Гордън Диксън
Световете на хаоса (4)

Трета глава

Хал и Фалт се върнаха при камиона. Когато хората от тяхната група започнаха да се връщат натоварени, Фалт се зае да ги пренасочва към новата задача да пренесат тримата ранени. Щом изпрати достатъчно хора, накара останалите да започнат да пренасят по другите камиони колкото се може повече слитъци, преди да пристигнат тримата пострадали. Пет минути по-късно излязоха от портата и оставиха зад гърба си червеното зарево. Тъмната лента на пътя се заразвива пред носа на камиона им и черните очертания на хълмовете и планините се издигнаха на нощния хоризонт под все още звездното небе. Новата луна още не се бе показала.

Фалт отново зае мястото в кабината до шофьора, а Хал влезе в каросерията, за да наглежда ранените. Единият беше Моръли Уолдън и в полумрака на каросерията, осветена от една-единствена мъждукаща лампа бръчките и гънките на тежкото му лице изглеждаха още по-дълбоки, така сякаш той се бе състарил с поне десетина години и бе влязъл в царството на наистина старите хора.

— Кракът ми — обясни Джоралмон Трой, като вдигна поглед от мястото, където бе седнал с кръстосани крака до нагласената върху ниската тъмна купчина торби с тор носилка на Моръли. — Когато взривихме вратата на склада, едно голямо парче ме уцели в крака и го строши.

— Дадоха ли ти нещо за да не те боли? — попита Хал, усещайки болката по дълбочината на лицевите му гънки.

— Не — изхриптя Моръли. — Никакви греховни лекарства.

Хал се поколеба.

— Ако искаш — рече той, — има един начин да масажирам челото и врата ти така, че да облекча болката.

— Не — с усилие каза Моръли. — Болката е по Божия воля. Аз ще я понеса като Негов Войн.

Хал внимателно докосна рамото му и отиде да огледа другите двама пострадали. Едната бе жена, която бе получила обгаряне от изстрел в дясното рамо — повърхностно, но болезнено, а другият мъж, който бе уцелен с игла в гърдите. И двамата бяха упоени и в безсъзнание.

— Малко са ни болкоуспокояващите — промълви една от жените, насядали край носилките на двамата пострадали. — Моръли го знае. Иначе не е чак такъв старозаветен пророк.

Хал кимна с глава.

— Така си и помислих — отговори той също тъй тихо. Обърна се и тръгна към кабината. И тримата ранени трябваше да лежат на носилки. Това означаваше, че ако той трябва да се отдели заедно с тях от останалите, на негова отговорност щеше да има поне девет души. Докато стигне до кабината, пътят, който се виждаше през предното стъкло се стесни дотолкова, че остана място само за четири коли една до друга, а отклоненията вече не започваха с дълги извивки, а се превърнаха в прости пресечки. Фалт бе разгънал своето копие от картата на Рух, което тя бе раздала на всички водачи на групи, и го изучаваше на лампичката в тавана на кабината. Пред тях, оттатък планините звездите започваха да чезнат в просветляващото предутринно небе.

— Виж тук — рече Фалт на Хал, когато Хал клекна до седалката му. — Заповедта е, че всички групи с ранени имат предимство за по-безопасните места за срещи, отколкото групите, в които няма ранени. Доколкото ние сме единствената такава група, поне засега, това ни прехвърля от нашия предварително уговорен пункт към този…

Пръстът му посочи едно означено със звезда място, което се намираше по-високо в предпланините, отколкото бяха останалите отбелязани пунктове.

— Там трябва да намерим предостатъчно магарета, които да ни чакат, за да пренесем лекия товар, който имаме и да опънем носилките между две животни — той остави картата, за да погледне шофьора. — За колко време ще стигнем до там?

— Може би десет-петнайсет… — шофьорът прекъсна думите си с гръмко изръмжаване. Тъкмо бяха излезли от един дълъг завой и той впери поглед през предното стъкло. Лицето му пребледня, а кокалчетата на пръстите му залъщяха над кормилото на светлината от арматурното табло.

