Гордън Диксън
Световете на хаоса (18)

Седемнадесета глава

Хал лежеше, а дългото му тяло беше увито в горско зелена роба на екзотик, и се вслушваше как мелодията на птичите песни се преплита със звука от фонтана. Фонтанът беше затулен зад завеса от приличащи на върби триметрови дървета и се намираше вляво от малката, вдълбана в земята площадка за сядане, оформена като място за разговори, където той почиваше. Така типичната за всички създадени от екзотичните умове изкуствени околни среди хармония изглаждаше и последните остатъци от напрежение, които живееха дълбоко вътре в него. Отгоре синьото небе, или може би същото това синьо небе, но с един климатичен екран между него и Хал, заливаше всичко наоколо с далечната и ясно биеща на зелено светлина на Процион А — слънцето, което споделяше енергията си не само с настоящия свят на Мара, но също тъй с неговия близнак, екзотичната планета Култис, с по-малкия ненаселен свят на Санта Мария, който беше на още половината разстояние по-далеч от Мара, отколкото бе тя до звездата, както и с Коби.

Допреди малко Хал бе чел, ала капсулата падна от пръстите в скута му и думите, които се отпечатваха във въздуха, изчезнаха. Усещаше се напълно подгизнал от тази сънлива летаргия, която цели дни продължава да оставя ръждивия си отпечатък върху телата на хора, които се възстановяват от тежка болест или непосилно и продължително физическо усилие. А пък и това, което го заобикаляше сега — една от ония екзотични къщи, където често не можеш да бъдеш сигурен дали се намираш вътре или на открито, само по себе си създаваше усещането, че разполага с цяла вечност, за да свърши всичко, което трябва да се свърши. И същевременно, заедно с възвръщането на силите му онази нотка на неотложност, която се беше разгоряла у него в милиционерската килия, започна да става все по-настоятелна.

Нещо в Хал се беше изострило. През тия последни седмици той бързо ставаше по-възрастен. Сега едва ли би си въобразил, както може би щеше да направи шест месеца по-рано, че Екзотиките са го извели контрабандно от Хармония тук на Мара просто от добри чувства или поради лична загриженост от страна на Амид. По принцип Екзотиките бяха добри, ала преди всичко бяха практични. От тези грижи и това обслужване щяха да произтекат по-нататъшни последствия. Всъщност за него те бяха добре дошли, защото той самият имаше за какво да поговори със своите домакини.

Откакто беше пристигнал тук, в дома на Амид, Хал не го бе виждал, като се изключат няколко кратки негови визити. Преди това, от мига, в който потегли от Хармония, Хал имаше контакти почти единствено с една жена, която се казваше Нерали и беше Свръзка за консулски услуги на Хармония. Тя беше негов компаньон и медицинска сестра по време на пътуването дотук. Напоследък, след като той беше позакрепнал, Нерали се мяркаше все по-рядко. Хал усещаше тъгата на загубата, съзнавайки, че тя, разбира се, скоро ще трябва да се върне към своите задължения на онзи Дружествен свят и че е малко вероятно двамата да се срещнат отново.

Сега Хал лежеше и възстановяваше в ума си по какъв начин бе стигнал дотук. Когато вратата на екзотичното консулство в Ахрума се бе отворила пред него, хората вътре просто го бяха отвели до една стая и го бяха оставили да поспи. Паметта му не подсказваше да са му давали някакви лекарства, но пък макар и екзотиците да нямаха по принцип никакви възражения към използването на фармакологични субстанции, те предпочитаха да го правят само като последно средство. По-същественото беше, че той не помнеше никакво специфично лечение или манипулация на ума или тялото му. Само дето повърхността на леглото под него беше с точно необходимата текстура и твърдост, температурата бе точно тази, която той би пожелал, а ласкаво движещият се около него въздух беше безкрайно топъл, мек и обгръщащ.

Беше се пробудил с усещане за известна сила. Служителите на консулството му бяха дали да пие до насита различни приятни течности, а сетне го облякоха в подплатени дрехи, така че Хал заприлича на високия пълен екзотик, които в началото го беше посрещнал на вратата.

