Гордън Диксън
Световете на хаоса (11)

Десета глава

Събуди се внезапно, като по някаква причина, която в момента не бе в състояние да си припомни, съзнанието му се върна изведнъж. Сетне сякаш се взриви от мисълта, че се е оставил да го убедят да заспи, вместо да продължи пеша до онзи човек, дето можеше да му продаде изходящ пропуск от Хармония.

За момент той остана да лежи полубуден на леглото, което му бяха дали, чувствайки се разсъблечен и гол, също така самотен и изгубен, както се беше почувствал онзи миг преди четири и половина години, когато бе обърнал гръб на сенките от своята тераса и тленните останки на Уолтър, Малачи и Авдий. В този момент между подсъзнанието и пълната пробуденост той отново беше момче и също така самотен, както някога. Под тежкия товар на умората и треската, които го държаха в прегръдките си, у него се надигна непреодолимо желание да се свие на кълбо, отново да зарови глава под завивките и да се оттегли от този свят в топлия и вечен момент, който току-що бе изоставил.

Само че подобно на долетял нейде отдалеч едва доловим рязък глас някакво усещане за неотложност го заразубеждава да не заспива повторно. Закъсняваш…, вече закъсняваш…, говореше неговият ум и чувството за опасност го измъкна като тежка риба от дълбините към пълното съзнание. Хал приседна, втренчен в мрака, и накрая различи една слаба ивица от нещо като осветление някъде под равнището на очите и на два-три метра от себе си. Определи нещото като светлина, която се процежда под някаква затворена врата.

Изправи се на крака, заопипва в тъмното за вратата, намери бравата и я отвори. Озова се в полутъмнен коридор, осветен от една лампа в далечния му ъгъл. Тя хвърляше слаба светлина върху стените и пода, на който бе застанал. Тръгна към светлината, сви зад ъгъла и влезе в стаята, където за пръв път бе застанал лице в лице с Аталия Макнотън — стая, която зората осветяваше през незатъмнения прозорец с антисептична светлина.

— Аталия Макнотън? — гласът му се разнесе и замря без отговор.

Закрачи към другата врата, която имаше в стаята, освен входната и я отвори. Зад нея имаше малък кабинет, натъпкан с документи и миниатюрно бюро, зад което сега седеше Аталия и говореше на екрана на един телефон. Тя изключи телефона и погледна към Хал.

— Значи се събуди сам — рече тя. — Добре, нека те информирам, да те нахраня и да те напътя.

Когато след четиридесет и пет минути той мина през направените от железни тръби порти, седнал в един лекотоварен камион до нея, машината на милицията беше изчезнала от двора. Той не запита за нея, а Аталия не му и предложи никакви сведения. Тя шофираше мълчешком.

В този момент той самият нямаше особено желание за разговор. Няколкото часа почивка бяха успели единствено да го накарат да осъзнае колко е прибързан и уморен. Всички клетки в тялото му крещяха в един глас да им даде възможност да си починат и да се излекуват. Имуностимулантите вътре в него се бяха заловили здраво на работа и треската беше понамаляла едва-едва. Гърлото и гърдите му горяха, макар че сега Хал беше овладял непреодолимия порив да се закашля чрез научените от Уолтър методи и се чувстваше благодарен за това. Нямаше никакво желание да привлича внимание към себе си с болезнени звуци, които биха могли да накарат всеки, които го доближи, да му обърне специално внимание.

Аталия му беше предложила също и болкоуспокояващи и други обикновени стимуланти. Само че и едните, и другите щяха да възпрепятстват собствения му умствен контрол, чието влияние върху отслабналото му тяло, той бе в състояние да преценява по-точно, отколкото реакцията си спрямо лекарствата. Така че след като й отказа, тя незабавно се насочи към проблема как да го свърже с човека, който можеше да му продаде тъй нужния му междупланетен пропуск. Човекът се казваше Адион Корфуа. Той не беше родом от Хармония, а беше фрайландец. Дребен транспортен представител, който не продаваше междусветски пропуски сам, но познаваше брокери, от които можеше да се купят отказани билети, или билети, които не са били взети в установения законен срок, или за известна надбавка, или с отстъпка, в зависимост от местоназначението и искането на купувача.

