Гордън Диксън
Световете на хаоса (7)

Шеста глава

Докато седеше на пост в студената безоблачна нощ, увит в остарелия си плащ и скрит в сенчестата гора на двайсетина метра от примигващите въгленчета от изгорелите лагерни огньове и тъмните палатки на ръководството на отряда, Хал дочу звук от кашлица. Той обаче не се извърна. През нощта Детето се бе отдалечил малко от лагера — не за да прикрие сега вече често спохождащите го пристъпи, а за да намери известно уединение, в което да ги изтърпи.

Напук на оглупяването от вцепеняващото натрупване на умора, умът на Хал работеше — бавно, но ефективно. Сега той използваше една научена от Уолтър техника на екзотиците. По същество това беше като да се чете отпечатана страница текст с лупа, където се показваше буква по буква. Очевидно трябваше да се вземе някакво решение. Тъй като не успяваха да ги заловят, Барбидж и неговите милиционерски части, с които той можеше да разполага неограничено време, се бяха спрели на тактиката да докарат отряда до такова изтощение, което в края на краищата да направи пленяването му сигурно.

Номерът на Рух с магаретата им беше да спечели достатъчно първоначална преднина пред Барбидж и милицията от втората околия, така че отрядът успя да прекоси без проблеми границата на третата околия, а там късметът или някой несговорчив местен офицер разтегли тая преднина дотолкова, че те успяха да се измъкнат и да влязат в четвърта околия. Сега вече местността, в която се намираха, се промени; тя работеше по-скоро в тяхна полза, отколкото в полза на преследвачите им.

Хълмовете се разстлаха и се превърнаха в открита, леко вълниста местност с песъчлива и камениста почва, която замени плоската и богата селскостопанска земя, останала зад гърба им. Вече не бяха сврени между низините и планините; тук планините се синееха далеч на хоризонта, а равнината се губеше към противоположната страна, където хоризонтът беше още по-далечен.

В тази земя на шубрачести дървета, храсталаци и тесни поточета лежеше и крайната им цел — град Ахрума. Той обграждаше електростанцията, изградена над Кор Тап^[1], която планираха да взривят. Тук също имаше ферми, ала те бяха бедни, пръснати тук-там, малки и се обслужваха от твърде оскъдна пътна мрежа. За милицията местността бе непригодна за преследване, обаче за отряда беше още по-трудна за оцеляване. Както бе казала Рух, без магарешките товари с наличния експлозив отрядът би могъл да се разпръсне и на практика да престане да съществува. Ала докато се държаха неотстъпчиво за тора и барута — и поради това по необходимост за самите магарета — те не бяха в състояние да се откопчат от преследващите ги войски.

По тази причина те не се осмелиха да влязат в Ахрума, както беше планирано и там да се свържат с местните си симпатизанти, за да получат помощ и да започнат да подготвят своето нападение срещу електроцентралата. Крайният резултат от това положение беше, че те продължаваха да бродят из сухите хълмове около града на разстояние, достатъчно голямо, та да не събуди у милицията подозрения за истинската им цел. Бяха намалили числеността на отряда до най-основните му компоненти — онези добичета и хора, без които нямаше начин да осъществят мисията си. Сега изтощението от това да ги преследват деня и нощя започваше да вади душата както на двуногите, така и на четириногите. Ако нещата продължаха по този начин, най-накрая Барбидж щеше да ги докара до пълна изнемога, при което те щяха да се принудят да спрат и да се бият, а това щеше да му осигури лесна победа. Уроците, които Хал беше получил навремето, му казваха, че истинският военен отговор е да нападнат милиционерския лагер нощно време с немногобройна група от отряда — хора, готови да рискуват живота си, но да нанесат такива загуби, че да лишат войниците от възможност да продължат преследването, докато не получат подкрепления под формата на хора и оборудване. Това би спечелило за отряда двадесет и четири часа, през което време останалите му членове трябваше да направят един марш на скок към покрайнините на Ахрума и да се загубят заедно с товара на своите магарета в града при своите симпатизанти.

Само че военният отговор изискваше хладнокръвно да се приеме, че известен процент от наличните хора могат да бъдат пожертвани с цел да се постигне тактическо преимущество на бойната част като цяло. В случая с отряда обаче това беше неприемливо, тъй като хората в него бяха близки като членовете на едно семейство и капитанът никога не би наредил подобна акция.

