Гордън Диксън
Световете на хаоса (29)

Двадесет и осма глава

— Кажете им, — рече Хал, — че нямам пропуск. Но ги помолете да се свържат с Аджийла и да й кажат името ми, то е Хал Мейн.

Той стоеше в дебаркационния салон на космическия кораб, който го беше докарал от Фрайланд до Земята и който сега се стоеше на десет километра разстояние от Последната Енциклопедия. Хал говореше на дебаркационния офицер — слаб сивокос мъж; и сега, след като повечето от сто петдесет и тримата други пасажери бяха заминали за повърхността на Земята, двамата бяха останали сами в салона.

В отдалечените краища на дългия салон светлините вече се бяха приглушили автоматично до равнището на аварийната осветеност, а във въздуха се усещаше хлад, тъй като заради ония няколко минути, през които салонът щеше да остане все още отворен, не беше икономично нагревателните елементи да наваксат спада в температурата на помещението, предизвикан от внезапното изчезване на голямата тълпа от топли тела, която дружно и шумно се беше отправила към совалката за повърхността на Земята. Лекият студ се уви около Хал и отново го върна към спомена за онзи сън сред планините на Хармония, когато той се беше пробудил и бе открил, че се опитва да удуши Джейсън Роуи. Преди десетина часа, през последната му нощ тук на кораба, сънят отново го беше навестил. Хал пак си беше взел сбогом със спътниците си, беше слязъл от коня и потеглил пеша през каменистата равнина към далечната кула; само че този път беше стигнал по равнината по-далеч от всякога и беше открил колко измамлив е външният й вид.

От ръба на склона тя беше изглеждала равна и гладка чак до кулата. Само че докато вървеше, Хал установи, че рядката тревица и твърдата чакълеста почва на повърхността, по която беше тръгнал, взеха да се променят. От една страна наклонът на почвата подвеждаше. Изникна фактът, че всъщност с приближаването на кулата равнината започва да се издига и че само някакъв номер на перспективата я е правил отдалеч да изглежда хоризонтална.

По-важното обаче беше, че колкото по-далече проникваше сред голата й пустош, толкова повече се оказваше, че видимата й гладкост и равнинност са били илюзия. Почвата постепенно се изпъстряше с пукнатини, които се разширяваха до дерета, камъчетата бяха изместени от камънаци, а камънаците от морени; това, което беше камениста почва, се превърна в гола скала, така че изискващият много усилия негов напредък към кулата беше възпрепятстван и забавен до скоростта на човек, който се катери по отвесна скала…

Сега обаче, докато стоеше замръзнал и встрани от офицера, който разговаряше за него с Последната Енциклопедия, онова, което му идваше на ум, не бяха спомените за борбата със скалистата земя, завоите и връщанията назад между големите скали, които му се изпречваха на пътя. Беше нещо, което си спомняше от самото начало на съня и което бе много простичко. Изпращяването на кожата на седлото, когато се беше плъзнал на земята, решителното изоставяне на топлината и силата на конското туловище между коленете му, цялостното усещане за сбогуване с всички, които му бяха познати, за да поеме лишения от ориентири път на поклонничеството към някаква скрита, но силно привличаща го цел. Нещо в настоящия момент и в това чакане да бъде допуснат за втори път в Последната Енциклопедия, беше върнало този спомен.

Корабният офицер обаче най-сетне влезе в разговор с някого от Енциклопедията, който можеше да се заеме с това да предаде посланието на Хал до Аджийла.

— Изчакайте — произнесе мъжки глас, който се намираше на другия край на линията.

В розетката на телефонния високоговорител се възцари тишина.

— И коя е тази Аджийла? — попита офицерът.

— Личният асистент на Там Олин — отговори Хал.

— О, — офицерът сведе поглед и се зае да пише нещо с маркер по разположения под пръстите му екран на бюрото. Хал зачака. След по-малко от минута гласът се обади отново.

— Не е нужно да предавам тази молба — каза човекът от Енциклопедията. — Мислех, че съм виждал името и по-рано, така че просто проверих. Хал Мейн е в списъка за постоянен достъп.