— Ще те откарам до едно място близо до космодрума — каза Аталия на Хал. — Оттам можеш да хванеш автобус.

След това трябваше само да следва указанията, за да стигне до транспортното дружество, с което работеше Корфуа.

Утрото се беше развиделило сухо и студено, с лек ветрец, плътна облачна покривка, но без никакви изгледи за дъжд. Беше сив и тежък ден. Непосредствено преди да остави Хал на спирката, където щеше да хване автобуса, Аталия привлече вниманието му към една стегната жълто-кафява чанта зад седалката. Хората, които се занимаваха с междусветски договори за работа, ги носеха в такива чанти.

— Всички договори вътре са законни — рече Аталия, — но те са на работници, които вече са се върнали. Те няма да издържат на една проверка от страна на работодателите, но за инспекция на място са непробиваеми. Ще кажеш, че извършваш внезапна и неочаквана куриерска обиколка. От теб зависи да измислиш направлението, някой работодател там и такава ситуация, която спешно да изисква копия от договорите.

— Промишлен саботаж — каза Хал, — унищожи някои файлове в една клирингова банка за междупланетен персонал на света, където отивам.

— Много добре — кимна Аталия, като за момент му хвърли един поглед, а сетне пак насочи очи към шосето, по което пътуваха. — Как се чувстваш?

— Ще се справя — отвърна той.

Стигнаха до автобусната спирка. Когато Хал излезе, тя му подаде чантата. Застанал на тротоара на спирката с чантата в едната ръка, той се обърна и я погледна.

— Благодаря ти — рече той, — поздрави Рух и останалите от отряда, когато ги видиш.

— Добре — отвърна тя. Очите й отново бяха помрачнели. — Късмет.

— Късмет и на всички ония, на които Джеймс изпрати своето послание — допълни Хал.

Изречените думи прозвучаха някак си не на място на острата, прозаична дневна светлина. Аталия не отговори, а се облегна на своята седалка и натисна бутона, който затвори вратата помежду им. В момента, в който тя подкара камиончето, Хал се извърна и тръгна към мястото, където щеше да се качи на автобуса.

Двадесет минути по-късно Хал вече стоеше пред общия щанд на транспортната компания, с която работеше Адион Корфуа.

— Корфуа? — повтори мъжът на щанда. Натисна няколко бутона, взря се в екрана пред себе си, а сетне отмести очи към едната страна на помещението зад гърба си, където бяха наредени няколко бюра. — Днес трябваше да е тук, но още не е дошъл. Защо не се настаните на неговото бюро? На втория ред третото от стената.

Хал отиде там и седна на стола зад посоченото бюро. Това не беше плаваща седалка, а нетапицирано кресло от естествено дърво с права облегалка, което очевидно бе проектиран тъй, че посетителите да не се заседават особено дълго. При сегашното му физическо състояние за Хал обаче беше добре дошло дори само да приседне, а не да стои прав. Ето защо той седна, оставяйки се на ръба на задрямването, а след няколко минути шумът от стъпки зад гърба му го разбуди напълно. Облегна се назад и видя едър мъж на четиридесет и няколко години, с леко наднормено тегло, пищни черни мустаци и оплешивяваща глава, който се настаняваше на тапицираната плаваща седалка зад бюрото.

— Какво мога да направя за вас? — запита мъжът, който трябва да беше Адион Корфуа. Усмивката му едва ли му костваше големи усилия. Малките сини очички бяха с широки зеници и когато срещнаха очите на Хал, застанаха неестествено неподвижно.

— Трябва ми пропуск за Екзотиките — отвърна Хал, — за предпочитане е за Мара. Веднага!

Той вдигна чантата с договорите от пода, за да я покаже за кратко над бюрото, и пак я пусна на пода.

— Трябва да предам някои документи.

— Какъв е кредитът ви? — запита Корфуа.

Хал извади пътническия си портфейл и измъкна от него един генерален ваучер за междузвезден кредит, в който имаше предостатъчно средства, за да стигне до назованото местоназначение. Той подаде документа на Корфуа.

