Гордън Диксън
Световете на хаоса (13)

Дванадесета глава

Изтощен, Хал изпадна в нездрава и лишена от сънища дрямка. Нямаше никакъв начин да прецени колко продължи тя. Той обаче се пребори и отново се свести, за да осъзнае, че се тресе конвулсивно със силата, с която есенният щорм връхлита последния мъртъв лист, крепящ се към дървото.

Килията около него бе непроменена. На тавана лампата все още светеше с приглушена яркост. Отвъд залостената врата на килията все тъй се стелеше пълна тишина. Той се оттласна, така че почти седна, забеляза сгънатото до краката на леглото тънко одеяло и като протегна несигурна ръка, го улови и придърпа до врата си.

За кратко облекчението, че разполага с нещо, което да го покрива, почти му позволи да избяга обратно в забвението. Одеялото обаче едва ли бе кой знае колко по-дебело от ризата му и студът продължаваше да го тресе тъй зверски, както котка разтърсва уловен плъх. Придърпал с две ръце одеялото до брадичката си, той се опита да упражни някакъв контрол над треперещото си тяло, като превключи вниманието си върху точка, която бе безкрайно отдалечена от ума му, и се помъчи да прехвърли цялото си внимание към това отдалечено, сурово и нематериално място.

В продължение на няколко минути изглеждаше, че не ще успее да го стори. При неговото изтощено състояние усилието за умствен контрол бе прекалено голямо, а дивите скокове на рефлексите в неговото тяло — прекалено мощни. Сетне постепенно той започна да се преборва. Треперенето секна, напрежението бавно се изцеди от мускулите му и цялото му тяло се успокои.

Все още чувстваше напъна на плътта да откликне на плашещия студ, който го беше сграбчил. Сега обаче държеше настрани този напън и беше в състояние да мисли. Отвори уста да проговори, ала оттам излезе само грак. Съумя да се прокашля, пое дълбоко дъх и извика:

— Хей, тук е студено! Засилете отоплението!

Отговор не последва.

Извика втори път. Отговор обаче пак нямаше, а температурата в килията остана непроменена.

Той стоеше вслушан в тишината, а неговата памет проигра отново по-раншната заповед на Блейс всяко наблюдение на клетката да бъде прекратено, докато Другият не извика да бъде пуснат. След излизането на Блейс наблюдението трябва да е било възстановено, а това би следвало да означава, че сега изобщо не е нужно да крещи. В същия този миг някой би трябвало да слуша и вероятно да го наблюдава.

Легна отново назад под одеялото, потискайки с мъка порива на тялото си да затрепери, и погледна нагоре към тавана.

— Зная, че ме чуваш — Хал с усилие контролираше гласа си да бъде спокоен. — Мисля, че Блейс Аренс ти каза да не ми причиняваш нищо лошо, което включва и това да не ме оставиш да умра от студ. Засили отоплението. В противен случай следващия път, когато го видя, ще му кажа за това.

Той млъкна и зачака.

Никой обаче не отговори и не дойде. Канеше се да заговори отново, когато му хрумна, че ако онези, които го наблюдават, не са се впечатлили от думите му, няма полза да повтаря, докато ако и малко ги беше разтревожил, повторението само щеше да отслаби заплахата му.

След може би десет минути чу стъпки по коридора. Една тънка и изправена фигура в черна униформа се появи зад решетките на вратата, отключи я и влезе. Хал вдигна поглед към кремъчните черти на Еймит Барбидж.

— Добре ще е да ти се каже — заяви Барбидж. Гласът му беше странно далечен, сякаш говореше едва ли не на сън.

Хал се вторачи в него.

— Да — рече Барбидж. — Аз ще ти кажа.

В полумрака на килията очите му проблеснаха като полирани късчета черни въглени.

— Аз те познавам — каза онзи бавно, гледайки Хал отвисоко. Всяка негова дума беше като капка ледена вода, която изстудяваше трескавата повърхност на ума на Хал. — Ти си от кръвта на оня демон, който ще дойде преди Армагедон и който скоро ще ни връхлети. Да, аз те виждам, макар някои други да не могат, в твоя същински образ с челюсти от стомана и глава подобна на главата на някоя огромна и гнусна хрътка. Лукава си ти, змийо. Преди много време ти се престори, че ми спасяваш живота от този отстъпник от Бога, Детето на гнева, дето щеше да ме убие там на прохода, така че аз да се почувствам задължен към теб и тъй да бъда съблазнен от теб, когато най-накрая попаднеш, както си попаднал сега, под властта на Божия Избраник.

