беше станал Донал — в спалнята му и в трапезарията, — не бяха невъзможни. И въпреки това… Хал откри, че му е по-уютно да поеме по пътя на разумното обяснение — да събере в едно своите мисловни похвати, младежкото си желание да се идентифицира с Донал, махмурлука от физическото изтощение от Хармония и емоционалния ефект от разочарованието си на Мара, само че в крайна сметка стигаше до някаква пропаст, квантов скок, при който трябваше да добави нещо неизвестно, нещо необяснимо, за да може да произведе онова, което беше изпитал.

Тук беше действало нещо над и извън познанията — нещо почти като магия. И все пак дали при сътворяването на всяко произведение на изкуството нямаше нещо, което до голяма степен наподобяваше този квантов скок или магия? Човек може да следва линията на занаята и уменията само донякъде, а сетне се случва нещо, което дори и най-добрите занаятчии не могат да идентифицират или да обяснят; а резултатът е изкуство.

По същия начин Хал беше стигнал до мястото на квантовия скок: първо в съня си на Хармония за погребението на Джеймс, за втори път в спалнята на Донал, а после — в далеч по-голяма степен, отколкото при тези два по-раншни случая — в трапезарията. Този скок не можеше да се идентифицира и беше необясним. Най-лесно беше да си каже, че всичко е било плод на някаква самохипноза, на сътворена от самия него илюзия. Само че дълбоко вътре в себе си Хал не го вярваше.

Дълбоко вътре в себе си той бе сигурен в нещо друго. Знаеше го по онзи начин, по който знаеше извън всякакво съмнение, че понякога стиховете, които току-що бе записал на хартията, му казваха нещо повече, отколкото можеше да се обясни със сбора от всичките им отделни думи. Поемата, която действаше така, която включваше квантовия скок, отваряше врата към друга вселена: тази вселена можеше да бъде почувствана — така както той самият се бе почувствал като Донал.

По същия начин в онзи момент в трапезарията на Греймхаус бе имало нещо повече, отколкото можеше да се обясни с всички несъзнавани спомени за чутото за Греймови. Дълбоко вътре в себе си, прекалено дълбоко, за да го отрече, Хал знаеше — така, както знаеше, че живее, че онова, което бе преживял в трапезарията, не беше нещо, което би могло да се е случило в нощта след завършването на Донал, а точно онова, което наистина се бе случило.

През следващите един-два дни, когато започна да се отърсва от усещането за изтощение и взе да попълва вътрешния си резервоар от физическа и психическа енергия, Хал насочи по-голямата част от вниманието си към Аманда. Тя ставаше преди зазоряване, грижеше се за къщата, конюшнята и всичко наоколо. Към десет сутринта вече работеше по договорите в кабинета си и извън обичайните прекъсвания от рода на телефонни обаждания, хранене и други задължения по къщата или необходимите от време не време пътувания извън нея, Аманда се трудеше непрекъснато чак до късно през нощта.

Резултатността й беше невероятна. Виждаше се, че за всяко нещо, което се налагаше да върши, е разработила възможно най-икономичния метод за справяне и когато му дойдеше времето, го вършеше бърже и уверено. Само че сред всички неща, които тя правеше, нямаше нито едно, което да прави с типичната за подобен подход привична, роботоподобна реакция. Напротив, Аманда вършеше нещата така леко, както дишаше — с несъзнаваната грация, с която изграденият художник упражнява своето изкуство.

На сутринта на втория ден обаче, тъй като съвестта го мъчеше, Хал я спипа натясно, когато тя тръгна към конюшнята.

— Мога ли да помогна с нещо? — запита той.

— Ако можеш, ще ти кажа — отвърна Аманда; после, след като го погледна, гласът и изражението й се посмекчиха. — Фал Морган е мой. Разбираш ли?

— Да — отговори Хал и отстъпи встрани, за да й направи път.

На третия ден нормалната му енергичност и сила до голяма степен се бяха възстановили. Прекарваше повечето си време в мотаене, четене и мислене, само че към вечерта у него започна да се надига някакво физическо безпокойство така, както се надига водата зад някой бент. След вечерята Аманда се върна както обикновено в своя кабинет, а Хал опита отново да чете, само че мислите му блуждаеха. Зъбките на останалите без отговор въпроси го гризяха. Дните минаваха и той усещаше как нещо вътре в него все повече и повече се стреми към Аманда, инстинктивните му възприятия за нея пък му изпратиха обратно съобщение, че тя отговаря на този негов стремеж. Само че от онзи ден във Форали, Аманда все повече и повече се оттегляше зад лъскавата броня на своите задължения, и причината за това му убягваше.

