Гордън Диксън
Световете на хаоса (12)

Единадесета глава

Когато се свести, Хал усети, че лежи по гръб върху някаква равна, твърда и студена повърхност, която леко вибрираше. Секунда по-късно разпозна ниския равномерен звук от напорните витла на камион, слушан отвътре на машината. Краката и ръцете го боляха и той се опита да ги размърда, само че те бяха вързани. Глезените, коленете и китките му бяха здраво стегнати едни към други. За момент той хвърли всички сили срещу това, което ги приковаваше на място, ала изобщо не можа да шавне. После пак се хлъзна в несвяст.

Когато дойде в съзнание за втори път, все още лежеше по гръб, ала повърхността под него беше по-мека и неподвижна. Звукът на витлата също беше изчезнал. Ярката светлина, която блестеше в очите му, бавно се спускаше надолу.

— Така е по-добре — каза един незабравим, резониращ глас, който Хал разпозна. — Сега свалете тия връзки от него и го изправете да седне.

Невероятно грижливи пръсти отстраниха онова, което свързваше неговите китки, колене и глезени. Нечии ръце му помогнаха да седне и подложиха зад гърба му нещо, за да го държи изправен. Усети, че нещо го убоде в лявата ръка и това го стресна, ала не чак дотам, та да се издаде, че отново е на себе си. След по-малко от минута обаче през цялото му тяло се разляха топлина, енергия и благословено освобождаване от болката и неудобството.

Заедно с това Хал схвана колко смехотворно е да се преструва, че не е в съзнание. Отвори очи и видя малка стая с голи стени, обзаведена като затворническа килия, и двама милиционери, застанали колкото е възможно по-далеч от тясната повърхност на леглото, където лежеше той. Видя също така и Блейс Аренс, който стоеше — висок и надвесил се отстрани над него.

— Е, Хал — рече меко Блейс, — най-накрая имаме възможност да поговорим. Ако се беше идентифицирал тогава в Крепост, отдавна можехме да се разберем.

Хал не отговори. Сега беше очи в очи с Другия. В него отново се надигна онова усещане за хладна решимост, което го беше овладяло преди близо четири години, когато се изправи пред факта, че вече не се намира на Последната Енциклопедия. Хал лежеше неподвижно и проучваше Блейс така, както Малачи го беше учил да прави с един противник, като изчакваше информация, въз основа на която да действа.

Блейс седеше на една платформа до леглото му, чиято повърхност на усет приличаше на болнично легло, покрито само с не особено дебел дюшек. Когато Блейс бе тръгнал да сяда, там нямаше никаква платформа, а и той нито беше дал заповед, нито знак, който Хал да забележи. Въпреки това, когато тапицираната платформа беше потрябвала на Блейс, тя се бе оказала на място.

— Редно е да ти кажа как се чувствам заради смъртта на твоите възпитатели — начена високият мъж. — Зная, че в момента не ми се доверяваш достатъчно, за да ми повярваш. Все пак би трябвало да чуеш, че никога и по никое време не съм имал каквото и да било намерение да нараня когото и да било в твоя дом. Ако имаше някакъв начин да прекратя онова, което се случи там, щях да го сторя.

Той поспря, ала Хал не каза нищо. Блейс се поусмихна тъжно.

— Нали знаеш, че аз съм донякъде екзотик — продължи той. — Аз не само не одобрявам убийството, но и не обичам каквото и да било насилие. Не мисля, че дори при нормални обстоятелства то може да бъде извинено по някакъв начин. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че от тримата, които него ден бяха на терасата, имаше само един, който бе в състояние да ме изненада достатъчно, за да ме накара да изгубя контрола над положението за достатъчно дълго време, така че те да бъдат убити?

Той отново млъкна и Хал отново не продума и дума.

— Този човек — каза Блейс, — направи единственото нещо, което можеше да ме предизвика. Това беше твоят възпитател Уолтър и фактът, че той ме нападна физически — единственото действие, което аз съвършено не можех да предвидя. И то бе единственото, което беше в състояние да ми попречи да спра моите телохранители навреме.

