Гордън Диксън
Световете на хаоса (17)

Шестнадесета глава

Така както си седеше, Хал беше обзет от изключително усещане за постижение и облекчение — също като на бегач, който е пробягал някакво невероятно разстояние и е победил. Продължавайки да мисли за това, което трябваше да направи не само за да избяга, а и после, той задряма, тъй като изтормозеното му тяло се възползва от факта, че треската вече преминаваше и дишането му бе станало малко по-леко. Дрямката му неусетно премина в дълбок и изтощителен сън.

Пробуди се от очевидно лишения от сънища унес, за да открие, че без да усети, се е плъзнал надолу по гръб върху леглото и е придърпал одеялото отгоре си. С мъка се изправи отново до седнало положение. Усилието предизвика спонтанна кашлица, която изкара от дробовете му още жълто-зелени храчки, ала вече не беше така болезнено и след като пристъпът отмина, след първия момент, когато бе останал без дъх, сега Хал като че ли поемаше въздух в дробовете си с по-голям успех, отколкото през последните часове, макар и все още да беше далеч от нормалното си състояние. Около него в смълчаната килия не се забелязваше никаква промяна.

Първата му и най-неотложна нужда беше да изпразни пикочния си мехур. Хал отметна одеялото настрани и откри, че едва има сили да се изправи на крака срещу тоалетната чиния. Когато приключи, той се стовари обратно на леглото и полежа около минута, докато събере достатъчно енергия да се обърне, да пропълзи напред и да се изправи на колене до мивката от другата страна на леглото. Запи вода от крана — този път най-накрая обилно, като поспираше да си поеме дъх, а сетне отново почваше да гълта, наслаждавайки се на това, че пак е способен да преглътне повече от няколко глътки. Най-накрая, като възстанови поне частично нуждата от вода на организма си, Хал пак подпря гръб на стената зад леглото и се залови с нелеката и болезнена задача да се разсъни напълно.

По време на съня си беше забравил за кратко да се бори за въздух, а сега известно време трябваше да внимава само за това, както и за общата си слабост и дискомфорт. Полека-лека обаче той се поразсъни и умът му започна да възвръща донякъде нормалния си контрол над тялото. Всичко, което беше обмислял през току-що отминалите дълги часове, се върна обратно. Необходимостта да бърза се пробуди пак. Още преди напълно да се сети защо. Хал вече си беше спомнил, че трябва да се измъкне оттук.

Подтикван от тая необходимост, той започна да се връща към нормалното си състояние на бдителност и борбата му да диша взе да се облекчава, докато стана почти възможно да забрави за нея. Закашля се и изкара известно количество храчки, но усилието жестоко подяде крехкия му запас от сили. Хал се отказа от идеята да прочисти дробовете си и пак облегна гръб на стената. Като се сети за часовника си, той го погледна — показваше 10:32 сутринта.

Сега, когато вече беше напълно разбуден, първата му грижа беше да провери мисловната конструкция на своето ново схващане, която беше изградил, преди сънят да го обсеби. Тя продължаваше да си стои в ума му, изчаквайки единствено по-задълбоченото изследване, за да се разкрие в подробности. Можеше свободно да посвети вниманието си на това как да се отскубне от ръцете на хората, които го държаха затворен.

Беше очевидно, че при сегашната ситуация не беше практично да бяга в какъвто и да било физически и буквален смисъл. Единственият му истински шанс беше да убеди своите пазачи да го извадят от килията. Ако те не го стореха, като последна възможност можеше да поиска да разговаря с Блейс и да каже на високия мъж, че се е съгласил да обмисли възможността да стане един от Другите.

Това обаче беше наистина последна възможност — не защото тя можеше и да не го извади от килията или заради някаква криеща се в туй действие физическа опасност, а защото един контакт очи в очи с Блейс си беше опасен по всяко време. Блейс беше не само един от Другите, а и — освен ако положението сред тях не се беше променило — втори по ранг в тяхната организация. Той не беше човек, когото някой с десетина години по-млад от него би могъл с увереност да очаква, че ще измами.

Хал се подпря на стената, притвори очи и остави ума си да се съсредоточи върху въпроса за бягството, докато изключи всичко останало освен режещия ръб на своята физическа мизерия, драскащ нейде на хоризонта на съзнанието му, както и масивната сянка на структурата, която бе заченал и която се издигаше като планина на фона на неговите мисли и хвърляше сянката си върху всичко друго.

Всичко това — физическите неудобства, положението му и новото му разбиране започна да се свърза в едно и породи нов план. След малко Хал отвори очи, надигна се от леглото и направи две несигурни крачки към центъра на помещението. Дълго време, той просто стоя там, долавяйки във въображението си внимателните очи на невидимия зрител, който държеше килията му под наблюдение.

После отвори уста и изкрещя — толкова впечатляващо, колкото можеше да изкрещи със своето дращещо гърло и оскъдния запас от въздух, с които разполагаше, а после рухна на пода на килията.

Остави се да падне тъй, сякаш бе останал изцяло в лапите на гравитацията, ала също така се и отпусна при падането, така че ударът върху голия бетонен под да не бъде така болезнен, както би могъл да бъде. Щом падна долу, Хал остана да лежи абсолютно неподвижно и се зае да предизвика у себе си сума ти неща, на които по различно време го бяха учили Уолтър и Малачи.

