Гордън Диксън
Световете на хаоса (10)

Девета глава

— Докарай камиона, ей между тия две големи дървета. Бавно — рече Хал. Шофьорът до него седеше пред командното табло на машината, а цевта на огнестрелния пистолет на Хал се опираше в ребрата му. Зад тях отпуснали длани в скутовете си другите трима милиционери седяха от едната страна на каросерията, вторачили се в малкия тъмен кръг от дулото на конусната му пушка, която бе насочена към тях над облегалката на Халовата седалка. Като се изключи фактът, че Хал трябваше да разпределя вниманието си между пътя, по който насочваше шофьора, самия шофьор и тия тримата отзад, положението беше почти удовлетворително.

— Малко по-нататък… — рече Хал. — Тук!

Бяха се озовали в местността, където се намираха магаретата, които той не беше откарал до уговореното място.

— Ей там — поясни той на шофьора и рязко се изкашля. — Оная купчина, дето е покрита с брезент. Закарай камиона до нея, обърни и отвори задните врати. Ще товарим.

Шофьорът завъртя кормилната ръчка и занатиска бутоните на таблото. Дюзите на камиона замлъкнаха и машината легна на земята. Хал подбра пред себе си шофьора и останалите през отворените задни врати на земята към купчината експлозивни материали.

— Така-а — каза той. — Всички вие — да, и ти, шофьорът, също — почвайте да товарите всичко от тази купчина в камиона.

Под неговия прицел, на четиримата им трябваха само двадесет минути, за да натоварят това, за което на Хал му бе отнело няколко часа да разтовари, подреди на куп и да покрие, а също така и да защити от дъжда. Щом вкараха всичко в камиона, той накара своите пленници да отвържат останалите магарета и да ги прогонят с викове извън поляната. След като прогониха и последното добиче, Хал ги върна обратно в камиона. Остави ги да стоят на земята до отворените задни врати, качи се сам вътре и мина напред към шофьорската седалка.

Настани се на нея и подпря конусната си пушка на облегалката, насочена към тях.

— Сега, шофьор — нареди Хал, — искам твоята униформа — включително шапката и ботите. Събличай я.

Шофьорът го погледна мрачно и бавно започна да се съблича.

— Добре — рече Хал, когато онзи привърши. — Хвърли го тук — чак до мен. Така. Хайде, вие останалите, свалете си ботите и ги хвърлете отзад в камиона.

Те се облещиха в него.

— Ботите — повтори Хал, като измести дулото на пушката си отляво надясно по редицата им. — Събувайте се!

Те бавно захванаха да изуват обувките си. След като и последната бота падна шумно на металния под на камиона, Хал повторно замахна с пушката си.

— Връщайте се назад по поляната, докато не ви кажа да спрете.

Те се раздвижиха, повдигайки внимателно незащитените си нозе високо над камъните, пазейки се от острите клонки и иглолистните растения.

— Това стига! — викна Хал, когато четиримата се отдалечиха на двайсетина метра. — Сега стойте тук, докато не потегля. После можете сами да се доберете до шосето или да изчакате за помощ, или да тръгнете да я откриете.

Той завъртя контактния ключ и вдигна машината на въздушната тяга.

— Не можеш да ни оставиш тук така! — изкрещя шофьорът. — Не можеш…

Останалите му думи бяха заглушени от звука на дюзите, тъй като Хал потегли. Той наблюдава четиримата на екрана на камиона, докато дърветата и храстите не ги скриха от погледа му. После затвори задните врати на машината и потегли с максималната възможна безопасна скорост към шосето.

Тъй като бяха без обувки и трябваше внимателно да избират къде да стъпват и тъй като единствен шофьорът знаеше пътя от снабдителния пункт дотам, за да се върнат обратно на шосето, на четиримата щяха да им трябват поне два часа при най-голямата скорост, която можеха да развият през гората. А след това тепърва щеше да им се наложи да избират дали да се опитат да вървят с онова, което щеше да остане от чорапите им, тридесет или четиридесет километра по шосето до мястото, където то пресичаше един по-натоварен път, или да открият обратния път до снабдителния пункт и да изчакат там, докато им дойдат на помощ.

След два часа щеше да се стъмни и краката им щяха да са много ожулени. Почти сигурно щяха да предпочетат да чакат при снабдителния пункт. Във всички случаи щяха да минат няколко часа, след като се мръкне, преди да закъснеят достатъчно, та в машинния парк, към който се числеше камионът, да забележат това закъснение. В добавка първото предположение щеше да бъде, че поради някакъв инцидент или нарочно те просто са се забавили и ще пристигнат сутринта. Вероятно щеше да мине половината сутрин от следващия ден, преди да направят някакви опити да проверят за тях. Междувременно, тъй като Барбидж щеше да мисли, че този пункт вече е изоставен, едва ли някой от преследвачите щеше да се мерне там.