Нерали се беше заела с него от първия миг и най-накрая именно тя го придружи от консулството до една закрита луксозна кола. Тя ги откара по специалните дипломатически канали, встрани от обичайните митнически и паспортни проверки право до един космически кораб, собственост на Екзотиките, където Нерали и смятаният за болен член на консулството, за когото тя отговаряше, бяха въведени на борда.

Хал не бе в състояние да си спомни кога корабът се е издигнал от повърхността на Хармония. Можеше да си припомни първите няколко дни от пътуването, но само като дълги периоди на сън, прекъсвани само за кратко от моменти, през които Нерали винаги бе до него и го насърчаваше да се храни. Най-накрая той обаче се възстанови достатъчно, за да схване, че още от самото начало тя никога не го е оставяла сам — нито през корабните нощи, нито през корабните дни и че всеки път, когато се бе събуждал, я бе откривал в леглото до него. Така просто и лесно, без съзнателно да мисли за това, Хал наполовина се беше влюбил в нея.

Това беше една малка, умърлушена, преходна любов; и двамата разбираха, че тя не ще изтрае по-дълго от този къс отрязък време, през който ще са заедно. Ясно беше, че Нерали е лечител според екзотичната традиция и това да бъде напълно достъпна за него представляваше част от работата й. Ясно беше и че в отговор, тя също се е влюбила в Хал, намирайки у него нещо отвъд онова, което беше откривала в който и да било друг от онези, които по-рано бяха имали необходимост от нейната способност да възстановява техните тела, умове и души. Хал разчете това у нея, преди самата тя да му каже, че е точно така.

При всичкия й опит и обучение обаче Нерали установи, че не е в състояние да му каже какво е различното у него, макар че двамата разговаряха надълго и нашироко за това както и за много други неща. Част от изискванията към работата, което тя вършеше, бе да се разкрива пред тия, които обслужваше, тъй пълно, както се опитваше да ги накара и те да се разкрият пред нея. Едно от нещата, които тя каза на Хал, бе, че като всички останали с нейната професия, тя бе израствала и бе очаквала да израства, вътре в себе си с всеки нов човек, на когото бе помагала; и че ако някога се окаже неспособна да прави това, ще се откаже от своята работа.

Дори след няколко седмици почти непрекъсната връзка с нея, докато лежеше тук и слушаше фонтана и птичите песни, Хал трудно успяваше да извика пред умствения си взор ясен образ на нейното лице. След почти триста години занимания с генетика, вече не съществуваше такова нещо като екзотик, който да не е физически привлекателен в смисъл да притежава здраво и с правилни черти лице и тяло. Физическите усещания на Хал обаче бяха твърде затрупани от разни други знания за нея, за да може той да определи в какво отношение Нерали изглежда нещо повече от това. Отначало, през първите им няколко съвместни дни тя му се виждаше незабележителна, всъщност почти обикновена на вид, ала след това от време на време тя сякаш носеше толкова много различни лица, че той им беше загубил бройката. Тези лица варираха от най-драматичната красота, до някаква мека, обична близост, която отмива всички обичайни идеи за красота — онази близост, която кара лицата на родителите да се отразяват тъй силно в лицата на техните малки деца, или така променя вида на някой от партньорите, които са били тъй дълго близо един до друг, че вече не е възможно да си представиш само единия и можеш да си спомниш за човека само в двойка с другия.

Тя обаче се беше оказала способна да му даде онова, от което той се бе нуждаел тъй силно, без сам да съзнава, че се нуждае — да погълне вниманието му тъй цялостно, че да му позволи да си отпочине. Почивка от този вид Хал не беше имал от смъртта на своите възпитатели насам, а точно тя му беше тъй необходима през цялото време. Но тъй като силите му се бяха възстановили, той вече не се нуждаеше така отчаяно от почивка и заради това Нерали щеше да отиде някъде другаде, при други хора, които се нуждаеха от нея.

Хал лежеше, вслушвайки се в птичите гласове и звънкия шум на плискаща се вода.

След малко зад гърба му се разнесе слабо шумолене от стъпки по пода над вдлъбнатината за разговори. Хал извърна глава и видя как Амид слезе по трите стъпала във вдлъбнатината и седна с лице към него в нещо, което изглеждаше като изсечена подобно на кресло скала. Хал приседна на дивана, на който лежеше.