Повечето от тях не бяха трудни като отделни упражнения. Освен това, те се подпомагаха едно друго по отношение на ефекта, който Хал се нуждаеше да постигне. Във всеки случай забавянето на дишането беше част от техниката за забавяне на сърдечната дейност и намаляване на кръвното му налягане. На свой ред последните две явления му помогнаха да се справи с по-трудната задача за намаляване на телесната температура. Всички заедно пък ограничиха нуждата му от кислород, с което улесниха задачата да диша със задръстените със секрети бели дробове и придадоха правдоподобие на вида му на изпаднал дълбоко в безсъзнание човек. Същевременно състоянието, което му бяха позволили да постигне, му даде възможност да издържи без никакво движение дългото чакане, което той смяташе, че го очаква, и не остана разочарован, че не е било така, преди хората, които го наблюдаваха, най-накрая да се убедят достатъчно, че да изпратят в килията му пазач, за да провери дали наистина не му се е случило нещо.

В крайна сметка той лежа намясто там, където падна, повече от три часа. Една неголяма част от ума му автоматично отброяваше как минава това време, но по-голямата част се беше оттеглила в близко до транса състояние. Така че, Хал действително беше много близо до това да се намира в състоянието, в което се преструваше, че е. Когато пазачите му най-накрая стигнаха дотам, че да го проверяват, Хал само периферно съзнаваше какво става. Лежеше и чуваше, но сякаш от другата стая, как първият пазач влезе в килията и го обследва, като предаваше заключенията си на наблюдателните микрофони. След известни консултации от другата страна бе взето решение да го закарат в болница.

Незначителната и почти незаинтересувана будна част от ума му отбеляза, че се получи известно забавяне, поради факта че Барбидж не беше на работа и неговите подчинени се тормозеха, заклещени между страха си от недоволството на жилавия капитан, в случай че направят за затворника нещо, което не беше оправдано, и тяхното страхопочитание и боязън от реакцията на Блейс, в случай че на Хал му се случеше нещо. Най-накрая стана тъй, както беше пресметнал и рискувал Хал, че дори и самият Барбидж да се намира там, тяхното уважение към заповедите на Блейс няма да му остави друг избор, освен да закара колкото е възможно по-скоро Хал до някой човек с медицински познания.

За тяхното колебание изглежда имаше и друга причина, свързана с обстановката извън сградата, но каква бе тя Хал не можеше да предположи с каквато и да е степен на сигурност. Все пак накрая той усети, че го вдигат на носилка, изнасят го от килията и го помъкват по коридорите с мотокар. Това трая известно време, през което той лежеше заровен под купчина одеяла, докато най-сетне минаха през една висока двойна врата и излязоха на студения, влажен въздух. Пренесоха го от мотокара на друга носилка, която бе вкарана в някакво превозно средство и закачена там на рамка, захваната към една от страничните стени на возилото.

Вратата се затръшна с метален звук. Последва моментна пауза, а сетне въздушните дюзи оживяха и машината се отлепи от земята.

Тъй като сега тялото му беше с крайно потиснати реакции, то се съпротивляваше на усилията на Хал да го пробуди. Съпротивата не беше активна, а инертна и то от този вид, която прави един човек в несвяст по-труден за вдигане, отколкото някой, който е в съзнание. Близкото до транс състояние, до което се беше докарал сам, бе изключило спомена за всички болежки и борби през последните няколко дни, а сегашният му комфорт го влечеше тъй както наркотикът привлича пристрастения човек.

Той успя да се събуди и да отхвърли вцепенението, до което сам се бе докарал, едва когато си припомни мисловната конструкция на онова, което най-накрая бе захванал, и неговото значение. Щом обаче веднъж успя да поограничи това вцепенение, работата стана по-лесна. Моментално почувства облекчение. Хал обаче не искаше да върне тялото си напълно към нормалното му състояние прекалено бързо, за да не би да попадне в компетентни медицински ръце преди да е имал възможността да се възползва от това, че е изведен от затвора. Все още съществуваше прекалено голяма опасност да завият обратно и да го пратят право в килията.

От друга страна, трябваше да бъде достатъчно буден, за да се възползва от всяка възможност да избяга, ако такава се появеше. Ето защо Хал се зае с това да се възстановява с първоначалната си скорост дотам, че да бъде сигурен, че ако се наложи, ще може да се изправи на крака. Той обаче усещаше, че пулсът му остава на около четиридесет удара в минути, а систоличното му кръвно налягане се държеше едва на някъде около деветдесет, така че първоначалните му грижи се възвърнаха. След усилията му да разбуди своето тяло то едва-едва се влачеше.

При все това обаче той отново възвръщаше способността си да обръща внимание на случващото се около него, въпреки че емоционалните му реакции на онова, което чуваше и виждаше, да си оставаха забавени. Хал видя, че се намира сам в каросерията на една машина, която очевидно беше военна линейка, пригодена да транспортира поне една дузина носилки, окачени на три равнища край двете странични стени. Двама щатни милиционери заемаха единичните седалки пред командното табло в отвореното отпред пространство в колата.

