Гордън Диксън
Световете на хаоса (5)

Четвърта глава

Докато чертаеше с една пръчка в прахта пред нозете си линии, които да отразяват маршрутите на отделните групи и на преследващите ги моторизирани милиционерски части, така както ги беше пресметнал, Хал стигна до заключението, че дори да се придвижва с най-голямата възможна скорост, ще успее да се добере до мястото на срещата чак след като всички останали вече са пристигнали там. Това все пак щеше да стане, преди милицията да се окаже опасно близко. Той пъхна обратно бинокъла в раницата си, изтри начертаните на земята линии и пое към мястото на срещата, което лежеше пред него между хълмовете долу, като се ориентираше едновременно на око и по компаса.

Така Хал започна своето пътешествие. През времето, прекарано с отряда, беше възвърнал до голяма степен добрата си физическа форма, но все още не се чувстваше трениран да извърви такова разстояние, каквото някога — дори като петнайсетгодишен — можеше да покрие на Земята. Тогава, дори натоварен с раница и оръжие, би могъл да реши да пробяга цялото разстояние — не с голяма скорост, но с равномерен тръс, с който щеше да изгълта километрите до целта.

При това положение Хал започна с бърза, плавна походка, която представляваше следващия най-добър начин за бързо отхвърляне на разстояние. Предния ден не беше спал много, а и цяла нощ бе стоял буден. Първите два километра бяха истинска работа, но към края на този период тялото му се сгря, а умът му се нагоди в необходимото състояние на лек транс, при който ако се наложеше, би могъл да продължи да се движи, докато не се строполи, без дори да забележи умората си.

След като постигна това състояние, той на практика остави усилията за вървенето на автоматиката на своето тяло и позволи на ума си да се заеме със собствените си грижи.

Главната сред тях сега беше фактът, че неговото присъствие в отряда беше опасно за всичките му членове. Оттук непосредствено следваше, че Блейс е открил местонахождението му и очевидно е готов да хвърли много усилия, за да го залови. Най-доброто заключение от това беше, че поне Блейс — а вероятно и останалите Други като цяло — е стигнал до извода, че Хал може да бъде опасен за тях. Усилията да бъде открит на Коби подсказваха по-скоро за любопитство от страна на Блейс. Това, което ставаше сега обаче като че ли говореше за нещо повече.

Той ясно осъзнаваше чувството си, че трябва да бърза. Беше отишъл на Коби с единствената цел да се скрие, докато възмъжее достатъчно, за да може да се защитава сам, и докато успее да прецени особеностите на това, което искаше да направи по отношение на Другите и със собствения си живот. Сега го грозеше опасността да бъде заловен, а Хал все още не знаеше как да се бори с тях, да не говорим за това как да ги победи. Съвестта му се размърда и го обвини, че през тия четири години е оставил времето да си тече, че е живял с детинската илюзия, че разполага с неограничено време, докато най-накрая е станало твърде късно да решава какво е било нужно да се прави още от самото начало.

Повечето време теренът, през който вървеше, бе открит и тъй като не налагаше по пътя да заобикаля естествени препятствия, скоростта му не се намаляваше. От време на време той или се възползваше от някое лишено от растителност място, за да погледне земята под себе си, или се изкатерваше на някое дърво, което му предлагаше същата възможност. При първия такъв оглед беше забелязал, че по шосето се движи само една от трите милиционерски моторизирани колони. Наложи се да търси другите две, ала накрая откри машините им паркирани. Вероятно войниците, които бяха в тях, вече се катереха по хълмовете пеша.

Онази колона, която при първия оглед се движеше по пътя, беше стигнала най-далеч и очевидно възнамеряваше да пресече хълмовете пред бягащия отряд. При втория оглед тази колона също бе паркирала на място, което беше на почти една и също височина с мястото на срещата, а милиционерите вътре бяха навлезли в гората. Хал се успокои, защото те бяха спрели на такова място, че той самият щеше да се добере до срещата с отряда поне два часа, преди милиционерите да навлязат достатъчно навътре в гората, за да пресекат следата, оставена от някоя от групите. Само че беше изключено войниците да не забележат която и да било от оставените следи. Няма начин да прекараш цяла върволица магарета през гъстата гора, така че дори един необучен наблюдател да не забележи, че те са минали оттам.

