Гордън Диксън
Световете на хаоса (22)

Двадесет и първа глава

Хал седна на масата в просторната кухня на Фал Морган, докато Аманда приготви вечерята. Това беше квадратно помещение с висок таван и ламперия от някакво светло дърво. С годините ламперията беше придобила цвят на мед и отразяваше светлината на лампите, която сякаш се засилваше със здрача навън. Кухнята имаше две врати: една към хола, откъдето той беше отишъл във всекидневната и през която се бяха върнали, и втора към сега неосветената трапезария, в която Хал едва съзираше тъмна ламперия, столове с прави облегалки и част от дълга тъмна маса. Работните плотове в кухнята, бюфетите за хранителни продукти и окаченият високо на едната стена видеотелефонен екран бяха модерни и технологични. Всичко останало беше домашно построено и просто. Аманда се движеше из помещението с привична ловкост и бързина. За него нямаше никаква работа.

— Бих могла да ти дам да правиш нещо, за да изглежда, че ми помагаш — му бе казала Аманда, когато влязоха тук, — но няма смисъл. Тук не можеш да направиш нищо, което аз да не направя по-бърже и по-добре. Така че просто не ми се пречкай и ще си говорим, докато работя. Още уиски?

— Благодаря — беше отвърнал той. Това, че сега седеше с чаша в ръката, поне му даваше нещо като основание да седи на място, докато тя работи.

Въпреки това беше очаквал да се чувства неловко, загдето седи така, обаче присъщата на къщата магия, топлината от кухнята и шетането на Аманда в нея, отстраниха всяко неудобство. Само дето за секунда и без никакви основания, докато я наблюдаваше сега, усети неочаквано остър пристъп на онази самота, която през последните четири години винаги беше била част от него. После той отхвърли настрани и нея и просто си седеше и отпиваше от тъмното и силно уиски, обгърнат от уюта на мига.

— Какво предпочиташ — овнешко или риба? — попита Аманда. — Тук изборът ни е такъв.

— И двете стават — отвърна той. — Аз не ям много.

Странно, но това беше истина, откакто беше лежал в оная килия на Хармония. Познатият му прекомерен апетит се бе изгубил някъде. По време на пътуването от Хармония до Мара беше ял само когато му пробутваха някакви ястия. Не че щом почнеше да яде, храната не му бе вкусна — просто напоследък гладът и апетитът някак си му бяха станали чужди. Не се сещаше за ядене, докато не изминеше достатъчно дълго време, а сетне откриваше, че му стига да позалъже непосредствената си нужда.

Усети, че Аманда премълча при неговия отговор и после внимателно го изгледа откъм бюфета за продукти, който току-що беше разпечатала.

— Разбирам — каза тя след секунда. Сетне се зае да вади продукти от бюфета. — В такъв случай защо да не опитаме и двете? А после ще можеш да ми кажеш кое ти харесва повече.

Хал я наблюдаваше, докато работи. Изглежда, че дорсайската кулинария имаше нещо общо с хармонийската. И тук, както там, едно неголямо парче месо минаваше през дълга обработка, като му се прибавяха един куп зеленчуци. Рибата обаче се приготовляваше малко по-свободно. Всички блюда, които Аманда правеше, изглежда се нуждаеха от доста подготовка, ала всичките бяха приготвени и сложени върху горещата повърхност с изненадваща скорост.

— Хайде, кажи ми — рече тя след няколко минути, — защо искаш да видиш Форали?

Споменът за съня с погребението изплува като неканен гост на повърхността на ума му. Хал го изблъска отново извън съзнанието си.

— Малачи, възпитателят, за които ти споменах — поясни той, — ми е разправял много за Форали, за Донал и останалите Греймови.

— Така че ти дойде да го видиш със собствените си очи?

Хал долови незададения въпрос зад въпроса, който тя произнесе на глас.

— Така или иначе аз трябваше да дойда на Дорсай — й каза той. — За секунда у него се надигна желание да бъде по-открит с нея, отколкото беше възнамерявал, ала Хал го потисна. — Само че когато пристигнах тук, открих, че не съм готов да се заема веднага с това, за което съм дошъл. Така че си помислих, че няма да е зле да си отпусна ден-два и първо да дойда тук.

— Заради историите, които Малачи Насуно ти е разправял?

— Историите означават много, когато си малък — отговори Хал.

Аманда седна на масата срещу него с дъска за рязане и започна да кълца нещо, което приличаше на вариформи на целина, зелена чушка и лук. Погледът й отскочи през масата към него. На топлата жълтеникава светлина от отраженията на лампите в златистата ламперия очите й проблеснаха като слънчево зайче върху тюркоазена вода.