От всяка страна на возилото имаше поредица прозорци, а точно до него, както си лежеше на най-високата носилка, се намираше горният край на едно прозоречно стъкло. Този край беше току под раменната му става. Хал лежеше по гръб. Трябваше съвсем леко да извърне глава, за да има добра видимост към улицата, по която се движеха. Въпреки че, сигурно беше ранен следобед, навън не се виждаше жива душа. Малките магазинчета, покрай които минаваха, бяха затворени, а витрините им — непрозрачни.

Беше сив и мокър следобед. В момента не валеше, обаче повърхността на улицата, тротоарите и фасадите на сградите блестяха от влага. Успя да зърне небето само веднъж, когато линейката пресече едно кръстовище, но то изглеждаше монотонно сиво и ниско под надвисналата облачна покривка. След малко успя да види и един пешеходец, който при наближаването на линейката извърна глава и се шмугна в уличката между два магазина.

В шофьорската кабина витаеше напрежение. Сега, когато сетивата на Хал ако не друго, то поне работеха нормално, неговият обучаван в гората нос долови в застиналия, затворен въздух на линейката слабата и остра миризма на хора, които се потят от емоционален стрес. Освен това милиционерите управляваха машината по странен начин, като рядко пътуваха повече от няколко пресечки по права линия, без видима причина поспираха тук-там на кръстовищата, а сетне рязко завиваха наляво или надясно, за да изминат още три-четири пресечки, преди да се завърнат към първоначалната си посока, също тъй потайни като първия пешеходец, който Хал бе забелязал.

Полека-лека занапредваха все по-бавно, сякаш човекът, който управляваше возилото, беше объркал пътя. Започнаха да виждат повече пешеходци и всички те бързаха и почти всички вървяха горе-долу в същата посока, в която се движеше линейката. Най-накрая мъртвото наглед тяло на Хал започна да откликва, макар и той все още да го усещаше все едно че тежи няколко пъти повече от обичайното. Хал си даде сметка, че съвсем не го заплашва опасността да се възстанови прекалено бърже, а по-скоро е подценил своето изтощение и усилията, които му бяха нужни, за да се надигне от тъй примамливото състояние на почти пълно безсъзнание. По същество тялото му се нуждаеше отчаяно от почивка, за да оцелее, и то се съпротивляваше на това да го върнат към едно равнище на по-големи енергийни разходи.

Бе зает с това да се насили да се върне във форма, при която ако е нужно, да може да се изправи на крака и да тръгне. Хал почти забрави линейката, в която се намираше, и улиците, по които минаваха. Почти не съзнаваше, че напредват сега все по-предпазливо и че линейката все по-често спира за кратко. Упоритото му тяло бавно се връщаше към живота и най-накрая Хал започна да се успокоява, че би могъл да се надигне и да измине поне късо разстояние. Лежеше под одеялата, като свиваше и разпускаше юмруци, напрягаше ръце и крака, мърдаше рамене, изобщо правеше всяко движение, което бе възможно да прави, без ненужно да рискува да привлече вниманието на двамата мъже отпред.

Беше почти напълно погълнат от тези упражнения, когато линейката намали ход толкова рязко, че го изхвърли напред върху носилката му, а сетне за секунда рязко вдигна оборотите, преди да мине на празен ход. После двигателите замлъкнаха.

Хал прекъсна упражненията си и погледна през стъклото на прозореца до себе си.

Линейката беше заобиколена от хора — тълпа, която все още се събираше, така че хората в нея не бяха чак до там наблъскани един до друг, че да не могат да се движат, без да отстраняват от пътя си други тела. Очевидно току-що бе станало невъзможно машината да продължи напред и като хвърли поглед в посоката, от която бяха пристигнали, Хал видя, че отзад се трупат още хора. Вече бе невъзможно да обърнат назад и да се върнат.

Намираха се на един голям площад, но той бърже се претъпкваше с хора, които явно току-що бяха изскочили от една от улиците, вливащи се в него. Лицата на хората наоколо, които хвърляха по някой поглед към двамата милиционери, съвсем не бяха дружелюбни. Сега Хал надушваше още по-силно миризмата на емоцията откъм тия двамината. Той надигна глава, за да погледне колкото може по-напред. На не повече от трийсетина метра пред тях, отвъд солидната преграда от човешки тела, се виждаше началото на друга улица, която щеше да ги изведе от площада. Явно шофьорът беше заложил на това, че ще успее да премине, преди тълпата да му пресече напълно пътя. Но той беше загубил.

Линейката беше попаднала в капан като мастодонт в асфалтова яма. И щеше да си остане така, освен ако шофьорът не решеше да мине като с булдозер през изпречилите се на пътя му хора, само че ако се съдеше по намръщените лица, които хвърляха мрачни погледи към милиционерските униформи, да се решат на едно такова действие щеше да е равносилно на самоубийство. Като си пое рязко дъх с нещо между въздишка и изгрухтяване, шофьорът изключи напълно дюзите и остави колата да се приземи на паважа. Милиционерът до него мърмореше тихо в телефона на колата.