Хал се изкушаваше да ускори ход. Само че той бе научен в подобни случаи да гледа напред, а сега беше ясно, че работата му този ден нямаше да свърши с това да стигне до отряда. Ето защо продължи със същата равномерна крачка, като остави ума си да се върне към проблема, породен от това, че Блейс го преследваше, и към въпроса какви следва да бъдат неговите собствени действия при тези обстоятелства.

Все още размишляваше над тоя проблем, когато най-накрая влезе във временния лагер, изграден на мястото на срещата. Докато пътуваше, денят бе отминал и до залез оставаха не повече от два часа. Досега беше контролирал умората си, ала гледката на вече вдигнатите палатки, звуците от вечерните приготовления и кухненските миризми, които го бяха посрещнали още преди да влезе в лагера, изведнъж го накараха да усети умората в краката и тялото си.

— Хауард! — извика Джоралмон, като го забеляза да се задава. — Бяхме започнали да се тревожим за теб!

Джоралмон остави конусната пушка, която беше разглобил и разпилял върху парче плат пред палатката си, за да я почисти, и се изправи на крака. После тръгна към Хал, последван от всички, които се бяха оказали достатъчно близо, за да го чуят, и достатъчно свободни, за да прекъснат заниманията си.

Хал махна с ръка.

— Къде е Рух? — запита той. — Трябва да говоря с нея.

Няколко ръце му показаха посоката. Хал тръгна към една палатка в оттатъшния край на лагера и спря току пред спуснатото предно платнище. Другите изостанаха, когато Хал им обърна гръб.

— Рух? — извика той. — Хауард е. Трябва да поговорим.

— Влизай, Хауард.

Гласът й долетя ясно и силно отвътре и той блъсна платнището встрани. Намери я седнала на един сгъваем стол пред импровизирана масичка с разгъната връз нея карта. Насреща й седеше Детето. Двамата вдигнаха очи към Хал.

— Какво има? — попита Рух, като спря очи върху лицето му.

— Преследват ни три бойни части на милицията — отвърна той. — Видях го отвисоко, след като оставих шофьора на нашия камион в неговата хижа.

Разправи им какво беше видял и какви сметки е направил.

— След два часа ще пресекат нашата следа? — намръщи се Рух. — А колко далеч оттук ще я пресекат? Колко време ще им трябва, докато ни намерят?

— Не мога да определя — каза Хал.

Той се приведе над картата, която показваше предпланините около Мейсънвейл, и започна да сочи с пръст, докато говореше.

— Дадох си сметка колко време ще трябва да вървят из гората, така че да изминат максимално разстояние, докато аз се добера дотук, и описах дъга, която пресича следите на нашите групи. Дъгата пресича най-близката от нашите следи почти тук, на мястото на срещата. Това обаче е най-доброто, което те биха могли да направят. Къде всъщност ще пресекат някоя от следите зависи от това под какъв ъгъл спрямо нашите маршрути се движат. Ако вървят на деветдесет градуса спрямо шосето, където са паркирали колите си, ще са им нужни два часа, за да пресекат една от следите. Ако ъгълът е по-голям от деветдесет градуса, ще им отнеме повече време, но пък това означава да вървят в посока обратна на тая, от която са пристигнали, което е малко вероятно. При по-остър ъгъл също ще загубят повече време, за да стигнат до следата, но пък ще налетят право на нас тук.

Рух извади един линеал, нагласи маркировката му според мащаба на картата пред тях и измери разстоянието между посочените от Хал точки.