— Ще струва скъпо — бавно каза Корфуа, докато проучваше ваучера.

— Зная колко може да струва — каза Хал и направи необходимото усилие да се усмихне на Корфуа, тъй като онзи го погледна над ваучера. Аталия му беше казала приблизително, колко щеше да му поиска агентът за пропуск за Мара. При сегашното си трескаво и изтощено състояние Хал нямаше никаква сметка да се пазари, ала ако се покажеше твърде незаинтересован от цената на пътуването, това щеше да го направи подозрителен в очите на другите.

— Какъв е проблемът? — Корфуа остави документите на бюрото.

— Някои документи там са били унищожени при промишлен саботаж — отвърна Хал. — Нося резервните.

— О? Какви документи?

— Това, което ме интересува от вас — отвърна Хал, — е да намеря пропуск.

Корфуа сви рамене.

— Нека поговоря с някои хора — каза той и стана от бюрото, като взе идентификационната карта на Хал и ваучера. — Веднага се връщам.

Хал също стана и ловко взе документите от ръката на другия.

— Те няма да ви трябват — рече той, — а аз имам да свърша някои неща. Ще се срещнем до централната будка за вестници на летището след двайсет минути.

— Ще ми отнеме повече време… — подхвана Корфуа.

— Не би трябвало — заяви Хал. Сега, когато вече бе преплел шпага с другия мъж, главата му се проясни и някогашното му обучение го подкрепи и поведе. — Ако отнеме повече време, може би ще се наложи да потърся някого другиго. Ще се видим при будката след двайсет минути.

Той му обърна гръб и излезе от транспортното дружество, без да изчаква съгласието на другия. Щом мина през изхода и се оказа извън полезрението на хората вътре, Хал поспря и за секунда подпря рамо на стената. Адреналиновият прилив, който за момент го беше оживил, беше замрял също тъй бърже. Чувстваше се слаб и трепереше. Ризата под сакото на кафявия официален костюм, с който го беше снабдила Аталия, бе подгизнала от пот. След секунда Хал се изправи, пъхна обратно документите в портфейла и продължи нататък.

На космодрума бе най-сигурно за него. Така му бе казала Аталия, макар че не беше необходимо да му го напомня. Той трябваше непрекъснато да се движи. Ако застанеше на едно място или седнеше някъде, можеше да почнат да го оглеждат. Докато вървеше, той просто бе още един човек от непрекъснато прииждащата тълпа от лица и тела, в която дори за обучени наблюдатели накрая всички започваха ужасно да си приличат.

Ето защо Хал тръгна през лабиринта от вътрешни улички, магазинчета и постройки почти напосоки. Половината от терминала на космодрума беше зает от Търговския център, който изглеждаше като малко градче под един общ покрив. Другата половина представляваше промишлен комплекс, занимаващ се с поддръжката, поправката и окомплектоването както на идващите отвън кораби, така и на онези, които се изработваха в захранвания от Кор Тап Окомплектовъчен център, който се намираше само на няколко километра оттук. Дори след триста години междузвездни пътувания корабите с фазов преход, дори и най-малките куриерски съдове, бяха масивни и неудобни посетители за която и да било планетна повърхност. Тези, които се приземяваха тук, разбира се, изобщо не попадаха пред очите на тълпящите се в Търговския център хора. Въпреки това съзнанието за тяхната близост и с това напомнянето за чудовищните междузвездни разстояния отвъд атмосферата на Хармония смачкваха човешката самооценка и създаваха някакво лилипутско усещане не само у тълпите, изпълващи Търговския център, но и в архитектурата и обзавеждането, което ги заобикаляха.

Хал бродеше из Центъра именно с такова усещане, върху което се наслагваха протестите на неговото болно и преуморено тяло, заедно с изнервеното съзнание на преследвано животно. Беше се изложил на усещането, че стои пребит и гол сред множество врагове като предател на всички, които са му се доверявали. За да спаси живота на хората от отряда Хал бе поел върху себе си бремето да отдели от тях не само себе си, но и материалите за експлозива. На практика той беше предал останалите, тъй като знаеше, че и двете му действия не биха получили одобрението на Рух, ако я беше попитал. Сега единствено късметът би могъл да свърже отряда с онова, което той беше пренесъл с камиона, и да доведе до успешен край планираната задача.