— Остани на място! — изпращя в отговор нечий глас от вътрешния високоговорител на линейката. — Не прави нищо. Недей да привличаш ничие внимание. Просто стой вътре и се прави, че това те забавлява.

В кабината се възцари тишина. Двамата милиционери седяха и се правеха, че са потънали в разговора, като се опитваха да не отговарят на мрачните погледи на хората наоколо. Хал надзърна пак през прозоречното стъкло до рамото си и видя, че милиционерите са се опитали да стигнат до единия ъгъл на площада. Бяха са приземили насред откритата му площ, така че без да е нужно да се мести, Хал разполагаше с прекрасен обзор към централната част на площада, където тълпата беше най-гъста.

Хората се натискаха към някакъв пиедестал, поддържащ гол кръст от кафеникав гранит, който се издигаше на поне три етажа височина. Щом погледнеше през запотеното странично прозорче на линейката, от мястото си върху носилката, където лежеше, горната част на кръста се издигаше сякаш невъзможно високо над всички, като създаваше впечатлението, че плува на фона на тъмните, провиснали кореми на облаците над главите им. Един мъж, облечен в делови костюм, започна да се спуска от пиедестала. Беше приключил своята реч, обаче Хал не беше чул почти нищо от усилвателите, които хората край линейката носеха на рамо или в ръце.

Избухнаха ръкопляскания, които продължиха известно време, докато човекът с деловия костюм слизаше от пиедестала. След секунда нагоре започна да се катери друг мъж, облечен в така познатите на Хал туристически дрехи, които през последните няколко седмици непрекъснато беше виждал около себе си. Катерачът стигна до върха на пиедестала, сграбчи извисяващата се нагоре колона на кръста, за да се закрепи на тясното подножие и заговори. Гласът му идваше ясен до ушите на Хал, явно мъжът носеше микрофон, чийто сигнал усилвателите препредаваха, обаче от това разстояние Хал не можеше да различи нищо такова по облеклото или тялото му. Навсякъде около линейката се виждаха малки черни усилватели, прикрепени открито на реверите или предизвикателно вдигнати над главите, които хвърляха словата му над заслушаната тълпа. Думите на оратора проникнаха през стените на заловената линейка.

— Братя и сестри на Господа…

Хал застана нащрек. Гласът, който чуваше, принадлежеше на Джейсън Роуи и сега, след като беше познал гласа, Хал разпозна и кльощавата фигура с квадратни рамене, която стоеше по познатия му начин.

— … човекът, който след минута ще ви говори, е капитан Рух Тамани, която планира пълния блокаж на шахтата на Кор Тап, успешно осъществена вчера от нейния отряд; която не само планира блокажа, но и събра с отряда си материалите, от които бяха съставени нужните експлозиви. Нейният отряд пренесе тези материали през половината континент, като непрекъснато беше застрашен от атаките на милицията, а през повечето време наистина беше подложен на преследване и атаки. Братя и сестри на Господа, вчера ние свидетелствахме за факта, че нашата вяра в Господа си остава непокътната и ни дава сили да ударим точно в тия места, където изчадията Велиалови смятат, че са най-силни. Както стана вчера, така ще продължи да бъде, докато Другите и техните кучета престанат да опустошават нашите светове и да мъчат нашите хора. Братя и сестри, представям ви Рух Тамани, капитан на отряда, който саботира Кор Тап и затвори ремонтния завод за космически кораби. Тя също така е и мой капитан!

От тълпата се надигна рев, който продължи, докато Джейсън слезе от пиедестала. Някое време кръстът остана спокоен и самотен между хората и виковете бавно замряха. После, когато се видя, че една стройна фигура в тъмни полеви дрехи, е започнала да се катери нагоре, ревът отново набра сила.

Това беше Рух — просто нямаше кой друг да бъде. Тя се изкачи на пиедестала и поспря, прегърнала с една ръка вертикалния стълб на високия гранитен кръст. Той се издигаше високо над нея, а полираната му повърхност матово блестеше от влагата.

За момент тя остана там, подобно на черен жезъл, огрян от сива светлина. Постепенно звуците от площада стихнаха тъй, както стихва звукът на прибоя, когато пред отворения прозорец придърпаш тежка завеса. Тълпата замлъкна.

Тя заговори и усилвателите, които хората на площада носеха, доловиха думите й и звънко ги запокитиха над главите на всички присъстващи.

— Изтрезнейте, пияници, та плачете!

Хал разпозна един цитат от първата глава на пророк Йоила от Стария завет на Библията. Ясният глас на Рух мина дори през стените на линейката, за да стигне до ушите на Хал и като остра игла да го подпомогне в усилията му да си върне пълния съзнателен контрол над тялото си.

— И лелекайте, всички винопийци, за новото вино — продължи тя.

— Защото се отне от устата ви.

„Понеже на земята ми възлезе народ

Силен и без брой,

Чиито зъби са лъвови зъби,

И който има кътни зъби като на лъвица.

Опустоши розата ми

И сломи смоковниците ми;

Обели я съвсем и я хвърли;

Пръчките й се обелиха.

 

Плачи като сгодена девица опасана с вретище

За мъжа на младостта си.

Хлебният принос и възлиянието престанаха

От дома Господен;

И свещениците, служителите Господни, жалеят.