— Телохранители? — запита Хал. Гласът му бе така слаб и дрезгав, че той с мъка го позна.

— Съжалявам — отвърна Блейс. — Сигурен съм, че ти мислиш за тях по друг начин. Само че каквото и да си мислиш, тяхното основно задължение там този ден беше само да ме защитават.

— От трима старци — подметна Хал.

— Дори от трима старци — отговори Блейс. — А и те не бяха за пренебрегване, именно тия трима старци. Те ликвидираха трима от четиримата ми телохранители, преди да бъдат спрени.

— Убити — каза Хал.

Блейс леко сведе глава.

— Убити — повтори той. — Усмъртени, ако желаеш да използвам тази дума. Всичко, за което те моля, е да приемеш, че аз можех и щях да предотвратя случилото се, ако Уолтър не бе направил единственото нещо, което бе в състояние да разруши моя контрол над хората ми за онези една-две секунди, които се оказаха достатъчни, за да стане всичко това.

Хал отведе поглед от него към тавана. Последва минута мълчание.

— От онзи миг, в който си стъпил на наша земя — уморено рече Хал, — отговорността е била изцяло твоя.

Лекарството, което му бяха дали, правеше болката и неуюта поносими, ала той все още се усещаше невероятно изтощен. Макар да бяха намалени, лампите отгоре силно бодяха очите му. Той пак притвори клепачи и чу гласът на Блейс над себе си, ала насочен надругаде.

— Намалете още това осветление. Така е добре. Оставете го тъй. Докато Хал Мейн е в тази стая, не искам да усилвате или да намалявате осветлението, освен ако той не го пожелае.

Хал отново отвори очи. Сега килията беше приятно затъмнена, но пък в полумрака Блейс изглеждаше, макар и седнал, още по-висок и заплашителен. По някакъв начин треската и лекарството в тялото на Хал правеха Другия да се издига над него нейде в безкрайността.

— Имаш право, разбира се — отбеляза Блейс. — И въпреки това бих искал да се опиташ да разбереш моята гледна точка.

— Това ли е всичко, което искаш? — запита Хал.

Лицето на Блейс се сведе към него от невъобразимо високо.

— Разбира се, че не — меко отвърна Блейс. — Аз искам да те спася, но не само заради самия теб, но и като нещо, с което да компенсирам ненужната смърт на твоите възпитатели, за която все още се чувствам отговорен.

— И какво означава да ме спасиш? — Хал го погледна лежешком.

— Означава — поясни Блейс, — да ти дам шанс да живееш живота, който ти е бил отреден по рождение, но само поради факта на твоя произход.

— Като някой Друг?

— Като Хал Мейн, свободен да ползва всичките си способности.

— Като Друг — уточни Хал.

— Ти си сноб, млади приятелю — отвърна Блейс. — Сноб и то зле информиран. Лошата информираност може и да не е твоя грешка, обаче снобизмът е. Ти си прекалено умен, за да се преструваш, че вярваш в някакви маскирани злодеи. Ако ние бяхме просто такива, то аз самият и другите хора като мен, — щяха ли повечето от населените светове да ни позволят да поемем управлението им по тоя начин?

— Щяха, стига вие да сте били достатъчно способни да го направите.

— Ти си сноб, млади ми приятелю — отвърна Блейс. — Дори да бяхме свръхмъже и свръхжени, дори ако бяхме такива мутанти, каквито на някои хора им харесва да мислят, че сме, то ние сме толкова малко на брой, че никога не бихме могли да контролираме толкова много хора, ако те самите не бяха пожелали да ги контролираме. И ти би трябвало да си по-добре осведомен, а не да мислиш за нас като за свръхчовеци или мутанти. Ние сме просто това, което сме, както и ти самият, щастливи от генетична гледна точка комбинации от човешки способности, които са имали и предимството на известно специално обучение.

— Аз не съм като зае… — бдителността на Хал за момент беше приспана от дълбокия, топъл глас на Блейс и той бе забравил омразата си към него. Сега тя се върна с удвоена сила и от идеята, че двамата с Блейс си приличат, направо му се повдигна.

— Разбира се, че си — възрази Блейс.