— Зная — каза тя.

Седяха мълчаливо, докато яркото острие на нейния нож се стрелкаше нагоре и надолу върху дъската, разрязвайки зеленчуците.

— Какво точно желаеш да видиш там? — запита тя след малко, докато насмете нарязаните зеленчуци в една обща купчинка и се накани да я пренесе заедно с дъската към печката.

— Предполагам, че преди всичко къщата — усмихна се Хал сам на себе си, обръщайки се към нейния слаб, изправен гръб. — Толкова много съм слушал за нея, че си мисля, че бих могъл да се ориентирам дори със завързани очи.

— Твоят Малачи може би е бил един от офицерите, които близнаците или пък Донал използваха при много от своите договори — отрони Аманда едва ли не на себе си. После пак се извърна с лице към него. — Утре заран ще отида да погостувам на една от моите сестри. Ще ти дам кон — от това, което видях одеве, ми се стори, че май можеш да яздиш?

Хал кимна.

— Мога да те отведа до Греймхаус, да те пусна вътре, да продължа, за да направя това посещение, а после да се върна. След като се върна, ако желаеш, можем заедно да се поразходим из къщата и чифлика.

— Благодаря — отговори той. — Много любезно от твоя страна.

Тя неочаквано му се ухили.

— Не си ли стоял достатъчно дълго тук, за да ти кажат, че комшийството не изисква благодарности?

Хал й се усмихна в отговор.

— Малачи ми разправяше за комшийството на Дорсай — каза той. — Само че откакто кацнах, никой не е имал време да ми го разтълкува по-подробно.

— Един от начините да оцелеем тук е като сме добри комшии — поясни Аманда, като стана сериозна, — а ние, Морганови, сме оцелявали тук още от времето на първата Аманда — доста години, преди да бъде построен Греймхаус.

— Първата Аманда? — повтори като ехо Хал.

— Първата Аманда Морган, която изградила тази къща във Фал Морган и донесла нашето име в тукашната част от Дорсай преди около двеста и петдесет стандартни години. Онзи портрет в хола е неин.

— Така ли?

Хал я загледа омаян.

— Колко Аманди е имало? — запита той.

— Три — отговори Аманда.

— Само три?

Тя се разсмя.

— Първата Аманда е била много чувствителна към това, името й да не бъде прикачено на някоя, която няма да е достойна за него — тя е била голяма личност. Никой в родата не е имал правото да кръщава момиче с името Аманда, докато не съм се появила аз.

— Но ти каза, че сте били три. Ако ти си втората…

— Аз съм третата. Втората Аманда всъщност се е казвала Илейн. Само че когато станала достатъчно голяма, за да започне да тича, всички взели да я наричат Аманда, защото страшно приличала на първата. Илейн-Аманда е била моя прапралеля. Миналия месец станаха четири години, откакто тя умря. Тя е отраснала заедно с Кенси и Йън — близнаците чичовци на Донал. Фактически те и двамата са били влюбени в нея.

— И кой от тях се е оженил за нея?

Аманда поклати глава.

— Никой. Кенси умрял на Санта Мария. Йън се оженил за Лия и неговите деца са продължили рода на Греймови, тъй като Кенси умрял неженен, а нито Донал, нито брат му Мор са живели достатъчно, за да имат деца. Само че след като всичките му синове отраснали и Лия умряла, някъде над шейсетте, Йън започна непрекъснато да стои тук във Фал Морган. Спомням си, че когато бях много малка, си мислех, че той е просто още един Морган. Йън умря преди четиринайсет години.

— Преди четиринайсет? — Хал автоматично запресмята на ум, използвайки онова, което знаеше за хронологията на семейство Морган. — Значи е живял много дълго. Колко възрастна беше твоята прапралеля, когато умря?

— На сто и шест — Аманда постави и последното ястие на готварската повърхност и се върна, за да седне с една чаша чай на масата. — Ние, Морганови, живеем дълго. Тя беше най-големият авторитет на Дорсай по договорите чак до деня, в който умря.

— Договорите ли? — запита Хал.

— Договорите с всеки от другите светове, които са искали дорсай да работят или да се бият за тях — поясни Аманда. — Тук семействата и отделните хора винаги са сключвали свои собствени споразумения с правителствата и хората от другите светове, но тъй като бумащината ставала все по-сложна, било от полза да ги прегледа някое опитно око.

— Аз пък си мислех, че всички експерти по договорите трябва да са в Омалу — рече Хал. Нейде в дъното на ума му се раздвижи мисълта за целта на неговото идване на тукашния свят. — И кой сега е водещият експерт на Дорсай по договорите?