Хал и Фалт се обърнаха да погледнат това, което той бе видял. Отпред, далеч напред по вече правия път, бяха поставени лампи, които осветяваха една барикада, преграждаща пътя.

— Господ да ни пази — прошепна шофьорът. — Не мога да обърна обратно. Вече са ни видели и…

— Карай през барикадата — рече Фалт.

— Не мога — отговори шофьорът. Той беше се изпотил и бе отпуснал педала на газта. Полека-лека забавяха ход, но се приближаваха прекалено бързо към барикадата пред тях, за да се чувстват удобно. — Зад барикадата има издигнати пилони, така че да ни преобърнат, ако опитам да мина през нея.

Шофьорът се бе вторачил във Фалт.

— Какво търсят тия тук? — лицето му се извърна назад и той погледна през рамо към Хал. — Ти си виновен! Те не знаят нищо за нападението — няма откъде да знаят! Излезли са тук, защото търсят теб — и сега ни пипнаха!

Камионът вече бе достатъчно близо и лесно се различаваха черните униформи на милицията от двете страни на барикадата.

— Тогава я заобиколи — каза Фалт.

— В мига, в който опитам, тия ще почнат да стрелят! — лицето на шофьора се гърчеше в агония. — Боже, спаси ни! Боже, спаси ни…

Фалт отново извади пистолета изпод ризата си.

— Заобиколи — меко каза той. — Това е единственият възможен начин.

Шофьорът бърже погледна оръжието.

— Ако ме застреляш, при тая скорост всички ще се умрем — злобно избълва той.

Хал хвана с дясната си ръка врата на шофьора — палеца от едната страна, пръстите — от другата. Стисна и шофьорът издаде лек звук.

— Щом му строша гръбнака — каза Хал на Фалт, — поеми кормилото.

— Аз… аз ще заобиколя — дрезгаво рече шофьорът. Хал охлаби натиска върху врата му, но не отмести пръстите си.

— Карай спокойно и едва в последния момент — каза Фалт на шофьора, — аз ще ти кажа кога да излезеш от пътя. Сега забави…, забави…, сега!

До последния момент, те сякаш щяха да се сгромолясат в бараката. Милиционерите от двете й страни от известно време размахваха оръжията си, за да накарат возилото да спре.

— Дай! Вдигни скоростта! Дай сега! — крещеше Фалт на шофьора.

Онзи обаче вече бе настъпил здраво газта и камионът излезе от пътя, като се плъзна странично над голата земя подобно на чиния, хвърлена при силен вятър. Каросерията му прокънтя, тъй като енергийните оръжия на милиционерите поразиха повърхността на камиона със светкавици, които предизвикаха взривяване на материала поради рязкото повишаване на температурата му. Предното и страничното стъкло откъм шофьора изведнъж проблеснаха като уцелени от сноп ловни сачми за птици. Шофьорът извика и ръцете му отскочиха нагоре от кормилото. Фалт сграбчи волана и върна странично камиона на пътя зад барикадата и заострените пилони, които бяха закрепени в бетона току зад нея. Натисна с крак газта и те пак се понесоха над пътя, докато барикадата, фигурите и пилоните зад нея бързо се стопиха в далечината.

Шофьорът се притискаше към вратата на кабината откъм неговата страна.

— Къде си ударен? — запита Фалт.

— О, Боже! — проплака шофьорът. — О, Боже… О, Боже…

— Хауард — рече Фалт, — прегледай тоя човек, виж къде е ранен и ако можеш, го прехвърли през седалката, за да не ми се пречка.

Хал стана, като се придържаше към облегалката на седалката пред себе си и се надвеси над шофьора. Той се пресегна надолу, за да го дръпне от вратата. Високо вляво на ризата на шофьора се виждаше петънце, голямо колкото нокът. Хал притисна силно дрехата към тялото на мъжа, опипа я и откри влажно място на гърба му — горе-долу срещу другата рана, а после прокара длани по ризата и горната част на панталоните на шофьора, дотам, докъдето можеше да стигне както се беше привел над него.