Гласът му стана малко по-остър, но си остана все тъй отдалечен и безизразен.

— Само че аз съм от Избраниците и не се поддавам на твоите въдици. Великият учител ми нареди да не правя нищо на теб — и аз няма да го сторя. Само че не е нужно да се прави каквото и да било за теб. Няма нужда да коткам и да милвам такъв като теб — навеки затънал в извратеност и богохулство. Така че можеш да си крещиш на воля — никой няма да дойде или да ти отговори. Тази килия е с температурата, с която беше, когато те вкараха вътре. Никой не я е променил, нито пък ще я промени. Ти можеш да поискаш да намаля или усиля лампите, обаче нищо друго не ще бъде променено или донесено по твое желание. Почивай си тук, гадно куче на Сатаната.

Той се извърна. Вратата на килията изщрака зад него и се заключи. Хал беше оставен сам.

Лежеше неподвижно, опитвайки се да контролира треперенето и малко по малко усилията, които полагаше за това, намаляха. Не толкова защото контролът му се усилваше, а защото треската му отново поиска своето и температурата на тялото му пак взе да се повишава. Когато се позатопли, необходимостта да контролира рефлексите си спадна и той отново се унесе в сън.

Това обаче бе лек и неспокоен сън, от който се събуди внезапно и откри, че гърлото му е толкова пресъхнало и болезнено, сякаш щеше да се пръсне дори от едно преглъщане. Изпитваше такава жажда, че съумя да събере сили да се оттласне от леглото и да се изправи на крака. Затътри се през стаята към мивката, която беше закрепена към стената до нужника. Завъртя единственото кранче, приведе глава и загълта потока ледена вода, който ливна надолу.

Но само след няколко глътки откри, че не може да пие повече. Водата, която вече беше поел, сякаш бе изпълнила хранопровода му и го заплашваше с повръщане. Запрепъва се обратно към койката, падна връз нея и мигом заспа, за да се събуди, както му се стори само след няколко минути и същата онази бушуваща жажда, която вече го беше вдигнала веднъж на крака, да го запрати повторно към водния кран.

Той отново предприе несигурния си хаджилък нататък и за втори път успя да поеме само няколко глътки, преди да му се стори, че вече не е в състояние да понесе повече. Предупреден от чезнещите си сили, Хал се върна до леглото и се замъчи да го издърпа през цялата килия и да го примъкне непосредствено до мивката.

Усилието да премести леката койка беше невъобразимо. Главата му кънтеше, а мускулите му бяха като направени от полуразтопен восък. Като дърпаше кушетката ту насам, ту натам, подобно на мравка, опитваща се да придвижи някой мъртъв бръмбар, който е многократно по-тежък от нея, той най-накрая съумя да я премести до мивката и се стовари изтощен отгоре й, за да заспи моментално.

След неопределено време, което изглеждаше само няколко секунди, при все че би могло да бъде и много по-дълго, Хал се събуди повторно, отпи глътка вода и се унесе в неспокоен сън.

Така започна един трескав, изпълнен с видения период, който от една страна, сякаш не трая и секунда, ала който ако го погледнеше малко по-иначе, се разстилаше чак до вечността. Събуждаше се и пиеше, пиеше и заспиваше, пробуждаше се отново, за да пие и да заспи… отново и отново. Докато в този момент около него цареше истинско мъртвило; във вечно осветената килия и тихия коридор нататък не се забелязваше нито наблюдател, нито някаква промяна.

Сега Хал съзнаваше, че болестта в него бушува с такава ярост, каквато не бе изпитвал никога в живота си и дълбоко в него се размърда непозната тревога. Периодите на треска се сменяха с периоди на силно мръзнене, като треската постепенно вземаше връх. Стъпка по стъпка неестествените състояния на тялото му го завладяваха — първо чудовищното разтърсващо измръзване, сетне дивият зов на жаждата, която преставаше само след няколко глътки вода, кънтящите главоболия и периодите на пробуденост, които се редуваха с късчета неспокоен и раздиран от кошмари сън.