— Благодаря — отговори офицерът към телефона. — Добре. Изпращаме ви го право при вас.

Той прекъсна връзката и се обърна към Хал.

— Вие не знаехте ли, че имате постоянен достъп?

Хал поклати глава и леко се усмихна.

— Не.

— Добре — произнесе офицерът към телефона. — Стартова палуба — готова ли е вече ремонтната капсула?

— Вече е на път.

— Благодаря.

Фактически офицерът едва беше прекъснал връзката за втори път, когато едно предупредително иззвъняване откъм въздушния шлюз оповести, че на палубата е кацнала капсула, която се дехерметизира. Хал се обърна и закрачи към шлюза, а офицерът тръгна подире му.

Двамата изчакаха, вслушвайки се в звуците на дехерметизационния процес, които долитаха иззад затворената вътрешна врата на шлюза. Накрая вратата се отвори и позволи на Хал да хвърли поглед през съчленените шлюзове към вътрешността на ремонтната капсула, която беше претъпкана с ремонтно оборудване.

— Лек път, господине — каза офицерът.

— Благодаря — отговори Хал.

Нарамил малката си чанта с лични вещи, той се гмурна през съчленените шлюзове, изпитвайки кратковременното, но изненадващо дълбоко измръзване, предизвикано от излъчването на топлина от неговото тяло към студения метал на вътрешността на шлюзовете, и влезе в ремонтната капсула.

— Оттук, господине — насочи го една мускулеста жена на средна възраст, облечена в бял работен комбинезон. — Опасявам се, че ще се наложи да си пробивате път между оборудването.

— Няма нищо — каза Хал, докато я следваше по сложния маршрут, който се виеше около и между остроръбести машинарии към контролната кабина на капсулата.

— Работата е там, че редовната пътническа совалка пътуваща от Земята е прекалено голяма за входния шлюз на Енциклопедията — подхвърли тя през рамо. — Тя е построена да вози до двеста пасажери плюс екипажа.

— Това обяснява нещата — отбеляза Хал.

— Само колкото да не се чувствате пренебрегнат — разсмя се тя. — Сега оттук…

Влязоха в кабината и Хал се озова в едно помещение, натъпкано с контролни табла и екрани, с три операторски кресла в предната част, подредени пред един разделен на секции видеоекран. Най-лявото кресло вече беше заето от един човек от екипажа, който не правеше нищо.

— Ако нямате нищо против, седнете на креслото в средата — обади се жената.

Хал се подчини. Тя самата се настани вдясно от него и сложи длани на таблото пред себе си. Зад тях се разнесе звукът от повторното затваряне на техния въздушен шлюз и кратко разтърсване. Сетне всяко усещане за движение престана.

— Това беше, сега напред — предложи мъжът. Беше жилест тип на четиридесет и няколко години и бе по-дребен от своята партньорка.

Хал погледна големия екран. В момента неговите сегменти се бяха комбинирали, за да покажат един — единствено широко изображение на това, което се простираше пред тях. Виждаше се изпълненият със звезди Космос, а в центъра на екрана, изцяло огрян от Слънцето, плаваше малкият замъглен глобус на тяхната цел.

Там висеше Последната Енциклопедия — също както те самите изглеждаха увиснали неподвижно насреща й, подобно на топка, която е достатъчно малка, за да легне удобно в ръката на някое малко дете. Само че докато Хал я виждаше, топката започна да нараства. Тя набъбваше и се уголемяваше пред очите му, докато най-накрая изпълни целия екран и надвисна, сива като пушек и огромна, над тяхната ремонтна капсула, затулвайки от полезрението им половината Вселена.

Пред тях се появи отверстие от ярка жълта светлина, подобно на разширена зеница, и те минаха през него към същата онази шумна метална пещера, която Хал помнеше от първото си посещение тук преди пет години.

Жената от капсулата стана заедно с него и го поведе обратно между машинариите от главната кабина до въздушния шлюз, който вече го чакаше отворен.

