Гордън Диксън
Световете на хаоса (14)

Тринадесета глава

В самото място нямаше никаква промяна. Само че нещо вътре в Хал съзнаваше, че той току-що е постигнал напредък към някаква все още неопределена цел. Беше се придвижил напред от току-що отминалите сънища, беше спечелил нещо, което по-рано му е било недостъпно. Докато отново осъзнаваше килията около себе си, сега за пръв път почувства почти съвършената си подялба на две части. Едната част, от която се оттегляше, бе страдащото тяло, което — както ясно, но спокойно разбираше сега — губеше битката си за живота, тъй като температурата му се покачваше и дробовете му постепенно се запълваха, като с това го докарваха все по-близо и по-близо до момента, в който щеше да престане да действа. Другата част, към която се приближаваше все повече, беше умът. Въжето, което в нормални обстоятелства привързваше ума му към изискващите чувства и инстинкти на тялото, сега се беше удължило под яростния пламък на неговата борба за оцеляване. Сега самият ум гореше с яркост, подхранвана от горещината на този огън.

Това беше друг вид яркост и тя осветяваше неща, допреди това скрити за него. Той остро съзнаваше двете части на тази структура, с която мислеше. Цялото жилище — с неговата вътрешна и външна стая. Отпред — ярко осветена, тя беше дългата и тясна стая на съзнателните му мисли, където логиката поддържаше реда и работеше на видими стъпки от въпрос към отговор. Само че в дъното на тази стая се издигаше стената без врата, която я отделяше от задната — този огромен неподреден таван на неговото подсъзнание, където бяха накамарени и складирани всички ненужни вехтории на неговия опит. През тези няколко последни часа говорене и сънища стената беше изтъняла от огъня също както в борбата за оцеляване бе изтъняла и свързващата връв между ума и тялото. Така че, сега тя не беше съвсем стена, а по-скоро полупрозрачна мембрана. Освен това обикновено заслепяващата го лампа на неговия инстинкт за оцеляване беше помръквала, докато взорът му не се беше пригодил към полумрака, така че той можеше да разгледа през тази мембрана по-рано неясните ъгли и тъмни местенца, дотогава оставали недостъпни за неговия съзнателен поглед.

Сега Хал гледаше на светлината на тази по-щадяща лампа на разбирането, която осветяваше еднакво и двете стаи и светеше през изтънялата разделяща ги мембрана, докато от притъмнената предна стая не започна да различава нови форми на различни модели и същности сред целия безпорядък на задната стая.

На тази разбулваща светлина вече не можеше да отрича това, което знаеше, че е вярно. Най-накрая наистина беше поел нещата в свои ръце, тъй както Блейс бе заявил, че Хал рано или късно ще го направи. Беше излъгал Рух, като пропусна да й каже всичко, тъй като знаеше, че тя няма да се съгласи с неговото предложение — отстраняването на магаретата и експлозивите, така че отрядът да може да се разпръсне и да оцелее, като експлозивите бъдат закарани от един човек на безопасно скрито място. Беше решил да извърши това, без да се посъветва с когото и да било, като бе взел решение за всички останали и бе иззел отговорността от ръцете на командването. Само че беше постъпил така с определена цел. Цел извън него самия.

И именно в този факт се криеше цялата разлика на света с онова, което Блейс се беше опитал да вкара негласно в едно подобно действие. Защото Блейс бе имал предвид нещата да се поемат от по-могъщия индивид само заради собственото му оцеляване и удобство. Зад думите на високия мъж се криеше внушението, че не съществува друга заслужаваща си цел освен тази. Само че той грешеше. Защото всъщност имаше една далеч по-голяма цел — вечното оцеляване на човечеството, така че то да може да продължи да се учи и израства. Тази цел беше насочена към живота, докато целта на Блейс бе насочена само към краткия миг на лично удовлетворение, последвано от неизбежната смърт, която след себе си нямаше да остави някаква следа в тъканта на Вселената. По-верният инстинкт — да пожертваш собствения живот, така че расата да може да оцелее, беше олицетворен в образа на Кафявия човек. Навремето Хал беше създал този образ като част от написаното в планините стихотворение, с което се беше опитал да придаде форма на вече надигащото се у него разбиране.