Освен това каквото и да беше станало там, Хал беше отишъл във Форали с цел да открие истината за своя сън; и наистина я беше открил, но само колкото да проумее, че тази истина се отнася до Донал Грейм, че този Донал беше един нетипичен дорсай, също както и Клетус преди него — и че преживяното в Греймхаус с нищо не му помага да почувства, че ще успее да се представи тъй, че Сивите капитани да го разберат.

След близо три дни мислено въртене в кръг на тия теми, протестът на тялото му заради обхваналия го напоследък продължителен период на бездействие се надигна до неудържими висоти. Рязко отмести настрани куба, който четеше след вечеря и отиде да погледне през полуотворената врата на Амандиния кабинет дали тя все още работи.

Работеше! Хал пусна вратата на кабинета и отиде в бараката, която се намираше близо до задната врата на Фал Морган. По дървените колчета на заемащата цялата дължина на стената закачалка висяха най-различни работни дрехи, пуловери и якета. Не откри яке, което да е достатъчно голямо, но един от пуловерите — рехаво изплетено обемисто чудо, дори му беше широк. Облече го и излезе навън в нощта.

Първоначално възнамеряваше само да се поразходи в околността на къщата. Само че луната на Дорсай беше почти пълна и високо в небето, а светлината й ярко и ясно разкриваше пейзажа наоколо. Хал отиде до ръба на откритото пространство, на което беше изграден Фал Морган и погледна към урвата под него. Плетеницата от светлини и сенки и скалистите склонове зад тях го привлякоха и той се спусна в дола.

Не се боеше истински, че ще се изгуби. Върховете на околните планини се виждаха от всяко място под тях и представляваха отлично фиксирани отправни точки, особено за човек, израснал сред подобна територия. Хал прекоси дерето, което бе избрал и продължи нагоре по склона оттатък скалистата ивица от малки канари и проходчета.

Когато взе да броди из скалистия терен, се забрави. След няколко дни разходки сам из стаите бе истинско облекчение да се движи свободно на открито. Беше забравил — дори и на Хармония, когато вървяха през планините, пак не се беше сещал — как се бе чувствал като момче в Скалистите планини. Сега това усещане се върна. Върховете над него не бяха зловещи и непознати сенки, надвиснали над огрения от луната хоризонт, а също както на Земята, закрилящи гиганти, в чиято сянка имаше такова усещане за свобода, каквото не можеше да открие никъде другаде. Крачките му станаха по-дълги, дъхът му излизаше от дълбините на дробовете и нейде дълбоко изотвътре излетя копнежът да се откачи от всички по-големи задължения и цели и просто да работи, за да живее на място като това.

Най-накрая обаче осъзна факта, че ходи вече поне от два часа. Неусетно досега нощта беше станала студена и той беше замръзнал, при всичкото му усилно движение и навлечения дебел пуловер. В добавка, когато взе да слиза към земята от чувството, което го беше издигнало чак до планинските върхове, започна да усеща физическата умора в своето не напълно възстановено тяло. Обърна се отново към Фал Морган.

Когато наближи къщата, все още носеше планините у себе си и в ума си; и когато положи длан на задната врата на Фал Морган, за да я отвори, откри, че е поддържал у себе си някакво дребно, ирационално негодувание, загдето Аманда, така барикадирала се от него — беше станала човек, комуто не можеше да разкаже за своята разходка и за това как го бе накарала да се чувства тая разходка. Изсмя се меко и криво на самия себе си заради разочарованието, което усети при това откритие, а сетне тихо отвори вратата и влезе.

В къщата цареше спокойствието на ранните вечерни часове. Внезапно реши да погледне часовника си и се стресна, като видя, че почти три часа е бил навън. По това време Аманда сигурно беше приключила работата си и се намираше в леглото.

Макар да нямаше опасност тя да го чуе от другия край на къщата, той тръгна тихо, заради лекото си угризение, през кухнята и по коридора към всекидневната. Когато влезе в коридора, осъзна, че във всекидневната още свети — и се поколеба. После по засилването и отслабването на светлината се досети, че тя трябва да идва от огъня, който все още гореше в огнището, макар че при поддържащата домакинството автоматика за Аманда не бе привично да си легне, докато огънят все още гори.