Само че, алтернативата би била смъртта на всички останали, а след саможертвата на Джеймс Дете-на-Бога Хал бе осъзнал, че не е в състояние да се изправи пред перспективата за още мъртъвци сред тия хора, с които се бе сближил.

Може би не беше прав да вземе нещата в свои ръце, ала изглеждаше, че няма друг избор. Само дето, никога в живота си Хал не се беше усещал толкова сам — толкова сам, че всъщност една част от него бе леко изумена, че той все още има воля да се противи на пленничеството, контрола и може би на смъртта. Той обаче все още продължаваше да се съпротивлява — инстинктивно и поради самата си същност. Под затъпяващата го изнемога, болестта и тъгата от раздялата с първите хора, с които от смъртта на неговите възпитатели насам Хал беше започнал да се чувства наистина като у дома — под безнадеждността на настоящото му положение — един инстинкт за съпротива, който бе напълно независим от него, гореше равномерно и стабилно с ожесточението на запаления фосфор.

Той се отдръпна от водовъртежа на своите мисли и чувства, който го засмукваше навътре в самия него. Почти беше дошло времето да се срещне с Адион Корфуа при централната будка.

Хал отиде до края на вътрешната уличка, на която се намираше, и направи справка с картата на Центъра. Беше на разстояние, отговарящо на два градски квартала, от големия централен площад, заобиколен с тротоарни кафенета и пълен с растения и фонтани, на който се намираше будката.

На една пресечка той влезе в някакъв магазин за дрехи, за да си купи синьо сако и сива барета с кройката, която помнеше, че бе видял на Нова Земя, когато сменяше космическите кораби на път за Коби. Щом излезе от магазина, Хал изхвърли в една малка пещ за унищожаване на отпадъци кафявото сако, което носеше при срещата си с Корфуа. Изгърби се, за да намали ръста си, тръгна към площада и започна нехайно да се разхожда по него, като с крайчеца на окото си наблюдаваше будката и хората, които се трупаха около нея.

Корфуа беше там. Той стоеше до нейната стена и очевидно беше погълнат да чете новинарското издание, което бе купил току-що. Около агента имаше малко пространство без хора, като най-близко до него стоеше един мъж със зелен анцуг, който преглеждаше екран със списъци на книги. Хал, който беше възнамерявал да продължи по площада, ако не завари там Корфуа, сви пак по улицата на следващия ъгъл. Заобиколи целия квартал и се върна на площада на следващия ъгъл, след което тръгна в противоположна посока на онази, в която щеше да върви, ако не беше завил по улицата.

Адион все още бе там и все тъй изглеждаше, че чете. Мъжът със зеления анцуг продължаваше да гледа екрана. Около тях все тъй имаше малко пространство, в което нямаше никой друг.

Хал продължи напред. Сега, когато подозренията му се бяха потвърдили, очите му откриха още пет души, четирима мъже и една жена, застанали около будката, които не приличаха по маниери и движения на тълпата на площада.

Движенията във всички тълпи, му бе обяснявал Малачи, попадат в общи модели, които постоянно се променят, ала тези модели са свързани помежду си. Отначало старият дорсай бе обучавал младия Хал с калейдоскоп — тръба с въртящ се край, която при завъртане преподреждаше цветни триъгълничета, наблюдавани през призма, като стоеше с него на един балкон, надвиснал на централния търговски площад в Денвър, който много наподобяваше този. Накрая настъпи ден, когато щом погледнеше надолу, Хал можеше веднага да определи всички хора, наети от Малачи, за да се правят на наблюдатели на площада. Така че, Хал беше започнал да разпознава тези, които не попадаха в нормалните модели не поради някакви характерни действия или поради тяхната липса. Накрая те, субективно казано, сякаш му се набиваха в очите така, както по някакъв цялостен начин фалшивостта на една подправена картина се набива от пръв поглед в очите на експерта, който познава отблизо творбите на имитирания художник.