Това беше форма, конструирана чрез подреждане на думи — по същия начин, по който още от най-ранните си години несъзнателно беше правил подобни конструкции със своята поезия. Методът на Блейс беше лишен от форма, от цел, от стойност, той се свеждаше единствено до създаването на малко удобства за кратко време — преди настъпването на безкрайния мрак.

Всички хора, с които Хал някога е бил близък, винаги бяха съзнавали тази по-голяма цел. Малачи, Уолтър и Авдий бяха загинали, за да бъдат сигурни, че Хал ще остане жив и по тоя начин може би ще стигне до настоящия момент на разбиране. Хората от отряда на Рух се биеха и умираха в името на някаква цел, която чувстваха като прекалено значима, за да попитат за нея, независимо че не можеха да съзрат точните й очертания. Там Олин беше отдал дългите години на своя живот, за да защитава този грандиозен лост за човечеството, който щеше да се окаже един ден Енциклопедията. А и той самият още от най-ранните си дни беше движен от подобна цел, макар че и за него както за хората от отряда истинските й очертания оставаха скрити.

Мощно усещане, че сега е близо до това, което винаги бе търсил, овладя Хал. На фона на това усещане агонията и наближаващата смърт на неговото тяло се смалиха до незначителност. Фактът на заобикалящата го килия издребня. Това, което в момента изтикваше на заден план всички неща, бе фактът, че през почти прозрачната мембрана между двете части на ума му най-после започна да протича разбиране и в двете посоки; то разкриваше едно възможно решение на всички проблеми, една победа, вероятността за която досега винаги бе оставала скрита за него.

Дори сега, Хал все още не беше способен да я види ясно. Само че несъмнено усещаше присъствието й, и знаейки най-подир, че тя е тук, си пробиваше път към нея с двойния инструмент на сънищата и поезията, като за пръв път свързваше двете части в едно, за да изследва на светлината на своя боравещ със съображения преден ум, дългата история на човешкия опит и несъзнавано проумените неща в по-затъмнения и два пъти по-стар ум оттатък мембраната.

Обзе го приповдигнатото чувство за прехласване. Той предвиждаше как тези инструменти най-накрая ще го отведат до далечната кула, която бе сънувал и която още от самото начало е била цел — негова и на цялото човечество. Инструментите чакаха само той да ги пригоди за съзнателната действителност — чрез спомените и онази визия, която несъзнателно е била използвана за тая цел, откакто човечеството за пръв път е вдигнало очи, за да помечтае за по-велико и по-добро бъдеще извън затвора на настоящия момент.

Всичко, от което се нуждаеше, се намираше тук, в претъпкания таван на неговите преживявания. За да изолира всеки необходим елемент от него, той трябваше само да следва двете лампи, осветявали пътя на всяко човешко същество още от самото му начало… — нуждата и съня.

Така че Хал остави ума си да се отдели от неговото тяло, което се бореше и биеше за онази оскъдната глътка въздух, и освободи сетивата си да продължат своите търсения.

И той отново засънува, но този път носен на крилете на целта.

… Едно младежко лице се взираше отгоре към него, а високо зад него сияеше синьото лятно небе на Старата Земя. Лице на екзотик, далеч по-младо от това на Уолтър, с вида на посетител в имението. То принадлежеше на един бивш ученик на Уолтър, учил при възрастния човек по времето, когато Уолтър все още беше преподавал в своя дом на Мара. Сега ученикът бе пораснал и сам бе станал учител на други екзотици. Върху тънкото и стройно тяло, той носеше тъмнокафява роба и стоеше заедно с Хал в гората непосредствено до изкуственото езеро. Двамата съзерцаваха заедно песъчливия къс земя в краката си и деловата суетня на малките черни телца, които влизаха и излизаха от отвора на един мравуняк.

— Един от начините да ги възприемем — говореше на Хал младият екзотик, — е да мислим за цялата им общност като за едно-единствено създание, така че мравунякът или роякът пчели да се превърне в еквивалент на някое животно. В такъв случай отделната мравка или пчела е само част от цялото същество. Така както нокътят може и да ти бъде полезен, но пък е нещо, без което, ако имаш нужда, можеш да минеш или пък нещо, на което можеш да направиш замяна.

