Гордън Диксън
Световете на хаоса (3)

Втора глава

Мейсънвейлският склад за метали представляваше бетонен паралелепипед без прозорци, заобиколен от висока ограда, заредена със статично електричество. През нощта той беше осветен от прожектори, които открояваха укрепената караулка и тежките заключени входни порти на фона на заобикалящата ги тъмнина. Складът стоеше самотен в топлата пролетна нощ в низините, настъпила след нощта, през която камионите бяха пристигнали във фермата Молер-Бени. Беше насред един площад на два квартала от окръжното управление на милицията в централната част на този среден по големина град. Относителната тъмнина в караулката правеше пазача вътре невидим за очите на дванадесетте членове на отряда, които мъжът с акордеона беше докарал до края на площада. Шофьорът беше паркирал своя покрит камион зад близкия ъгъл между две висящи улични лампи, а пасажерите му, сред които беше и Хал, тихо се бяха измъкнали в сенките оставени от машината и сега се събраха точно зад ъгъла на една сграда, която гледаше към площада. Шофьорът остана при обърнатия със задницата си към сцената камион, чийто двигател бе включен на подгряване. Пръстът на мъжа лежеше на бутона така, че до нулевата скорост имаше само едно леко помръдване.

Металният склад и оградата около него дремеха в непроменящия се ритъм на светлините и сенките. Бетонната настилка на площада оттатък портите и караулката постепенно преминаваше в по-наситената сянка на сградата, зад чийто ъгъл стояха те.

Хал усети отпускането на раменните си мускули и свежестта на дълбоко вдишвания в дробовете си нощен въздух и разпозна в тях нагаждането на тялото към очакването на евентуален сблъсък. Спокойствието и отдалечеността от случващото се като че ли за пръв път идваха от един и същи източник. Огледа се за Джейсън и когато улови погледа на по-дребния от него мъж, тръгна напред към площада. Говорейки тихо и очевидно потънали в своята беседа, двамата тръгнаха да прекосяват площада под такъв ъгъл, че щяха да се минат пред наелектризираната ограда с нейните порти и караулката, която пазеше склада.

Докато минаваха покрай оградата и караулката, Хал успя с мъка да различи през един от прозорците й островърхата шапка на единствения цивилен пазач, който седеше зад бюрото си. Той забави стъпка, Джейсън — заедно с него, и най-накрая се спряха току пред портите, явно потънали в разговор.

Хал и Джейсън продължиха да разговарят тъй тихо, че никой не би могъл да чуе думите им, докато не застане почти на ръка разстояние от тях. Двамата стояха на сантиметри от оградата с нейния статичен заряд, който щеше да се разреди при всяко докосване така, че ако не да убие, то поне да зашемети всеки допрял се до нея. Времето вървеше. След малко вратата на караулката се отвори и пазачът подаде глава навън.

— Хей, вие двамата! — подвикна той. — Не можете да стоите там. Разкарайте се!

Хал и Джейсън не му обърнаха внимание.

— Не ме ли чухте! Разкарайте се!

Те продължиха да го пренебрегват.

Пазачът излезе и изтрополи високо с ботушите си по трите стъпала от вратата на караулната до бетонния площад. Вратата зад гърба му се затвори с трясък. Той наближи оградата, без да се безпокои, че може да се допре до оградата, тъй като всяко докосване отвътре изключваше механизма, произвеждащ статичния заряд.

— Не ме ли чухте? — прогърмя гласът му през широките отвори на кръговете бодлива тел от по-малко от една ръка разстояние. — Махайте се и двамата, преди да съм се обадил в управлението на милицията да дойдат да ви приберат за създаване на безредици!

Те обаче продължиха да се държат така, сякаш той не беше там. Пазачът пристъпи напред към оградата, сграбчи телта им и се разкрещя. В този момент Хал и Джейсън се дръпнаха настрани.

— Какво става тук… — изкрещя той.