Хал отмести поглед към двамата милиционери, които стояха зад Блейс. Най-накрая очите му се бяха нагодили към светлината, така че сега Хал видя, че единият е офицер. Като фокусира поглед върху лицето над знаците на яката, той разпозна Барбидж.

— Точно така, Хал — каза Блейс, като хвърли поглед пред рамо. — Нали познаваш капитана? Това е Еймит Барбидж, който ще отговаря за теб, докато се намираш тук. Еймит — запомни, че аз специално се интересувам от Хал. Ти и твоите хора ще трябва да забравите, че той някога е имал връзка с един от отрядите. Нищо няма да му правиш — по никакви причини и при никакви обстоятелства. Разбра ли ме, Еймит?

— Разбрах, Велики Учителю — отговори Барбидж. Докато говореше, той беше втренчил неотстъпно взор в Хал.

— Добре — рече Блейс. — Сега искам да прекратите наблюдението на тази килия, докато не ви извикам, за да ме пуснете да изляза. Ако обичате, оставете ни, и двамата, и изчакайте в коридора, така че двамата с Хал да можем да поговорим насаме.

Подофицерът до Барбидж се размърда, пристъпи с половин крачка напред и отвори уста. Без да измества очи от Хал, Барбидж постави длан върху черния ръкав на другия. Онзи се овладя и застана неподвижно, без да каже нищо.

— Не се безпокойте — рече Блейс. — Аз съм в съвършена безопасност. Хайде, вървете.

Двамата излязоха. Вратата на килията се затвори.

— Виж какво — подхвана Блейс, като пак се извърна към Хал, — те това всъщност не го проумяват, а и не е честно да очакваме да го проумеят. Според тях щом някой друг човек ти се изпречи на пътя, най-разумното е да го премахнеш. Идеята, че ние двамата с теб сме относително маловажни сами по себе си, но имаме значение като приложни точки на страхотни сили, и се намираме в положение, при което тези сили имат значение… е, това е нещо, което надхвърля възможностите им да го проумеят. Ние двамата с теб обаче би следвало да разбираме подобни неща — а и да се разбираме един друг.

— Не — каза Хал. Искаше да каже много повече, ала усилието изведнъж се оказа непосилно и той приключи с това, че просто повтори думата. — Не.

— Да — заяви Блейс, гледайки го отвисоко. — Да. Опасявам се, че по този въпрос ще се наложи да настоявам. Рано или късно ти ще трябва да видиш нещата в истинската им форма и за теб самия е по-добре това да стане сега, а не по-късно.

Хал лежеше неподвижно, втренчил се повторно в тавана отгоре наместо в лицето на Блейс. Гласът на високия мъж отекна в ушите му като някакъв меко звучащ фагот.

— В светлината на жестоката действителност всички практични действия са въпрос на необходимост — каза Блейс. — Нещата, които ние — така наричаните Други хора — правим, са продиктувани от онова, което представляваме, и от положението, в което сме се озовали. А това положение е да бъдем единици сред буквално милиони обикновени хора и да имаме властта да превърнем живота си в тази ситуация или в рай, или в ад. Или едното, или другото — и само толкова. Тъй като никой от нас не може да избяга от избора, ако не изберем рая, неизбежно се озоваваме в ада.

— Не ти вярвам — обади се Хал. — Няма никаква причина нещата да стоят така.

— О, има, приятелю — меко възрази Блейс. — Такава причина има. Като оставим настрани нашите индивидуални дарби, нашето обучение и това, че се подкрепяме взаимно, ние сме също толкова човеци, колкото и милионите около нас. Ако нямаме приятели и средства, ние ще гладуваме като всеки друг. Нашите кости също могат да се трошат, а ние — да се разболеем също тъй лесно, като обикновените смъртни. Ако ни убият, умираме също тъй услужливо. Ако се грижим за себе си, можем да живеем няколко години повече от средното, но не много повече. Имаме същите нормални, човешки емоционални нужди — от любов, от компанията на някой, който може да мисли и да говори собствения ни език. Ала ако решим да пренебрегнем отликите си и да се самооформим тъй, че да отговаряме на посредствените модели на околните, можем да прекараме по мизерен начин целия си живот и вероятно — не, почти сигурно! — не ще имаме късмета да срещнем дори и едно-едничко друго същество като нас. Никой от нас не е избрал да бъде това, което е — само че ние сме такива, каквито сме, и също като всеки друг имаме естественото човешко право да се възползваме по най-добрия начин от обстоятелствата.