— Мравки и пчели? — повтори като ехо очарованият Хал. Идеята за едно-единствено същество пробуди у него нещо, което бе почти спомен. — Ами какво ще кажеш за хората?

Учителят-екзотик му се усмихна от висотата на ръста си.

— Хората са индивиди. Ти си индивид — отговори той. — Ти няма защо да правиш това, което кошерът прави като цяло, или това, което като цяло иска да прави роякът. Те не разполагат с избор като теб. Ти можеш да взимаш най-добрите си решения като индивид и свободно да действаш съобразно с тях.

— Да, но… — умът на Хал беше запленен. Надигналата се у него мощна идея представляваше нещо, което той не бе в състояние да си представи напълно и което способностите за изразяване на едно осемгодишно момче не бяха пригодени да опишат. — Човек няма защо да прави това, което другите хора искат, освен ако и той го иска — това го зная. Но нали би могло да има нещо като това всеки да знае едно и също, а сетне всеки човек да може сам да вземе своето решение за него. Това няма ли да е на практика едно и също нещо?

Екзотикът му се усмихна.

— Мисля, че това, което имаш предвид, е нещо като разговор между умове — рече той. — Над туй са разсъждавали стотици години, като са го наричали с един куп различни имена, едно от които е телепатия. Само че всяка проверка, която сме успявали да направим, показва, че телепатията в най-добрия случай е случаен феномен на несъзнаващия ум и че няма начин човек да бъде сигурен, че ще може да я използва, когато пожелае. Повечето хора изобщо никога не я изпитват.

— Но тя би трябвало да е възможна — каза Хал. — Не е ли тъй?

— Ако е възможна, тогава вероятно ти си прав — Между веждите на младия екзотик за секунда се образува една умислена бръчка. Сетне тя изчезна и той отново се усмихна на Хал. — … Вероятно!

Загърбиха мравуняка и продължиха да разглеждат други неща в имението. По-късно Хал дочу как младият екзотик говори насаме с Уолтър.

— Много е умен, нали? — рече посетителят.

Отговорът на Уолтър беше прекалено тих, за да не може Хал да го долови. Но Хал остана очарован от похвалата, която се съдържаше в последните думи на младия екзотик — похвала, каквато никой от тримата му възпитатели никога досега не бе поискал да изкаже. Но като си припомни това сега, усети с още по-голяма сила, отколкото навремето, че тогава не толкова се бе натъкнал внезапно на въпроса, впечатлил младия екзотик, колкото го беше открил нейде в някаква непозната му част от самия него. Сега отново завладян от него след всички тия изминали години, Хал остави своя сън за някогашния гост и се върна към осъзнатостта на килията.

Идеята му съставляваше част от цялото, довело го до настоящия момент. Освен това, помисли си той със своя вихрено препускащ ум, тя беше част от един от ония инструменти за проумяване, които току-що си бе представил, че могат да бъдат изковани, когато свърже предната и задната част на своя ум. Хал се постара да доразвие тази идея, опитвайки се да досегне със съзнанието си други познания и усещания отвъд мембраната, неща, които долавяше, че се намират там, ала все още не можеше да види ясно. Само че те продължаваха да му убягват. Отново му хрумна, че тези скрити елементи може би са от едно време, по-далечно от онова, което съзнателната му памет познаваше. Това време може би лежеше забулено донякъде от мрака на онази тайна за самия него, която Хал винаги беше преследвал тъй неуспешно за отговор, тайната за това кой беше той самият и откъде бе дошъл.