Но не довърши. Чу се далечен звук от опъната тетива, избръмчаване и секунда по-късно една арбалетна стрела със затъпен и подплътен връх проблесна на светлината, като удари главата на пазача със силата на пъхната в маркуч оловна палка. Мъжът се строполи върху оградата и започна да се плъзга по нея към бетона. Хал се пресегна бърже през две от широките пролуки между бодливите навивки, улови го и го задържа изправен, макар и в безсъзнание, подпрян на оградата.

Щом оградата регистрира едно изправено и все още живо тяло, притиснато към нея откъм вътрешната страна, статичният й заряд се разреди. Джейсън се пресегна през нея покрай напрегнатите раменни мускули на Хал, откачи увенчаната със снимка идентификационна карта на пазача от левия джоб на униформеното му яке и я поднесе към сензорната плочка на десния стълб на портите. После притисна лицевата страна на картата към плочката. Последва кратка пауза, а след това като разпознаха картата, вратите мазно се задвижиха и безшумно се отвориха.

Джейсън се дръпна и сложи дланта си върху вътрешното контролна плоча на гърба на същата колона. Задържа я по-дълго и вратите останаха отворени. Хал пусна пазача, който се плъзна и остана да лежи неподвижно в основата на оградата.

Джейсън бързо отиде до затворената врата на сградата и застана пред нея, като същевременно измъкна пистолета изпод ризата си. Хал заобиколи, за да вдигне пазача и да го пренесе в караулката, където го овърза с лента и запуши устата му. Останалите десетима членове на отряда се плъзнаха чевръсто през площада и влязоха през отворената врата, като последният я затвори след себе си.

Хал излезе от караулката, носейки оръжието на дошлия вече в съзнание, но овързан и сега разсъблечен пазач. После подаде дрехите на онзи човек от отряда, на когото изглеждаше, че те най-добре ще станат. Мъжът, който ги взе, ги облече и придърпа шапката ниско над очите си. Като наведе глава напред, така че лицето му да попадне в плътната сянка под козирката на шапката, мнимият пазач застана точно пред сензорната плоча вдясно от вратата, пречейки оттам да се види каквото и да било друго, и натисна бутона на звънеца.

Последва второ изчакване.

— Джарви? — обади се един глас от високоговорителния панел под плочката.

Униформеният член изръмжа нечленоразделно с все още наведена глава.

— Какво? — запита високоговорителят.

Мнимият пазач отново изръмжа.

— Не мога да те чуя, Джарви. Какво има?

Човекът не каза нищо и остана с наведена глава и лице в сянка.

— Една минута — обади се панелът. — Нещо не е наред с микрофона…

Двете крила на вратата се отвориха с великолепно механично единодушие. В рамката на белия блясък от лампите от вътрешността на металния склад стоеше втори пазач, който се вглеждаше в мрака.

— Джарви, какво… — започна той, но изведнъж млъкна, заглушен от внезапно появилите се ръце върху устата и гърлото му, още докато падаше под общия напор на няколко тела.

— Къде е помещението с металите? — тихо попита Джейсън.

— Точно отзад — отговори Хал. В паметта му изникна ясен образ — планът на вътрешността на склада, който му бе показала Рух. Хал посочи към дъното на широкия колкото за една ръчна количка коридор, където току-що бяха влезли. — Само че, стаята на пазачите е вдясно. По-добре изчакай, докато прочистим и там.

Джейсън кимна и остана на място. Хал, още двама други мъже и три жени от отряда, всичките въоръжени с измъкнатите изпод дрехите пистолети, тръгнаха бързо и безшумно напред по коридора. После се втурнаха през първата врата отдясно, която сега беше отворена. Вътре обаче имаше само един пазач. Той седеше на койката в единия ъгъл на пълната с контролни монитори малка стаичка и държеше на коленете си огнестрелна пушка.

Щом ги видя, пазачът се облещи и сграбчи пушката, сякаш възнамеряваше да я вдигне в положение за стрелба, но веднага я пусна, сякаш беше опарила пръстите му. Покриван от пистолетите на хората зад него, който ги бяха насочили към пазача, Хал мина напред и взе пушката. Откри, че тя не е отворена за почистване, както очакваше, а заредена и готова за стрелба.

— Какво смяташе да правиш с нея? — попита Хал.