— За сметка на ония милиони хора, за които говореше — каза Хал.

— И що за сметка е това? — гласът на Блейс стана още по-дълбок. — Сметката за един Друг, която се носи от един милион обикновени човеци, представлява лек товар за всеки обикновен човек. Но хайде да погледнем от обратната страна. Как мислиш, какво ще струва на някой Друг, който опитвайки се само да се нагоди към човешките маси около него, приеме да води живот на изолация и самота, като всеки ден да понася чуждите предразсъдъци и останалите не го разбират? След като в същото време неговата уникална мощ и дарба позволява на същите тези индивиди, които странят от него, да събират плодовете от неговия труд? Има ли някаква справедливост в това? Прегледай хилядите страници история за интелектуалните гиганти — мъже и жени, — които са движили цивилизацията напред, като в същото време са се борили да оцелеят сред незначителни хорица, които инстинктивно са се бояли от тях и не са им вярвали. Гиганти, които всеки ден са превивали гръб, за да прикриват своите отлики и да не предизвикат ирационалните страхове на дребосъците около тях. От памтивека насам е опасно да бъдеш човек, но да си различен; всъщност това е избор между мнозината, които с лекота биха могли да носят на общите си рамене един човек, и онзи единствен човек, който е принуден да мъкне тия мнозина сам-самичък — наистина със своята далеч по-голяма сила, ала все пак прегърбен под непропорционално по-големия товар. Коя от тези две възможности ни дава по-честен избор?

Под съвместното действие на треската и лекарството главата на Хал бе странно замаяна. Мисловният образ на изгърбил се гигант оформи в ума му гротескна картина.

— Защо пък да превиват гръб? — запита той.

— Защо да превиват гръб? — лицето на Блейс се усмихна нейде високо над него. — Попитай себе си. На колко години си сега?

— На двайсет — отговори Хал.

— На двайсет! И все още задаваш тоя въпрос? Не почна ли заедно с възмъжаването си да изпитваш някаква изолираност, отдалеченост от всички тия, които те заобикаляха? Напоследък не се ли виждаш все по-често и по-често принуден да поемаш нещата в свои ръце — да вземаш решения не само за себе си, но и за онези, които не са способни да ги вземат за самите себе си? Тихомълком, но неотвратимо да се нагърбваш с отговорности, като правиш онова, което ти единствен осъзнаваш, че трябва да се направи за благото на всички?

Той млъкна за кратко.

— Мисля, че знаеш за какво говоря — продължи Блейс след минута мълчание. — Отначало само се опитваш да им обясниш какво следва да се направи, защото просто не си в състояние да повярваш, а и не желаеш да повярваш, че те могат да бъдат така безпомощни. После малко по малко започваш да осъзнаваш факта, макар и да съумяват да вършат правилно нещата, при положение че непрестанно ги насочваш, те никога няма да проумеят достатъчно, за да извършат сами онова, което е нужно, всеки път, когато се появи такава нужда. И най-подир се изморяваш и просто поемаш нещата в свои ръце. Дори без те да го разбират, ти насочваш нещата в нужната посока и всички тези дребни човечета я следват, мислейки си, че следват естествения ход на нещата.

Блейс отново млъкна. Хал лежеше неподвижно и го наблюдаваше. Една част от ума му се бе оттеглила встрани. Той не отговори.