— Аз — отговори Аманда.

Той я погледна.

— Ах — изплъзна се от устата му.

— Имаш всички основания да си изненадан — каза му Аманда. — Ние, Морганови не само че живеем дълго, но и не изглеждаме на възрастта си. Аз не съм толкова млада, колкото може би изглеждам, а пък втората Аманда се постара да се изпедепцам в договорите. Четях ги още щом навърших четири години — не че разбирах какво чета в продължение на още няколко години. Втората Аманда беше и онази, която се постарала моите родители да нарекат най-голямата си дъщеря Аманда. Тя ме е поела почти откакто съм се родила. В известен смисъл аз винаги съм била по-скоро нейна, отколкото тяхна дъщеря.

— Ако тя не ги е била притиснала, те нямало ли да те кръстят тъй?

Тя пак му се ухили.

— Ако не е била тя, никой член на този род не би рискувал да даде на детето си това име.

Откъм повърхността за готвене звънна камбанка и Аманда стана, за да се погрижи за нещо.

— Всичко е готово — рече тя.

Хал се изправи на крака и се насочи към масата за хранене във все още неосветената стая.

— Не — каза тя, като го погледна през рамо, когато краката на неговия стол заскърцаха по пода. — Ще се храним тук, тъй като сме само двамата. Сядай. Аз ще донеса нещата.

Той отново седна, но сега доволен. За него в този момент кухнята беше по-привлекателна от притъмнената стая с дългата маса, която изглеждаше в състояние да поеме дузина или дори повече души.

— Оная маса си я бива — отбеляза Хал.

— Почакай да видиш масата в Греймхаус — подхвърли Аманда, носейки чинии на масата. Тя донесе храната, подреди съдовете и сама седна. — Аз ще ти напълня една чиния, тъй като няма откъде да познаваш никое от тези ястия. Яж това, което ти се вижда добро на вкус, и ми кажи какво мислиш. Доколкото размерите на масата имат значение, когато трябва да се прецени някой договор, дори и маси като тая може да се окажат твърде малки.

Тя му подаде пълната чиния и започна да сипва за себе си от платата между тях.

— Не ме ли разбра? — запита тя.

— Преценяването на договорите изисква ли място? — озадачи се Хал.

— За да работиш с подизпълнителите, ти трябва място — отговори тя. — Един голям военен договор може да отнеме седмица или повече; през туй време всички живеят с него по двадесет и четири часа на ден. Опитай да сложиш на рибата от оня червен сос.

Хал я послуша.

— Да предположим — започна тя, като подпря лакти на масата, — че някое местно правителство на Сета е помолило Донал Грейм да събере хора, за да установи военен контрол над някоя оспорвана територия и да я задържи, докато собствеността над нея се договори между това правителство и останалите претенденти. Той първо сяда и прави общ план за това как може да се свърши работата и какво ще бъде нужно за това — войски, транспорт, квартири, оръжия, лекарства, интендантски части… и така нататък.

Хал кимна.

— Разбирам — каза той.

— Разбираш ли? Е, след като е направил своята предварителна обща преценка, след това той събира други индивиди и дори родове от цял Дорсай — хора, с които може би е работил по-рано и чиято работа е харесал, и пита всеки от тях дали би обмислил да работи заедно с него по договора, за който в момента съставя делово предложение. Онези, които се съгласят, пристигат във Форали и всички сядат заедно, вземат общия му план и го разделят на отделни пунктове. На Дорсай всеки офицер е специалист. Ние, Морганови, например, сме склонни преди всичко да станем полеви офицери с опит в пехотата. Така че, някой от нас, например, може да вземе оная част от плана на Донал, която се отнася до бойната пехота, и да я обмисли от гледна точка на необходимите, за да се свърши тази част от цялата работа, неща. Казват на Донал какво си мислят, че ще свърши работа и какво не е в тяхната област, и колко хора и разходи ще бъдат нужни за успешното изпълнение на тази част от плана. Междувременно останалите специалисти разработват другите части от плана… така че най-накрая, всичко да може да се сглоби и Донал да получи сигурни числа за онова, което ще му струва да изпълни този договор.

— Не е просто — отбеляза Хал.

Храната — всичко, което бе опитал, — беше много добра. Той се усети, че докато слушаше, ядеше равномерно и то като гладен.