Ето защо въпросът какво да се прави го върна отново към собствените му действия. Както Барбидж, така и Рух бяха попаднали в една ситуация, където нямаше какво друго да направят, освен да изчакват тя да се развие докрай. От друга страна, Хал би следвало да е в състояние да действа. И той щеше да го стори досега, ако би имал тая възможност. До този момент обаче помътеният му от ненаваксаната навреме умора ум не бе успял да състави работоспособен план.

Звукът от кашлицата престана. След малко ушите му доловиха слабите звуци, които издаваше Детето на връщане към своята палатка. Хал стана на крака. Като подофицер се предполагаше, че той е освободен от наряд, кухненска работа и останалите обичайни задължения, за да бъде готов и нащрек за по-важните си отговорности. В действителност голяма част от времето му — както и на останалите подофицери от отряда — отиваше да замества по спешност един или друг от членовете на собствената си група. Преди време беше поел поста от един човек, когото беше наследил от Моръли и който от прекомерно изтощение беше започнал да клюма на поста си. Сега обаче мъжът, когото бе освободил, вече бе изкарал два допълнителни часа сън и бе дошло време да се върне към задълженията си. Хал стана и влезе в лагера.

Отметна встрани платнището на входа на палатката и разтърси потъналия в дълбок сън мъж.

— Мо — каза тихо Хал, за да не събуди другите трима спящи в палатката, право в ухото, което се открояваше над края на спалния чувал, — време е да се връщаш на пост.

Заспалият изръмжа, размърда се, отвори очи и уморено започна да се измъква от своя спален чувал. Хал остана при него, докато другият се въоръжи и застане на поста, а сетне тръгна да провери другите двама часови — две жени, дежурейки край лагера.

Откри ги будни и те му докладваха, че всичко е спокойно. Лагерът на милицията се намираше само на около дванадесет километра от тях и макар че една нощна атака от страна на по-тромавия и обучаван в града враг беше възможна, тя все пак бе малко вероятна. Въпреки това не се заслужаваше да рискуват. Под влиянието на един внезапен порив Хал се върна в лагера, откри палатката, където Детето спеше сам, и влезе през отвора.

Той клекна до спящия лейтенант на отряда. За момент погледна лицето му. Умората от последната седмица го бе състарила с дузина, че и повече години, а отпускането в сънния несвяст беше доиздълбало това лице като маска от бръчки и кости.

— Дете-на-Бога… — каза той тихо.

Произнесе тия думи почти беззвучно, но другият мигом се събуди и го погледна. И Хал знаеше, че вътре в спалния чувал една костелива ръка е стиснала ръкохватката на огнестрелния пистолет с отрязано дуло и го е насочила през тъканта към оня, който го бе събудил.

— Хауард? — рече Детето със също тъй тих глас, при все че наоколо нямаше никой, когото да обезпокоят.

— Дежурството ми е на приключване — каза Хал. — Бих искал да изтичам набързо и сам до лагера на милицията — просто за да видя колко уморени изглеждат те, а и ако имам шанс, да сверя нашите карти с техните. Ако пък имам истински късмет, ще докопам някоя карта, където са обозначени техните пунктове за среща и за снабдяване с припаси.

Детето лежа неподвижно още няколко секунди.

— Много добре — съгласи си той. — Можеш да вървиш веднага, щом изтече твоята смяна.

— Там е въпросът — поясни Хал. — Бих искал да тръгна веднага, за да се възползвам колкото се може повече от тъмнината, която ми остава. Мога да събудя Фалт по-рано и не мисля, че той ще възрази да застъпи на пост час или час и нещо преди своето дежурство.

Детето отново лежа неподвижен няколко секунди.

— Много добре, стига Фалт да се съгласи. Ако той има някакви възражения, върни се при мен.

— Ще се върна — рече Хал.

Той стана и излезе от палатката. Щом спусна предното платнище зад себе си, чу как вътре Детето се изкашля кратко, усетил отново дращенето в гърдите си.