Хал слезе по наклонената плоскост, докато дрънченето на машините, които се движеха по голата метална палуба, режеше слуха му. Пред него се намираше леко размазаният кръг, който представляваше входът към Последната Енциклопедия. Щом Хал пристъпи през него, грохотът отзад секна като отрязан. Той спря и се остави на подвижния коридор, на който току-що беше стъпил, да го откара напред към един видеоекран на стената отдясно и отпред. Екранът беше тъмен, но точно преди той да се изравни с него, засвети и оттам се показа лицето на Аджийла.

— Хал? Влез в първата врата вдясно от теб — му каза гласът й.

Той пропътува още десетина метра, видя вратата и влезе през нея в друг, по-къс коридор, на пода на който нямаше движеща се лента. В края на коридора се намираше втора врата. Щом стигна до нея, Хал я бутна, вратата се отвори и той влезе.

Докато вратата се затваряше с всмукване зад гърба му, Хал видя, че се намира в помещение, което представляваше наполовина кабинет и наполовина приемна. Отсрещната стена — почти пълно копие на стената, която беше видял в апартамента на Там Олин, сякаш даваше път на един поток, виещ се през лятна гора, само че светлината тук беше като светлината в ранно утро. Аджийла вече се надигаше иззад едно широко бюро. Розовата й рокля се покри с едри гънки, когато тя изтича към него, целуна го и се дръпна назад, за да го огледа.

— Само се виж! — възкликна тя.

Всъщност той гледаше нея. След Аманда и другите жени, с които се беше запознал на Дорсай, Аджийла му се виждаше миниатюрна и крехка. Тя бе не просто по-дребна на ръст в сравнение с тях, но и с по-деликатни кости и черти. И въпреки това Хал знаеше, че в сравнение с жените от останалото човечество, тя му се бе видяла прекрасна.

— Да се погледна? — отвърна той, като топлата й усмивка го предизвика също да й се усмихне без някаква друга причина освен това, че тя излъчваше такова щастие. — Защо?

— Ти си чудовище. Гигант! — заяви му Аджийла. — Два пъти по-едър си от последния път, когато те видях, и достатъчно свиреп на вид, за да плашиш хората.

При тия думи Хал се разсмя.

— Свиреп на вид? — повтори той.

— Погледни сам — тя го извърна към стената вляво от него и вероятно даде сигнал на някакъв сензор, защото мъгливата синева на стената се смени с огледална повърхност, която отрази към него собствения му образ и образа на стаята около него.

Против волята си Хал се загледа. Беше навикнал да се вижда всяка сутрин, докато остъргваше наболата си брада, и от време на време, когато се зърнеше за малко в подобни отразяващи повърхности. Само че не се беше разглеждал тъй както сега — с Аджийла до него и с внезапно появила се емпатия за това как тя би трябвало да го вижда.

Онзи неочакван непознат, когато Хал сега видя в огледалото, се извисяваше над тъничката русокоса млада жена, застанала до лакътя му. Тялото на мъжа беше сухо и се разширяваше нагоре от тесния кръст към дълбок гръден кош и рамене, достатъчно широки, та в сравнение е тесните хълбоци и кръст да го правят да изглежда неустойчив. Лицето над раменете беше със здрави кости, устата — хоризонтална, носът — прав, а пък очите, тъмносиви и с малка разлика в нюанса, гледаха изпод прави черни вежди и широко чело, увенчано от права, едва ли не четинеста черна коса. Но дори и тези черти, взети заедно, не биха могли сами по себе си да обяснят онова цялостно впечатление, което беше накарало Аджийла да го нарече свиреп на вид. Имаше още нещо, фигурата, която той съзерцаваше сега, оставяше особено впечатление. То спокойно би могло да създаде усещане за способност за контролирано насилие, ако не беше печалната замисленост в очите, която като че ли надделяваше над общото усещане от тялото и от лицето.

Хал се обърна от екрана към Аджийла.

— Е — каза тя. — Върна се, за да останеш? Или е само едно посещение?

Той се поколеба.

— И двете — отговори. — Ще трябва да ти обясня какво имам предвид с това…

— Да, ще се наложи — потвърди Аджийла и внезапна го прегърна отново. — О, Там ще бъде така щастлив!