Запустя полето, жалее земята;

Защото се загуби житото,

Изсъхна новото вино, дървеното масло е слабо.“

Рух спря и след ясния финал на казаното, мълчанието в ушите им сякаш звънтеше. Тя проговори отново, но този път бавно:

— Кога започнахме да се страхуваме от смъртта? — и Рух завъртя глава, оглеждайки всички наоколо. — Защото виждам, че вие се страхувате от смъртта.

Мълчанието на тълпата се проточи. Хората сякаш нямаха сила да издадат и звук, почти не им стигаха сили да дишат, докато тя не привърши с тях. Хал се бореше с нежеланието на тялото си да се върне към живота.

— Днес… — гласът й отново стигна до него през прозореца на линейката, — вие се тълпите на улиците. Днес милицията не идва да ви разпръсне. В този миг вие сте готови, както сте стотици да вземете оръжията и да потеглите срещу изчадията Белиалови и Антихриста.

Тя замлъкна и ги изгледа.

— Обаче утре — продължи Рух, — ще ви дойде друг акъл. Няма да кажете, че не ще тръгнете на поход, но ще намерите хиляди причини да поставите под въпрос времето и начина за този поход, така че изобщо никога да не излезете от Ахрума. Кога започнахте да се страхувате от смъртта? Няма смърт, от която да се боите. Когато са пристигнали от Земята, нашите предци са знаели това. Защо сега вие не можете да го разберете?

Тълпата не шавна, не издаде и звук.

— Те знаеха, както трябва да знаем и ние — продължи гласът й, — че няма никакво значение дали телата ни ще умрат, стига хората Господни да продължават да живеят. Защото тогава всички ние ще бъдем спасени и ще живеем вечно.

Хал успя да раздвижи крака и тихо ги замърда под одеялото, за да накара кръвта в тях да се раздвижи. Те издаваха слаб шумолящ звук между повърхността на носилката и одеялата за завиване. Двамата милиционери в отделните седалки в предната част на линейката не му обърнаха никакво внимание. Бяха също така запленени от речта на Рух, както и тълпата отвън.

— Има един човек — продължи Рух и усилвателите сред тълпата запратиха думите й към бетонните фасади на зданията, обграждащи площада от всички страни, — който е бил в този град преди днешния ден и който ще дойде пак, човек, когото някои наричат Великия Учител.

Тя спря за миг.

— Той е учител на лъжи — самият прероден Антихрист. Той обаче ни завижда за нашето безсмъртие — вашето и моето, сестри и братя, защото е само смъртен и знае, че ще умре. Той може да бъде и убит. Защото единствено Бог е безсмъртен. Той ще съществува дори и Човечеството да го няма. И тъй като ние, вие и аз, сме част от Бога, ние също сме безсмъртни. Но Антихристът, който сега идва сред нас за последното ни изпитание, няма никаква надежда за дълъг живот освен да овладее Човечеството. Само ако ние приемем него и подобните му, те могат да се надяват, че ще живеят.

— Но тъй като Човечеството е от Господа, макар и Врагът човешки да може да убие телата ни, той не може да докосне душите ни, освен ако ние не му ги дадем доброволно. И ако го направим, воистина сме загубени.

— Ако обаче не го сторим, макар и да изглежда, че ще изстрадаме смъртта, ние ще живеем вечно — не само в Господа, но и в тези, които ще дойдат след нас, които заради нас ще продължат да познават нашия Господ.

— Защото ние можем да изгубим безсмъртието само ако предадем Него, като се откажем от властта да Го изберем за себе си. Ако ние станем кучета на Антихриста, ние ще бъдем част от децата на децата на нашите деца, които заради нашата вяра и нашия труд все още ще принадлежат на нашия Господ, на нашата вяра и поради това на самите нас. Ако нашата раса продължи да бъде свободна, никой от нас никога не ще умре.

Рух спря и за пръв път се разнесе въздишка — едва забележима като скитащ лъх на топъл вятър. Премина по повърхността на тълпата и замря в стените на околните сгради.

— Има и такива — когато Рух продължи, гласът й бе леко променен, — които ще рекат: „Ами ако ония, дето следват Антихриста, избият всинца ни?“ И отговорът на това е „те не могат“. Защото тогава няма да има достатъчно хора, които да служат на изчадията Белиалови тъй, както те желаят да им се служи. Ала дори и нашите врагове да можеха да убият всички, които са твърди във вярата, това убийство няма да им донесе полза. Защото семената на вярата ще продължават да лежат непокълнали дори в техните роби и да изчакват само подходящия час и гласа на Господа, за да разцъфтят още веднъж.

Рух млъкна и отново огледа бавно площада.

— Така че съберете смелостта си — заключи тя. — Онези, които се изправят срещу нас, могат да унищожават единствено телата, но не и душите ни. Елате, присъединете се към мен, за да изоставим нашия страх от смъртта, която в края на краищата е просто като страха на някое дете от тъмното, и да свидетелстваме за Господа, да го почетем и да му благодарим, че именно на нас, на нашето поколение е дал този велик и славен момент. Защото нито една награда не е като наградата, предназначена за ония, които се бият за Него и знаят, че не могат да загубят, защото Той не може да бъде победен.

