Гордън Диксън
Световете на хаоса (8)

Седма глава

Бяха останали едва трийсет и един човека от един отряд, който при напускането на фермата на Молер-Бени бе наброявал над сто души. Те караха цяла редица съпротивляващи се магарета, само две от които бяха без товар, през мократа гора. Тук, на хиляда и двеста метра над богатите земеделски земи, през които бяха минали само преди седмица и половина, беше необичайно студено за късната пролет в Северния континент на Хармония. От три дни непрекъснатият леден дъждец мокреше до кости всеки човек или животно, които бяха незащитени от непромокаеми покрития, и ги изстудяваше до смърт.

Бяха се лишили от всичко, което не им беше непосредствено необходимо. За този марш си оставиха само дузина палатки, в които спяха по трима-четирима, вместо по двама, и няколко самара с храна, която можеше да се яде направо, без да се готви. Почти всички се препъваха от изтощение, а неколцина изгаряха от треска. След Мейсънвейл сред тях се бе развилняла някаква болест на дихателните пътища, така че по цялата колона ту отпред, ту отзад се чуваше кашляне. С възпалени очи и суха кожа — на местата, където честите порои не бяха открили някой процеп в овехтелите им дъждобрани, те си пробиваха път през храсталаците по високите хълмове.

Никой от тях обаче не изглеждаше така скелетоподобно и близо до смъртта, както Дете-на-Бога. Въпреки това, той продължаваше да стои на мястото си в колоната, изпълнявайки задълженията си на първи заместник-командир. Пронизващата острота на гласа му бе спаднала почти до шепот, ала онова, което казваше, го беше говорил винаги, независимо от слабостта си и без да я приема.

Хал и Рух изглеждаха в най-добра форма от всички. Само че, преди всичко те бяха измежду най-младите членове на смалилия се отряд, а и всеки от двамата сякаш притежаваше по свой собствен начин уникална лична сила. Хал изгаряше от треска и кашляше заедно с останалите, ала у него имаше някакъв запас от енергия, който и той самият бе изненадан да открие. Все едно, че той беше открил механизъм, чрез който щеше да продължи да се самоизгаря отвътре наместо гориво, докато не изразходваше и последното късче месо или кокал.

Колкото до Рух някакъв пламък, който нямаше нищо общо със самоизгарянето на материалното й тяло, сякаш обещаваше да я държи в ход, докато яркожълтият глобус на Епсилон Еридани, сега скрит от ронещата сълзи облачна покривка над главите им, се обърнеше на пепел и изстинеше. Както и всички останали, тя бе изгубила от теглото си толкова, че да изглежда като внучка на Авдий или Дете-на-Бога, ала това като че ли с нищо не смаляваше ръста й. Този неин вътрешен пламък, който проблясваше през тъмната й кожа сякаш грееше пред всички тях като лампа в нощта и въпреки настоящата си кльощавина и изтощение, тя бе по-красива от всякога.

Бяха избегнали да бъдат заловени между челюстите на капана, в който Барбидж беше планирал да ги вкара — челюстите, които се състояха от собствената му милиция и от онези поделения, които беше изпратил в горите на три дни ход пред тях с цел да се върнат назад и да помогнат на собствената му част да ги обкръжи така, че да нямат никаква възможност да избягат. Само че, отрядът се беше измъкнал на свобода не с километри, а само с метри преднина. Оттогава нататък Барбидж ги преследваше с упорита настойчивост, като снабдяваше и подменяше с нови хора редиците на своите милиционери, така че през цялото време по петите им вървяха свежи войски.

Те нямаха никаква възможност да си починат или да се преподредят и по един, двама или трима отделните членове на отряда все по-често започваха да залитат от умора или се разболяваха и биваха пращани встрани от основната група, за да се опитат да избягат сами, доколкото това им беше по силите. С тях изчезнаха и почти всички свободни магарета и оборудване — всичко, без което можеха да минат, като се изключат оскъдните припаси, позволяващи им да продължат бягството си, торбите с барут и изкуствен тор, от които Рух не желаеше да се откаже.