— Може би ще им отнеме с една трета повече време да пресекат нашата следа в тая точка — рече умислено тя и Детето склони острия си профил над ръцете й. — Най-много още четиридесет минути над тия два часа, които ти си пресметнал. Ще ни е нужен поне половин час, за да вдигнем лагера и да потеглим, а и в добавка няма да бъдем готови да вървим както трябва. Само че, нямаме избор.

Рух хвърли поглед към Детето.

— Джеймс?

Той поклати глава.

— Нямаме избор — и той погледна мрачно към Хал. — Добра работа си свършил, Хауард.

— Просто така се случи, че бях на нужното място в нужния момент — отвърна Хал. — Ако не бях закарал оня шофьор до неговата хижа, никога нямаше да успея да видя какво се задава към нас.

— Тогава потегляме — заключи Рух. — Джеймс, ще вдигнеш ли хората?

Детето стана и излезе.

— Хауард — каза Рух, — иди с него и му помогни.

Той обаче не се помръдна.

— Ако може да спомена нещо… — начена.

— Разбира се — тъмните очи го погледнаха изпитателно. — Ти си вървял цял ден колкото ти държат краката, за да ни съобщиш това. Не се опитвай да помогнеш. Почини си половин час, докато опаковаме багажа. Ако можеш, поспи.

— Не исках да кажа това — Хал подпря ръка на облегалката на опразнения от Детето стол. Умората го връхлетя изведнъж. — Трябва да ти съобщя, че по пътя към сборното място се натъкнахме на пътна блокада. Положително е била издигната предварително. Когато във фермата на Молер-Бени, човекът, който ни караше, каза, че аз представлявам опасност за всички ви, той е бил прав. Тази блокада е била вдигната заради мен. Точно затова тия три отряда са чакали там и сега, та след нападението да могат да ни връхлетят.

Тя кимна, без да сваля очи от него.

— Така че въпросът е в това — продължи с усилие той, — че човекът беше прав. Докато съм с вас, аз ще привличам вниманието им към този отряд. Ако напусна, може би ще успея да ги отклоня от вас.

— Знаеш ли защо те преследват? — попита Рух.

Той поклати глава.

— Не съм сигурен. Всичко, което зная за Другите от първа ръка, е онова, дето ти казах, че стана у дома ми. Предполагам, че Блейс Аренс, техният вицепредседател — по-високият от ония двамата, които пристигнаха там в деня, когато убиха моите учители — иска да ме залови. Но защо именно е друг въпрос. Във всеки случай мисля, че се налага да си тръгна.

— Ти чу какво каза Джеймс във фермата — тихо отрони Рух, — когато онзи мъж предложи това. Отрядът никога не е изоставял своите собствени хора.

— А аз наистина ли съм от тези хора?

Тя го изгледа.

— Ти си живял и си се бил заедно с нас. Какво повече? — отвърна Рух. — Но ако ти трябва и друга причина, помисли малко. Мислиш ли, че ако толкова искат да те заловят, та са мобилизирали милицията в цялата провинция, просто ще оставят на мира отряда, с които си бил свързан — и особено когато този отряд е извършил две нападения вътре в чертите на града?

Хал не отговори.

— Иди почивай, Хауард — завърши тя.

Хал поклати глава.

— Нищо ми няма. Само ще хапна нещо.

— Накарай Тала да ти даде нещо, което да можеш да носиш и да ядеш, докато вървим — нареди Рух. — После полегни. Това е заповед.

— Добре — съгласи се Хал.

Той взе от Тала хляб и бобена каша, изяде една част, опакова останалото, сложи го в раницата си и легна. Когато го събудиха си помисли, че само е затворил очи. Погледна грогясало нагоре към Джейсън.

— Хауард, време е да тръгваме — рече Джейсън и му подаде димяща чаша. — Ето ти последното кафе.

Хал с благодарност изпи горещата течност. Не беше истинско кафе, не беше дори онова, което имаха на Хармония, а отвара от някаква вариформа на местно растение, селектирано така, че от него да може да се запарва годна за пиене напитка. В накиселяващата сивкава течност обаче имаше малко химични стимуланти и докато сложи раницата на гърба си и вземе пушката в ръка, Хал вече беше в състояние да върви.