Тя млъкна.

— Сега — подхвана отново Рух, — свидетелствайте с мен, мои сестри и братя, за Господа. Нека запеем заедно така, че Бог да може да ни чуе.

Тя пусна ствола на кръста и застана, пазейки равновесие на тесния горен ръб на върха на пиедестала. Изправена така, тя запя. Гласът й се разнесе ясно и радостно от усилвателите, запявайки строгия химн, който Хал беше чул в дома на Амджак, където Детето го поведе и превърна във възхвала на триумфа.

„Войнико, не питай ти — ни днес, ни утре —

Къде знамената ти отиват на война.

Наоколо на Беззаконието са войски безброй.

Удри! И своите удари не брой…“

Тълпата пееше в един глас. Милиционерите в предната част на линейката мълчаха, но седяха присвили се в своите седалки, сякаш и те бяха запленени от музиката. Хал, който бе завладян от силата и размаха на речта на Рух, внезапно осъзна факта, че позволява на шанса си да избяга, да му се изплъзне през пръстите.

Отметна одеялата от себе си към прозореца на линейката колкото можеше по-тихо, прехвърли крака във въздуха и бавно се хързулна от повърхността на носилката, докато не застана на крака.

Двамата милиционери отпред се бяха вторачили през страничния прозорец до левия лакът на шофьора — слепи и глухи за всичко, което ставаше зад тях.

Хал леко се олюля на краката си. Равновесието му беше несигурно и усилието да се държи изправен беше голямо, но той усети страхотен прилив от щастие, загдето бе способен да се изправи сам. Тръгна към вратата в задния край на линейката, откъдето го бяха внесли вътре, толкова меко, колкото можеше. Крачка. Втора. Трета… Стигна до вратата.

Постави длан върху студения закръглен метален прът на заключващия лост, готов да го блъсне надолу, и погледна през рамо към предната част на колата. Милиционерите стояха странично към него и не го забелязваха.

Отново се обърна към вратата и натисна пръта надолу. Той му се опря все едно беше излят в бетон. За миг Хал реши, че трябва да упрекне за това слабостта си и се отпусна с цялата си тежест върху лоста, за да го накара да се задвижи надолу. Лостът обаче устоя.

После умът му се проясни. Погледна по-внимателно и забеляза, че лостът е застопорен от едно хоризонтално резе, което трябваше да се дръпне, преди лостът да може да се задвижи надолу. Хал енергично защипа с пръсти пъпката на резето и дръпна. То беше като залепено. Хал дръпна по-силно. Резето се задържа още за около секунда, а сетне отскочи назад със стържене и трясък, които отекнаха в линейката сякаш задействана аларма. Хал хвана повторно лоста.

— Стой! — обади се полугласно някой откъм предницата на линейката. — А си бутнал тази ръчка надолу, а съм стрелял!

Все още с ръка върху лоста Хал погледна отново през рамото си назад. Лицата на двамата милиционери го наблюдаваха иззад горните ръбове на своите седалки, а между седалките се подаваше тънкото, обвито с проводник дуло на един от късите и удобни за криене модели вакуумен пистолет. То беше насочено право в него, като шофьорът го държеше тъй, че неговото тяло и тялото на милиционера до него да закриват пистолета от очите на всеки човек от тълпата, който би могъл да погледне насам.

— Това не вдига никакъв шум — рече шофьорът. — Връщай се на носилката си и кротувай.

Хал се вторачи в тях и сянката на онази конструкция в ума му сякаш падна помежду него и ония двамата.

— Не — отвърна той. — Ако аз падна мъртъв оттук, вие двамата няма да оцелеете и пет минути.

И той блъсна лоста надолу, като се подпря на вратата. Лостът се освободи. Вратата се отвори наполовина под тежестта му, преди да я спре тялото на някакъв човек, изпречило се на пътя й, и Хал тръгна към пролуката. Тя беше твърде тясна, за да може тялото му да мине през нея, но пък му позволи да си подаде главата навън.

— Помощ, братя! — изграчи Хал. — Помощ! Милицията ме залови.

Той инстинктивно се беше напрегнал за тихия удар от насочения в гърба му вакуумен пистолет. Нищо обаче не се случи. Даде си сметка за обърнатите към него стреснати лица, сетне вратата изведнъж се разтвори до край и той падна в отвора.

Щеше да се стовари върху паважа, ако няколко ръце не го бяха подхванали и изправили на крака.

— Помощ… — отрони слабо Хал, усещайки как и последният остатък от незначителния изблик на сила, която беше успял да събере, изтича от тялото му от внезапното облекчение, че все още бе жив. — Държаха ме в техните килии…

За няколко секунди магията на припадъка замъгли очите му. Когато зрението му се проясни, Хал смътно усети, че наполовина го влачат и наполовина го водят на неголямо разстояние напред. После, много ръце изведнъж го вдигнаха над главите на множеството и в същия момент той осъзна някак си сбъркано, че на доста места по площада се виждат фигурите на други жертви на плътната блъсканица — мъже, жени и дори няколко деца. Тълпата ги прехвърляше към периферията си по същия начин като него.