Тя никога не би си признала, че е невъзможно да избягат от това безкрайно преследване. Изглеждаше, че докато искрата в нея не престанеше да гори, тя не би го сторила; и решителният й отказ да обмисля всякакъв друг край на тяхното начинание освен успешното изпълнение на мисията им дърпаше напред останалите членове на отряда. Сякаш нейната воля бе въже, което ги свързваше всички заедно физически. Дори Хал, който беше получил от екзотичното си обучение способността да остава встрани от нейното влияние върху другите, накрая позволи да бъде яко впримчен и затрогнат от това влияние — дотам, че почти забрави собствения си живот и цел. Оная цел, която знаеше, че трябва да стои там някъде пред него, ала която все още не можеше да види ясно. Така че, Хал се присъедини към онова, което Рух очевидно поставяше над всички други цели.

Разсъждавайки над тая тема, макар и през мъглата на своята треска и болящите го мускули, най-накрая той стигна до здравомислещото схващане, което долетя до него на крилете на силно забавеното прозрение, че огромната привлекателна сила на Другите като Блейс Аренс произтича не от някаква особена комбинация между дорсайските и екзотичните влияния, а единствено от културата на Дружествениците с нейната крайна обсебеност от силата на убеждението и обръщането в тяхната вяра. За Хал беше истински потрес, че макар да беше познавал Авдий, се бе поддал на общото схващане, че измежду трите големи Отцепени култури, специалните дарби, разработени от културата на Дружествениците, имат най-малко практическо приложение. И, също както последната част на един стрелкови механизъм, който изщраква при поставяне на мястото си и изведнъж прави цялото оръжие действащо и смъртоносно, той проумя, че именно в това очевидно съображение се крие механизмът, който бе направил възможно внезапното взривно издигане на Другите до властта на сцената на всички светове освен Дорсай, Екзотиките и Земята.

Онова, което винаги бе озадачавало всички във връзка с достигането до тая власт, бе непрекъснато отбелязваният факт, че Другите са толкова малко. Малко, дори като се приеме за вярно, че те са решили да изградят организацията си по подобие на големите престъпни мрежи от миналите векове, така че за да постигнат целите си, да влияят върху хората на власт, вместо те самите да държат тая власт. И все пак като се има предвид, че на фона на милиардите обикновени хора по всички населени светове Другите бяха само няколко хиляди, дори и това съображение не обясняваше как успяват да упражняват този контрол. Хората, които те контролираха лично, бяха толкова многобройни, че за Другите би било непосилна задача дори само да следят кой на кое място е бил преместен, камо ли да правят нови и нови усилия да обръщат в свои последователи всички нови чиновници. Само че, помисли си Хал, ако те могат да изпращат като свои ученици, обикновени хора, чиито собствени искрици дарба са били раздухани до ревящи пламъци от усилията на Другите, този вид контрол става не само възможен, но и съвсем разумен.

Ако това обясняваше успеха на Другите, то обясняваше също и тяхната загриженост за контрола над Хармония и Асоциация, а също и причината за внезапния взрив от активност на тия два свята в междупланетната търговия през последните двайсетина стандартни години — активност, от която в предишните векове Дружествениците се бяха дърпали, освен когато необходимостта ги бе карала да се нуждаят от неща, които могат да се купят единствено с междузвездни кредити.

Нещо в лишеното от насоченост движение на подсъзнанието на Хал изглежда отчете важността на току-що достигнатото заключение. Само че сега той не разполагаше със свободно време, за да обмисля въпроса по-сериозно. Ако останеше жив и извадеше късмет, щеше да провери своята догадка. Ако не, нищо не може да се промени. Само че той не можеше да се накара да повярва, че няма да оцелее. Или идеята изобщо не бе възможна за него, или беше усвоил до такава степен уникалното дорсайско мислене на Малачи, че то така бе оцветило костите и душата му с неспособността да се предаде, че тя не можеше да се отмие по никакъв начин. Също като Рух с нейната цел да унищожи електростанцията в Кор Тап и Хал не бе в състояние да се извърне встрани от целта, която си бе избрал, а тъй като смъртта щеше да е един вид извръщане встрани, на смъртта просто не й се полагаше да влиза в сметките.

Човекът в редицата пред него спря неочаквано и се олюля, сетне се свлече на земята, сякаш мускулите на цялото му тяло изведнъж бяха загубили всичката си сила. Хал мина нагоре и го заобиколи.