През тези два часа, които оставаха до смрачаване, отрядът се движеше толкова бързо, колкото му позволяваха теренът и магаретата. Щом започнаха да не виждат ясно земята под краката си, Рух нареди да спрат, а Хал тръгна напред от своето място с магаретата на опашката на отряда, за да поговори с нея.

— Лагер ли ще правим? — запита той.

— Да — гласът й долетя откъм неясното петно, което представляваше лицето й, на не повече от една ръка разстояние от него. Хал погледна към небето. По него имаше леки облаци.

— По-късно ще изгрее луната — каза той. — А и от време на време облаците може би ще се разкъсват. Ако продължим да се движим, бихме могли да направим много по-безопасно разстояние между нас и тази милиционерската част. През деня те ще започнат да ни застигат, защото нямат магарета, които да ги бавят.

— До утре по обяд ще излезем от техния район — отговори Рух. — Никоя милиция няма да ни преследва извън границите на нейната околия, освен ако не се води битка. Би трябвало да успеем да задържим преднината си, докато не се озовем в следващата околия. А докато вдигнат след нас части от тамошната милиция, ние би трябвало да успеем да им се измъкнем.

— Може би — рече Хал. — Във всеки случай, ако искаш да продължим да вървим, начин има.

За секунда тя не каза нищо. А сетне…

— Какво?

— Има начини да се следи теренът дори ако е толкова тъмно, колкото е сега — отговори той. — Това е част от моето обучение. Мисля, че все още мога да го правя. На практика бихме могли да свържем отряда с въжета и аз да водя. Ако небето се проясни и луната изгрее, можем да продължим да вървим през целия остатък от нощта. Ако спрем и се разпилеем да спим, няма да можем да се вдигнем чак до заранта.

Откъм неподвижната фигура на Рух и невидимото й лице не идваше нито звук.

— Дори ако ти водиш — запита тя, — как ще попречи това на нас останалите да се препъваме по земята, която не виждаме?

— Най-малкото мога да заобикалям нещата, които са ни на пътя и да избирам по-равна повърхност, по която да се движим — отвърна Хал. — Повярвай ми, това върши работа. Правил съм го, докато бях на Земята.

Последва нова кратка пауза.

— Добре — съгласи се тя. — Как искаш да свържем отряда с въжета?

Отне цял час за да се подредят в редица и да се свържат всички с въжета. Хал направи последна обиколка на редицата, като напомни на всеки един, покрай когото минаваше, да поддържа свободно въжето към човека непосредствено пред него. После той пое водачеството и тръгна.

В това, което правеше, нямаше нищо, което обикновените тренировки да не могат да развият у всекиго. Способността му да вижда пътя се основаваше на няколко неща, главното от които бе фактът, че когато нощем вървят на открито дори хората с опит в гората, каквито бяха членовете на отряда, инстинктивно повдигат взор към относително по-яркото петно, което представлява дори силно заоблаченото небе, и губят част от чувствителността, която иначе биха могли да поддържат, ако държат очите си пригодени към тъмнината на равнището на земята.

Това, което той използва извън тези неща, беше почти хипнотичното съсредоточаване на вниманието върху пътя пред себе си, подсилено с подобно съсредоточаване на обичайния си усет за миризми, звуци и равновесие, за да разчита с него колкото е възможно повече от това, което минаваше под краката му. Всички тези умения бяха усъвършенствани с практически упражнения през младежките му години. Всъщност по-голямата част от уменията му се дължеше единствено на редовните упражнения. Единствената опасност при това, което вършеше, бе да не се натъкне на нещо над равнището на земята, което сведените му надолу очи не са видели. За да се предпази от това, Хал държеше отвесно пред себе си един прът, чийто горен край се издигаше над главата му, а долният стигаше до средата на прасеца.