Може би го беше оставила да гори заради него или пък все още беше на крак. Хал тръгна тихо напред за в случай, че се окаже вярна втората възможност, и преди да прекоси половината коридор, чу звука на нейния глас; в осветената от огъня стая Аманда пееше много тихо, сякаш на себе си.

Внезапно Хал се почувства неуверен и спря. После изу обувките си и тръгна напред — не просто тихо, а със съвършената тишина на своето ранно обучение как да се движи. Стигна до ъгъла на входа към всекидневната и внимателно надзърна иззад него към огнището.

Огънят гореше едва-едва, но пламъците все още проблясваха по тъмните ивици на масивните греди отзад, обагряйки близката част на пода в червеникавокафяво. Аманда — с полупразна чаша до нея, която първоначално трябва да бе била пълна с чай, тъй като течността вътре имаше цвят на мляко, а тя пиеше кафето си чисто — седеше по турски на тъмночервения правоъгълен килим точно пред огнището, гледаше пламъците, отпуснала китки върху коленете си, а дланите й бяха отпуснати и обърнати нагоре.

Седеше като една слаба, изправена сянка на фона на светлината от огъня. Хал я виждаше почти отстрани, но все пак малко отпред. Аманда носеше тъмнокафяви работни панталони и нежножълтата риза, с която беше облечена по-рано на вечерята, само дето ризата й беше разкопчана на врата и реверите на яката й лежаха на раменете й. Отвързана от ограничаващата я по-рано работна прическа нейната коса падаше свободно по врата й. Лицето й беше леко сведено към огъня и натъжено. В тишината на дома както стоеше наблизо, Хал чуваше ясната магия на нейния глас въпреки мекото простичко пеене:

… текат зеленикави водите край образа на моя мил.

Басейните в основата на тия водопади зеленеят,

а под върбите тъмни са — сънят отдавна е отминал.

От утринната светлина огрени, малки птички пеят…

Хал рязко се дръпна назад в мрака, като запуши уши за останалата част от песента. Сякаш беше заварил Аманда гола и заспала. Безшумно се върна обратно в кухнята и неуверен застана там.

Откъм всекидневната ромоленето на нейната песен секна. Той дълбоко си пое дъх, наведе се, за да обуе обувките си, после безшумно се върна назад и протегна ръка към вратата, през която беше влязъл преди малко. Тихо я отвори, затвори я шумно и тръгна безгрижно напред по коридора към всекидневната.

Когато влезе, Аманда стоеше до огъня и гледаше към него през отвора към коридора. Очите й се спряха върху пуловера, който той беше облякъл, и леко се разшириха. Той се спря пред нея на малко разстояние.

— Отидох да се поразходя — рече. — Грабнах това от закачалката, за да облека нещо. Надявам се, че не съм направил нещо нередно?

— Разбира се — отвърна Аманда. Последва секундно колебание. — Това беше на Йън Грейм.

— О, така ли?

— Да. Сам си го изплете една зима — и тя леко се усмихна. — Тук, като ни затрупа снегът през зимата, гледаме да си намираме работа.

Последва нова кратка пауза.

— Значи се чувстваш по-енергичен? — очите й, тъмни на осветената от огъня стая, го наблюдаваха.

— Чувствах се. Сега съм готов да заспя — усмихна й се Хал в отговор. Очите им се срещнаха за миг, а сетне се отместиха встрани.

— Лека нощ — каза Хал и когато чу ответното й „лека нощ“, влезе в коридора, който водеше към неговата стая, като остави зад гърба си голямото помещение, светлината на огъня и нея.

Стигна до стаята си, влезе и затвори вратата. Усещаше тежестта на пуловера, който още носеше. Свали го и започна да се съблича, а сетне легна по гръб на кревата. С един мах на ръката над нощната масичка даде на сензора сигнал да изключи осветлението и стаята около него се гмурна в мрака.

Остана да лежи така. След малко откъм хола се разнесе звукът на нейните стъпки, минаха покрай стаята му и продължиха нататък към нейната. Тишина обзе дома. Хал продължаваше да лежи буден, загледан в тъмнината, а сърцето му се разкъсваше от тъга и копнеж, който той не се осмеляваше да изследва прекалено внимателно.