— Е, значи най-после ще имаме шанс да поговорим? — каза Хал.

Амид се усмихна и прехвърли през краката си оцветената в ръждиво роба, която носеше. Във всички от предишните половин дузина пъти, когато се беше появявал, бившата Свръзка оставаше само за няколко минути с Хал, преди да си тръгне, с оправданието, че има да върши много неща.

— Работата, с която се занимавам — каза дребничкият сбръчкан старец, — в момента се движи достатъчно добре. Да, можем да говорим колкото желаеш.

— Твоята работа не е ли причинена от моето посещение тук? — усмихна му се в отговор Хал.

Амид се засмя високо. Както отговаряше на възрастта му, звукът приличаше на сух кикот, а не на смях, но въпреки това бе дружелюбен.

— Ти едва ли би могъл да дойдеш на Мара — отвърна възрастният човек, — без да ни вкараш в някакви отношения с Другите, та ако ще и косвени.

— Косвени? — повтори като ехо Хал.

— Косвени отначало — каза Амид. Лицето му стана сериозно. — Опасявам се, че въпросът ти е правилен. От няколко дни нещата вървят в тази линия. Блейс знае, че ти си тук.

— Тук? В тази твоя къща?

— Само че ти си на…, вероятно в това полукълбо на Мара — отговори Амид. — Твоето точно местоположение на този свят е нещо, което той няма как да открие.

— Но да разбирам ли, че той оказва натиск върху всички вас, за да ви принуди да ме предадете на него? — запита Хал.

— Да — кимна Амид. — Той ни притиска и аз се боя, че ако те държим тук прекалено дълго, ще трябва да те предадем на него. Само че ние няма защо да реагираме веднага. Вземи дори това, че при всички случаи ще бъде под достойнството на който и да е от нашите светове веднага да отстъпи пред подобно искане.

— Радвам се да го чуя — заяви Хал.

— Доколкото разбирам, не си особено изненадан — трезво отбеляза Амид. — Струва ми се, че схващаш, че ние изпитваме особен интерес към теб и имаме какво да обсъдим в това отношение?

Хал кимна.

— Предполагам, че ти си направил връзка с изчисленията, които Уолтър Наставника е поискал да направят за мен, когато за пръв път той стана един от моите възпитатели? — подпита на свой ред той.

— Разбира се — отвърна Амид. — Тогава твоите данни бяха обозначени като данни на човек, който може да представлява историческа сила. По-късно поддържахме за тебе досие, което се попълваше без прекъсване чак до смъртта на твоите възпитатели и влизането ти в Последната Енциклопедия…

— Попълвахте го с помощта на Уолтър? — запита Хал.

Амид се вторачи за кратко в него.

— Разбира се, че с помощта на Уолтър — спокойно отвърна Амид. — След неговата смърт и след като ти отиде на Последната Енциклопедия, ние изгубихме дирите ти. Ние те проследихме само до Коби, но след това интересът на Блейс към теб отново ни посочи къде си. Фактът, че си съумял да не попаднеш в неговите ръце, е най-малкото забележителен и точно той отначало предизвика нашият собствен интерес към теб. В общи линии ти си човек, за когото напоследък всички ние си отваряме очите. Когато стана очевидно, че Блейс полага сериозни усилия, за да те измъкне от Коби, ние уредихме нещата тъй, че на всеки от корабите, с които можеше да избягаш на друг свят, да има по един от нас. Аз имах късмета да бъда на кораба, който ти хвана.

— Да — рече Хал, — разбирам. Вие сте се заинтересували от мен, понеже и Блейс се е интересувал.

— Не защото, а по същата причина, поради която се интересуваше Блейс — поправи го Амид. — Ние смятаме, че той иска ти да бъдеш неутрализиран или да застанеш на негова страна. Искаме да те направим негова ефективна опозиция. Но не просто защото той се интересува от теб. Ние се интересуваме, както винаги сме се интересували от теб, просто защото нашите онтогенетични изчисления ни препоръчват да се заинтересуваме.

— Май правят малко повече от това да препоръчват, нали? — запита Хал.

Амид леко наклони глава на една страна като птица и се вторачи в Хал.