В началото на този нощен преход отрядът напредваше ужасяващо бавно. Въпреки предупрежденията му хората от редицата току оставяха въжето между тях и човека отпред да се опъва, като в резултат щом някой от тях се препънеше или паднеше, понякога повличаше и другия след себе си долу, така че цялата редица спираше. Постепенно обаче — както става и при всяка друга физическа дейност — членовете на отряда започнаха да схващат триковете, които правеха възможен този вид нощно придвижване. Паданията и непредпазливите спирания се разредиха и скоростта им нарасна. Движението на отряда напред все по-малко приличаше на пиянско хоро и все повече на целенасочено пътуване.

Засега обаче все още не можеха да се гордеят със скоростта на придвижването си по права линия. Когато на Земята бяха упражнявали тази техника с Малачи като водач и трима обучени помагачи, заедно със също така обучените товарни животни, Хал и останалите се движеха почти толкова бърже, колкото биха се движили и посред бял ден. Тук магаретата се нагодиха към пътуването по-бързо от хората от редицата, тъй като не бяха прокълнати с човешко въображение и склонност да правят предположения. Като цяло обаче се придвижваха бавно. Рух, която вървеше веднага след Хал, бе от първите, които усвоиха необходимостта от отпуснатото въже, ала имаше други — като жената зад нея, които непрекъснато забравяха за това.

Самият Хал бързо влезе в такова състояние на съсредоточеност, което на практика замъгляваше всичко останало освен непосредствената му задача, и с напредването на вечерта напълно изключи посредничеството на съзнаващия си ум. Той се движеше в лабиринта на усещанията си, насочвайки се в тъмнината, без да се пита за своите пориви, които го изпращаха в една или друга посока. Хал почти не съзнаваше непрекъснатия поток от предупреждения и информация за почвата под своите нозе, които мърмореше, докато вървеше, за да ги ползва Рух, така че по редицата отпред назад имаше постоянно предаване на устни сигнали.

С напредването на нощните часове тъничкият сърп на новата луна се издигна иззад облаците и нощният вятър се засили. Пролуките в облачната покривка зачестиха, а дори когато бяха неразкъсани, облаците изтъняваха, така че до земята стигаше повече светлина. Хал не обърна съзнателно внимание на тези промени. Той дори не усещаше, че собствената му скорост нараства и че напредъкът на редицата зад него се подобрява с подобряването на осветеността на почвата под краката им. Отдавна бе преминал границата на обикновената умора и се движеше само на адреналин. Напълно бе забравил за своето тяло и почти напълно за сетивата си като непосредствени инструменти на това тяло и на ума му. Сега живееше в един свят от преливащи се полутонове на сивото и черното и плуваше през този свят, забравил за всичко друго. Времето, целта, към която се движеше, причината за това движение — всичко това му се губеше. Беше забравил дори мисълта за ония неща, които заобикаляше като материални препятствия. Както вървеше, свърваше надясно или наляво, без да разбира защо е свърнал, помнейки единствено, че целта му е именно тази — да се движи неопределено дълго по този внимателен и усложнен начин.

Накрая го спря едно подръпване на въжето, което го свързваше с Рух. Той се извърна с невиждащи очи към нея.

— Сега ще спрем — долетя отчетливо гласът й. — Достатъчно е светло, за да се вижда.

Хал беше усетил увеличаването на осветеността. Беше го доловил по просветляването на ония отсенки на сивото, които виждаше, и по отсъствието на плътен мрак. Но за момент, вгледан на малко повече от метър разстояние и все още впримчен в съсредоточеността на дългата си навигация, той не бе в състояние да види Рух. Умът му я регистрираше само като още една абстрактна форма във вариращи оттенъци на сивото, която отразяваше светлината. По подобен начин думите, които тя бе изрекла, му се виждаха безсмислени. Умът му отчиташе и идентифицираше думите, ала не бе в състояние да ги свърже с онзи свят, в който той все още продължаваше да долавя пътя заради всички останали.

Сетне зрението и разбирането го изпълниха изведнъж. Хал съзря горската почва, дърветата и храстите наоколо в скъперническата, оскъдна предутринна светлина и най-накрая осъзна, че нощта и неговата задача са свършили.