— Всъщност не е толкова просто, колкото го изкарах — каза Аманда. — Въпросът е, че целият процес, който току-що ти обясних, трябва да се извърти най-малкото два пъти. Защото първите числа, които се получат, ще дойдат, като се съобразят с ортодоксалните военни методи, което ще рече, че така ще се получи единствено онова, което всеки отговорен командир на наемници би поискал като за начало. Просто — за да си компенсира разходите. След туй обаче идва конкурентната сума. Всички сядат и се залавят с неортодоксални начини да орежат разходите, които току-що са изчислили, или с начините да постигнат своята цел по-бърже, докато най-накрая получат сума, която ще им позволи хем да предложат по-ниска цена от всеки друг конкурент, хем да се получи и печалба, заради която да си струва да се вземе договора. За това отива седмица или повече, като всеки специалист тук бива притискан да вади зайци от шапката си и всяка блестяща нова идея кара всеки друг да се нагажда и да преизчислява.

— Разбирам — каза Хал, — и всичко това става на масата за хранене?

— Деветдесет процента от цялата работа — отговори Аманда. — Върху масата се натрупват на половината височина до тавана карти, схеми, скици, модели, приспособления, бележки… и от време на време храна — когато обявят почивка, която е достатъчно дълга, за да ядат. И всичко това представлява само бизнес употребата на дългата маса за хранене. Масата освен това е мястото, където се събира цялото семейство и където това семейство взема своите решения. Но стига сме говорили за масите. Какво ще предпочетеш от тази маса тук? Рибата или овнешкото?

— Не мога да ти отговоря. И двете — отвърна Хал с почти пълна уста.

— Хубаво — рече Аманда. — Тогава си досипвай сам.

— Благодаря. Ти си наистина забележителна готвачка.

— Когато растеш в къща с много хора, които трябва да ядат всеки ден, всички стават добри в готвенето.

— Предполагам… — Хал се замисли за момент за своето самотно детство. — Ти каза, че Морганови са били тук още преди Греймови? А как е станало тъй, че Морганови са пристигнали на Дорсай?

— Първата Аманда — отговори Аманда. — Тя е отговорът на повечето въпроси за рода. Тя пристигнала от Земята в ония първи дни, когато емигрирането на нови светове за пръв път придобило практична стойност и тогава всеки заминавал или мислел да заминава, за да създаде някъде ново общество.

— Какво я е накарало да дойде на Дорсай?

— Първоначално не дошла тук. Нейният съпруг умрял скоро след като се оженили. Родителите му разполагали с власт и кредити и като дръпнали някои законови нишки, й отнели невръстния син. Тя го откраднала и напуснала Земята, за да не могат да й го отнемат за втори път. Емигрирала на Нютън и се омъжила повторно. Когато умрял и вторият й съпруг, Джими — момчето — не бил съвсем пораснал. Тя го взела и пристигнала на Дорсай. Тя е била един от първите постоянни заселници на този свят — и първата в тази област. Когато пристигнала, град Форали бил само нещо като временно палатъчно градче за наемници, останали без работа, които лагерували по хълмовете наоколо, докато не ги наемела някоя военна част…

Хал ядеше и слушаше, като само от дъжд на вятър задаваше въпроси. Тя му описваше някакъв странен, тъмен летопис; трудни времена и труден свят, които постепенно започнали да произвеждат хора, за които честта и смелостта били също така необходими оръдия да си изкарват хляба, както ралото и помпата били за всички заселници на всяко друго място — хора, оформени от собствената си история. Накрая, преди около стотина години, за тях започнали да говорят, че ако решат да се бият в една армия, дори всички сборни военни части от другите светове не биха могли да им устоят.

Това е било бомбастично твърдение, помисли сега Хал с част от ума си, докато слушаше Аманда. В крайна сметка в реалната вселена, на числеността и на ресурсите не може да се противостои, така че срещу военните сили на всички останали населени светове, бойците на Дорсай не биха могли да победят — нито дори да устоят твърде дълго. Все пак обаче в това твърдение се съдържаше и някаква странна малка истина. Като се има предвид, че дорсаите не биха могли да победят в такъв един конфликт, все пак би било справедливо да се отбележи, че обединените светове винаги биха се поколебали да изпробват силите си срещу тях. Защото макар да не можеше да се оспорва фактът, че дорсаите не биха могли нито да спечелят, нито да оцелеят в такова изпитание, беше съвсем сигурно, че ако ги нападнат, те ще се бият дори без никаква надежда за победа.

Полека-лека на Хал започна да му се изяснява историята на Морганови, която в известен смисъл беше и история на самия Дорсай. Морганови и Греймови от поколения бяха живели рамо до рамо, раждаха се заедно, отрастваха заедно и се биеха заедно — с онази особена ефективност, която подобна близост прави възможна. Семействата им бяха отделни, но хората бяха общи. Така че когато сега се докосна до живота на Морганови още от самото начало на рода им, по този необичайно жив начин чрез гласа на Аманда, Хал се усети по-близък откогато и да било до живота на Донал, на неговите чичовци Кенси и Йън Грейм, до живота на Ийчан Кан Грейм, бащата на Донал, и дори до живота на Клетус Греъм, техният прародител, авторът на великия многотомен труд за военната стратегия и тактика, който беше направил възможна ефективността на специално обучения дорсайски войник.