Хвана го за ръката, поведе го към бюрото и го бутна към една тапицирана платформа за седене, която се рееше край него.

— Как си? — попита Аджийла. — Гладен ли си? Мога ли да ти донеса нещо?

Хал се разсмя.

— Все още имам доста добър апетит — каза той. — Но нека за малко само да си поговорим. Сядай.

Тя се настани на ръба на бюрото, извърната към него.

— Нека първо ти обясня какво имам предвид — предложи той и отново се поколеба.

— Давай — подтикна го Аджийла.

— Мислех си как да ти го обясня — бавно подхвана Хал. — Смятах да те помоля да ми повярваш, когато кажа, че не мога да си представя нищо друго, което да желая повече, отколкото да приема предложението на Там и да работя тук в Енциклопедията…

— А сетне разбра, че това не е вярно — подпита Аджийла, като внимателно го наблюдаваше. — Така ли е?

— И да, и не — той се начумери към нея. — Енциклопедията ме привлича тъй, както Луната привлича приливите. Тук имам да върша много различни неща. В истинския смисъл на думата това е инструментът, който съм желал цял живот. Зная, че ако имам време, с него мога да направя такива неща, каквито досега никой дори не е и сънувал. Когато бях тук по-рано, наистина исках да остана. Само че ти си спомняш, че тогава открих, че не мога. Имаше да се вършат други неща. Е, повечето от тях все още тепърва имам да ги правя.

— Това ли е цялата причина, да се въздържаш от това да останеш при нас? — Тя го наблюдаваше внимателно.

Хал се усмихна малко унило.

— Това е непосредствената причина — отговори. — Само че за да съм честен — да, права си, това не е цялата причина. Разбираш ли, през последните години аз бях навън сред хората…

Поколеба се, а сетне продължи:

— Не е толкова лесно за обяснение… — подхвана той. — Нека кажем, че съм открил, че има някои неща, които трябва да направя с хората; и във всеки случай точно сега има нещо, което е по-належащо и важно. Бих искал да поговоря за него с теб и с Там едновременно.

— Разбира се — каза тя. — Аз още не съм му казала, че си тук — просто защото исках първо аз самата да изкарам минута-две с теб. Всъщност Там сега спи, но ще се разстрои, ако изчакам да се събуди, за да му кажа, че си се върнал. Само секунда. Ще му позвъня…

Тя се извърна и пресегна ръка над бюрото си.

— Не. Почакай — спря я Хал. — Нека първо да ти дам обща представа за какво говоря. Остави го да спи. В момента има някои работи, които искам да разбереш, а само за да те вкарам в курса на нещата, ще ми отнеме поне няколко часа.

— Добре — Аджийла дръпна ръката си обратно и се обърна към него, като отново се усмихна. — Е, сега сигурен ли си, че не ти се ще да хапнеш нещо?

Хал се разсмя.

— Ами може би… — каза той.

Двамата седнаха да се хранят в една от трапезариите и като докосна контролните сензори на масата, Аджийла този път ги затвори в нещо ново за него, в уединението на четири илюзорни каменни стени.

— Не можем ли вместо това да имаме звездите? — запита Хал. — Навсякъде около нас така, както ги бях получил в карулата?

Тя се усмихна, размърда пръсти над контролното табло върху бялата покривка на масата и изведнъж двамата сякаш заплаваха в Космоса заедно със синьо-белия кръг на Земята, който сякаш висеше съвсем близо до тях и земната Луна, която тъкмо започваше да се появява иззад него.

Във всички други посоки се виждаха светлините и пространствата на Вселената. Хал погледна наоколо, над главата и под краката си, разпознавайки братските на Земята светове на Марс и Венера, а после се загледа към другите слънца на човечеството — Сириус, Алфа Центавър, Тау Сети, Процион, Епсилон Еридани, Фомалхо, Алтаир. В ума си той видя под тях това, което материалните му очи не бяха в състояние да видят — другите тринадесет планетни домове на човечеството: Фрайланд и Нова Земя, Нютън и Касида, Сета, Коби, Санта Мария, Мара и Култис, Дорсай, Хармония и Асоциация, Света на Дънин.