Така че, преди следващия ден никой нямаше да разбере, че камионът е попаднал в ръцете на Хал. Той разполагаше с поне десет часа за шофиране, като единственият му проблем щеше да бъде да избягва обичайната проверка на документите или въпроса защо се намира на пътя с милиционерски камион.

Точно преди да свърне по шосето, Хал спря, за да смени дрехите си с милиционерската униформа. Шофьорът беше хем висок, хем дебел, така че куртката малко му стягаше в раменете, макар че панталоните се халтавеха около кръста му. Само че дори ръстът на другия човек не се оказа достатъчен, за да осигури нужните ръкави и крачоли, така че те да не бъдат очевидно и почти смешно къси за крайниците на Хал. Въпреки това с униформата и кепето, което за късмет му бе съвсем малко по-голямо, и като седеше почти скрит в кабината на камиона, Хсл би могъл да издържи някои повърхностна проверка като милиционер.

Щом се облече, той извика с клавиатурата на контролния екран една едромащабна карта на областта между настоящото му местонахождение и Ахрума. Картата показваше, че градът се намира на малко над двеста и десет километра, като паяжината от пътища се сгъстяваше към центъра на града.

Нейде в южните предградия живееше една от местните жителки, с която отрядът на Рух трябваше да се срещне, когато най-сетне се добереше до града. Това бе жена на име Аталия Макнотън, която имаше дребен бизнес, свързан с продажба на използвано селскостопанско оборудване. Тя би следвало да може да му помогне, стига да стигнеше до нея. Щеше да му се наложи да се отърве от камиона и да скрие товара му. Тъй като още откакто бе напуснал Земята, носеше у себе си личните и кредитните си документи, щеше да се нуждае от информация как да ги използва безопасно. Единствената надежда да избяга от Блейс сега бе свързана с напускането на Хармония.

Хал знаеше, че заради Кор Тап и ремонтния завод за космически кораби Ахрума разполагаше с търговски космодрум, който бе по-голям дори от този на Крепост — града, където кракът му за пръв път стъпи на Хармония; само че ако речеше да се опита да уреди отпътуването си, без да знае къде да отиде и кого да види, когато стигне до терминала, за него всеки космодрум щеше да бъде най-опасното място.

Ако въпросната жена бе в състояние да му помогне, шансът щеше да се окаже на негова страна. Тя не би могла да има и най-беглата представа, че той се е свързал с нея без одобрението и заповедта на Рух. Може би щеше да мине седмица или повече, преди слухът за разделянето на отряда да стигне до ахрумските партизани. От друга страна, неговото име и външният му вид би следвало да са й познати, тъй като той беше един от войните под командването на Рух.

Изключи контролния екран, включи пътния часовник и като избра маршрута си към града, излезе на шосето и зави надясно.

Шофира половин час, преди да забележи какъвто и да било признак за друго движение по пътя. Вече бе минал над четиридесет километра и караше по едно двулентово шосе, което водеше горе-долу към Ахрума. За камиона товарът, които можеше да затрудни девет магарета, бе лек и машината бръмчеше с разрешената военна скорост от осемдесет километра в час. Ако нямаше някакви пречки, след три часа можеше да очаква, че ще стигне до града.

Докато караше, тъмнината го обви и тъй като околните места бяха станали по-населени, от двете страни на пътя разцъфна изкуствено осветление, което й се противопостави. Хал седеше самичък в кабината над перките, чийто наподобяващ дишане рев се намаляваше от звукоизолацията на камиона до равномерно меко сумтене, и осветлението на контролния панел меко блестеше под сякаш замъгленото предно стъкло. Вниманието му започна да намалява поради липсата на този емоционален натиск, който по-рано го бе държал нащрек. Тялото и умът му се отпуснаха и същевременно съзнанието, че има треска, главоболието и умората, които го налитаха като вампири, взеха да стават все по-остри и по-остри.