Усети, че пада, ала не усети земята, когато се стовари върху нея.

Той бавно се върна на себе си. Някой го разтърсваше. С голямо усилие отвори очи и видя, че това е Рух.

— Седни — каза тя.

Хал се насили и успя да седне, като при това откри, че под него някак си се е появило парче брезент, а отгоре му — одеяла. Щом се надигна, почувства, че нещо — когато го погледна, то се оказа пълна раница, се намества зад гърба му, така че да има на какво да се облегне. Рух бутна в ръцете му купа с някаква гореща храна — очевидно яхния.

— Напъхай това в себе си — рече му тя.

Хал огледа околните дървета, осветени от късната утринна светлина.

— Колко е часът? — запита и се изненада, като чу, че гласът му излезе като грак.

— До пладне има още един час. Яж!

Рух стана и го остави. Все още с вцепенени тяло и мозък той започна да яде яхнията с лъжицата, която тя бе оставила в купата. Не си спомняше някога да е опитвал нещо толкова вкусно и с всяка гореща хапка животът у него се пробуждаше все повече. Изведнъж купата се изпразни. Той я сложи настрани, стана, сгъна одеялата и брезента — откри, че те са неговите собствени, както и раницата — и ги напъха в раницата. Купата и лъжицата обаче не бяха неговите. Занесе ги до потока, край който отрядът беше вдигнал лагера си, и ги изми. Около него останалите от отряда сгъваха своите палатки или навиваха спалните си чували, подготвяйки се да потеглят на път. Хал занесе купата и лъжицата на Тала.

— Не са на кухнята — заяви раздразнено Тала през рамо, докато бързо товареше току-що опакованото оборудване на гърбовете на кухненските магарета. — На Рух са.

Той ги отнесе на Рух.

— Благодаря ти — рече тя, като й ги подаде.

— Няма нищо. Как си?

— Буден — отвърна Хал.

— Как се чувстваш?

— Малко вдървен, но иначе съвсем наред.

— Изпращам ранените с отделна група — каза му Рух, — с толкова екипировка, колкото можем да отделим, така че да облекчим максимално товара си. Днес те ще ни напускат по един, по двама, докато вървим; надяваме се, че милицията няма да забележи следите им, докато бърза след нашите. Моръли ни остави с един водач на група по-малко. Обсъдихме го с Джеймс и аз реших, че е време да започнем да използваме това твое обучение съвсем официално. Искам да те назнача за водач на група.

Хал кимна.

— Има и още нещо — продължи тя. — Другите водачи са по-старши от теб и в нормално положение отрядът би трябвало да загуби Джеймс, мен и всички останали, преди ти да се окажеш отговорен за целия отряд. Само че аз бих искала да разкажа на другите групови водачи нещичко за твоето специално обучение — с твое разрешение — така че да мога да им кажа също и че след като имаш опит, Джеймс и аз ще те смятаме за първия от редицата, който ще бъде негов заместник като лейтенант, ако му се случи нещо. Ще се съгласиш ли на това?

На все още уморения му и забавен от спането мозък бе нужно известно време, за да обмисли последиците от онова, което Рух току-що го бе помолила.

— Доколкото е общоизвестна тайна, че милицията има по-голямо желание да ме залови от обичайното — отвърна Хал най-сетне, — няма причина да не им кажем, че аз имам специално обучение, и какво е това обучение. Но ще ти бъда благодарен, ако не им кажеш имената на моите учители или нещо повече от онова, което наистина е нужно да знаят.

— Разбира се.

За момент в гласа й се появи почти нежна нотка, но тя изчезна, преди Хал да може да направи нещо повече от това да я отчете; и всъщност ако не беше неговата умствена способност да възстановява всичко чуто току-що, той не би бил сигурен, че изобщо я е чул.