В сегашното му изтощено и леко замаяно състояние изпита любопитно усещане — все едно че се носеше над някакъв странно неравен терен, докато в същото време получаваше безброй много потупвания по гърба също тъй странно беше, че това го върна към неговия сън, в който се беше запътил пеша през равнината към една виждаща се нейде в далечината кула. Даваше си сметка преди всичко за усещането, че е сякаш гол на студения влажен въздух, който го охлаждаше през тънката риза и панталоните — всичко, което неговите пазачи му бяха позволили да облече в килията си. След малко броят на дланите под него намаля, а след още няколко секунди го свалиха в изправено положение на крака върху паважа на една от улиците, които водеха към площада.

— Дръж се — обади се нечий мъжки глас в ухото му.

Бяха двамина — по един от всяка страна. Той прехвърли ръце през раменете им, а те го обгърнаха с ръка през кръста. Наполовина носен, наполовина вървящ той извървя известно разстояние напред, където хората бяха по-нарядко, а сетне изведнъж се озова на топло, за което изпита истинска благодарност.

Мъжете му бяха помогнали да се изкачи по една рампа до каросерията на един голям камион, който изглежда беше оборудван като пункт за първа помощ.

— Оставете го там — каза една жена със стетоскоп на врата, която вършеше нещо над някакъв легнал на койка човек. Пакетът й посочи към празното легло зад гърба й.

Двамата мъже внимателно отнесоха Хал и го оставиха върху леглото.

— Вижте дали някой отвън го познава — рече отсечено жената. — И затворете вратата на излизане.

Двамата излязоха. Хал лежеше и се къпеше в топлината на нарастващата радост от това, че е свободен. След малко лекарката със стетоскопа се надвеси над него.

— Как се чувстваш? — запита тя, поставяйки пръсти върху китката му, за да улови пулса.

— Просто слаб — отговори Хал. — Аз не бях в тълпата. Току-що се измъкнах от една милиционерска линейка. Караха ме в болницата.

— Защо? — попита жената, докато посягаше към термометъра.

— Имах лоша настинка. Простиване на гърдите, което премина в бронхит или нещо подобно.

— Да не си астматик?

— Не — Хал дълбоко се закашля, огледа се за нещо, в което да се изплюе, и откри, че лекарката държи под носа му един бял поднос. Той се изплю; сензорният край на термометъра бе пъхнат за миг под езика му, а сетне изваден.

— Сега нямаш треска — констатира жената. — Само че гърдите ти още свистят. Дишането ти е затруднено.

— Да — потвърди Хал. — Последните няколко дни. Мисля, че имах доста силна треска, но рано тази сутрин тя спря.

— Засучи си ръкава — каза лекарката, като извади инжекционен пистолет и вкара в него една ампула. Пръстите му тромаво се заеха да откопчават маншета на ръкава и тя остави настрани пистолета, за да го освободи и да придърпа ръкава му нагоре. Хал видя как муцуната на инжекционния пистолет се притисна към мишницата му, усети хладината на лекарството, което се изпразни в мускула му, а после сам свали ръкава надолу и го закопча отново.

— Изпий това — рече жената, като този път поднесе към устните му пластмасова чашка. — Изпий го всичкото.

Хал погълна нещо, което на вкус наподобяваше слаба лимонада. След по-малко от минута се случи благословено чудо — дробовете му се отвориха и скоро след това той усилно изкашляше големи количества секрети, които бяха задръствали стеснените му алвеоли.

Вратата на камиона, в който го бяха довели, се отвори и пак се затвори.

— Разбира се, че го познавам — каза един приближаващ се към него глас. — Той е Хауард Иманюелсън, един от воините от отряда на Рух.

Хал вдигна очи и видя заобленото, решително лице на един от внуците на Густав Молер от фермата на Молер-Бени. Той идваше към него заедно с един мъж, който вървеше зад него и вероятно беше от онези двамата, докарали тук Хал преди малко.

— Добре ли сте, господине? — запита внукът. Хал никога не беше знаел името му. — Има ли някое място, където мога да ви закарам? Тази седмица пристигнах с един от нашите камиони и за минута мога да го докарам тук. Няма защо да се безпокоите, господине. Всички тук сме верни хора на Господа!

При тия думи той се изчерви. Хал за пръв път си даде сметка, че настояването на шофьора на камиона онази вечер във фермата не трябва да е било повод за безпокойство за техния домакин и неговото семейство.

— Не се съмнявам — отвърна Хал.

— Той не може да тръгне в това състояние — остро възрази лекарката откъм другата носилка, където сега работеше, — освен ако не искаш пак да го върнеш с пневмония. Ще му трябват някакви дрехи за навън. Някой отвън би трябвало да е в състояние да се раздели с яке или палто за един войн на Господа.

Мъжът, който бе влязъл заедно с внука, се изниза обратно от камиона.

— Не се безпокойте, господине — рече внукът на Молер, — тук има сума ти народ, който ще бъде щастлив да ви даде палто си. Може би ще е по-добре да ида до камиона и да го докарам тук, така че да не ви се налага да вървите много до него.

И той излезе, като остави Хал да се чуди дали някой отвън наистина ще даде с готовност някаква връхна дреха и сам да се изложи на ниската температура, която Хал току-що бе почувствал, за да удовлетвори молбата на друг човек и то вероятно чужденец.