За пръв път Хал беше в състояние да измери дълбочината на собственото си изтощение и болест и онова, което откри, го стресна. От момента, в който се разделеше с Аталия Макнотън, до мига, в които се озовеше в безопасност на борда на кораба, който щеше да го откара на някой друг свят, той трябваше да бъде съвършено бдителен и да разполага с кажи-речи цялата си сила. Партизаните в Ахрума можеше и да не разберат, че е напуснал отряда, ала Хал имаше на разположение не повече от дванадесет часа, преди местната милиция да узнае това, Все пак той съзнателно се беше държал със своите пленници така, че да им стане ясно, че отвличането на техния камион е самостоятелна акция.

Може би щеше да е по-разумно, преди да си опита късмета на космодрума, да види дали Аталия ще успее да му осигури няколко часа безопасен сън в нейното жилище. Поне до сутринта той щеше да бъде в относителна безопасност. От друга страна, ако успееше да използва същите тези последни нощни часове, за да стигне до космодрума и да си купи билет, без до го заподозрат, вероятно щеше да ги оползотвори по-добре. На борда на някой междузвезден кораб би могъл да спи, колкото му се ще.

Умът и тялото му натежаха много. Налагаше се да напряга очите си, за да ги фокусира върху излъсканата лента на шосето, което сякаш се разстилаше безкрайно пред фаровете му. Още веднъж обмисли дали да задейства онзи свой рефлекс, който му позволяваше да се самоизцежда, и още веднъж се отказа от това. Щеше да е лесно и изкусително да го направи, ала в крайна сметка Хал щеше да пропилее много енергия, а неговата бързо се изчерпваше. Включи повторно контролния екран и проучи плетеницата от пътища, която се простираше пред него до края на града. Бързо поглъщаше километрите по празното шосе, ала този вид пътуване бе към края си. Наближаваше времето, когато щеше да му се наложи да си намира пътя през покрайнините на града само по картата и крайпътните надписи чак до вратата на Аталия. Не можеше да си позволи, когато е толкова близо до целта, да спира и да моли да го упъти някой, който по-късно би могъл да го идентифицира.

Нощта се превърна в непрестанно размазано петно от слабо осветени кръстовища и улични табели. Хал си намери известно убежище, като се съсредоточи в пътя пред себе си — тъй както бе направил няколко дни по-рано, когато му бе нужно да разсъждава ефективно, за да стигне до някакво решение през мъглата от болестта и умората, и погледът му донякъде се проясни. Рефлексите му се забавиха и той съответно подкара по-бавно камиона, като зашофира толкова предпазливо, колкото можеше, така че да не привлече нечие внимание към един военен шофьор, който като че ли се движи неестествено предпазливо. Времето, от което бе имал предостатъчно, започна да се изчерпва. Той провери пътния часовник и видя, че шофира вече близо шест часа. Светещите цифри на часовника, който гледаше, придобиха само академично значение. От субективна гледна точка времето в кабината му се виждаше хем безкрайно, хем само няколко минути.

Най-накрая се усети, че шофира машината по един тесен път от обгорена до стопилка земя, който минаваше през пущинака на някакво тъмно предградие — наполовината от малки ферми, наполовината от паянтови вилички или неголеми работилници. В сградите, които отминаваше, нямаше никаква светлина, докато камионът не стигна до нещо като изоставен склад със забележително висока и наглед нова телена ограда и невидима за окото обширна ивица земя зад нея. Единият ъглов прозорец на зданието светеше.

Хал спря камиона и вдървено излезе от него. Отиде до затворените и заключени порти на оградата и погледна оттатък. На осветения прозорец нямаше перде, ала разстоянието дотам бе прекалено голямо, за да забележи дали вътре има някой. Огледа портите за някакво съобщително средство или звънец, за да оповести за пристигането си, ала не намери нищо.

Докато стоеше, се чу ръмжене и лай и два тъмни кучешки силуета се впуснаха откъм вътрешната страна на портите, като вдигнаха насреща му див шум. Хал се ококори. На Хармония кучетата, също като конете, обикновено не можеха да се размножават, особено пък ако бяха толкова големи. Изглеждаше по-вероятно такава двойка да е отгледана от епруветъчни ембриони на земни животни, докарани тук с космически кораб, а подобна покупка представляваше прекалено голям разход за толкова малко и бедно на вид предприятие, каквото изглеждаше това тук. Хал зачака. Може би лаят щеше да привлече вниманието на някой отвътре.

Никой обаче не дойде, а времето — неговото време, което сега бе също тъй ограничено, както и силата му, — изтичаше. Той обмисли дали да не се върне в камиона и просто да не го вкара през затворените порти. Това обаче едва ли би била подходящата увертюра към един призив за симпатия и помощ от страна на Аталия Макнотън, ако разбира се, това наистина беше нейният адрес. Вместо това Хал седна със скръстени крака от тази страна на портите и захвана да напява на кучетата с мек, треперлив фалцет.