— Краката ти наред ли са? — запита той шофьора.

— О, Боже…

Хал повторно положи внимателно длан на врата на мъжа.

— Да… да — почти изпищя шофьорът. — Наред са! Краката ми са наред!

— Само една игла те е уцелила високо в рамото — успокои го Хал. — Нищо сериозно. Сега…

И той заразтрива задната част на врата на шофьора.

— Сега ще ти помогна да се прехвърлиш през облегалката. Искам ти самият да направиш всичко, което можеш, за да се прехвърлиш. Хайде, давай…

Той протегна надолу двете си ръце и хвана шофьора под мишниците. После го повдигна. Човекът задраска нагоре с ръце и крака. Изведнъж шофьорът изпищя и се опита отново да се плъзне надолу в седалката, ала Хал го задържа и къде с дърпане, къде с вдигане го прехвърли през облегалката само на мускули. Шофьорът изпищя още веднъж, когато задната страна на коленете му се протътри по гърба на седалката.

— Кракът ми! Кракът ми… О, Господи!

Само че, той вече лежеше по гръб на пода зад седалките и Хал изследваше едно друго петно, което се намираше над лявото му коляно.

— Май си получил и една игла в крака — рече той. — Можеш ли да го свиеш?

Шофьорът опита да сгъне крака си, но изпищя за трети път.

— Изглежда, че тази рана ще излезе по-сериозна — каза Хал. — Иглата е уцелила нещо тук.

Той опипа крака отдолу.

— Май иглата е все още вътре.

— О, Господи…

— Той се преструва — ясно каза Фалт. — Няма начин да го боли толкова много.

Хал запуши с длан устата на шофьора.

— Можеш да избираш — прошепна му тихо в ухото. — Виж сега, и ти, и аз знаем колко те боли кракът. Само че, и двамата знаме също така, че те боли единствено когато го движиш, и че трябва да го движиш колкото се може по-малко. Никоя от раните ти няма да те убие. Така че лежи си спокойно и знай, че или ще си траеш, или ще трябва да направя тъй, че да си траеш, понеже ще си в безсъзнание. Разбра ли?

Част от ума му се възмути от думите му, но друга част кимна в знак на хладно одобрение на това колко добре си бе научил урока някога. За миг почти успя да чуе сипкавия стар бас на Малачи Насуно да отеква след неговия. Беше произнесъл току-що изречените думи така, сякаш ги бе прочел от някаква черна дъска в ума на Малачи.

Резултатът обаче бе пълен успех. Сега шофьорът лежеше неподвижно и мълчаливо. Хал се изправи, като се улови за облегалката на седалката пред себе си, и видя, че Фалт вече седи зад кормилото и държи стабилно летящия камион.

— Взимай картата и ме насочвай — рече Фалт.

Хал се плъзна в седалката, която Фалт бе опразнил преди малко. Сетне вдигна картата от пода през седалката.

— Все още ли сме на пътя? — попита той, поглеждайки през предното стъкло към нещо, което приличаше на двулентово шосе настлано с чакъл.

— Не. На разклона сме. Местно шосе номер десет — можеш ли да го намериш на картата?

Хал погледна.

— Да — отговори той. — Трябва да свием от шосе десет на шосе сто двайсет и три, а от него — на пътя за Деминг. После караме по пътя за Деминг до първото безименно отклонение, където свиваме надясно. След едно цяло и осем десети километра свиваме под прав ъгъл вляво и караме без път. Движим се по азимут в посока четиридесет и три минути и двайсет и четири секунди в разстояние на нула цяло и шест километър и тогава стигаме до сборния пункт.

— Добре — каза Фалт. — Продължавай да ме насочваш.