— Нищо… — пазачът го гледаше уплашено и безнадеждно.

— Колко още хора са на смяна сега? — надвеси се над него Хал.

— Само Хам…, само Хам и аз, и Джарви на портата! — бързо рече пазачът. Лицето му беше пребледняло. Потресът вече отстъпваше място на страха.

— Как отключвате металния склад?

— Не можем — отговори онзи. — Наистина не можем. Не ни позволяват. На вратата има часовников механизъм.

Хал го гледа дълго, без да обели и дума.

— Ще те попитам още веднъж — каза накрая той. — Този път забрави какво са ти наредили да казваш. Как отваряте вратата на металния склад?

Пазачът се вторачи в него.

— Ти си оня, дето го търсят толкова много, нали? — избълва той.

— Да не ти пука — отвърна Хал. — Кажи кода за вратата на металния склад?

— Аз…, ами набирам KJ9R на командната клавиатура… — мъжът кимна почти нетърпеливо към отсрещната страна на помещението. — Оная, под големия екран. Това е истината, наистина така се отваря.

— Знаем — усмихна му се Хал. — Просто проверявах. Сега легни там, където си седнал и ние ще те завържем. Нищо няма да ти направим.

Другите хора от отряда се събраха около пазача, а Хал тръгна към вратата, като взе пушката. Когато те започнаха да връзват човека, Хал пристъпи към посочения от пазача екран и набра кода, който онзи му бе казал. Рух му беше обяснила, че за отрядите обикновено не е трудно да получат предварително информацията, която им е нужна при нападения на подобни места, но на практиката тази информация трябва да се проверява винаги когато е възможно.

— Сега вратата трябва да е отворена — каза Хал на Хайдрик Фалт, един старши член на отряда. — Пазачът ми даде същия код, който ми даде и Рух.

Фалт кимна, докато умислено гледаше Хал. Фалт беше определен за групов водач на това нападение. Заповедите на Рух бяха Хал да води само докато влязат. Според Хал, Фалт не се беше обидил от това пренебрегване на неговата власт, но сега за Хал бе истинско облекчение да предаде командването на другия мъж.

— Добре — каза Фалт. Имаше писклив глас, който бе твърде младежки за неговото лице и тяло. — Ще започнем да товарим. Ти иди отзад и стой при шофьора.

— Дадено — кимна Хал.

После излезе от сградата. Площадът отвън не се беше променил. Изглеждаше, че все така, както преди дреме под същите лампи и сенки, а гледан отвън, той излъчваше същата атмосфера на непристъпност, която бе характерна и по-рано. Хал сви зад ъгъла, стигна до камиона и се качи в кабината. На слабата светлинка от таблото шофьорът извърна към него кръглото си лице, на което нямаше и намек за дружелюбност.

— Готови ли сме да тръгваме? — попита той.

— Още малко — отвърна Хал.

Известно време той се забавлява с идеята да разчупи черупката на враждебност, в която се бе затворил другият мъж. После заряза тази идея. В този момент шофьорът беше прекалено напрегнат, за да може да се отпусне. Проблемът при него не беше в това, че той би могъл да се бои от Хал или да не го харесва, а дали няма — както често се случваше на местните доброволци — да си изпусне нервите от чакане, то така че да отпраши и да остави нападателите в безизходица. Фалт беше изпратил Хал тук именно с цел да предотврати тази възможност. Ето защо, колкото по-малко разговаряха сега двамата, толкова по-добре.

Седяха, а минутите едва пълзяха. От време на време шофьорът сменяше позата, въздишаше, търкаше си носа, поглеждаше през прозореца, а сетне — арматурното табло, и правеше още дузина дребни движения или издаваше разни звуци. Хал седеше неподвижно и спокойно, както го бяха учили да прави в подобни обстоятелства, като съзнателно бе отклонил част от вниманието си от настоящия момент, за да навлезе в абстрактната вселена на ума си. При постигнатото в резултат от това полупотиснато състояние на съзнанието му се стори, че почти успява да долови до себе си присъствието на Рух, която сега трябваше да се намира в района на торовия завод. Имаше усещането, че тя е едновременно и там, и тук, заедно с него. Усещането бе призрачно, но силно, и около него, някъде в задния двор на мисълта на Хал започна да се оформя стихотворение.