Известно време кучетата продължаваха яростно да лаят. После в шума, който вдигаха, се появиха интервали и гръмогласният им лай позатихна, като се изпъстри с изскимтявания. Накрая те напълно замлъкнаха.

Хал продължи да напява, сякаш те изобщо не се намираха там.

Кучетата взеха да скимтят по-начесто и неспокойно зашариха напред-назад. Първо едното, а сетне и другото приседна на задните си лапи. След няколко минути едното повдигна муцуна към все още тъмното небе и леко простена. Стенанието се удължи и засили, като премина във вой с цяло гърло. След секунда и другото куче също повдигна муцуната си и леко зави.

Хал продължаваше да напява.

Воят на кучетата набираше сила. Скоро те започнаха да нагаждат гласовете си по неговия почти в хармония, все тъй седнали от другата страна на портите. Времето течеше и изведнъж в тъмната предна страна на сградата близо до прозореца се открехна процеп, от който към оградата като ветрило се разпръсна бяла фотохимична светлина. Кучетата замлъкнаха.

Нечия тъмна фигура в панталони засенчи новопоявилия се блестящ отвор и тръгна през двора към вратата, носейки фенерче в едната ръка и нещо късо и дебело в другата. Когато наближи, светлината се насочи към лицето на Хал и го заслепи. В очите му заигра само едно светло петно. Човекът приближи и спря достатъчно наблизо, така че ако прътите на портите не се препречваха между тях, Хал би могъл да го сграбчи.

— Кой си ти? — гласът бе женски, но дълбок.

Хал бавно и тежко се изправи на крака. Кучетата от другата страна на оградата също станаха, приближиха до портата и мушнаха черни носове между тръбите, облизвайки несъзнателно челюсти, като сегиз-тогиз проскимтяваха.

— Хауард Иманюелсън — отвърна той, заслушан в ехото на собствения си глас — дрезгаво и грубо в мрака, — от отряда на Рух Тамани.

Светлината се спря върху него.

— Назови пет човека, които са от този отряд — нареди гласът. — Петима освен Рух Тамани.

— Джейсън Роуи, Хайдрик Фалт, Тала, Джоралмон Трой… Еймъс Раджа.

Светлината не помръдна от очите му.

— Нито един от тия не е помощник-командирът на този отряд — обади се гласът. — Кажи му името.

— Аз съм помощник-командир съвместно с Хайдрик Фалт — рече Хал. — Двамата заедно изпълняваме тази длъжност. Джеймс Дете-на-Бога е мъртъв.

За кратък миг светлината остана неподвижна. После се отмести от него към камиона, оставяйки го с разширени зеници в мрака.

— А това? — обади се гласът след малко с все същия тон.

— Това е нещо, за което ми трябва твоята помощ — отвърна Хал. — Трябва да се отървем от камиона. Товарът му е друго нещо. Виждаш ли…

— Остави — отсреща се чу звук от отключване на портите. — Вкарай го вътре.

Хал се извърна и докато очите му се приспособяваха към тъмнината, намери криво-ляво пътя към кабината на камиона и се качи вътре зад пулта за управление. Без да включва повторно фаровете, той мина през вече отворените порти и спря току пред постройката. Когато отново слезе от кабината, двете кучета нерешително го приближиха, душейки крачолите и чатала на панталоните му.

— Назад — обади се гласът и двете животни леко се отдръпнаха. — Влез вътре, за да те огледам по-добре.

Вътре зрението му постепенно се приспособи към ярко осветеното помещение зад прозореца, което изглежда представляваше наполовина канцелария, наполовина жилищна стая — безукорно подредено, ала някак си без онова усещане, че не можеш да си позволиш да пипнеш каквото и да било, което често съпровожда подобна спретнатост. Двамата стояха и се изучаваха един друг. Тя бе в средата на тридесетте, а може би и доста по-възрастна, с изправена стойка, широки рамене, хубаво лице с широки кости, тежка чуплива и късо подстригана коса, която бе толкова тъмнокафява, че изглеждаше почти черна. Кожата под тази тъмна коса изглеждаше като мляко и напомни на Хал за едно лице от камея за пръстен, в което някога, когато бе много млад, се беше влюбил. Очите й също бяха кафяви и широко поставени, устата — широка и с тънки устни. Въпреки че двете почти в нищо друго не си приличаха, тя притежаваше почти същия унищожително прям поглед, който Хал бе забелязал у Рух, ала за разлика от Рух предизвикателството в нейното присъствие беше почти изцяло физическо.