Те продължиха според указанията на Хал, докато небето над тях просветля, а крайпътните горички започнаха да изскачат пред очите им от плътния мрак, който доскоро скриваше всичко извън обсега на фаровете на камиона. Изведнъж Хал хвърли поглед назад към шофьора, който мълчеше през цялото време, и видя, че той лежи неподвижно настрани със затворени очи. Той или беше изпаднал в безсъзнание, или бе решил да не привлича повече внимание към себе си.

Накрая стигнаха до сборния пункт при първата навъсена светлина на утрото. Наоколо вече се виждаше цялата гора, при все че слънцето все още бе скрито зад планините вдясно. Там ги очакваха купчина самари и друга сбруя^[1], прикрити от гъстата горичка вариформени брястове. Петнайсетина магарета стояха кротко наоколо, привързани към стволовете и клоните на дърветата. Около тях нямаше жив човек. Явно местните фермери с готовност даряваха добичетата си, но себе си не подлагаха и на минимален риск.

Камионът спря. Фалт натисна бутона, за да отвори задната врата. Той, Хал и останалите от групата слязоха от камиона и започнаха да настаняват ранените на техните носилки, като закачиха всяка една от тях между две магарета. Останалите свободни животни бяха натоварени с торби изкуствен тор и слитъци припой с високо съдържание на калай. Слитъците можеше да се нарежат и да се използват за купуване на оборудване, ако отрядът не успееше да събере помощи по пътя.

Когато вече приключваха с това, нечий вбесен глас им се разкрещя:

— Точно така — заминете и ме оставете да умра!

Всички погледнаха в посоката, откъдето идеше гласът. Шофьорът лежеше, надигнал се на лакът в отвора на една от вратите на кабината. От усилията да пропълзи дотам ризата му се беше разтворила до средата, очите — кървясали, а лицето — разкривено.

Без дори да се спогледат, Фалт и Хал тръгнаха към кабината, а останалите отново се заеха да стягат магарешката върволица за пътуването.

— Точно така — рече шофьорът още по-тихо, когато те се приближиха. Той ги изгледа кръвнишки, леко повдигнал глава над пода, така че лицето му беше на едно равнище с техните. — Зарязахте ме целия надупчен! Оставихте ме да пукна тук сам!

— Ти все още можеш да шофираш — хладно заяви Фалт. — Ще те наболява, но аз съм виждал хора от отряда в далеч по-лошо състояние от теб.

— И какво ще стане, когато се прибера вкъщи, ако изобщо се добера дотам? — запита шофьорът. — Защото ако са направили друга барикада на шосето, значи са вдигнали още цяла дузина такива и сега ще търсят моя камион, след като ги заобиколихме по тоя начин! Дори ако успея да мина покрай блокадите, дори ако стигна до вкъщи, ще мога ли да се върна при семейството си, като знам, че милицията ще претърсва навсякъде и като знам какво ще стане с моите хора, ако ме намерят във фермата? Мислите ли, че съм такъв човек, че да се върна обратно и да ги тормозят заради мен?

— Ти не можеш да дойдеш с нас — рече Фалт. — Имаш ли някаква друга възможност?

Шофьорът се вторачи в тях, дишайки накъсано известно време.

— В планините има едно място, където мога да отида — отвърна той по-спокойно. — Обаче, сам няма да успея.

— Казах ти, че можеш да шофираш, стига да искаш — възрази Фалт.

— Мога да шофирам! — кресна му шофьорът. — Мога да шофирам по някое шосе. Мога да шофирам дори по някоя отбивка от пътя като тази. Само че, не мога да закарам тоя камион десет километра навътре в гората, когато мога да се заклещя между дърветата или да увисна от някоя скала, където всеки миг може да се преобърна. Какво ще стане тогава с мен? Дали ще успея да измина целия път до моята барака?

— Някои успяват — сухо рече Фалт, като погледна към Хал. Между веждите му се беше появила лека бръчка.

— Аз ще го закарам до бараката му — каза Хал.

— Не можем да се лишим от теб — възрази Фалт.