Усещаше как инфекцията в него надделява над жизнената му сила. Тръпките най-накрая напълно отстъпиха на замаяна свръхестественост, която в сравнение с тях би била почти приятна, ако не беше тъй злокобна. Той прецени, че тя се дължи на високата температура, ала той не беше в състояние да определи колко висока бе тя. Главоболието временно понамаля, но дишането му ставаше все по-затруднено и долната част на гръдния му кош сякаш бавно се запълваше с някакъв тежък материал, който го принуждаваше да диша само с малкото останало отворено пространство на върха на дробовете му. Постепенно Хал се изправи до седнало положение, при което дишането му се облекчаваше, като опря гръб в единия край на леглото на грубата стена, към която мивката беше прикрепена така, че се намираше от едната му страна, а от другата беше клозетната чиния.

Нейде по това време той загуби и способността да спи. Главата му звънтеше и кънтеше, той болезнено поемаше въздух на къси вдишвания, а изгарящата го бодрост изключи всяка възможност за по-нататъшна дрямка. Минутите минаваха бавно като гъсеници, който с изгърбване пълзят по някоя клонка, ала въпреки това се точеха безкрайно, отмервайки безкрайно час след час. Самото време се проточи до безкрай, но край залостената врата на килията не се появяваше никой.

За пръв път той се сети за произведения на Коби миньорски хронометър, който обикновено носеше на китката си и който му бяха върнали наред с другите му притежания, когато го бяха освободили заедно с Джейсън Роуи от Главната квартира на милицията в Крепост, след като Блейс им бе говорил. Беше го носил през цялото прекарано с отряда време. Сега погледна автоматично към лявата си китка и с известна изненада видя, че този път не му бяха взели уреда. Външният пръстен от цифри, които светеха върху металния му циферблат като призрачни фигурки от пламък, го извести, че нейде извън тази килия е единадесет и двадесет и три вечерта по местно хармонийско време.

Нямаше как да определи колко време е минало, откакто го бяха вкарали тук, но все пак може би щеше да успее да го пресметне. Насилвайки трескавия си мозък да се върне назад, Хал си припомни, че когато го бяха заловили на космопорта, все още не беше пладне. Едва ли бе прекарал тук по-малко от ония двадесет и три запетая шестнадесет стандартни междузвездни часа, които на Хармония съставляваха календарното денонощие. Следователно като се вземеше времето от вчерашното пладне до днешното, плюс ония часове, които бяха нужни, за да стигне почти до полунощ на втория ден, се получаваше, че е прекарал тук почти денонощие и половина. Като се порови из джобовете си, Хал намери всичко, което беше притежавал по време на залавянето си, но нищо, с което да би могъл да остави белег върху гладко боядисаната стена зад гърба си. Накрая се изхитри да издраска с металния корпус на часовника си една отвесна черта ниско под мивката, където сянката от нея щеше да я скрие.

Откакто беше тук, не му бяха носили храна, ала и той не усещаше нейната липса. В разгара на треската стомахът му сякаш се бе спаружил и нагърчил върху самия себе си като свит юмрук. Имаше апетит единствено за вода и то само за глътка-две, които продължаваха да го задръстват. Сега най-голямото му желание беше просто да може да диша с лекота и нормално, с пълния обем на дробовете си. Само че неговото тяло му отказваше това.

Борбата за въздух започна да събужда всичките му инстинкти за оцеляване. Понесено на крилете на треската, цялото му същество се съживи. Сърцето му задумка в гърдите все по-бързо и по-бързо, а умът му взе да скача, да се извива и да търси начин да се измъкне навън — начин да разтвори дробовете му за огромни глътки въздух, да го освободи от това място. Само че недостигът на кислород правеше всяко допълнително усилие извън простото съществуване прекалено голямо, за да го опитва. Седнал изправен като бастун и с гръб, опрян на стената на килията, Хал беше едновременно физически обездвижен, а умствено — в бойна готовност, докато тялото му се настройваше все по-фино, опитвайки се да се пребори с бавното задушаване, което го застрашаваше.