Във въображението си видя не само планетите, но и хората върху тях; и за секунда Хал задиша дълбоко, тъй като празнотата, която беше усетил по-рано при мисълта за тяхната многочисленост, се върна.

— Какво има? — запита Аджийла. Гласът й изведнъж стана по-мек, а нейните по лятному зелени очи сега го наблюдаваха внимателно.

— Вероятно прекалено много неща, за да мога да ти ги кажа наведнъж — рече той, като се възстанови. И се усмихна, за да я успокои. — Както и да е, нека се справим с тая храна и ще ти разкажа какво ми се е случило.

Седяха сред звездите и се хранеха, а той говореше. Разказа й за мините на Коби и Сост, Тонина и Джон; и за Джейсън, Рух и Джеймс Дете-на-Бога на Хармония; за своето самотно прозрение в килията на същия свят и за всичко, което се беше случило след това.

— Но какво си мислиш, че можеш да намериш тук, за да се справиш с Другите? — запита тя, когато Хал привърши.

— Имаш предвид да се справя с проблема на настоящата история — уточни той. — Не съм сигурен. Само че отговорът или се намира тук, или го няма никъде. Не става дума само за това да открия начин да спрем Другите. Ще трябва да намеря такъв начин, който да бъде хем очевиден, хем убедителен за екзотиците, за дорсаите и за всички останали, които се окажат необходими, за да се преборим с тях.

— Значи наистина мислиш, че това, което търсиш, се намира тук?

— Трябва да е тук — отговори Хал. — Нима Марк Торе в началото не е казвал, че Последната Енциклопедия накрая ще трябва да стане нещо повече от обикновен склад на знанието? Нима Там не я е пазил всички тези години така, че най-накрая да може да се открие начин с нея да се прави нещо по-голямо, отколкото някой досега се е сетил? Ако идеята беше само моя, бих могъл да се усъмня. Но няма как всички ние да грешим. Трима от нас, всичките трима, стигаме до едно и също заключение за нея и всеки от нас по свой собствен път.

— Но ако наистина се окаже вярно, че крайната употреба на Енциклопедията винаги е била нещо повече… — и Аджийла млъкна, като изведнъж се замисли.

— Точно така — потвърди Хал. — Ако това е вярно, много неща започват да придобиват друг смисъл. В такъв случай историческото уравнение се балансира. В противен случай расата-животно ще трябва да е подправила с прекалено много олово заровете в полза на Другите, а това звучи безсмислено. Защото расата-животно не се стреми да си избере фаворит победител измежду своите части вътре в себе си — тя се стреми да получава отговори за това как да оцелее. Корените, причините за появата на Другите се простират далеч, далеч назад в историята; и същото важи и за причините, довели до построяването на Последната Енциклопедия.

— Но откъде си толкова сигурен в това? — запита Аджийла.

Той се втренчи в нея от другата страна на масата.

— Чувала ли си за Гуидо Камило Делминио или за Театъра на паметта? — попита я Хал.

— Театъра на паметта? — намръщи се тя. — Мисля, че съм чувала да се споменава или съм чела някъде…

— Марк Торе споменава за него в своите „Мемоари за градежа“ — поясни Хал. — Аз самият налетях на него там, когато бях млад, в библиотеката в моя дом. Библиотеката беше огромна и навремето, когато бях достатъчно малък, пожелавах всичко, за което четях и което ми се видеше интересно. Така че когато четох „Мемоарите“ и видях думите „Театър на паметта“, първото, за което помислих, беше, че искам да построя такъв театър. Отидох при Уолтър Наставника, за да ми покаже как да намеря начин да го направя и той ми помогна да открия истинската, историческата отправка.

Аджийла сбърчи чело към него.

— Значи наистина е имало някаква постройка, която се е наричала Театър на паметта?

— Била е изградена поне частично — първо в Болоня, а по-късно в Париж с финансовата помощ на френския крал Франсоа Първи. Онзи Гуидо Камило, за когото ти споменах, го е замислил и цял живот се е опитвал да го превърне в реалност. Това е станало през шестнадесети век и целта му е била да изгради такъв театър, където всеки би могъл да застане на сцената, да огледа произведенията на изкуството — подредени на различни нива и поставени в определен ред, и да произнесе реч, като се позовава на цялото познание в света, което ще му бъде подсказвано от гледката на тия предмети на изкуството, докато той говори.