— Няма причина да не можете — отговори му Хал. — В момента не ни преследват. Имате повече от достатъчно животни, а и останалите хора от отряда са в добра форма. Аз мога да го закарам до неговата виличка и да стигна до мястото на срещата с не повече от два часа закъснение след вас.

Фалт се колебаеше. Хал се обърна към шофьора:

— Я ми кажи, къде е тая твоя вила. Какво дири сам-сама далеч от останалите?

— Това е рибарска хижичка — шофьорът сведе очи. — Добре де, ловим там риба, но не много. По-скоро е място, където няколко души ходим просто за да се измъкнем.

— Колко са тия няколко? Колко души знаят за това място?

Очите на шофьора пак се вдигнаха предизвикателно.

— Аз, двамата ми по-малки братя и братовчед ми Йоав — отговори той. — Всички живеем заедно у дома. Милицията по никой начин не може да принуди някой от тях да каже нещо. Освен това, когато аз не се върна, след ден-два те ще се сетят да ме потърсят там.

— Далеч ли е оттук? — запита Хал. — Колко време ще ни отнеме да стигнем с камиона?

— Половин час — сега гласът на шофьора издаваше нетърпение. — Само половин час и заклевам се, няма никаква опасност да налетим на милицията.

— Значи се заклеваш, така ли? — рече Фалт, като го погледна. В гласа на по-стария член на отряда се долавяше презрение.

Шофьорът си смени боята и погледна надолу към пода на кабината.

— Имах предвид само…

Хал хвърли поглед към Фалт.

— Няма причина да не мога да го откарам и да се срещна с всички ви на уговореното място.

Фалт въздъхна присъскващо през зъби.

— Тогава го откарай — и той обърна гръб на шофьора. — Само че не поемай никакви рискове заради него. Той не го заслужава.

После тръгна към другите.

— Връщай се обратно — каза Хал на шофьора. — Пусни ме да вляза.

Другият мъж се дръпна назад от вратата на кабината, пъшкайки от болка при всяко движение на крака си. Хал се качи в кабината и седна на седалката пред арматурното табло.

Затвори вратите на кабината, превключи двигателите от подгряване на празен ход и вдигна камиона на въздушната му възглавница, образувана от витлата. Като завъртя камиона той махна през предното стъкло на останалите от групата, които сега го наблюдаваха, и потегли към пътя. Зад него се чуваше едно яко лазене и пръхтене и най-накрая шофьорът се стовари на празната седалка до Хал.

— Накъде? — запита Хал, когато стигнаха до пътя.

— Наляво.

Свиха по пътя и се отправиха още по-навътре към планината. След няколко завоя, докато се прехвърляха от един път на друг, Хал следваше късите наставления, и съвсем скоро те се заизкачваха с камиона стръмно нагоре по нещо, което не бе много по-широко от магарешка пътечка. Хал очакваше да се отклонят и от нея, но вместо това, пътечката изведнъж свърши.

— И сега накъде? — попита Хал, като видя, че краят на пътчето наближава.

— Засега — право напред. Нататък ще ти обясня.

Хал последва това указание и хвърли поглед към другия. Лицето на шофьора, докато той се взираше напред през стъклото, беше опънато, челюстите — стиснати, а очите — полузатворени и мрачни.

— Сега наляво — каза оня. Те изминаха известно разстояние. — Сега вдясно, между тия две дървета и вляво от онзи валчест камък. Сега намали. От пролетното затопляне скалите се търкалят надолу и преди да сме разбрали, можем да налетим право върху някоя такава и да увиснем отгоре й или да се прекатурим през нея.

Хал шофираше, а напътствията валяха едно след друго. Не след дълго минаха през една пролука между някакви храсталаци и влязоха в малка долина, през която течеше поток. Потокът бе твърде плитък за риба с що-годе разумна големина, но все пак достатъчен, за да осигури вода за пиене и миене за доста грубата хижа от греди, чийто единствен прозорец на предната стена като пиянско око гледаше към потока.