— Какво има? — запита той.

Мъжът само килна с глава — очите му вече бяха затворени и дишането му започна да става по-дълбоко, с бавния, тежък ритъм на съня. Хал продължи напред, покрай магаретата и другите членове на отряда. Мъже и жени се бяха проснали на местата си там, където бяха престанали да вървят, като някои вече хъркаха.

В началото на колоната той откри Рух, все още на крака, която помагаше на Тала да свали своята раница.

— Защо спряхме? — каза Хал и се изкашля, като изведнъж осъзна, че е хриплив гласът му.

— Всички имат нужда да поспрем, поне за кратко — Рух свали раницата на земята и се приведе да огледа дупката, протрита в задната част на грубата зелена работна риза на Тала. — Можем да я закърпим — отбеляза тя, — и пак да сменим превръзката. Само че, това се превръща в постоянна язва. Изобщо не бива да носиш раница с тая рана.

— Става — рече Тала. — Тогава ще я зарежа и тя може да препуска след мен на мъничките си краченца.

— Добре де — каза Рух, — иди намери Фалт и го накарай да ти сложи нова превръзка на раната, а после двете ще помислим какво искаш да направим, за да ти сложим по-добра подложка под ремъците на раницата. След десет минути ставаме и тръгваме отново.

Тала се пресегна с лявата си ръка към ремъците на раницата си, вдигна я от земята и като я понесе на височината на глезените си, тръгна назад по колоната към Фалт.

Очите на Рух се извърнаха към Хал. За миг двамата останаха насаме заради разстоянието между тях и най-близките членове на отряда.

— Правихме почивка само преди трийсет и пет минути — отбеляза Хал.

— Да — отвърна тя тихо, — но и без друго се налагаше да спрем сега, а аз не исках да тормозя хората повече, защото са адски изтормозени. Ела с мен.

И тя го поведе в гората. Веднага щом растителността ги скри от очите на другите, Рух сви вляво успоредно на колоната и го заведе пет-шест метра по-надолу. Той я последва и въпреки че събитията от последните няколко седмици го бяха подготвили за тоя миг, за Хал бе същински удар да види Джеймс Дете-на-Бога седнал на земята върху дъждобрана си и облегнал гръб на дънера на голям вариформен клен.

Лицето на Детето бе прилепено до набраздената и потъмняла от дъжда кора на дървото. Самото лице бе тъмно и набраздено подобно на старо дърво, излагано твърде дълго на дъжда и вятъра. Всичките му дрехи, дори обемистият дъждобран се бяха слегнали по тялото му, така че не можеше да не се види колко е отслабнал през тези няколко последни седмици. Ръцете му под лактите почиваха върху горната част на бедрата с полуобърнати нагоре китки и длани, все едно че просто се бяха свлекли безсилни под теглото на хармонийската гравитация. Краката, ръцете и тялото лежаха съвършено неподвижно. Единствено очите му, потънали дълбоко в хлътналите кости под посивелите вежди и над все още безупречно избръснатата долна половина на лицето, показваха признаци на живот и бяха непроменени. Те спокойно огледаха Рух и Хал.

— Аз ще остана тук — заяви Детето със стържещ глас.

— Не можем да си позволим да те загубим — гласът на Рух бе студен и огорчен.

— Вие не можете да ме чакате да си отпочина с цената на това да позволиш на милицията да ви залови. Ако не продължиш напред, те ще го направят до един час — отвърна Детето. Думите идваха на къси поредици и със задъхване, но равномерно. — А и грях ще бъде да товариш Воините с един безполезен човек. Това не е някоя болест, от която мога да се възстановя, ако отрядът ме подкрепи замалко. Моята болест е възрастта, и тя само се засилва, докато чакаме. Бих могъл да стигна още малко по-нататък, но защо? По-скоро камък ще ми падне на сърцето, ако умра тук с враговете на Господа пред мен, като зная, че все още имам сила да взема с мен повече от един човек.

