Кристин Хана
Съдбовен път (9)

Глава 7

Утрото на следващия ден беше студено и изненадващо слънчево. Докато Майлс се къпеше и обличаше за работа, Джуд бе застанала до прозореца на спалнята си, отпиваше от кафето си и се опитваше да си представи как може да подобри границите на градината си. Линиите не бяха достатъчно прави и тя не беше особено щастлива с част от разреждането. Беше много лошо, че не го бе забелязала през септември. Сега бе настъпила есента, дъждовният сезон, и работата в градината направо изискваше шнорхел и маска.

Майлс застана зад нея, протегна ръка към чашата й с кафе и отпи, след това й я върна.

— Позволи ми да отгатна: не ти харесват розите, които насади миналата седмица, а азалиите можеха да бъдат и по-добре.

Тя се притисна в него.

— Присмиваш ми се.

— Ни най-малко. Какво възнамеряваш да правиш днес?

— Ще обядвам с майка ми.

Той се приведе и я целуна по бузата.

— Не й позволявай да те тормози.

— Да, точно така. Трябва просто да го изтърпя. — Тя му се усмихна и влезе в банята да вземе душ. След това го целуна за довиждане и денят й започна. Извика децата за закуска, почисти кухнята след тях и ги изпрати на училище, с прегръдки и целувки.

Само след час вече беше излязла от къщи. Остави в химическото чистене дрехи на Майлс, взе един пакет с документи от юридическия съветник на колежа, когото беше наела, отиде да й направят маникюр, върна филмите, които бяха заели, и се спря до хранителния магазин, за да поръча отгледана на свобода пуйка за Деня на благодарността.

След всички тези спирки по острова тя стигна до терминала на ферибота, секунди преди той да отплава. Прекосяването на канала отне по-малко от четиридесет минути. В центъра на Сиатъл намери място за паркиране на няколко пресечки от галерията и спря колата точно в дванайсет и шест минути. Беше закъсняла само няколко минути.

На тротоара пред галерията се изправи, стегна гръб и вирна брадичка, подобно на призьор, готов да се срази с по-силен опонент. Знаеше, че изглежда добре във вълнените си панталони и кремав кашмирен пуловер с висока яка, но дали беше достатъчно добра за критичното око на майка й?

Въздъхна при тази мисъл. Това беше повече от нелепо, да се притеснява заради майка си. На всекиго беше известно, че Карълайн не даваше пет пари за мнението на Джуд. Тя намести чантата на рамото си и тръгна към галерията. На фасадата отпред една дискретна табела я упъти към „ДЖЕЙС“.

Тя пристъпи вътре. Пространството беше голямо, с тухлени стени, нашарени с големи прозорци с крила. Навсякъде висяха страхотни картини, осветявани с майсторска прецизност. Както винаги, от творбите витаеше тъга, която накара Джуд да се свъси. Всичко беше в зелено, кафяво и сиво.

— Джудит — каза майка й, приближавайки я. Беше облечена в плътно прилепнали черни панталони и копринена блуза в розов цвят. Една страхотна огърлица от скъпоценни камъни подчертаваше зелените й очи. — Очаквах те преди няколко минути.

— Задръствания.

— Разбира се. — Усмивката на майка й беше по-деликатна и от скелет. — Помислих си, че днес можем да хапнем някъде навън. Времето е толкова неочаквано хубаво. — Без да изчака за отговор, тя поведе Джуд през галерията и нагоре до една площадка на покрива, от която се откриваше гледка към пътя за Аляска. Заливът Елиът и остров Пайн искряха под бледото есенно слънце. Големи, оформени като скулптури вечнозелени дървета растяха от огромни теракотени саксии. Масичката беше подредена със сребърна посуда и кристални съдове. Както винаги, всичко беше съвършено. Прекрасно, както обичаше да казва майка й.

Джуд седна, придвижвайки се близо до масичката.

Майка й наля две чаши вино и след това седна срещу Джуд.

— Е — започна тя, повдигайки един сребърен капак и сервирайки от салатата Нисоаз, — с какво се занимаваш напоследък?

— Децата са последна година в гимназията. Това ми ангажира страшно много от времето.

— Разбира се. Какво ще правиш, когато отидат в колежа?

Забележката беше особено изнервяща.

— Видях един курс по обучение за майстор градинар, който изглежда интересен — отговори тя, долавяйки — и ненавиждайки — анемичния тон в гласа си. В последно време бе започнала да се замисля точно над същото нещо. Какво щеше да прави, след като децата й постъпеха в колежа?