— Пристигнахме — рече шофьорът.

Хал спря камиона. После слезе и заобиколи, за да отвори другата врата на кабината и да помогне на шофьора да излезе оттам. За жител на Хармония, на когото не подобава да ругае, шофьорът извърши впечатляващо добра работа при изразяване на недоволството си от помощта, която получаваше.

— … Внимавай! Не можеш ли да бъдеш по-внимателен? — озъби се той.

— Искаш ли да опиташ сам? — запита го Хал. — Мога да те зарежа и тук, до кабината.

Шофьорът млъкна. Хал къде го понесе, къде го подкрепи при подскачащото му напредване към вратата на хижата. Влязоха вътре и намериха разхвърляни преносими походни легла, печка за дърва и голяма кръгла маса с четири стола, която изглеждаше съвсем не на място в тази обстановка.

— За какво ви е тази маса? Може би за игра на карти? — попита Хал.

Шофьорът му хвърли един внезапен поглед, при който проблесна по-голямата част от бялото на очите му и Хал изведнъж осъзна, че по случайност е назовал истинската причина за съществуването на хижата. Той помогна на шофьора да стигне до едно от походните легла и онзи се сгромоляса в него.

— Има ли тук някакъв чист съд, който да напълня с вода, преди да те оставя? — каза Хал. — Използвате ли тук, нужник някъде отзад? Колко е далеч? До утре вече ще трябва буквално да пълзиш, за да стигнеш донякъде. Нямате ли нещо като ведро, което да мога да оставя до леглото ти?

— Вляво от печката има кофа за вода — мрачно изрече шофьорът. — А там в ъгъла под брезента има компресионна тоалетна. Дай ми акордеона.

— Добре. Ще преместя тоалетната до твоето легло — рече Хал, премести я и излезе да напълни кофата. Донесе я пълна догоре и я остави до леглото. Един черпак плаваше на повърхността на водата. — А храна? Имаш ли тук някаква храна?

— От оная страна на печката има кутия — каза сопнато шофьорът. — Можеш да ми я донесеш тук. В нея има пакетирана храна. Трябва да ми дадеш и още няколко одеяла от другите легла. Тук през нощта става много студено.

— Добре — отвърна Хал и направи всичко каквото онзи бе поискал. — Тук имате ли някакви лекарства?

— Някъде наоколо трябва да има походна аптечка — рече шофьорът. — Ще трябва да се огледаш.

Осем-десет минути минаха в упорито търсене, преди Хал да открие аптечката. Занесе я при шофьора, а сетне почисти и сложи локални превръзки върху отверстията от иглите.

— Ти каза, че едната игла е все още в крака ми — каза онзи, като внезапно се изплаши, докато Хал го превързваше. — Тя какво може да ми направи? Какво ще стане с мен?

Наложи се Хал да поспре и да се върне мислено към наученото от Малачи.

— Ако я оставиш там за дълго — отговори той, — или тялото ти ще изгради около нея някаква защитна тъкан, или тя най-накрая сама ще си намери пътя навънка. Може би, това ще стане след няколко години. Ако не е внесла със себе си някакъв чужд материал, например парченце мръсна дреха, вероятно няма да се възпали. Пистолетните игли обикновено не се възпаляват, защото са толкова остри, че минават мигновено през плътта, докато куршумите могат да ги вкарат пред себе си в раната. Все пак веднага щом можеш, поискай да я извадят от крака ти.

Известно време Хал обмисляше състоянието на мъжа.

— Във всеки случай за няколко дни няма да ти има нищо.

— Но аз мислех… — шофьорът млъкна. Силната дневна светлина, която влизаше през пиянското око на прозорчето и изтласкваше сенките от вътрешността на хижата, разкриваше, че лицето му е коварно и бледо. — Нали ще ми оставиш нещо против болки?

— Съжалявам — отвърна Хал, — нямам нищо подходящо, което да ти дам.