— Да — продължи Блейс, — ти знаеш за какво говоря. Ти вече си бил наясно и си започнал да усещаш колко широка и дълбока е тази пропаст, която те отделя от останалото човечество. Повярвай, с времето това, за което ти говоря и което сега усещаш, все повече ще се задълбочава и засилва. Опитът, който твоят по-способен ум придобива със скорост, далеч по-голяма от онази скорост, която те са в състояние да си представят, ще продължи да разширява и разширява разделящата те от тях пролука. Най-накрая сходството между теб и тях ще стане по-малко, отколкото между теб и някое по-низше животинче — куче или котка, което си обикнал. И ти горчиво ще съжаляваш за тази липса на истинска близост, но няма да можеш да направиш нищо, не ще има начин да им дадеш онова, което те никога не ще бъдат способни да схванат — не повече, отколкото би могъл да дариш маймуните със способност да се възхищават от голямото изкуство. Така че за да си спестиш болката, която те дори не подозират, че изпитваш, най-накрая прерязваш и последната емоционална връзка, която имаш с тях, и вместо нея избираш тишината, празнотата и спокойствието да бъдеш това, което си — завинаги единствен и самотен.

Той замлъкна.

— Не — каза Хал след малко. Чувстваше се незаинтересован като човек под тежка упойка. — Това не е път, по който аз мога да вървя.

— Тогава ще умреш — каза безстрастно Блейс. — В крайна сметка също като подобните на нас през миналите векове и ти ще им позволиш да те убият — просто като престанеш да полагаш ония постоянни усилия, които са необходими, за да се защитаваш от тях. И тъй ще пропилееш всичко, ще пропилееш това, което си бил и което би могъл да бъдеш.

— Което ще означава, че то е трябвало да бъде пропиляно — отвърна Хал. — Аз не мога да бъда такъв, какъвто ти казваш.

— Кой знае — рече Блейс и се изправи, а платформата отплава назад във въздуха встрани от краката му. — Но нека изчакаме още малко и ще видим. Желанието да живееш е по-силно, отколкото си мислиш.

Застана и се вгледа отвисоко в Хал.

— Казах ти — рече, — че съм донякъде екзотик. Мислиш ли, че не се съм се борил срещу знанието за това какво представлявам, когато за пръв път започнах да го осъзнавам? Мислиш ли, че не отхвърлях онова, което виждах, че съм обречен да бъда само поради факта, че съм такъв? Допускаш ли, че отначало не съм си казвал, че по-скоро бих избрал да живея като отшелник, като пустинник, отколкото да използвам моите способности по неморален начин, както си мислех за това тогава? И аз като теб бях готов да платя всяка цена, за да се спася от ужасното падение да бъда Бог за хората около мен. За мен навремето тази идея беше също така отблъскваща, както е за теб сега. Само че аз проумях, че това, което бих могъл да сторя за човечеството като един от неговите водачи и господари, не е лошо, а добро. Накрая ти също ще го проумееш.

Блейс се обърна и пристъпи към вратата на килията.

— Отворете! — викна към коридора.

— Няма никакво значение — рече той, като се извърна още веднъж назад, докато иззад залостената врата се дочуха незрими приближаващи стъпки, — какво мислиш да избереш сега. Един ден неизбежно ще прозреш глупостта на това, което направи сега, като настоя да останеш тук, в килия като тази, пазен от хора, които в сравнение с теб са малко повече от някакви опитомени животни. Нищо от това, което си причиняваш в този момент, не е наистина необходимо.

Той поспря.

— Но изборът е твой — продължи Блейс. — Прави това, което мислиш, че е редно, докато не започнеш да виждаш нещата по-ясно. А когато този миг настъпи, е достатъчно да кажеш само една дума. Кажи на пазачите си, че ще обмислиш това, което съм ти казал, и те ще те доведат при мен — на място, което ще има уют, свобода и слънчева светлина, където ще разполагаш с време да настроиш по порядъчен начин ума си. Не съществува никаква необходимост да се подлагаш на такова персонално самоизмъчване, освен в собствения ти ум. И все пак, както ти казах, ще те оставя така, докато не започнеш да виждаш нещата по-ясно.

Барбидж и подофицерът вече стояха зад вратата на килията. Отключиха и я отвориха. Блейс пристъпи напред и вратата се затвори зад гърба му. Без да се оглежда, Другият се скри от погледа на Хал и тръгна по коридора. Другите двама го последваха, така че щом звукът от стъпките им замря в далечината, Хал остана в пълна тишина.