— Сега мога ли да ти предложа нещо друго? — Аманда прекъсна собствения си разказ и въпросът й върна ума на Хал от онова място, където той бродеше и където почти се беше изгубил.

— Моля? — попита Хал, но сетне осъзна, че тя го пита за храната. — Как бих могъл да хапна нещо повече?

— Е, това, разбира се, е добър въпрос — отвърна Аманда.

Той се втренчи в нея, а после забеляза мяркащата се в крайчетата на устните й усмивка и изведнъж проумя факта, че всички сервирани на масата плата са опразнени.

— Аз ли изядох всичко това? — запита той.

— Ти беше — му каза Аманда. — Какво ще кажеш да ти сервирам кафе или някакви напитки за след вечеря, ако ги желаеш, във всекидневната?

— Аз… благодаря ти — той се изправи на крака и погледна неуверено към празните съдове на масата.

— Сега не се безпокой за това — каза Аманда. — Аз ще почистя по-късно.

Тя също стана и отново постави на подноса, който преди това беше върнала от всекидневната, кафе, порцеланови и стъклени чаши и уиски. Двамата излязоха от кухнята и прекосиха хола.

Когато сензорите доловиха следите на излизащите и влизащите хора, лампите в кухнята угаснаха, а тези във всекидневната се запалиха леко. Аманда сложи подноса на една ниска масичка и вдигна запалителния прът, облегнат на каменната зидария на камината. После го протегна към вече наредните подпалки и греди. От върха на пръта изскочи малко пламъче и лизна стърготините под подпалките. Стърготините се запалиха. Огънят пробяга по подпалките и покрай наредените стволове, а сетне разцъфтя между тях. Аманда подпря пак пръта на камъните.

Новата светлина от пламъците открои четири реда думи, издълбани в полирания край на дебелата гранитна плоча на камината. Хал се приведе напред, за да ги прочете. Те бяха изсечени толкова дълбоко в камъка, че сенките скриваха от него истинската дълбочина на врязването.

— „Песента на Къщата във Фал Морган“ — каза Аманда, като погледна над рамото му. — Първият стих. Издълбан е в чест на първата Аманда. Джими, нейният син, го е написал, когато вече бил на солидна възраст.

— Това е част от песен? — Хал вдигна очи към нея.

— Да — отговори тя.

Неочаквано и меко Аманда запя изсечените в камъка думи. Гласът й беше по-нисък, отколкото Хал очакваше, но това беше хубав, верен глас, който обичаше да пее, и отвъд музиката в него се чувстваше сила.

От камък моите стени са,

а покривът ми — от греди,

но по-корави длани има

жената, що ме построи.

Да се разхвърлят камъните

може, а покривът да изгори,

но в битка светлината нейна

не ще се нивга покори.

Думите, изпети по начина, по който тя избра да ги изпее, внезапно отприщиха у Хал толкова мощно чувство, че то стигна почти до болка. За да прикрие реакцията си, той рязко се извърна към подноса на масата и церемониално отсипа малко уиски в чашата си, а после седна в едно кресло отстрани на огнището. Аманда си наля кафе и се настани на също такова кресло, разположено срещу неговото.

— Това ли е цялата песен? — запита Хал.

— Не — отвърна Аманда. Той смутено забеляза, че тя отново го наблюдава внимателно и, както му се стори доста странно. — Има още стихове.

— Някой ден — побърза да каже Хал, внезапно уплашен, че тя може да запее отново и така да пробуди онова, което за миг го беше затрогнало толкова дълбоко, — ще трябва да ги чуя и тях. Кажи ми, обаче — къде са сега всички Морганови и Греймови? Греймхаус е празен, а ти си…

— А аз съм сама тук — привърши вместо него изречението Аманда. — Времената се промениха. Сега за дорсайските хора животът не е лесен.

— Зная — потвърди Хал. — Зная, че Другите правят всичко, за да ви попречат да сключвате договори.

— Те не могат да попречат на всички — каза Аманда. — Не са достатъчно многобройни, за да се набъркат във всички договори, които ние сключваме. Само че са в състояние да стопират по-голямата част от най-големите, ония десет процента, които ни носят близо шестдесет процента от нашите междузвездни кредити. Така че откакто времената станаха трудни, повечето от нас, които са в трудоспособна възраст, са или в риболовните райони, или на някаква друга работа на Дорсай. Това ни кара да оцеляваме със собствените ни ресурси. Други заминаха извън планетата. Много хора и дори цели семейства емигрираха.