При тази мисъл му хрумна, че подсъзнанието би могло да знае онова, което съзнанието не знаеше. Заедно с него би трябвало да са погребани конкретни спомени отпреди времето, когато вече е бил достатъчно голям, за да наблюдава съзнателно нещата около себе си. Спомени, може би, за това какво е било на борда на старомодния куриерски космически кораб, където го бяха намерили като дете. Притвори очи и се облегна назад към студената стена на килията, изпълнен с желание съзнанието на тялото му да се отдели отново от него и да се помъчи да стигне до видение за миналото отпреди времето, което си спомняше…

Само че картината, която най-накрая успя да извика на живот — полусън, полухипнотична халюцинация, беше разочароващо ограничена. Успя да види нещо, което очевидно приличаше на стая, но по-голямата част от тази стая беше потънала в сенки или не беше на фокус. Част от нея — едно пилотско кресло и десетина постоянно светещи лампички на някакъв панел малко извън неговия досег — се открояваше рязко на фокус, сякаш я виждаше през ненакърненото свежо внимание на много малкото дете. Останалото обаче беше далеч или размазано дотам, че не можеше да се разпознае. Очевидно, помисли си той, съм гледал помещението, което е съчетавало функциите на основна кабина и контролно помещение на кораба, където са ме намерили. Извън този факт обаче Хал обаче не можеше да стигне до никакво логично умозаключение, което да му помогне да отговори на въртящите се в ума му въпроси. Нямаше и намек за някакъв конкретен момент, през който той може би беше гледал това, и никаква следа от други хора в запаметения обхват на неговото полезрение.

У него се пробуди рязко разочарование, което го докара почти до гняв. Доколкото си спомняше, през целия си живот беше мечтал и жадувал да открие нещо за своя произход. Въобразяваше си хиляди причудливи истории за това кой би могъл да бъде и откъде би могло да е дошъл. Сега изглеждаше едва ли не, че преднамерено са му попречили да стигне до това откритие точно когато почти се докосваше до него. В безсилието си, той насочи ума си към най-скритите кътчета на своето подсъзнание с яростта на човек, който тича по празни коридори и тропа поред на неоткликващите врати. Докато най-накрая си пробива път през една такава врата, за да се озове на място, където след малко ще се окаже пред преграда, чието съществуване не е очаквал.

Неговото въображение му я обрисува като масивна кръгла метална врата, подобна на врата в гробница. Това беше някаква неестествена преграда, която изобщо не криеше факта, че е била поставена там от някой, който е бил толкова изкусен, отколкото беше самият той в настоящия момент, че нямаше никаква надежда да я принуди да се отвори. Преградата стоеше и му предаваше едно мълчаливо, непреклонно послание от факта на самото му съществуване.

Аз ще се отворя, когато ти вече няма да се нуждаеш от онова, което крия.

Сама по себе си тя олицетворяваше едно поражение. Същевременно обаче тя потвърждаваше онова, което често пъти беше подозирал, и това потвърждение превръщаше сблъсъка не в поражение, а в победа. Самото съществуване на преградата му даваше най-накрая доказателство, че той е, както и винаги бе бил, нещо повече, отколкото собственото му съзнаващо „аз“ беше схващало. Освен това тя означаваше, че блокираният път не представлява нищо повече от пътя, който е бил изпробван от едно негово по-раншно „аз“ и се е оказал без изход. Това го насочваше да открие някакъв друг път към целта, която те и двамата се опитваха да стигнат. Също така в разбирането, което току-що го бе споходило в тази килия, сега се криеха и някои отскоро достъпни средства за достигане до целта.

Ето защо Хал си позволи да се върне до пълно съзнание в килията, да се върне в това изтормозено, страдащо тяло. Сега обаче с новопридобита свобода на волята и мисълта той съзнателно се захвана с изковаването на онези специални умствени оръдия, които си беше представил по-рано, когато му хрумна как съзнаващият му ум би могъл да се пресегне назад и да почерпи от подсъзнанието не само знания, но и способности. И той се захвана, докато все още се бореше да диша, със създаването на едно стихотворение, запращайки през мембраната желанието си за онова, което му беше нужно, та то да порови сред взаимоотношенията между все още неясните форми и значения складирани там.

И най-накрая търсенето му донесе тези взаимоотношения чрез рязко фокусираните, творчески образи на самото стихотворение.

АРМАГЕДОН

Да, те са просто елени.

Инстинкти нервни, снабдени с копита и рогца,

които потропват глуповато сред тия християнски борове;

пришити като скъпи кожи към шутовската шапка на зимата

и взрени неграмотно в чертата на разорания от снега асфалт,

изписана сред хълмовете от нечия изкусна в книгите ръка,

те я пресичат — право към мъжете с кървавочервени шапки.