„И ако ти не беше там, накрая,

по коридора в тая тъмна стая

под погледа ми да се хлъзгаш леко

под уличните лампи надалеко,

не щях да се завърна вкъщи аз,

обезсърчен, потънал в хладен бяс,

а сгрят от мисълта, че моят ум ми прати

тъй много твои сенки за приятели…“

Стихотворението го обезпокои. То някак си не беше наред. Беше прекалено леко и гладко, а не излято по начина, по който Хал обикновено мислеше или беше научен да мисли. Същевременно обаче в него прозвънтя усещането за някакво откритие, което досега не му беше известно. В стихотворението като че ли отекваха разни неща, досега напълно отстранени от настоящото съществувание на Хал. Неща, наполовина скрити в ъгълчетата и глухите улички на някаква лична болка, която той никога не бе изпитвал и за която не можеше да си спомни, на някаква самота, която не беше същинска част от живота му. За миг в дълбините на ума му нещо помръдна; стори му се, че долавя далечно ехо от безкрайните столетия подобни моменти, за които сега си спомняше, че през цялото време е бил също така изолиран и отдалечен от останалите. Хал с мъка оттласна своите спомени. Те обаче започнаха да се връщат, придружени от едва доловимото усещане за страдания, които той дори не си спомняше да е изпитвал — ала сякаш бе познавал до дъно и бе представлявал едно цяло с тях…

Вратата на шофьорската кабина се отвори. Фалт надникна вътре.

— Отворете задната врата — каза той. — Идваме.

Шофьорът докосна един бутон на арматурното табло. Вратите зад тях се затъркаляха по жлебовете си. Хал излезе от кабината и влезе в задната част на камиона, за да помогне при товаренето на метала, който отрядът бе задигнал от склада.

— Какво е това? — попита Хал, когато застаналите на паважа до вратата хора започнаха да му подават тежки и гладки сиви слитъци. — Какво сте донесли?

— Припой с високо съдържание на калай — изпухтя Джейсън, докато му предаваше собствения си товар. — Всичко на всичко четирийсет парчета. Не са много приятни за носене, но би трябвало да убедят властите, че всъщност сме искали точно тях, докато оная работа в склада на торовия завод е била само за отвличане на вниманието.

Хал започна да поема и да подрежда слитъците, като решително отстрани стихотворението и призрачните спомени от ума си. Отново се бе върнал в обикновения свят, където нещата бяха също тъй твърди, тежки и реални като слитъците припой.

Приключиха товаренето и потеглиха. Фалт зае мястото на пътника в кабината, но задържа при себе си Хал, за да поговорят, докато пътуват.

— Мисля, че би следвало да се отправим към хълмовете, без да се опитваме да се срещнем с тези, които бяха в склада на торовия завод — рече Фалт. — Ти как мислиш?

— И да се откажем от идеята да разпределим метала по другите камиони, така че ако загубим един-два от тях, да не загубим цялото количество?

— Това е маловажно — заяви Фалт. — Сам знаеш, че цялата ни атака е на второ място след нападението в торовия, а и ни отне повече време, отколкото си правеше сметка Рух. Не, сега най-важното е да върнем колкото е възможно повече от нашите хора в отряда. Мисля, че хълмовете са по-безопасни.

— Щом слезем от камиона, както сме само една дузина пешаци — възрази Хал, — няма да сме в състояние да стигнем много далеч или много бърже с всичките тия слитъци. Измъкнахме се чисто и никой не ни преследва. Ако сте завързали добре пазачите, могат да минат часове, преди да се вдигне тревога за това, което направихме. Бих предпочел да отидем на срещата.

Фалт беше седнал странично на седалката, за да гледа назад към Хал, който сега бе клекнал на малкото свободно място на пода между двете седалки в кабината. Щом чу отговора на Хал, Фалт обърна пак главата си напред, за да погледне през предния прозорец на машината. Носеха се с добра скорост над бетонната лента на един от основните пътища, излизащи радиално от центъра на града.