Както Хал предполагаше, Фалт не възрази. Хал взе конусната си пушка и малка раница, където да сложи пистолета и ножа си, почерни ръцете и лицето си и тръгна. Час и осемнадесет минути по-късно той клечеше в мрака край брега на един ручей зад горичка от млади вариформени върби, припълзял почти на ръка разстояние от двама млади милиционери. Двамата стояха на пост край огъня в единия край на лагера — стража, която очевидно заместваше постовите, каквито Хал никога досега не бе чул милицията да поставя.

— … скоро — рече единият в момента, когато Хал се отпускаше на мястото си. За хармонийци и двамата имаха горе-долу среден ръст, черна коса и свежи лица — сигурно бяха на малко под двайсет години. — И аз ще се радвам да се приберем. Нямам голям мерак непрекъснато да си пробиваме път през гората.

— Нямаш, така ли? — в гласа на втория имаше явна подигравка. — Аз въобще нямам голям мерак за това, тъпако! От теб никога няма да стане пророк — ни млад, ни стар.

— Нито пък от теб! Все пак аз съм един от Избраниците. Докато ти не си!

— Кой казва, че не съм? И кой ти е казал, че ти си?

— Моите роднини…

— Будни ли сте? — Барбидж изведнъж се появи от другата страна на огъня: с леко приведени рамене и очи, които проблясваха на светлината на огъня като полирани обсидианови късчета. — Или си играем игричките, които са ни останали още от детството?

Вторачили се в него, двамата мълчаха.

— Отговорете ми!

— Играем си! — измърмориха двамата с приглушен глас.

— И защо не бива да си играем на игрички, докато сме на пост?

Хал обаче не изчака да чуе какво ще отговарят двамата, докато Барбидж продължаваше да им чете конско. Измъкна се назад, изправи се и се плъзна покрай лагера, докато не стигна до офицерските палатки, които се намираха на малко разстояние от огъня и лесно се познаваха по по-качествения плат и по-големите размери.

Палатките бяха шест. Хал се плъзна от мрака в околната ниска растителност към задната стена на първата палатка от редицата. С острия като бръснач връх на ножа си, той без звук направи малък разрез в тъканта, а после го разшири достатъчно, за да може да погледне вътре. Трябваше му малко време, та зрението му да се нагоди към по-плътния мрак вътре, ала щом това стана, Хал видя сгъваем стол, маса и едно незаето походно легло. Като човек, който на практика ръководеше експедицията, Барбидж беше взел — точно както предполагаше Хал — първата от поредицата офицерски палатки.

Хал тихо пропълзя около палатката и погледна към огъня. Останалите в лагера спяха дълбоко. Барбидж все още стоеше с гръб към собственото си жилище, а двамата, които той мъмреше жестоко, би следвало да са така заслепени от близкия огън, че да не могат да забележат нещо чак при палатките, дори вниманието им да не беше приковано към Барбидж.

Плавно и бързо Хал сви зад ъгъла на палатката, повдигна платнището и влезе вътре.

Нямаше никакво време да оглежда вътрешността с подробности. В четеца, който стоеше сред документите на масата, имаше една карта, но да я вземе означаваше да направи посещението си прекалено очебийно. Огледа се и до крака на леглото откри това, което очакваше — кутия за карти. Отвори я и загреба цяла шепа диапозитиви за четеца. Бързо ги отнесе до масата, извади вече диапозитива, който се намираше в четеца, и започна да проверява един по един останалите.

Откри един диапозитив с територията, на която щяха да се окажат след около три дни, извади го и го замени с първия, а останалите диапозитиви пъхна в кутията. Отвън гласът на Барбидж замлъкна. Хал пристъпи към покривалото на входа и пръстите му леко обхванаха ръкохватката на ножа.

Барбидж обаче продължаваше да стои там, вперил мълчалив поглед в другите двама до огъня. Малко по-късно той пак им заговори, а Хал за секунда се озова в гората. След минута гласът вече не се чуваше, а след още пет Хал вече бе поел бързо към отряда.

Когато се завърна, до разсъмване оставаше цял час, а като надникна в палатката на лейтенанта, Детето спеше тежко. Хал се върна в своята палатка и потърси собствения си четец на карти. Седна с кръстосани крака в тъмнината и докато Джейсън необезпокояван спеше зад гърба му, пъхна в четеца откраднатия диапозитив.