Тя го зяпна.

— Откъде ли му е дошла идеята за такова нещо? — рече Аджийла. — Шестнадесети век… — гласът й затихна в умислена нотка.

— Роден е някъде около 1480 година — рече Хал. — Бил е професор в Болоня, но никога не е имал средства, с които да строи — ето защо той и Театърът са се свързали с Франсоа Първи. По време на Ренесанса е имало силно желание да се обедини цялото познание и по този начин да се прозре в самата същност на творчеството. Идеята за предмети, които да служат като мнемонични ключове, идва най-малкото от класическа Елада. Първите дейци на Църквата и схоластиците са я превърнали в упражнение по морал, а по-късно, през Ренесанса мистицизмът я е разглеждал като рамка за езотерично просветление. Тази идея произвежда Театъра на Гуидо през шестнадесети век, а през тринадесети вече е породила създаденото от Рамон Лул устройство от различни колела, което не е представлявало нищо друго, освен своего рода примитивен компютър. Същата тази идея е привличала хората от Бейкън до Лайбниц, който през седемнадесети век наистина измислил диференциалното смятане. На практика Театърът на паметта е бил една от основните причини за по-късното развитие на технологията и на самата Енциклопедия.

— Разбирам — рече тя.

— Мисля, че би следвало — отбеляза Хал. — Въпросът е там, че цялата верига от усилия, като се почне от Театъра и се стигне до Последната Енциклопедия представлява една борба, едно голямо усилие от страна на расата-животно да открие по-големи възможности у самото себе си. Това е важната истина, която лежи в основата на борбата между Другите и всички останали — че истинското бойно поле е тук и че известно време то ще продължи да бъде тук. Така че ще се наложи да постоя на Последната енциклопедия още някое време.

— Разбирам — повтори Аджийла. — Добре. Сега ми е ясно.

Тя бавно кимна, а погледът й беше отвлечен.

— Да-а — каза тя. — Да. В крайна сметка мисля, че колкото по-скоро поговориш с Там, толкова по-добре. Ако си приключил с храната, ще му се обадя и ще идем веднага при него.

— Щяхме да отидем веднага даже и ако не бях приключил — усмихна се Хал. — Но за късмет вече свърших.

Двамата тръгнаха.

Доколкото Хал можеше да вярва на очите си, на вид Там Олин беше съвсем същият. Старецът не беше помръднал от последния път, когато Хал го бе видял. Жилището на Там с онази илюзия за гора и ручей и неговите плаващи във въздуха мебели — столовете, бюрото и всичко останало, като че ли не беше поместено и на милиметър през тия години. И, преди всичко, изражението на лицето на Там бе същото.

Гласът обаче бе различен.

— Здравей, Хал Мейн — каза той и остави на Хал труда да отиде до него, за да се ръкуват.

Разликата не беше голяма, ала ухото на Хал отбеляза едва-едва спадналата сила на гласа, леко увеличеното поемане на дъх между думите и безкрайно малкото удължение на паузите между тях, когато Там говореше.

— Хал, седни тук — покани го Аджийла, като го заведе до една мека платформа на не повече от ръка разстояние от платформата, на която седеше Там, а после придърпа още една за себе си.

— Ти си се върнал — рече Там.

— Да — каза Хал. — Само че се върнах с нещо, което ще трябва да направя и което включва не само Енциклопедията, но и всичко останало. Мисля, че нещата се свеждат до това, че най-накрая ще трябва да използваме Енциклопедията така, както би следвало.

— Тъй ли? — удиви се Там. — Разкажи ми за това.

— Ти беше прав, когато предишния път като бях тук, ми говори за Армагедон — започна Хал. — На мен ми трябваха близо шест години, за да започна да разбирам какво си имал предвид. Когато тръгнах оттук, за да отида в мините на Коби, аз не знаех какво правя; знаех само, че бягам както за да намеря някое безопасно място за себе си, така и заради нещата, които трябваше да извърша. Тогава не знаех какви са те. Днес знам!