— В такъв случай отсега нататък си подофицер — продължи тя, — и аз разчитам, че щом спрем, ще потърсиш Джеймс и мен, така че да можем да се възползваме от това, което можеш да предложиш за нашето планиране. Засега обърни внимание, че милицията е на горе-долу осем километра зад нас и че колкото и да бързаме, изминава един километър на час в повече. А и че ни преследват обединени първият и вторият отряд, които си забелязал.

Тя продължи да го информира за други подробности.

Веднага, щом отрядът бе спрял, Джейсън и още двама бяха изпратени да се изкачат по склона, който в момента подсичали, и да наберат достатъчна височина, за да проверят с полевите си бинокли къде са преследвачите.

Те тръгнали достатъчно рано, за да забележат, почти до границата на видимостта — струйките дим, които се вдигали над дърветата от сутрешното хранене, и да могат да пресметнат колко време ще бъде необходимо на милицията да застигне отряда, ако той просто остане на мястото си. Димът обаче говорел също така за бойна част, която е поне два пъти по-голяма от всеки от отрядите, които Хал бе видял и описал. По-късното наблюдение, когато милицията вдигнала лагера си и потеглила, потвърдило този факт.

Щом частите тръгнали отново, Джейсън и другите могли да направят достоверна оценка на скоростта на придвижването им. Станало ясно, че в гората те със сигурност напредват по четири километра в час, докато със своите магарета отрядът на Рух се смяташе щастлив да извървява най-много по три километра в час при същите условия. През тия три часа, през които частите на милицията бяха вървели, докато отрядът почиваше, преследвачите бяха наваксали дванадесетте часа нощно пътуване и сега изоставаха с не повече от шест часа. На здрачаване щяха да ги стигнат — ако продължеха преследването със същата скорост.

— Но аз все пак мисля, че в средата на следобеда ще успеем да се отървем от тях — заяви Рух.

После изясни, че сега се намират на не повече от три часа път от границата на другата околия.

— И те няма да ни преследват в другата околия? — запита Хал.

— По закон могат да го направят само ако ни преследват по петите — както и могат да си мислят — сухо отговори тя. — На практика между различните околии цари голямо съперничество. То датира още от времето на различията между старите секти, които на времето замалко не се разделили на отделни държави. Милицията от една околия не обича милицията от другата да идва на нейна територия. Тия след нас сега може и да продължат насам, но има по-голяма вероятност да се откажат и да съобщят на милицията от другата околия да поеме преследването.

— Ако им съобщят, преди ние да сме стигнали там, или ако вече са им съобщили — отбеляза Хал, — тогава можем да попаднем между два огъня.

— Нали ти казах, че те здравата си съперничат. Ако не могат сами да ни заловят, тогава няма да изгарят от желание следващата околия да стори това и да си присвои цялата заслуга. По-вероятно е преди да прекъснат преследването, да ни последват и оттатък границата, но само дотам, докъдето се осмелят. Едва тогава ще съобщят на тамошната милиция, а на местните ще им трябват два-три часа, за да подновят преследването.

— Разбирам — рече Хал.

— С малко късмет би трябвало да спечелим преднина от осем-девет часа, докато частите, които ни преследват, се сменят една с друга — поусмихна се Рух. — А дотогава би трябвало доста да сме наближили границата със следващата околия на юг, където ще стане същото и ние ще натрупаме още по-голяма преднина. Обикновено отрядите се отървават от преследване най-вече по тоя начин.

Взорът й мина покрай него и се устреми към лагера.

— Сега обаче сме вече почти готови за тръгване — каза тя. — За момента по-добре не прави нищо друго, а само върви заедно с останалите от отряда. По-късно ще намина да видя как се възстановяват силите ти след вчерашния ден. Ако се почувстваш във форма, след това може би ще имам за теб специална задача. Междувременно си помисли кого би искал в своята група. Като за начало ще вземеш хората на Моръли, но по-късно — ако всички са съгласни — ще имаш възможност да размениш хората, които искаш и които са от други групи, за твои хора.

Хал стана и тръгна за да си вземе раницата.