Познаваше медицината твърде слабо, за да си изгради пълна картина на онова, което ставаше вътре в него. Само че борбата му да започне отново да диша въпреки задръстването на дробовете му явно бе отключила всички инстинкти и рефлекси на това тяло, които можеха да бъдат мобилизирани срещу заплахата. Сега почти не бе способен да спести дъха си за допълнителното физическо усилие да се наведе и да пие вода от крана, обаче умът му препускаше с все сили, подобно на някое подпалено създание. Обездвижен, ала с ум, препускащ на живот и смърт, Хал седеше и наблюдаваше бавния, непрекъснат ход на часовете.

Нямаше кой да му помогне. Барбидж бе заявил, че никой няма да дойде, и Хал започваше да разбира, че като се изключи някое повторно негово посещение, това обещание ще бъде спазено. За пръв път му хрумна, че в своя фанатизъм Барбидж сигурно наистина се надява той да умре и че прави всичко възможно, оставайки в рамките на заповедите на Блейс, все пак да докара смъртта му. Ако състоянието на Хал продължеше да се влошава и никой не се погрижеше за него, тогава той вероятно щеше да умре.

Хал установи, че най-накрая разглежда тази перспектива като реална. Не можеше повече да отрича, че е възможно това да се случи. През целия му живот до настоящия момент му бе било по-лесно да си представи смъртта на Вселената, отколкото своята собствена смърт. Сега обаче неговата лична смърт най-подир бе станала за него също така реална, както и стените, които го заобикаляха. Краят му щеше да настъпи само след няколко часа, освен ако нещо или някакво чудо не го предотвратеше.

Препускащият ум на Хал въстана срещу това осъзнаване като животно, което непрестанно се носи в див галоп покрай кръглата стена на някоя скотобойна, дирейки пролука към свободата и живота. Нейде дълбоко и далече вътре в себе си като едва чута тръба на приближаващ враг той долови за пръв път в живота си бледия, смразяващ допир на чистата паника. Помъчи се да се пресегне навън с почти автохипнотичната техника, която бе използвал при влизането в Последната Енциклопедия и с която беше призовал за помощ образите на тримата си бивши възпитатели, само че сега умът му не можеше да се отърси достатъчно от освободения от инстинктивните действия на тялото му адреналин, така че да успее да постигне онзи умствен контрол, който можеше да накара похвата за призоваване да сработи.

Щом осъзна това, за секунда паниката му стана дваж по-голяма. Сетне — някак хладно и придавайки му сили — дойде разбирането, че сега никой не е в състояние да му помогне освен той самият. Годините, изминали след смъртта на тримата отгледали го мъже, му бяха дали опит и информация отвъд онази, за която имаха възможност докато бяха живи. Сега Малачи, Авдий и Уолтър знаеха, че той я има. Точно тези неща сега той трябваше да открие, а и начина, как да ги използва в своя полза.

Но кратката минута на логично разбиране му придаде устойчивост. През последните часове Хал се бе свлякъл надолу. Сега подпирайки гръб на стената той се оттласна нагоре, докато седна, за да обмисли съзнателно положението. Треската обаче все още го държеше като в унес и въпреки всички усилия умът му се отвлече и отклони от целта си към някакво състояние на неясно неудобство, което го остави да витае по средата между съзнанието и подсъзнанието.

Без предупреждение се хвана, че с някаква кристална яснота на всичките си сетива сънува, че се е озовал на същия онзи планински клон, където се беше оттеглил скоро след приземяването си на Хармония, когато беше попаднал в ръцете на милицията и когато без да го разпознае сред останалите затворници в помещението, Блейс се беше опитал да ги превърне всички в пленници на очарованието на Другите.

Този път обаче сънуваше, че е проснат по гръб, а китките и глезените му са приковани здраво към неравния гранит, на който лежеше, и че леденият дъжд, падащ несекващо връз него, го охлажда до мозъка на костите…

Хал се напрегна и се пробуди колкото да открие, че отново трепери с ония чудовищни спазми, които разтърсваха цялото му тяло. Тънкото одеяло се беше свлякло от него. Бързо го уви около себе си и се сви на дюшека, за да полежи запъхтян от усилието на движението. Стори му се, че дълго време се бори за дъх и срещу пристъпите на тия разтърсващи го тръпки, докато за пореден път треската започна да се надига. После — отново без предупреждение виденията го върнаха към предишния момент, когато Блейс беше надвесил, тук в килията, над него.