Майка й вдигна поглед към нея.

— Мислила ли си някога да се занимаваш с управлението на „ДЖЕЙС“?

— Какво?

— Галерията. Аз остарявам. Повечето от приятелките ми се пенсионираха. Имаш наблюдателно око и откриваш лесно талантите.

— Но галерията е твоят живот.

— Така ли? — Майка й отпи от виното си. — Предполагам. Защо да не може да бъде също така и твоят?

Джуд се замисли над думите й. Тя бе наблюдавала как майка й работи с галерията си през годините, жертвайки всичко останало в живота си. Тя дори се бе отказала и от рисуването. Нищо нямаше значение за майка й, освен художниците, които подбираше, и творбите им. Това беше едно пусто съществуване. Но имаше също така и реален проблем: майка й никога нямаше да се откаже, а идеята да работят заедно беше ужасяваща. Те не бяха провели дори и един честен разговор през изминалите трийсет и няколко години.

— Не мисля така.

Майка й остави чашата с вино върху масичката.

— Мога ли да запитам защо не?

— Просто не виждам как можем двете с теб да работим заедно. И в действителност, майко, просто не те виждам да се откажеш от работата си. Какво ще правиш тогава?

Майка й отмести погледа си, втренчвайки се в залива, където едно корабче навлизаше в малкото пристанище за яхти.

— Не знам.

За пръв път от години Джуд изпита чувство за родственост с майка си. И двете бяха изправени пред промени в живота си, естествени последици на остаряването. Разликата между тях беше тази, че Джуд имаше до себе си хора, които обичаше. В това отношение майка й представляваше поучителна история.

— Ти никога няма да се откажеш — каза тя.

— Права си, разбира се. А сега да хапнем. Имам още само четиридесет минути. Джудит, наистина трябва да се опиташ да идваш навреме за обедите ни…

Следващите четиридесет и четири минути ги прекараха в безсмислен и агонизиращ разговор; и двете не се вслушваха в думите на другата. Всеки коментар се съпровождаше от продължително мълчание и в тишината Джуд прекалено често си спомняше за самотното си детство. Годините, които бе прекарала в очакване на топла дума от тази жена. Когато всичко свърши, Джуд й каза довиждане и напусна галерията.

Навън тя застина на улицата, неочаквано разтревожена. Майка й бе докоснала някакъв нерв у нея с въпроса си какво ще прави. И Джуд беше силно раздразнена, че това успя да я жегне. Тя тръгна по оживената улица към колата си. Малко преди да стигне до нея, хвърли поглед към една витрина и спря.

На витрината, в стъклена кутия, беше изложен един страхотен златен пръстен.

Тя влезе вътре и се вгледа отблизо. Беше нещо зашеметяващо: съвършената комбинация от модернистичност и изисканост, съвременен и вечен. Формата беше леко неравномерна, с триъгълно поле върху горния ръб. Творецът вероятно по някакъв начин бе успял да огъне нагорещения метал около формата и след това я бе усукал достатъчно, за да предаде на широката лента забавна малка опашка. Празното място за скъпоценния камък също така беше изместено леко от центъра.

Джуд вдигна поглед. Една по-възрастна жена с елегантна прическа реагира почти безшумно, прекосявайки магазина и заставайки грациозно зад щанда.

— Харесахте ли си нещо?

Джуд посочи към пръстена.

— Ах. Самото съвършенство. — Продавачката отключи стъклената кутия и извади пръстена. — Това е Базра. Много рядък екземпляр. — Тя го протегна към Джуд, която го плъзна върху показалеца си.

— Ще направя хубав подарък на дъщеря си по случай завършването на гимназията. Какъв камък бихте препоръчали да сложим?

Жената сви чело в размисъл.

— Да ви кажа, нямам деца, но ако купувах на дъщеря ми такъв пръстен, мисля, че би ми се искало да удължа усещането. Може би е по-добре да изберете камъка заедно с нея.

На Джуд идеята й допадна.

— Колко струва.

— Шестстотин и петдесет долара — отговори продавачката.

— Охо.

— Може би искате да погледнете нещо по-евтино…

— Не. Точно този пръстен търсех. А бихте ли ми показали и някои часовници? За сина ми…

Джуд прекара още половин час в магазина, в очакване да направят гравираните надписи, след това плати за покупките и излезе.