— Какво искаш да кажеш? — повиши глас шофьорът. — Аз те видях как сложи нещата си в камиона. Трябва да имаш болкоуспокояващи в медицинския пакет в твоята раница. Знам, че всички вие от отрядите си носите, за в случай, че ви ранят! Имаш някакви лекарства и можеш да ми дадеш част от тях!

Хал се сети за Моръли и как старите бръчки по лицето му ставаха все по-дълбоки, докато лежеше на носилката.

— Ние носим тези неща не за нас самите — обясни той, — а за нашите братя и сестри по битки, когато дойде време те да имат нужда от тях. Те не са за теб, дори ако се налагаше да ги получиш — а сега дори не се налага.

Той се обърна и отиде при камиона. Отвори задната му врата и като събра нещата си, започна да ги подрежда и разпределя по джобовете си. Откъм вратата на кабината се чу шум. Когато вдигна очи, видя, че шофьорът е успял да стигне чак до там и е застанал изправен до нея.

— Предполагам, че си мислиш, че ти дължа някаква благодарност? — изкрещя шофьорът. — Е, не ти дължа! Няма нищо лошо нашите собствени хора да искат да се бият с милицията, но ти дори не си оттук. С тоя твой чуждоземен акцент и с тия преструвки, че помагаш! Какво си направил, та да ги накараш да те преследват така? Заради теб е всичката бъркотия. Всеки, който пострада в нея, ще пострада, защото те вече те търсят! Аз получих тия игли в мен заради теб — само заради теб. И ти си мислиш, че ще ти благодаря? Няма да ти благодаря за нищо. Знаеш ли какво ще ти кажа? Ще кажа: проклет да си! Да, добре ме чу — аз те проклинам в името Божие…

Той продължи да крещи, докато Хал затвори задната врата на камиона, обърна му гръб — вече напълно нагласен, и като остави зад себе си потока и хижата, навлезе в гората. Хал чу, че шофьорът продължава да крещи отдалеч и след като явно се бе изгубил от погледа му. У него имаше някаква тежест и горчилка, от които не можеше да се отърве, при все че както го бе учил Уолтър Наставника, насили ума си да се откачи от гнева, който се бе надигнал вътре в него при последните думи на мъжа. Докато вървеше равномерно на юг през планинската гора, му хрумна с известно учудване, че когато обясняваше на другия защо не може да му даде болкоуспокояващи, за пръв път в живота си несъзнателно е мислил и действал като дружественик. Тази мисъл изведнъж изтри тежестта и горчилката, породени от реакцията на шофьора; тъгата, че такива като Рух и Моръли — и Дете-на-Бога трябва да плащат с цената на живота, който са избрали, заради някой, който толкова малко разбира и придава значение на тази цена.

Известно време още той вървя из огрените от утрото гори, удивлявайки се на новото развитие, което усещаше у себе си. Беше имитирал Авдий, ала никога досега не бе реагирал сам по себе си като дружественик. Подобно на бавните, но мощни последици от някой тежък потрес Хал усети как се изпълва с разбиране за тази сурова култура — разбиране, каквото не бе имал досега. Но още докато осъзнаваше това, той разбра също, че засега едва започва да усвоява това разбиране, че временно се налага да се задоволи с изчакване, да го остави настрани, за да се пребори с него при някоя друга възможност — когато първите тежки последици от него бъдат погълнати дотолкова, че да стане възможно да се изправи и да огледа с подробности очертанията на това свое ново схващане.

Най-подир Хал излезе на мястото, което бе дирил — една открита точка на планинския склон, откъдето можеше да огледа отвисоко всички подножия и областта зад тях, където се простираше град Мейсънвейл. Той се взря надолу от склона, на който стоеше, и видя вгънатото надолу рязко пропадане на обраслите с дървета склонове, които сякаш маршируваха чак до края на тъмния овал на града. Бръкна в раницата си и извади оттам армейския бинокъл. Вдигна го към очите си, фокусира го към една точка и го постави на автоматично фокусиране, за да може спокойно да го движи насам — натам, докато оглежда по-ниската област.