Армагедон!

Разбира се. Заглавието и думите на стихотворението се разгоряха пред умствения му взор така, както Последната Енциклопедия беше накарала неговата поема за рицаря да светне на фона на звездите, които там сякаш заобикаляха неговата карула^[1]. Онова, което тогава откри в поетична форма, беше неустоимата вътрешна сила, която щеше да го накара да се махне от Енциклопедията към всичките тия години на Коби и настоящия момент на осъзнаване. С това стихотворение сега той беше изобразил картината на катаклизма, който човешката раса беше сътворила сама и към който сега се хвърляше подобно на пиян човек, чиято глава е прекалено замаяна, за да осъзнава последиците на стореното.

Разбира се. Армагедон, Рагнарок — можеха да го наричат както си щат, но това най-накрая им се бе стоварило на главите. Беше връхлетяло всички хора като лавина, която щом се откъсне от планината, набира скорост надолу. Сега нямаше нито един човек, който на едно или друго ниво на своите сетива да не я съзнаваше.

Там Олин му беше казал за нея грубо, но ясно. Хал си спомняше, че сред тунелите на Коби и Сост споменаваше за нея. Хилари беше говорил на Джейсън за нея, когато откарваше Джейсън и Хал на тяхната среща с отряда на Рух… и ето че само преди няколко часа Барбидж отново беше използвал термина „Армагедон“ тук, в същата тази килия.

Армагедон — последната битка. Нейната сянка падаше с такава тежест, че всички живи хора щяха да я почувстват — дори онези, които никога не бяха чували нито думата, нито идеята. Сега Хал виждаше, че всеки от тях поотделно е в състояние да почувства наближаването й, също както птиците и животните под синьото и безоблачно небе могат да усетят приближаването на бурята. Не само с мислещата обвивка на умовете си, а и с целите си същества те можеха да почувстват натрупването на чудовищни сили, които ей сега щяха да се вчепкат в бой над главите им.

И това беше схватка, чиито корени се простираха назад в праисторическите времена. Сега, след като Хал беше прозрял тяхното съществуване, беше очевидно, че през последните няколкостотин години развиващата се историческа ситуация бе задържала неизбежния, настъпващ час на конфликта само за кратко, като същевременно беше подготвила сцената за окончателния му яростен изблик.

Всичко това го имаше в алегорична форма в току-що сътвореното от него стихотворение. Щом я потърсеше вътре, виждаше представена всяка голяма група от човечеството. Ловците можеха да бъдат единствено Другите, заети единствено със своите лични грижи за кратките, временни моменти на своя индивидуален живот. Елените бяха мнозинството хора като Сост и Хилари. Сили, които те не разбираха, сега ги подтикваха да пресекат границата между безопасността и ръцете на ловците. И най-накрая имаше и такива, които стояха назад и виждаха положението такова, каквото беше, от гледната точка на читател на стихотворението или на наблюдател на описваната картина. Това бяха онези, които успяваха да видят какво ще стане и които вече се бяха посветили на това да го предотвратят. Хора като Уолтър, Малачи и Авдий, като Там, Рух и Дете-на-Бога. Като…

Без никакво предупреждение осветлението на килията и на оная малка част от коридора, която можеше да види, притъмня до почти пълен мрак. За няколко секунди през всичко около него пробягна тръпка. В същото време без да идва отнякъде, се разнесе дълбок, громолящ звук, който за кратко нарасна по сила, а сетне замря — сякаш току зад стените, които го обграждаха тук, беше минала онази масивна и бързодвижеща се лавина, която си беше представил като изображение на Армагедон.

Необяснимо беше подобен звук да стигне до ушите му тук, във вътрешността на главната квартира на милицията, в центъра на такъв град като Ахрума. После светлините отново грейнаха с пълна сила.

Той зачака да му се предложи някакво обяснение, като например тропот от приближаващи бягащи стъпки или размазани от коридора отгласи на високи гласове. Нищо обаче не прозвуча. Никой не дойде.