Лекото вътрешно осветление на четеца се задейства от натиска на пръста му и накара картата да се разгърне пред очите му като бяла осветена повърхност. На нея се виждаше поредица от хълмове и долинки, обрасли с храсталаци, която бе досущ като областта, в която се намираха сега. В долната част на екрана, почти хоризонтално през цялата карта преминаваше, шосе, стигащо до кръстопътя в левия десен ъгъл. Край пътя имаше три звездички с разположени до тях кодови означения.

Означенията не можеха да се разчетат, ала Хал спокойно можеше да предположи какво представляват те. Вероятно разкриваха подробности за броя на камионите и хората, които трябваше да закарат припасите до отбелязаните със звездички пунктове. Именно доставката на тия провизии позволяваше на милицията да пътува без особен багаж и компенсираше факта, че поради липса на опит самите милиционери бяха бавни и тромави в сравнение с членовете на отряда. Освен това честите срещи с превозните средства в снабдителните пунктове даваха възможност болните и контузените, както и всички, които по една или друга причина можеха да забавят преследването, да се евакуират бързо.

Хал фотографира умствено картата, извади я от четеца и я пъхна в джоба си. После отиде да потърси Фалт, за да му върне онзи извънреден час на пост, който той беше изкарал вместо него.

— Иди да поспиш, докато можеш! — възрази Фалт. — Джеймс и Рух са в достатъчно лоша форма, та да вземеш и ти да им подражаваш, като спиш по по-малко от един час на денонощие. Аз съм екстра.

— Добре — съгласи се Хал. Той изведнъж усети по неизразим начин собствената си умора и същевременно някаква замаяност. — Благодаря.

— Просто поспи — каза Фалт.

— Стига да ме събудиш веднага щом Рух стане.

— Добре.

Хал се върна в палатката. Пропълзя в спалния чувал, като само си събу обувките, свали си колана и изпразни джобовете си. После легна в тъмното, загледа се в мрачината под покрива на палатката и прехвърли ръка през очите си. Изведнъж осъзна, че челото му е горещо и у него се надигна гняв. Освен Детето още мнозина от отряда започваха да проявяват признаци за дребни инфекции, защото необлекчаваното с дни изтощение вземаше своето. Хал обаче смяташе, че той не е като другите и следва да бъде неуязвим за подобни неща. После отхвърли емоцията като безполезна. Вярно беше, че от няколко дни бе непрекъснато на крак само с къси придрямвания…

Събуди се рязко с усещането, че е бил заспал и че Фалт се е дръпнал назад и отдалече разклаща левия му крак с раницата, за да го събуди. Примигна и се събуди напълно.

— Да не би да се нахвърлих срещу хората, които ме будят? — попита Хал.

— Не се нахвърляш, но наистина се събуждаш по такъв начин, сякаш смяташ първо да замахнеш, и чак след това да си отвориш очите — отговори Фалт. — Ще намериш Рух в кухнята.

— Добре — каза Хал и се измъкна от чувала, протягайки ръка към мястото, където по-рано бе изсипал съдържанието на джобовете си. — В кухнята? Откога е станала? Два часа? Нали те помолих…

Фалт изсумтя, обърна се и излезе.

Хал приключи с преобличането и също излезе. Както му беше съобщил Фалт, Рух стоеше с чиния и вилица в ръка до издигнатата през нощта кухненска палатка и привършваше закуската си. Когато Хал я наближи, тя вдигна очи към него.

— Рано тази сутрин направих едно кратко посещение в лагера на милицията — започна той.

— Зная — отвърна Рух, като обра с вилицата своята чиния и я подаде на Тала. — Джеймс ми каза, че ти е дал разрешение. В бъдеще ще те моля да даваш малко повече разяснения защо искаш да направиш подобно разузнаване. Казах на Джеймс да го изисква от теб.

— Не бях много сигурен какво мога да открия — рече Хал. — Стана така, че имах късмет…

Той й разправи за Барбидж и двамата милиционери, които стояха на пост.

— Така че се възползвах от възможността да вляза в неговата палатка — рече Хал. — Излезе точно както подозирах. Барбидж не е като другите. Той е сериозен военен. Палатката му го издава. Все пак взех от неговата кутия една от картите.

Той й подаде своя четец заедно с нагласената вътре карта.