— Напуснаха Дорсай?

— Някои хора мислят, че вече нямат друг шанс. Други от нас пък, разбира се, никога няма да заминат. Само че този свят винаги е бил място, където всеки възрастен човек е свободен да взема собствените си решения без съвети или коментари, освен ако сам не ги е поискал.

— Разбира се — отрони Хал, почти без да си дава сметка какво казва.

Той беше напълно потънал в току-що чутото. От ония часове, прекарани в килията на Хармония, знаеше, че времето на Отцепените култури е отминало. Само че това, което Аманда му съобщи преди малко, за пръв път отекна дълбоко у него. Един дорсайски свят без дорсай беше по-немислим, отколкото същото това нещо за някой от останалите нови светове. Изведнъж той си представи напуснатата планета. Къщите — празни и разпадащи се, нейните равнинни земи, океани и високи планини — неозвучавани от човешки гласове. Цялото му същество се опита да прогони от ума му тази картина и въпреки това нейде в неговото съзнание убеждението, че това ще се случи, заседна също като убедеността в края на света. Този свят също трябваше да свърши някой ден и идеята, изградена с толкова много труд в него, щеше най-накрая да изчезне, без никога да се появи отново.

Хал се опомни от внезапно налетялото го чувство, което изведнъж го беше стиснало като ледената длан на някакъв гигант, и се озова в съвършена тишина. Оттатък масата с подноса с чашите, кафеничето и гарафата с уиски, и самата Аманда продължаваше да седи и да го наблюдава почти странно — така, както го беше наблюдавала в първия момент от тяхната среща.

Той съзнаваше, че вълните на някакво чувство сякаш се плискаха напред-назад между тях — двама души, които на практика досега бяха били непознати.

— Добре ли си? — чу Хал спокойния й глас.

— Да можех, щях да убия времето! — дочу след това той как думите се изтръгнаха от него без никакво предупреждение и го потресоха с вложената в тях сила. — Щях да убия смъртта. Щях да убия всичко, което убива нещо друго!

— Само че не можеш — меко отвърна тя.

— Не мога — той се овладя до нещо като нормалния си самоконтрол. „Уискито е“, рече си Хал — само че той беше пил много малко, а и алкохолът винаги бе имал слабо влияние върху него. Нещо друго го беше подтикнало и продължаваше да го подтиква да говори по този начин. — Права си. Всеки има право да взема своите собствени решения, а точно те, решенията, създават историята. Решенията се менят и времената се менят. Това, с което всички ние сме свикнали, ще бъде отхвърлено и неговото място ще бъде заето от нещо ново. Преди да пристигна тук, аз се опитах да го кажа на едни екзотици, като си мислех, че ако изобщо някой пожелае да ме изслуша, това ще бъдат те.

— Но те не пожелаха?

— Не — рязко каза Хал. — Това е единственото нещо, което те не могат да признаят — че времето изтича. Това поставя ограничение на техните издирвания и означава, че сега вече никога няма да открият онова, което са търсили през цялото това време, откакто някога на Земята са се нарекли Гилдия на пазителите. Странно.

— Кое е странното? — дочу я той да пита, когато спря дотук.

Хал се взираше в тъмната, огряна на огъня локвичка уиски в своята чаша, която пак бе прихлупил в дланите си. После вдигна очи към Аманда.

— Онези, които би следвало да видят какво става — хората, които биха могли да направят нещо, отказват да видят ставащото. Докато изглежда, че всички останали, дето не могат да променят нищо, знаят, че то се случва. Сякаш го усещат така, както животните усещат, че се задава гръмотевична буря.

— Ти самият също го усещаш, нали? — запита Аманда. Очите й, станали тъмни на светлината от огъня, продължаваха да го следят и привличат. Хал продължи да говори:

— Разбира се. Само че аз съм от хората, които са впримчени да участват в него — отговори той. — Аз ще трябва да се изправя лице в лице с това, което става и което ще се случи.

— Тогава ми кажи — долетя мекият глас на Аманда. — Само че какво става? И какво ще се случи?

Той стисна между дланите си твърдата чаша и се вторачи в пламъците на огнището.