— Не можем да минем без теб — гласът на Рух стана още по-студен и твърд. — Ами ако на мен нещо ми се случи? Няма да има кой да поеме командването…

— И как ще го поема аз, когато не мога нито да вървя, нито да се бия? Не те ли е срам да разсъждаваш тъй зле — ти, дето си капитан на отряда — рече Дете-на-Бога. — Всички ние не сме нищо повече от пролетни цветя, които разцъфтяват за един ден само под Неговия поглед. Щом някое цвете умре, всяко друго може да заеме мястото му. Ти трябва да си знаела това цял живот, Рух, и нещата винаги са били точно по тоя начин — във всички отряди и за всички, които ще свидетелстват за вярата: Така че, защо трябва да ти липсвам или да ме оплакваш — мен, дето не съм в състояние да свърша нещата по-добре от сега? Не ти прилича на теб, една от Избраниците, да правиш нито едното, нито другото.

Рух стоеше, впила поглед в него, но не каза нито дума.

— Помисли — продължи Детето. — Денят напредва. Ако аз успея да забавя ония, дето ни преследват само с един час, нощта ще наближи толкова, че те няма да имат друг избор, освен да спрат тук чак до сутринта. Докато ти, като знаеш, че няма да те последват, сега можеш да промениш маршрута си и на сутринта те ще вървят поне половин ден в грешната посока, преди да забележат грешката си. Така че, ти можеш да спечелиш цял ден, а с един ден преднина отрядът може би ще успее да избяга. Твоят дълг е да не пропускаш този шанс даден ни от Господа.

Рух обаче продължаваше да стои неподвижна и безмълвна и мълчанието, което последва дългата реч на Детето, се точеше ли точеше, докато Хал изведнъж осъзна, че той е единственият от тримата, който е способен да го наруши.

— Той е прав — каза Хал и чу как думите прозвучават през стегнатото му гърло. — Отрядът чака, Рух. Аз ще му помогна да се настани удобно тук, а сетне ще ви настигна.

Рух бавно обърна главата си към него, сякаш мускулите на врата й не се подчиняваха, и дълго го гледа. После отново обърна очи към Детето.

— Джеймс… — рече тя и замлъкна. Пристъпи напред и внезапно падна на колене пред него. Той тромаво я прегърна и я притисна към себе си.

— Ние сме от Господа — ти и аз — каза Детето, като я гледаше в очите, — и за такива като нас нещата от тоя свят са само сенки в дима, които изчезват още в мига, когато окото ги съзре. Аз ще се разделя с теб само за малко. Това ти го знаеш. Моята работа тук е свършена, докато твоята продължава. Какво ще ти стане в такъв случай, ако за кратко време щом се огледаш, няма да ме видиш? Имаш един отряд, който трябва да защитаваш, един Кор Тап, който трябва да унищожиш, и врагове на Господа, които трябва да се стряскат само от името ти. Помисли за това.

Тя се разтресе в прегръдката му, а сетне повдигна глава, целуна го и бавно се изправи на крака. Погледна надолу към него и лицето й се разглади.

— Не от моето име — меко възрази тя. — От твоето.

Втренчи се в него и гърбът й се изправи. Гласът й, макар и тих — изведнъж отново шибна като с камшик прогизналата гора под надвисналото небе.

— От твоето, Джеймс. Когато Кор Тап бъде затворен и аз най-накрая се освободя, аз ще надигна буря срещу ония, с които се борим, вихрушка на справедливостта, на която никой от тях няма да може да устои. И тази буря ще носи твоето име, Джеймс.

Извърна се и тръгна с големи крачки, почти тичешком. Двамата мъже я проследиха, докато ниско провисналите клони на дърветата не я скриха от погледа им. Сетне очите им се срещнаха повторно.

— Да… — рече Хал, без всъщност да знае защо произнесе тая дума. Той огледа хълмистата, насечена и обраснала с растителност земя около тях. Малко по-далеч между проблясващите от влагата обърнати надолу листа се виждаше неголямо, но много стръмно възвишение.

— Там горе? — попита той, като го посочи.

— Да — това беше по-скоро изпъшкване, отколкото изречена дума, и когато Хал погледна към по-възрастния мъж, забеляза колко разсипнически е изразходвал останалата му сила, за да отпрати Рух.

— Ще те занеса там горе.

— Оръжията… — с мъка отрони Детето. — Огнестрелния ми пистолет с късото дуло — пъхни го в ризата ми. Конусната ми пушка…, пръчки конуси. Пачки заряди…

Хал кимна. В момента възрастният мъж носеше единствено обикновено закопчания в кобура огнестрелен пистолет, зареден за стрелба, и нож на кръста.