Рух го вдигна към окото си и натисна бутона за осветлението. Изучава картата дълго време, без да отрони и дума. Сетне го свали, извади диапозитива и подаде четеца на Хал, като пъхна картата в джоба си.

— Прилича на местността пред нас — рече тя.

Хал кимна.

— Беше подредена заедно с другите карти в неговата кутия за карти. Пресметнах, че е за след около три дни ходене.

— И каква полза мислиш, че ще имаме от това?

— Преди всичко — заобяснява Хал, — ще бъде добре да сверим нашите карти. Без да искам да обиждам местните хора, от които взехме нашите карти, но тези, с които разполагаме, са далеч по-небрежно нахвърляни и по-неточни. Причината сигурно е недостигът на редовна наблюдателна информация.

— Добре — рече тя. — Само че ние можехме да те загубим, а ти стана много ценен за нас, Хауард. Не съм убедена, че си е струвало риска.

— Хрумна ми — бавно отговори той, — че бихме могли да обмислим как да отвлечем част от припасите, които получава милицията.

Тъмните й очи го пронизаха.

— Нападението на някой от снабдителните пунктове може да ни струва от шест до десет човека. Мислиш ли, че те ще изпратят тия камиони без съответните войници и оръжия, които да ги защитават?

— Нямах предвид снабдителните пунктове — отвърна Хал. — Помислих си, че бихме могли да пленим един-единствен камион някъде по пътя, тъй като предварително знаем къде ще отидат.

Рух замълча.

— Лесно можем да открием маршрута, по който ще мине някой камион, тъй като предварително знаем крайната му цел. Старите пушки в отряда ми казаха, че обикновено им изпращат само по един камион, а не групов конвой.

— Вярно е — рече тя умислено. — Те обикновено не се безпокоят, че някой преследван отряд ще има време да слезе до шосетата. Освен това е по-лесно да изпращат един камион, щом го натоварят, вместо да се мъчат да ги събират в конвой, да разтоварват по половин дузина камиони наведнъж и да ги връщат заедно.

— Ако искаш… — Хал веднага се хвана за първата проява на интерес от нейна страна, — аз мога да разработя в подробности какво ни е нужно, за да пленим един камион, а после ти или отрядът ще решите. Почти всичко, което возят, ще ни е от полза.

Тя го погледна преценяващо.

— Колко си почивал напоследък? — запита Рух.

— Колкото всички останали.

— Кои всички останали? Джеймс?

— Колкото теб — изтърси Хал.

— Аз съм капитан на този отряд, а Джеймс е моят първи помощник. Тази нощ — натърти Рух, — ще бъдеш освободен от всички задължения, които имаш. Тази нощ ще спиш! Ако я проспиш цялата, на другия ден ще ми донесеш план за завземане на някой от камионите.

— Но според тази карта утре това завземане ще бъде вече малко възможно — възрази Хал.

— На картата са отбелязани три снабдителни пункта и всеки един е поне на един ден от другия. Ще имаш достатъчно време за планиране.

Срещу казаното нямаше никакъв разумен довод. Хал кимна и вече се извръщаше, за да получи нещо за ядене, когато умът му сякаш се взриви от внезапното разбиране на нещо, което още от мига, когато за миг бе погледнал диапозитива в палатката на Барбидж, си беше пробивало бавно път от подсъзнанието към съзнанието му.

— Рух! — извърна се той към нея. Очите й се спряха въпросително върху лицето му. — Знаех си, че нещо не е наред! Трябва веднага да сменим посоката!

— Какво има? — тя се напрегна в отговор на неговото напрежение.

— Онзи диапозитив. Знаех си, че в него има нещо, което ме тревожи. Ти току-що го каза! На него са показани снабдителните пунктове за следващите три до шест дни. Защо му е на Барбидж да урежда за шест дни напред снабдяването си по едно шосе, успоредно на което се движим в момента? Той знае, че ние никога не се движим в една и съща посока два дни поред. След шест дни можем да бъдем всякъде другаде, а не близо до това шосе, пък неговите хора да са току зад нас!

Той видя как по лицето й се появи разбиране. Тя се извърна.

— Тала! — отсече Рух. — Иди намери Джеймс. Съобщи, че продължаваме да вървим напред независимо от всичко. Милицията е изпратила части в гората пред нас, за да попаднем в клещи между тях и ония отряди, дето са след нас.