И сега петимата, които се бяха пръснали на различни места по площада, се набиха в очите на Хал измежду заобикалящите ги хора. Спокойно можеше да има и други, седнали на масичките в кафенетата, които при по-внимателен оглед той вероятно би забелязал; сега обаче Хал беше открил всичко, което имаше нужда да знае. Той продължи нехайно, ала сви веднага още на същия ъгъл, на който бе излязъл от площада преди това. После взе да върви колкото бързо можеше, без да привлича вниманието.

Ризата под сакото му отново се овлажни от пот. Това бе потта на напрежението и изтощението. Очевидно цялата област около Ахрума вече беше предизвестена, а снимката му дадена на всеки продавач на междузвездни пропуски и особено на такива като Корфуа, който вероятно работеше достатъчно близо до границата на закона, така че да бъде познат на местната полиция. Щом го разпознаеше, ако искаше да спаси собствената си кожа, Корфуа нямаше друг избор освен да извести милицията.

В този миг целият Търговски център и вероятно целият космопорт сигурно се намираха под наблюдение, а него го издирваха. Единственият висящ въпрос бе дали Хал би могъл да стигне до входа на терминала и да избяга оттам, преди онези, които го търсеха, да го забележат въпреки новото сако и баретата и да го хванат.

Хал продължи да върви бързо, но не чак толкова бързо, че да привлича ненужно внимание. Мина покрай близо дузина мъже и жени, които идентифицира като аномалии в моделите на движение край себе си, ала дали всички те се оглеждаха за него, или за някой друг, не беше ясно. След няколко минути той сви зад последния ъгъл и пред него изникна един от изходите на космопорта, зад който отвън се виждаше предният край на редицата автобуси за центъра на Ахрума.

Четирима милиционери в черни униформи проверяваха документите на всички, които влизаха или излизаха през този изход.

Още щом ги забеляза, Хал автоматично промени курса си, така че вместо да се отправи направо към изхода, се насочи встрани от него. Както вървеше напред, продължи да увеличава ъгъла на отклонението си, докато маршрутът му не се превърна в дъга, която го отведе по един успореден на фасадата на терминала коридор.

Изкуши се отново, та ако ще само за минута-две, да почерпи от адреналиновите си запаси — просто за да забрави за кратко физическите си проблеми, които гръмко изискваха да им обърне внимание. Само че Хал добре съзнаваше колко малко сили са му останали. Той с усилие отхвърли съблазнителната мисъл за анестезията от самоотравяне и сурово се накара, както вървеше, да обмисли положението със сега замъгления си и осветяван от треската ум.

Той си напомни, че врагът, срещу когото се изправяше, не е милицията, а самият Блейс Аренс. Милицията беше само инструмент. Вероятно Блейс се боеше от него поради някакви не съвсем обичайни причини, иначе Другите не биха положили толкова много усилия, за да го заловят. Целта им очевидно беше неговото пленяване, а не смъртта му. На Коби, Блейс можеше да си осигури унищожението му, като просто уреди смъртта на всички хора в мините, където подозираше, че се намира Хал. Според онова, което Хал винаги бе знаел, използването на подобни кървави методи с цел да се постигне относително малък резултат не беше неприсъщо за човек от Другите.

Следователно Блейс го искаше жив поради някакви специални съображения. Ето защо, целта на Хал пък би следвало да бъде или да предотврати пленяването, или да го направи колкото се може по-безполезно. Ясно бе, че в това състояние, в което се намираше — без приятели, сам и болен, той нямаше почти никакъв шанс да се измъкне от космопорта, без милицията да го залови. Имаше някои неща, които той можеше и щеше да опита, обаче трябваше да приеме факта на своето залавяне, поради което въпросът беше да го направи колкото е възможно по-трудно, но и случайно.

Единственият начин за това беше да стори тъй, че кредитните ваучери и идентификационните документи, които му даваха възможност да се прехвърля от един свят на друг, да не му бъдат отнети при залавянето — така че ако извадеше късмета да се измъкне на свобода от Блейс и неговите хора, да може да си ги върне, а заедно с тях и средствата да избяга на друга планета.