— Сега трябва да сме на половината път до склада на торовия завод, нали така, шофьоре? — рече Хал.

Последва кратка пауза.

— Почти — бавно отвърна шофьорът.

Фалт му хвърли един поглед.

— Ти би предпочел сега да тръгнем към хълмовете, нали?! — запита той.

— Да! — отговорът сякаш бе изстрелян.

— Не знаем какво е станало в торовия — подхвърли Хал. — Може да имат нужда от още един камион и от помощта на още дузина наши хора.

Фалт изпухтя отсечено, отново вторачил се през прозореца. После той погледна първо към Хал, а сетне и към шофьора.

— Добре — каза той. — Отиваме там.

Когато стигнаха до най-близкото до торовия завод отклонение от шосето, на небето над сградите вляво от тях се видя червено зарево.

— Там вече трябва да е гъчкано с милиция — рече шофьорът.

— Просто карай нататък — нареди Фалт.

Шофьорът се подчини. След няма и две минути свърнаха зад ъгъла на една висока административна сграда, където нищо не светеше и шофьорът спря возилото.

Пред тях се простираше оградена с мрежа зона, която изглежда опасваше няколко градски квартала. Зад оградата се издигаше висок и почти лишен от прозорци бетонен куб, както и няколко други дълги и широки бетонни сгради, чиито извити като наредени един до друг варели, покриви лежаха по дължината на правоъгълните конструкции отдолу. Зад широките колкото да се разминат два камиона порти, които сега зееха отворени, на фона на светлината от горящата сграда се очертаваха тъмните сенки на другите покрити камиони, докарани от отряда.

— Все още са тук — констатира Хал.

— Влизай — нареди Фалт на шофьора.

— Не — отвърна онзи. — Ще остана тук, където мога да офейкам. Ако много ви се ще, влезте пеша.

Фалт измъкна изпод ризата си пистолет и опря дулото му до дясното слепоочие на шофьора.

— Влизай — каза той.

Шофьорът запали пак двигателя. Влязоха вътре. Когато приближиха до камионите, пред очите им се разкри сцена на организиран безпорядък. Повечето от членовете на отряда бяха заети да пренасят на раменете си двайсет и пет килограмови торби с тор от една камара, намираща се до горящата сграда до каросериите на отделните камиони. Пред осветената от пожара предница на един от камионите лежеше мъжко тяло, а в центъра на цялата тази дейност стоеше Рух, която командваше.

Хал и останалите слязоха от своя камион. Той и Фалт отидоха при Рух. Останалите от групата тръгнаха без никой да им нареди да товарят торби тор в своя камион.

Когато двамата с Фалт приближиха Рух, Хал я видя за момент на фона на червената светлина на пожара. Изглеждаше сякаш тя стоеше тъмна и недокосната сред сърцето на пламъците. После някой мина край нея с торба на рамото и илюзията изчезна. Щом я доближиха, Рух се обърна, видя ги и заговори без да чака.

— Имаме трима ранени — каза тя на Фалт. — Никой не е убит и засега отблъснахме околийската милиция. Скоро те ще се върнат с подкрепления, така че аз смятам да вземете тия тримата и каквото вече сте натоварили и да тръгнете към мястото на срещата преди нас. В момента и тримата са в камиона на Тала. Изпрати шестима от твоите хора да ги пренесат. Как мина при вас?

— Всичко е точно. Нямаме ранени — отвърна Фалт. — Типични пазачи от малкия град. Изобщо не са като тези от милицията. На практика се търкулнаха по гръб и вдигнаха лапи във въздуха, за да ги завържем.

— Хубаво — каза Рух. — В такъв случай тръгвайте. Ние прекъснахме кабелите на алармата и някои от местните хора ни помагат да прикрием информацията, че се намираме тук, но не мисля, че ще минат повече от петнайсет минути, преди милицията да ни подгони. Хауард, ако по някаква причина ранените трябва да се отделят от останалите, ще трябва да останеш с тях.

— Дадено — отговори Хал.