— Да — съгласи се Там. Засиленият от възрастта хриптеж, с който говореше, правеше неговите думи да идват сякаш нейде изпод Халовите — все едно че от някакво подземие, разположено под техните нозе. Той говореше като призрак. — Ти трябваше да откриеш себе си. Това го знаех още тогава.

— Аз не разбирах хората — рече Хал. — Бяха ме отглеждали под стъклен похлупак. Точно затова моите възпитатели поискаха да отида на Коби. На Коби започнах да се пробуждам…

Той разказа на Там за Уолтър, Малачи и Авдий, за Коби, Хармония и часовете, прекарани в милиционерската килия; заедно с всичко, което беше започнал да разбира там, и с всичко, което бе последвало от това чак досега. Там Олин седеше и слушаше с онази неподвижност на лицето и тялото, която му беше докарала възрастта. Когато Хал най-сетне спря да говори, той дълго не се обади.

— И това приключва с твоето завръщане тук — отбеляза накрая Там.

— До голяма степен — отвърна Хал.

Там седеше и го гледаше. Някой по-млад човек щеше да се намръщи от недоумение. Там Олин обаче вече не се нуждаеше от особени лицеви движения, за да даде знак за своите реакции.

— До голяма степен това е само началото — продължи Хал. — Сега мога да проумея ситуацията, мога да видя отвъд Другите и зная, че те са само част от истинския проблем — симптом, а не причина. Истинският проблем е, че всички ние най-накрая сме стигнали до точката, където вече не съществува избор. Сега ще се наложи да поемем отговорност, съзнателно, за това, което ще ни се случи; наместо да се препъваме инстинктивно напред — така, както сме правили винаги, откакто за пръв път сме започнали да се вглеждаме отвъд следващото ядене или отвъд следващото сухо място, където ще преспим. И единственият инструмент, който може да ни позволи да го направим, е тук. Последната Енциклопедия е единственото нещо, с което можем да се похвалим за всички тия дълги столетия дивачество и късите векове цивилизация, които засега са ни докарали само до точката, където една шепа от нас могат да избият всички останали.

— Да — рече Там. Минута той не каза нищо друго. Погледът му минаваше през Хал и Аджийла, а когато той заговори отново, то беше явно както на самия себе си, така и на тях.

— Знаеш ли какво означава да се опитваш да контролираш историята? — запита Там, като пак погледна Хал. — Знаеш ли масата и инерцията на тези сили, за които казваш, че ще ги подбутнеш? Аз се опитах да направя нещо подобно, но аз имах власт. Аз надигнах една социална приливна вълна срещу цял народ. Приливна вълна, която завинаги трябваше да удави Дружествените светове. Оказа се, че всичко, което е достатъчно, за да ме спре, беше Джеймтън Блек, един Човек на Вярата, който не пожела да се отмести от пътя ми. Цялата тази огромна сила, която аз задействах, се разби в него и се отцеди на милион дребни поточета в милион посоки, без да свърши нищо, без никому да навреди.

Аджийла се приведе напред и положи дланите си върху неговата ръка, която лежеше на тапицирания подлакътник на неговата платформа. Хал погледна топлата бяла млада длан, поставена върху тъмната и изкривена от възрастта ръка.

— От близо деветдесет години ти се опитваш да компенсираш това — обади се меко тя.

— Аз? Всичко, което съм правил, е било да наблюдавам огнището, да поддържам свещта запалена… — главата му леко потрепна отляво надясно на раменете му. — Но аз зная каква е силата на историята, когато тя се задвижи.

И той пак погледна Хал.

— А ти казваш, че ще работиш точно с това — продължи Там. — Дори и да си прав за използването на Енциклопедията, дори да събереш всичко, което се надяваш да събереш в подкрепа на нещата, дето знаеш, че е необходимо да се направят, ти все още ще бъдеш мравка, която се опитва да насочва ураган. Знаеш ли това?

— Така ми се струва — трезво отвърна Хал.