— Носим се към последната битка — отговори Хал. — Ето това става. Не, наречи я последния конфликт, защото по-голямата част от него няма да бъде битка в обикновения смисъл на думата. В зависимост от това какъв ще бъде изходът от нея човечеството или ще трябва да умре, или да израсне. Зная, че това звучи прекалено грандиозно, за да му се повярва. Обаче не друг, а ние самите от векове го правим да стане толкова голямо. Само че ония, които са в състояние най-добре да схванат как е могло това да се случи, няма да погледнат честно на ситуацията. Аз самият не бях в състояние да го видя, докато не се сблъсках с него. Ако обаче се обърнеш и погледнеш назад, ще видиш какво е ставало само през последните двайсет-трийсет стандартни години. Навсякъде ще забележиш пръснати доказателства. Появата на Другите…

Хал продължи да говори едва ли не въпреки своята воля. Думите се изтръгваха от него като отвързани кучета и той осъзна, че й разправя всичко, което беше започнал да разбира в килията на Хармония.

Аманда седеше спокойно и от време на време задаваше по някой въпрос, без да престава да го наблюдава. Той изпитваше страхотно облекчение, че е успял да отслаби напрежението от това взривоподобно проумяване. Напоследък, докато умът му разработваше и разширяваше първите си открития, у него непрекъснато се беше натрупвало напрежение. Първоначалният му импулс беше просто да й нахвърля положението, обаче после Хал откри, че начинът, по който Аманда го слушаше, го предизвиква да й разкаже за хората и нещата, довели го до това разбиране за ситуацията. Усещаше се запленен от нейното внимание и чуваше как собственият му глас се лее ли лее, сякаш притежаваше свой собствен живот.

По едно време му мина през ума отново да се попита дали пък дорсайското уиски нямаше нещо общо с тая словоохотливост. Хал обаче веднага отхвърли тази идея. Още през първата година на Коби беше открил, че алкохолът не му влияе така, както изглежда влияеше на останалите миньори. Когато те накрая вече се напиваха до степен да изпаднат в мълчание и дори да заспят, той все още оставаше буден и неспокоен — толкова неспокоен, че го избиваше да подхваща ония свои дълги и самотни разходки из безкрайните каменни тунели. Беше все едно сякаш част от ума му се оттегляше назад с всяка крачка, която тялото му правеше в посока към опиянението; докато той не започнеше да съществува съвсем откъснат от мига, загърнат в някаква тъга и усещане за изолираност, които най-накрая го отвеждаха да изминава тия самотни километри далеч от изпадналите вече в безсъзнание миньори.

Само че усещането, което Хал имаше сега с Аманда, беше по-скоро обратното на онова усещане за изолация; а и у него съществуваше някакво разумно ограничение по отношение на силата на алкохолните течности, произвеждани, за да доставят удоволствие от пиенето. Над известни градуси питиетата ставаха неприемливи за небцето и гърлото му, докато дорсайското уиски, макар и силно, не надхвърляше тази граница. Нито пък мерено с еталона на неговия опит, той беше изпил особено голямо количество…

Хал се улови, че разказва на третата Аманда за Дете-на-Бога и за това как смъртта на Детето беше повлияла на собствените му разбирания.

— … Когато го видях за пръв път — разправяше той, — си помислих, че това е просто втори Авдий — нали ти разказах за другите ми двама възпитатели? Но сетне, когато го опознах, взе да ми се вижда все по-ненужен. Струваше ми се просто фанатик и толкоз — неспособен да обича или да чувства, човек, който не се интересува от нищо извън предписанията на своята религия. Само че после, когато местните хора, поискаха отрядът да ме изгони, той се оказа човекът, който им се противопостави, и аз за пръв път започнах да долавям у него някакви други мащаби, които бяха по-големи — далеч по-големи — отколкото си бях мислил.

— Бил си още млад — рече Аманда.

— Да — потвърди Хал. — Бях млад. Винаги сме твърде млади — независимо от възрастта ни. И после, когато той настоя да остане, за да забави милицията, а аз не можех да остана заедно с него — знаех, че не е моя работа да остана с него — та когато той схвана това, този човек, когото бях мислил за лишен от всякаква чувствителност, от всякакво разбиране извън ония църковни правила, според които живееше, тогава всичко ми се проясни. Тогава проумях разликата между него и някой като Барбидж, моя пазач в онази милиционерска килия, човека, чийто живот спасих в планинския проход…

Лампите във всекидневната примигаха.

— Сигналът за гасене на осветлението — промълви Аманда. — Тия дни пестим енергия за хората, които имат най-голяма нужда от нея.