— Ти си болен — каза тя, след като го проучи. — Седни.

Той се огледа, видя зад себе си един тапициран стол и тежко се отпусна на него.

— Казваш, че Джеймс е мъртъв? — тя все още стоеше надвесена над него.

Хал кимна.

— От близо седмица и половина милицията ни преследва по петите — отговори той, — и всички хванахме някаква белодробна болест. Джеймс стигна дотам да не може да продължи с нас. Той настоя да предприеме еднолични ариергардни действия, за да даде на отряда време да промени посоката си на движение. Аз му помогнах да заеме позиция…

На ум му дойдоха думите, които Дете-на-Бога му бе казал да предаде на Рух и на отряда, и Хал ги повтори пред жената.

Тя остана права близо минута, след като той привърши, без да каже нищо. Очите й бяха потъмнели, при все че изражението й не се бе променило с нищо друго.

— Аз го обичах — рече тя най-накрая.

— Рух също — каза Хал.

— Рух му беше като внучка — отвърна жената. — Аз го обичах.

Тъмнината в очите й изчезна.

— Ти ли си Аталия Макнотън? — запита Хал.

— Да — тя се взря през прозореца. — Какво има в камиона?

— Торби изкуствен тор и други материали за взрива, който Рух планира да използва, за да саботира Кор Тап. Можеш ли да ги скриеш?

— Не тук — отговори тя, — но мога да намеря място.

— Камионът трябва да изчезне — рече той. — Можеш ли…

Тя сухо се изсмя. Смехът беше дълбок, също като гласа.

— Това е по-лесно. Металните му части могат да се нарежат и да се продадат на парче. Останалото може да се изгори — погледът й пак се спря върху него. — А ти какво ще правиш?

— Аз трябва да се махна от планетата — каза Хал. — Имам кредитни ваучери и документи за самоличност — всичко, което е нужно. Просто ми трябва някой да ми каже как да си купя пропуск на тукашния космодрум.

— Истински ваучери? Истински документи?

— Истински ваучери. Документите също са истински — просто едно време са принадлежали на друг човек.

— Дай да ги видя.

Хал бръкна във вътрешния джоб на куртката си и извади дългия, сгънат надлъж пътнически портфейл, заедно с неговото съдържание. Аталия почти грубо го взе от ръката му и започна да прелиства документите.

— Добре — рече. — Тук няма нищо, което да те свързва с някого от Ахрума. Никой чиновник ли не ги е виждал, откакто си напуснал Крепост?

— Никой — отговори Хал.

— Още по-добре — и тя му върна документите. — Аз лично нищо не мога да направя за теб, но ще те изпратя при човек, от когото вероятно — забележи, вероятно е безопасно да купиш пропуск. Не е толкова безопасно обаче да му довериш какво си правил, след като си отишъл при Рух.

— Разбирам — той пак пъхна портфейла във вътрешния си джоб. — Мога ли да се свържа с него по туй време?

Тя го изгледа толкова откровено, че беше почти брутално.

— Би могъл — отговори. — Само че ти си на няколко крачки от припадъка. Изчакай до сутринта. Междувременно аз мога да ти дам някои неща, които да потиснат тая инфекция и да ти осигурят сън.

— Никакво приспивателно… — думите излетяха като забравена реакция от годините, прекарани под напътствията на Уолтър Наставника. — Какъв вид медикамент имаш предвид за инфекцията?

— Само имуностимуланти — рече тя. — Не се безпокой. Нищо, което да направи нещо повече от това да предизвика производството на антитела.

Тя се полуизвърна да излезе, но сетне пак застана с лице към него.

— Какво направи на моите кучета? — запита тя.

Той смръщи вежда — беше едва ли не прекалено изтощен, за да мисли.

— Нищо… Искам да кажа, че не знам — отговори Хал. — Просто им говорих. Можеш да го направиш с всяко животно, ако действително го мислиш. Трябва само да започнеш да издаваш с устата си такива звуци, които приличат на техните, като се съсредоточаваш върху значението на онова, което искаш да им кажеш. Аз просто се опитах да им кажа, че не съм враг.

— Можеш ли да го правиш с хора?

— Не, това не става с хора — той успя да изцеди една лека усмивка от своето изтощение и след секунда добави: — За съжаление.

— Да, за съжаление — потвърди Аталия. Сетне се извърна. — Стой тук. Аз ще ти уредя нещата.