— Бог знае — каза Там, — че искам да те видя да опиташ. Бог знае, че това ще ме оправдае, че след всички тия години ще направи, ще направи полезно това нещо в очите на хората, които ако можех, щях да унищожа. Това ще оправдае и Марк Торе и всичко други след него, които са идвали да работят тук. Но помисли — ти би могъл също така лесно да си затвориш очите за това накъде вървят нещата. Ти би могъл да използваш своя ум и сила, за да изградиш удобно и безопасно убежище от бурята за себе си и за всички, които би могъл да обикнеш — през ония няколко години, които твоето тяло все още има да ти дава. Просто като си затвориш очите за това, което в края на краищата ще се случи на хората, които никога няма наистина да узнаят кой си бил или какво ти е струвало да опиташ да направиш това, което желаеш да направиш. Ти все още можеш да се върнеш назад.

— Не — каза Хал. — Вече не!

Там пое дълбоко дъх и се оттласна от своята платформа.

— Тогава добре — рече той. — Само че, следва да знаеш, че вече над десет свята действат срещу онова, което искаш. Блейс Аренс е привел в действие един план за мобилизиране на финанси и войски, за да превземе всичко, което Другите още не контролират, ако е нужно и с военни средства.

За момент тримата останаха мълчаливи.

— Само Блейс ли? — попита Хал. — Ами Дахно?

— Дахно умря, неочаквано и много удобно, преди четири стандартни месеца — отговори Там. — Сега Блейс контролира Другите. Всъщност той може би ги е контролирал сам известно време и по-рано. Очевидно е взел да усеща, че не може да рискува да чака още, без да действа.

Хал гледаше стареца като хипнотизиран.

— Откъде го знаеш? — запита. — Откъде знаеш за този план, за тази мобилизация?

— Това се отразява в стотици хиляди обикновени новини — отвърна Там. — Трябваше само да ги подбера и да ги разчета правилно, за да видя загатванията за онова, което вече бях прочел в нервните пътеки на Енциклопедията. Това, което учените отвън идват да вършат тук, и онова, което ни молят да им кажем, отразява състоянието на нещата в техните светове.

— В нервните пътеки? — Хал се обърна и се вторачи в Аджийла.

— Аз не съм го забелязала — лицето й побледня. — Само че аз ти казах, че никой не е в състояние да разчита нервните пътеки както Там.

— Времето учи всекиго — каза Там. — Повярвайте ми.

В гласа му се усещаше цялата сила на неговия мрачен и опърничав ум и Хал му повярва. Като гледаше този мъж, който толкова дълго беше поддържал Последната Енциклопедия вярна на мечтата на Марк Торе, Хал за пръв път разбра, че в очите на Там Олин неговото задължение не е било като да стои на пост пред една гробница. То е наподобявало пазенето на живо същество. У мъжа насреща му властваше не просто яростта на дракон, приклекнал над съкровището, но и някаква безусловна решимост като на човек, който защитава и отглежда дете от своята плът. Не на машинарията беше отдал той дълги години от живота си, а на душата.

— Тогава остава малко време — каза Хал.

— Много малко — потвърди Там. — Какво възнамеряваш да правиш?

Сега, след като решението очевидно беше взето, силата, която допреди миг Хал беше усещал у стария човек, отново беше отстъпила място на огромната умора.

— Първо, — започна Хал, — ще трябва да използвам Енциклопедията, за да проследя ония корени, които са довели до появата на Другите и до появата на хората, които биха могли да им се противопоставят успешно. Точно процесът, чрез който знанието поражда идеята, а идеята поражда изкуството, е ключът към начина, по който най-накрая Енциклопедията трябва да бъде използвана. Знанието обаче е на първо място. Докато не получа пълна представа за това как се е получила настоящата ситуация, няма да имам никаква надежда, че ще идентифицирам ония човешки елементи, които в случая са истинските воюващи страни. Така че, докато Блейс провежда мобилизация, аз ще трябва да изследвам най-различни хора и техните действия обратно в праха на миналото. Не разполагам с друга пътека, която да ме отведе дотам, където ни е нужно.