— Струва ми се, че не те разбирам — каза той.

Хал леко забави дишането си, преди да отговори. Сега летаргията му напълно се беше изпарила. На нейно място имаше някаква тъга, едно усещане за сивота.

— Блейс е заплаха за самото съществувание на вашата култура — отвърна той. — Предполагам, че би трябвало да кажа, че Другите застрашават самото й съществувание. При това положение дали вашите изчисления не правят нещо повече от туй просто да препоръчват да се заинтересувате от мен? Или нека представя нещата другояче. Дали по отношение на това има и някой друг, за когото те да препоръчват също толкова голям интерес?

Амид седеше на слънчевата светлина и го гледаше.

— Не — призна той най-накрая.

— В такъв случай всичко е ясно — подхвърли Хал.

— Да — каза Амид, без да сваля очи от него. — Очевидно ти схващаш ситуацията по-добре, отколкото си мислехме. Сега си само на двадесет и няколко, нали?

— Да — потвърди Хал.

— Звучиш като далеч по-възрастен.

— Точно в този момент — отвърна Хал, — се чувствам по-възрастен. Напоследък имам такова усещане.

— Докато беше на Хармония?

— Не. След това, откакто имах време да мисля. Ти каза, че съм успял да не попадна в ръцете на Блейс. Само че аз не успях да го направя, разбираш ли? Той ме държа в една килия в дирекцията на милицията в Ахрума.

— Да — съгласи се Амид. — Само че ти избяга. Да разбирам ли, че от смъртта на твоите възпитатели чак тогава си говорил очи в очи с него?

— Аз не съм разговарял с него, когато възпитателите ми умряха — поясни Хал. — Но иначе той дойде в килията ми ден-два преди да се измъкна и ние разговаряхме.

— Мога ли да попитам за какво?

— Изглежда той мисли, че аз съм Друг — отвърна Хал. — Каза ми някои от причините, поради които очаква в крайна сметка да се присъединя към тях. В общи линии те се свеждат до факта, че за мен няма да има друго възможно положение.

— И да разбирам ли, че ти не си се съгласил с него?

— Засега.

Амид го изгледа с любопитство.

— Май не си съвсем сигурен, че той не е прав?

— Не мога да си позволя да бъда сигурен за нищо — не е ли това принципът, към който винаги сте се придържали тук, на Екзотиките?

Амид кимна повторно.

— Да — рече той, — в някои отношения ти си по-възрастен, отколкото би помислил човек. Само че самият ти ми изпрати документите си. Ти дойде при нас за помощ.

— Доколкото ми е известно, аз съм на страната, която е против Блейс и Другите — отговори Хал. — Съвсем разумно е да имам обща кауза с хората, които също им се противопоставят. В тази килия имах много време да размишлявам при условия, при които мисленето ми беше необичайно съсредоточено.

— Мога да си представя — каза Амид. — Според Нерали изглежда си преминал през нещо като ритуал на инициация.

— Колко всъщност ти разказа тя? — запита Хал.

— По същество това беше всичко — отвърна Амид. — Като лечител, Нерали има своите лични отговорности, а и във всеки случай ние бихме предпочели да чуем с твои собствени думи онова, което ти пожелаеш да ни разкажеш за тия неща.

— Поне за начало? — каза Хал. — Не, аз изобщо не възразявах да ги узнаете. Когато говорех с нея, аз приемах, че вие останалите ще получите достъп до онова, което съм казал, стига да решите, че ви е нужно да го узнаете. Всъщност важното не е онова, през което минах. Важното е, че аз излязох от него с една картина на положението, която вероятно е по-ясна дори от тази, която имате тук, на Екзотиките.

Амид се поусмихна. Сетне усмивката му изчезна.

— Всичко е възможно — отрони бавно той.

— Да — съгласи се Хал.

— Тогава ми кажи — рече Амид. Старите очи, потънали дълбоко сред бръчките, се забиха в Хал. — Какво мислиш, че ще стане?