„… имаш право, разбира се — чу отново да казва Другият. — И въпреки това бих искал да се опиташ да разбереш моята гледна точка.“

Както и тогава, Блейс се извисяваше невероятно над Хал. Само че някъде от друго място, от далечното минало, се извиси мекият глас на Уолтър Наставника, който четеше, както веднъж беше чел на глас на Хал, стиховете, произнесени от падналия Сатана в „Изгубеният рай“ на Милтън:

„… Умът е място в себе си и в себе си той може

от рая да направи ад или от ада — рай.

Къде ще бъда, има ли значение, щом аз

съм същият и не по-малък от тогова, който

чрез мълнията стана по-велик?…“^[1]

Гласът на Уолтър обаче заглъхна и изчезна, докато Блейс продължаваше да говори. Дълбоките тонове на Другия отекваха в трескавата шир на съня на Хал.

„… никой от нас не е избрал да бъде това, което е — казваше повторно Блейс, — само че ние сме такива, каквито сме, и също като всеки друг имаме естественото човешко право да се възползваме по най-добрия начин от обстоятелствата.“

„За сметка на ония милиони хора, за които говореше“ — чу Хал собствения си отговор сякаш друг човек говореше нейде далеч.

„И що за сметка е това? — гласът на Блейс стана още по-дълбок и чак цялата Вселена сякаш започна да резонира. — Сметката за един Друг, която се носи от един милион обикновени хора, представлява лек товар за всеки обикновен човек. Но хайде да погледнем от другата страна. Какво ще кажеш за това какво ще струва на някой Друг, който опитвайки се само да се нагоди към човешките маси около него, приеме да води живот на изолация и самота, всеки ден да търпи предразсъдъци и останалите да не го разбират? След като в същото време неговата уникална мощ и дарба позволява на същите тези индивиди, които странят от него, да събират плодовете от неговия труд? Има ли някаква справедливост в това…?“

Дълбокият музикален глас се лееше, отекваше и се повтаряше, докато не замърмори като далечна гръмотевица в планините, докато целият смисъл на отделните думи не се загуби в многослойния екот. Внезапно планините от момчешките му години обградиха Хал и той се видя да стои във водата край брега на изкуственото езеро в имението и да се взира през клоните на храста, който го скриваше от терасата на къщата, наблюдавайки как трите фигури там, които познаваше така добре, внезапно се втурнаха заедно напред… и паднаха.

После сякаш избяга от тази сцена, избяга, както беше избягал в действителност — на Коби. Отново лежеше в малката си стая в миньорските бараки през оная първа нощ в мината Йоу Ди и изпитваше същите чувства, за които Блейс беше говорил само преди няколко часа — това различие и откъснатост от всички други, дето спяха или будуваха около него вътре сред голите стени на сградата. Струваше му се, че си спомня как той е познавал тази откъснатост в някакво по-предишно време, много, много преди Блейс или който и да било Друг.

Изведнъж се върна на Хармония, в своя сън за каменистата равнина и кулата, там далеч, към която бавно вървеше пеша. Тази равнина също му беше позната отнякъде отпреди. Сега напредваше към кулата, обаче усилията му сякаш не го приближаваха към нея. Крепеше го единствено убедеността — онази убеденост, която като че ли извира от самия живот, че накрая трябва да стигне точно там, независимо колко далеч може да е или колко труден може да се окаже пътят до кулата.

Пробуди се от този сън в друг — за Хармония и мокрите гори, препъващите се фигури на изтощения отряд, който бягаше от безжалостното преследване от милиционерите на Барбидж. Хал остави другите и самичък занесе Джеймс Дете-на-Бога на едно малко хълмче, настани го там заедно с неговите оръжия и леката барикада и го остави да умре, за да забави техните преследвачи.

„Как ти е истинското име, Хауард?“ — запита отново Джеймс, като вдигна очи към него.

Хал се вторачи в него.

„Хал Мейн.“

„… Благославям те в името Божие, Хал Мейн — рече Джеймс. — Предай на другите, че в името Божие благославям също отряда и Рух Тамани, и всички, които се бият или ще се бият под знамето Господне. Сега върви. Грижи се за ония, грижата за които е оставена в твоите ръце.“

Обърна се и отново насочи очи към гората, която виждаше през огневия отвор в барикадата си. Хал също се обърна, ала в друга посока, оставяйки Джеймс Дете-на-Бога на малкото възвишение…

… и най-накрая се събуди в тихата си килия, която отново се оформи около него.