Все още мъчейки се да измисли някакъв начин да го направи, Хал не обръщаше особено внимание къде върви, като свиваше по улиците наслуки. Намираше се само на половин пресечка от площада, където трябваше да се срещне с Корфуа, когато изведнъж зърна редица черни униформи на по-малко от една пресечка разстояние. Те тъкмо пресичаха улицата и вървяха право към него.

Бяха започнали да претърсват вътрешността на терминала или поне на Търговския център заради него. Мисълта за мобилизирането на толкова войници, колкото бяха необходими за изпълнението на подобна задача, го накара с потреперване да осъзнае по-ясно от всичко друго колко много власт притежаваха Другите тук, на Хармония. Той нехайно поспря, за да хвърли поглед в едно магазинче, покрай което минаваше, взря се за секунда, сетне също тъй нехайно се обърна и тръгна обратно натам, откъдето бе дошъл.

Направи го и ускори крачка. Стигна до края на улицата и се обърна наляво, оглеждайки се за някоя пощенска будка. Две пресечки по-нататък намери една. Малката сума, получена срещу един от тукашните хармонийски ваучери, с които го бяха снабдили като член на отряда, накара един процеп в будката да пусне голям и вече щампован със знаците на местната поща плик. Хал бърже извади документите от вътрешния джоб на сакото си, пъхна ги в плика и го запечата. После го адресира „Амид, Връзка с Историческия факултет, Университет на Сета“. Най-отдолу с главни букви написа „ДО ПОИСКВАНЕ“. Един екран на стената на будката му даде адреса на местното консулство на Мара в Ахрума. Запомни го, докато будката го отпечата върху неговия плик. После Хал плъзна запечатания и адресиран пакет върху пощенския поднос на будката, а той го засмука с мека въздишка. Вече с празни ръце и за миг опиянен от триумфа, Хал се извърна от будката.

Сега вече оставаше само да направи каквото му бе по силите, за да се измъкне от космопорта. Имаше нещо, което би могло да му позволи да си пробие с блъфиране или със сила път покрай милиционерите, които вардеха входовете и изходите на Търговския център. Хал може би щеше да успее да го стори, ако самият той се облечеше като милиционер — за предпочитане в униформата на висш офицер. Проблемът беше в това сред хората, които го търсеха, да открие някой офицер, чиито дрехи поне донякъде да могат да минат за негови собствени. Другата възможност — тази мисъл го връхлетя изведнъж — беше да отнеме документите на някой от мъжете в цивилно облекло, които бяха разположени по площада, и да се опита да излезе с тия документи и настоящото си облекло.

Хал все още беше само на една пресечка от площада. Когато остави будката зад гърба си, у него за пръв път през този ден започна да се надига нещо подобно на ентусиазъм.

— Ето го — той е!

Беше гласът на Адион Корфуа. Хал се озърна и видя бледия висок мъж, който заедно с още двама души в цивилни дрехи и петима милиционери, идваше към него оттам, накъдето се беше наканил да върви той самият. Хал бързо се извъртя на пети и видя друга редица от милиционери, които тъкмо стъпваха на пресечката в края на квартала пред него.

— Дръжте го! — изкрещя Корфуа.

По тротоара зад гърба му затрополиха нозе, а милиционерите отсреща също се втурнаха към него. Хал се озърна вляво и вдясно, ала там нямаше нищо друго, освен нечупливите витрини на магазините. Той се реши и атакува униформената редица пред себе си.

Хал почти успя да разкъса редицата и да се измъкне. Те не очакваха неговата атака и леко се поколебаха, когато го видяха да се задава. А и не бяха така добре тренирани като него. Налетяха отгоре му и щом наближиха, той се развъртя, като остави четирима на земята и още един, петия, все още на крака, но залитащ. Те обаче забавиха Хал достатъчно дълго, така че милиционерите отзад стигнаха до него и налетяха като рояк върху му, подпомогнати от ония членове на първата група, които бяха успели да се съвземат. Без никакво предупреждение моментният взрив на сила го изчерпи напълно. Те просто бяха прекалено много. Хал се свлече на земята, чувствайки за кратко дъжда от удари, който се сипеше върху него — отначало като тежки, а след малко като леки потупвания, докато след още малко изобщо престана да ги усеща.