— Армагедон. Една последна война — с краен изход. Една тиха война, която щом свърши, ще остави Другите с пълен контрол над всичко; екзотиците ще са изчезнали, дорсаите ще са изчезнали, това, което е представлявала дружествената култура, ще е изчезнало и целият прогрес ще бъде прекратен. Четиринадесетте свята ще станат просто едно голямо имение, чиито господари са Другите и в което не е разрешена никаква промяна.

Амид бавно кимна.

— Възможно е — каза, — ако стане както го искат Другите.

— Вие знаете ли някакво средство да ги спрете? — запита Хал. — И ако знаете, защо се интересувате от мен?

— Ти може би си това средство или поне част от него — каза Амид, — тъй като нищо в историята не е просто. Накратко казано, оръжията, които сме разработили тук, на Мара и Култис, са безполезни срещу Другите. Само една Отцепена култура разполага със средства, които може да имат ефект срещу тях.

— Дорсайската — рече Хал.

— Да — за секунда лицето на Амид бе дотолкова лишено от живот и движение, че приличаше по-скоро на маска, отколкото на лице. — На дорсаите ще им се наложи да се бият с тях.

— Физически?

Очите на Амид се спряха на неговите.

— Физически — съгласи се той.

— И вие сте си мислели — продължи Хал, — че така, както съм бил отгледан, да бъда на практика донякъде екзотик и донякъде дорсай, а също тъй донякъде дружественик, аз бих могъл да бъда онзи човек, който бихте желали да им занесе това послание.

— Да — потвърди Амид, — но не само това. Нашите изчисления за теб показват, че ти си сам за себе си крайно необикновен индивид и е възможно да си особено подходящ да водиш в тази област и в този момент. Това би те направило нещо много повече от един просто успешен пратеник. Ти трябва да разбереш колко високо оценяват твоя потенциал някои от нас…

— Благодаря — каза Хал. — Само че аз мисля, че вие боравите с прекалено скромни термини. Изглежда си мислите за някой, който може да води, но само под вашите напътствия. Не мога да повярвам, че не друг, а точно екзотиците не разполагат с по-ясна картина на положението от тази.

— В какъв смисъл? — гласът на Амид изведнъж стана рязък.

— Искам да кажа — бавно продължи Хал, — че не ми се вярва от всички хора точно вие да храните някакви илюзии. Няма никакъв начин това, което сте изградили тук и на Култис да може да оцелее във вида, в който го познавате. Не повече отколкото културите на Дорсай и Дружествените планети могат да оцелеят такива, каквито са сега — и то независимо дали Другите ще бъдат спрени, или не. Единствената надежда е да се опитате да спечелите оцеляване за цялото човечество на всяка цена, защото единствената алтернатива е смъртта на цялата човешка раса и защото точно това ще се случи, ако спечелят Другите. Ще трябва да минат може би няколко поколения, но ако Другите победят, накрая техните методи ще сложат край на човечеството.

— И? — казана от дребния човечец тази дума звучеше почти като предизвикателство.

— И така единственият път към оцеляването означава да се изправим пред всички възможни саможертви — каза Хал. — Какво е туй, заради което, ако се стигне дотам, ти и твоите екзотични сънародници ще бъдете готови да пожертвате всичко друго?

Амид го гледаше открито.

— Идеята за човешката еволюция — отвърна той. — Тя стои над всичко останало и не бива да загине. Дори ако ние и целият ни труд през последните четири века се наложи да изчезнем.

— Това — да. Аз мисля, че идеите могат да бъдат спасени — рече Хал, — ако расата се спаси като цяло. В такъв случай, добре. Предполагам, че ще искате да се срещна с доста хора?

Той стана. Амид също се изправи.

— Мисля, — рече екзотикът, — че сме те подценили.

— Може би не сте — усмихна му се Хал. — Според мен първо ще трябва да си сменя дрехите. Ще ме изчакаш ли за минута?

— Разбира се.

Хал се върна в спалнята си. Сред закачените там дрехи, които го чакаха чисти, бяха онези, които беше носил на Хармония, когато почука на вратата на екзотичното консулство. Той ги облече вместо зелената роба, която носеше, и се върна при Амид във вдлъбнатината за разговори.

— Да, наистина сме те подценили — констатира старият човек, когато Хал се върна. — Ти си много, много по-възрастен, отколкото когато те срещнах на борда на кораба за Хармония.