Тя стана. Твърдата тъкан на панталоните й за езда леко прошумоля от потриването на бедрата, когато тя пак отиде до огнището и светлината от огъня, която се отразяваше от издадения напред полиран черен камък, разпрати проблясъци из леките чупки на светлата й коса там, където тя полягаше близо до загорялата кожа на шията й. Аманда запали остатъците от две големи свещи, изправени върху поставки от двете страни на огнището. Свещите бяха толкова дебели, че създаваха впечатлението, че първоначално са били дълги колкото ръката й до лакътя, а пък поставките им бяха толкова високи, че дори сега както беше седнал в креслото пламъчетата на свещите се издигаха над равнището на неговите очи. Самите свещи изглеждаха направени от сиво-зеленикави, восъчни наглед гранули, пресовани на пръчки. Когато от фитилите им се издигнаха щедри пламъци, вграденото осветление на стаята постепенно притъмня и угасна. От ъглите на стаята напред плъзнаха сенки, докато Хал и Аманда не се оказаха в неголямо осветено пространство, оформено единствено от светлината на огъня и свещите. Лек чамов аромат стигна до ноздрите на Хал.

Аманда седна отново. Колкото и близко да беше до него, тъмните й дрехи се губеха в сянката на нейното кресло, така че бялото петно на лицето й сякаш плаваше сред дружелюбен блясък, докато го наблюдаваше.

— Ти ми разправяше за някакъв човек, чийто живот си спасил в един планински проход — подсети го тя.

— Да — отвърна Хал. — Живота на Барбидж. Тогава не знаех какви неща прави милицията с всеки човек от отрядите, когото успее да докопа, както и какво трябва да е вършил самият Барбидж със затворниците от отрядите, докато изгради кариера от редови милиционер до капитан. И въпреки това у него нямаше нищо фалшиво. Той беше такъв и продължаваше да греши. Сега ми се струва, че разбирам защо, но въпросът си остава, защото той си беше такъв, какъвто е. Ето защо останалите офицери от милицията се страхуваха от него. Веднъж, когато успях да се промъкна близо до техния лагер, видях как Барбидж се изправи срещу друг капитан от милицията…

Той продължи да говори. Свещите се смаляваха. По някое време, Хал осъзна, че неусетно се е отклонил от това да й разправя за хората, с които се е срещал, от това да й говори за самия себе си. Нещо вътре в него, някакъв малък алармен сензор се опитваше да привлече вниманието му, обаче силата, която го подтикваше да говори, беше прекалено голяма, за да може да й се противопостави. Сега Аманда едва ли имаше нужда да му задава въпроси; и най-подир той се усети, че й разправя как се е чувствал, когато е бил много малък.

— … само че какво по-точно — запита накрая тя, — те е карало да се идентифицираш с Греймови?

— Е, ами… — подхвана той, втренчен в огъня, а умът му блуждаеше из осветяваната от пламъка тъмнина, носен от силата вътре в него, — сигурно помниш, че съм сирак. Винаги съм бил… изолиран. Предполагам, че съм се самоидентифицирал с изолацията на Донал. Нали помниш, как, когато е бил в Академията, там смятали, че той е странно момче, по-различно от всички останали…

… В стаята стана нещо. Хал бърже вдигна очи.

— Съжалявам… — рече той и зяпна Аманда, но тя изглеждаше съвсем същата както преди минута. Сега ясно долавяше малкия алармен сензор в себе си. Хал нарочно го изключи от съзнанието си. — Да не казах нещо?

— Не — отвърна тя. В полумрака на стаята очите й не се отлепяха от него. — Нищо.

Хал се опита да подхване нишката на онова, което говореше преди малко.

— Виждаш ли, той винаги е бил самотен вътре в себе си, винаги… — гласът му затихна. Хал сложи длан върху челото си, усети влагата и дръпна ръка. — Какво говорех?

— Ти вероятно си уморен — Аманда се приведе напред в креслото си. — Казваше, че Донал винаги е бил сам. Само че не е така. Той се е оженил за Анеа от Култис.

— Да, но това е била грешка. Разбираш ли, тогава той се е надявал, че в края на краищата ще може да води един обикновен живот. Само че не е бил в състояние. Той се е бил посветил тъй рано… и това е било нещо като грешката, която Клетус направил с Мелиса Кан, макар туй да е по-различно, защото всичко, което Клетус е трябвало да направи, е било да довърши своята книга…

Собствените му мисли повторно му убягнаха. Той изтри с ръка челото си и усети хладната влага на потта.

— Струва ми се, че си права — рече той. — Май съм много уморен — денят беше дълъг…

Хал изведнъж проумя, че е изтощен, че направо е просмукан от умора.

— Разбира се, че беше дълъг — внимателно каза Аманда. — Ще ти покажа как да стигнеш до стаята си.

Тя стана, взе една от свещите от поставката й и го поведе по коридора зад вратата вляво от огнището. Хал се надигна на вдървените си крака и закрачи след нея.