Мъжът обаче дойде повторно, преди внукът на Молер да е имал каквато и да било възможност да се върне, а ръцете му бяха пълни с половин дузина палта и якета. Ако бяха оставили на него, Хал щеше да вземе което и да било и пак да се почувства благодарен, само че лекарката пое юздите и избра едно яке с вълнена подплата, което се загърна около него с почти жива топлина.

— Благодари от мое име на онзи, който го е дал — каза Хал на мъжа, донесъл дрехите.

— Вече му е благодарено, господине — отговори мъжът, — и той е горд, че един член на отряда на Рух ще носи негова дреха.

Той излезе с ненужните вече палта. Минута по-късно внукът на Молер пристигна и помогна на Хал да се качи в един лекотоварен камион, който сега беше паркиран на улицата до камиона за първа помощ. Неговата машина беше обградена от доста голяма тълпа, която щом Хал излезе, подкрепян за лакътя от младия мъж, се разрази в аплодисменти. Хал помаха и се усмихна на тълпата и позволи да му помогнат да се качи в другия камион. После, изтощено се облегна на своята седалка, докато внукът вдигаше машината на въздушна тяга, а тълпата се разпръскваше настрани, за да оформи пред него алея, по която да потегли.

— Накъде, господине? — попита внукът.

— За… съжалявам, не ти знам името — рече Хал.

— Мърси Молер — каза официално другият.

— В такъв случай, благодаря ти, Мърси — каза Хал. — Оценявам това, че ме идентифицира и те моля да ми повярваш, че съм ти особено благодарен за това пътуване.

— Няма нищо — отвърна Молер и пак се изчерви. — Накъде?

Хал впрегна паметта си на работа, за да му даде адреса, който беше записал върху пощенския плик, където бе сложил своите документи. Никога не беше забравял нещо от онова, което пожелаеше да си спомни, само че понякога беше необходимо доста умствено издирване, за да го открие. В последния момент Хал промени леко онова, което паметта му беше дала. Нямаше никаква необходимост да разгласява факта, че иска да отиде в консулството на Екзотиките.

— Площад „Френска галера“ четиридесет и три — съобщи Хал. — Знаеш ли къде е това? Защото всичко, което имам, е адресът.

— Ще попитам — отговори Мърси.

Той спря камиона, смъкна прозореца до височината на рамото си и подаде глава навън, за да разговаря с хората от тълпата, които се намираха в непосредствена близост до тях. След секунда прибра глава, вдигна прозореца и пак запали камиона.

— Площад „Френска галера“ е вдясно от авеню „Джон Нокс“, след Първата черква — каза внукът. — Зная къде е. След десет минути сме там.

Потрябваха им обаче по-скоро двадесет, а не десет минути, преди да открият площад „Френска галера“. Оказа се, че това е един пръстен от много големи и уютни триетажни къщи. Щом видя знамената, които се вееха край праговете, Хал разбра, че самият площад очевидно е предпочитаното от чуждоземните консулства местенце в Ахрума. Нямаше какво да се каже повече за укриването на факта, че той е тръгнал към някоя дипломатическа мисия. Поозадаченият Мърси го остави пред една относително малка кафява сграда, намираща се очевидно между консулствата на Венера и Нова Земя.

— Благодаря — каза Хал, като слезе. — Не мога да ти кажа колко съм ти благодарен. Не, не се безпокой, мога чудесно да се оправя и сам. Сега искам да видя, че си потеглил без проблеми, а щом се прибереш вкъщи, поздрави от мен твоя дядо и останалите от семейството.

— Удоволствието беше мое, господине, и честта също — отвърна Мърси и вдигна стъклото между тях, преди да помаха с ръка и да потегли.

Хал му махна в отговор и загледа как камионът продължава по автомобилния пръстен, около който бяха построени сградите на площада, а после се скрива между дърветата от двете страни на отбивката за авеню „Нокс“. След това той тежко изпухтя. Едната учтивост беше изчерпила оскъдния му запас от сили.

Обърна се и тръгна бавно и неуверено по пръстена, за да стигне до площад „Френска галера“ шестдесет и седем, само на четири врати по-нататък. Пътеката от портата на оградата до зданието беше къса, ала шестте стъпала, които водеха до входната врата, му се видяха като изкачване на малка планина. Най-сетне стигна до горната площадка и натисна бутона на оповестителя. Последва очакване, което се разтегли до няколко минути. Хал вече се канеше да сигнализира втори път, когато розетката на оповестителя отново оживя.

— Да? — рече един глас отвътре.

— Наричам се Хауард Иманюелсън — каза Хал, като уморено се облегна на касата на вратата. — Преди няколко дни изпратих едни документи…

Вратата пред него се отвори. На относително тъмния фон на вътрешността се очерта една фигура, малко по-ниска от неговата, с шафранова на цвят тога и с пълно и кръгло лице с неопределена възраст.

— Разбира се, Хал Мейн — каза един мек баритон. — Амид ни помоли да направим всичко, каквото можем за теб, и каза, че скоро ще дойдеш. Влизай, влизай.