Без особена трудност намери все още димящата зона на торовия завод, а сетне проследи пътя, по който бяха поели с камиона, докато не стигна до мястото, където все още имаше барикада. Изключи автоматичното фокусиране, за да премести на пълно увеличени, и видя, че от другата страна на пилоните, покрай които бяха минали, е издигнат втори ред барикади и че сега облечените в тъмни униформи фигури изглежда наблюдават пътя и в двете посоки, а не само в онази откъм града. Като се изключи тази промяна, бариерата изглеждаше така, сякаш никога не е била преодолявана — освен една дъга от утъпкани крайпътни плевели и друга ниска растителност, бележеща следата от витлата на техния камион, там, където бяха заобиколили барикадата. В добавка оттатък шосета сега стоеше един бронетранспортьор, който сякаш бе готов да потегли за секунда.

Хал отмести бинокъла по-нататък и откри сборното място, където бе оставил останалите хора от отряда. От дълбините на ума му, отрано обучаван да помни такива неща, изскочи идеален образ на картата, която бе държал в ръцете си, за да насочва Фалт към това място. После извъртя бинокъла, за да провери другите сборни точки, отбелязани на картата. Всички освен две от тях бяха опразнени от магарета и екипировка и Рух не се намираше в нито една от групите, които сега товареха в тях.

Хал започна да търси напред по маршрутите, по които преценяваше, че биха поели групите от сборните пунктове до мястото на общата среща дълбоко в подножието на планината. Разбира се, щом те навлезеха под дърветата, той не би могъл да го види. Откри над половината групи, включително своята собствена, но все още не успяваше да открие онази група, в която беше Рух, макар че междувременно откри групата, предвождана от Детето. Всички групи, които откри, се намираха наблизо в подножието. Изглежда, че всички се бяха измъкнали благополучно, помисли той, а сетне някакво движение по пътищата по-долу по склона привлече вниманието му, когато извъртя хоризонтално бинокъла.

Като го фокусира, Хал откри колона от шест бронетранспортьора, които вдигаха лек стълб прахоляк по едно от покритите с чакъл шосето, което се издигаше под ъгъл към предпланините на няколко километра от мястото на срещата. Продължи да оглежда склона по-нататък и откри още три стълба прах и фокусира бинокъла си върху още три колони бронетранспортьори. Хал стоеше и ги наблюдаваше с бинокъла. Тяхното придвижване към предпланините не би имало никакъв смисъл, ако те не бяха натоварени с въоръжена милиция, а преследването, което наблюдаваше сега, беше организирано така, че свидетелстваше или за факта, че колоните и техният личен състав бяха стояли някъде в пълна готовност, или че милицията е била предварително информирана за нападенията срещу торовия завод и склада за метали.

Само че, милицията нямаше откъде да получи предварителна информация. Това не бе невъзможно не само заради малката вероятност някой, който е бил във връзка с отряда на Рух при тази акция, да е предател, но защото ако милицията беше известена, щеше несъмнено да се разположи най-вече около местата на двете нападения. Щеше да е далеч по-лесно членовете на отряда да се заловят по този начин, отколкото да ги преследват из хълмовете.

Единственият възможен извод беше, че са били на разположение, тоест шофьорът е бил прав. Бяха дебнали с единствената цел да заловят Хал; и само един-единствен човек можеше да задвижи цялата тази сила заради тази цел. Явно сега Блейс Аренс бе сигурен, че Хал се намира на Хармония. Високият мъж, предводителят на Другите трябва да се е постарал лицето на Хал да стане известно на милицията по цялата планета, а онзи Барбидж, офицерът от милицията, трябва да е разпознал Хал и да е докладвал, че го е видял, след като избяга след засадата на прохода.

Сега Рух и останалите бяха преследвани сериозни. Заради него! А туй, в крайна сметка значеше само едно — думите, които шофьорът бе изкрещял подире му, не бяха нищо друго, освен самата истина.