— Ще ги взема — рече Хал.

И тръгна през гората. Отрядът тъкмо бе потеглил отново и никой от безчувствените от изнемога негови членове не си даде труда да запита защо Хал развързва магарето, което носеше палатката и личното снаряжение на Детето, и го повежда към опашката на движещата се колона.

Той стигна до края на поредицата хора и животни и продължи нататък. Когато растителността най-накрая го скри от погледите на последните, той отново се шмугна сред храстите и дърветата. Малко по-нататък откри Детето да седи там, където го бе оставил, и го вдигна върху товара на магарето.

Под този удвоен товар животното заби копита в земята и отказа да го теглят. Хал свали възрастния човек и поведе магарето до малкото възвишение. Върхът му беше идеален за един отличен стрелец; към задната страна възвишението се спускаше полегато още от самия ръб на почти отвесната, лишена от растителност предна част, която гледаше точно в посоката, откъдето щеше да пристигне милицията. Хал разтовари вещите на Детето, издигна палатката и подреди храната, водата и останалите припаси в сухата й вътрешност. После поведе магарето, чийто товар беше чувствително олекнал, надолу към мястото, гдето ги чакаше Детето.

Този път добичето не възрази, когато възрастният мъж бе качен за втори път на гърба му, и Хал го поведе към върха на стръмното хълмче. Разстла парче брезент пред палатката — точно зад езика от камениста почва, който провисваше над вертикалната урва, и помогна на Детето да се настани върху него.

— Ако е нужно, това все още мога да го свърша и сам — рече Детето. — Само че трябва да запазя колкото сили са ми останали.

Хал само кимна. После помъкна пънове, камъни и клонки, за да издигне зад ръба барикада, иззад която Детето да може да стреля, като има известна защита от ответната стрелба.

— Щом разберат, че си сам, ще се опитат да те обградят — каза Хал.

— Вярно е — усмихна се леко Детето, — но първо ще спрат, а сетне ще го обсъдят, преди да се приближат, а когато най-накрая приближат, пак ще бъдат предпазливи. Дотогава ще е станало достатъчно късно, така че ще трябва да ги задържа само за кратко, та денят да свърши.

Хал подреждаше последните вещи — оръжията, каната с вода и малко изсушена храна край легналия върху брезента мъж. Джеймс вече бе присвил очи и гледаше надолу през амбразурата, която Хал бе оставил в барикадата. Когато привърши, Хал се позамота.

— Върви — каза Детето, без да го гледа. — Тук вече няма какво да вършиш. Твоето задължение е отрядът.

Хал го гледа известно време, а сетне се извърна да си ходи.

— Стой — рече Детето.

Хал се извърна назад. Възрастният човек беше свел очи от стрелковия отвор и ги бе вдигнал към него.

— Как ти е истинското име, Хауард? — запита Детето.

Хал се вторачи в него.

— Хал Мейн.

— Погледни ме, Хал Мейн — каза Детето. — Какво виждат очите ти?

— Виждам… — по някакъв странен начин не му стигаха думи.

— Ти виждаш — продължи Детето с по-силен глас, — човек, който целия си живот е служил на Господа Бога с огромна радост и триумф и който сега е тръгнал към това последно задължение, дето по Божия милост се пада само нему. Когато се върнеш при Рух Тамани и отряда, ще им кажеш това — точно с тия думи. Ще кажеш ли точно това, което ще кажа?

— Да — отвърна Хал и повтори посланието, което му беше предал Детето.

— Хубаво — рече Детето. Още секунда лежа, впил поглед в Хал. — Благославям те в името Божие, Хал Мейн. Предай на другите, че в името Божие благославям също отряда и Рух Тамани, и всички, които се бият или ще се бият под знамето Господне. Сега върви. Грижи се за ония, грижата за които е оставена в твоите ръце.

Обърна се и отново насочи очи към гората, която виждаше през огневия отвор в барикадата си. Хал също се обърна, ала в друга посока, оставяйки Джеймс Дете-на-Бога на едно малко възвишение в подгизналата от дъжда гора да изчаква враговете си — сам, както винаги беше бил, но никога не и самотен.