Потегли направо към района на пристанището и хвана ферибота в три часа. Точно преди четири отново се върна на остров Пайн, завивайки по Найт Роуд.

Завари Мия седнала на масата в кухнята с отворен лаптоп да гледа нещо на екрана.

— Престарах се в „Нашия град“ — изрече нещастно Мия. — Защо никой не ми каза? В Университета на Южна Калифорния това няма да им се понрави.

Джуд отиде до нея.

— Отвори онази сцена от „Трамвай «Желание»“, където си на балкона. Това направо ще ги зашемети.

Мия извади компактдиска от лаптопа и пъхна друг.

— Как мина училището днес?

Мия вдигна рамене.

— Госпожа Рондъл ни даде да попълним тест. Беше много зле. И обявиха зимната пиеса. „Ромео и Жулиета“, поставена през Виетнамската война. Мога да взема главната роля, което е страхотно. Зак ще закара Лекси у дома след тренировка, но после ще се прибере за вечеря.

Джуд разтри гърба на Мия.

— Какво мислиш за Зак и Лекси?

— Обзалагам се, че си умирала да ми зададеш този въпрос по-рано.

Джуд се усмихна.

— Малко.

Мия вдигна поглед.

— Страшничко е и донякъде е страхотно, предполагам.

Джуд си помисли за дъщеря си отпреди запознанството й с Лекси, когато Мия напомняше уплашена и крехка костенурка, с постоянно свряна дълбоко в черупката си глава. Единствените приятели на Мия бяха художествените герои. Лекси бе променила всичко.

— Каквото и да се случи между тях, вие двете с Лекси трябва да останете честни една спрямо друга. Да си останете приятелки.

— След като Зак скъса с нея. Това ли искаш да кажеш?

— Просто искам да…

— И аз самата си го помислих, повярвай ми. Но според мен той наистина я харесва. Говори за нея през цялото време.

Джуд остана при нея още цяла минута, опитвайки се да намери най-подходящия начин да повдигне другата тема, която имаше наум. Накрая реши просто да го направи.

— Има още едно нещо…

— Какво? Искаш да ме питаш дали аз и Тайлър правим секс? Не правим. — Мия се разсмя.

— Спомням си първия път, когато се влюбих. Кийт Коркоран. Последната година в гимназията. Точно като теб. Не знаех, допреди Кийт да ме целуне, че влюбването може да бъде като да паднеш от водопад във вряла вода. — Тя вдигна рамене. — Никой не е разговарял с мен на тази тема. Баба ти е изключително сдържана жена. Единственото нещо, което ми е казвала за любовта, е, че тя разрушава жената. Така че аз научих всичко върху собствения си гръб и като всеки допуснах някои грешки. А светът сега е много по-опасен. Не искам да спиш с Тайлър, прекалено млада си още, но… — Тя отиде до второто чекмедже до печката и го отвори. Извади един малък кафяв плик и го подаде на Мия. — За теб са. Просто за всеки случай.

Мия се втренчи вътре и видя думата „Кондом“, изписана върху ярко оцветена кутия. Тя ахна и стисна плика в юмрука си.

— Маамо. Ужасно. Не сме правили нищо.

— Не казвам, че ще имаш нужда от тях. В действителност се надявам да нямаш, но ти ме познаваш. И виждам, че си мислиш, че го обичаш.

— Нямам нужда от тях — избъбри Мия. — Но благодаря ти все пак.

Джуд се вгледа в дъщеря си. Тя докосна брадичката й и я накара да вдигне очи към нея.

— Сексът променя всичко, Мия. Той може да бъде страхотен за връзката ви, когато сте готови — по-големи, — но може да бъде истинска катастрофа, когато не сте. И, миличко, ти не си готова. Просто да го знаеш.

* * *

Към средата на ноември всеки ученик в последната година на гимназията беше силно напрегнат. Коридорите на гимназията бяха изпълнени с ученици, които говореха само за колежи. Семействата прекарваха уикендите на път, посещаваха студентски градчета и разговаряха с юридически консултанти по приема, опитвайки се да открият идеалния избор.

Грижите на Лекси — както и напреженията й — не бяха толкова сложни. Тя не разполагаше с някаква безкрайна банкова сметка, от която да тегли пари, така че изборът й беше ограничен до държавните училища. Тъжното беше, че откакто се бе влюбила, оценките й бяха паднали. Не много, само с една десета от процента, но в жестокия свят на прием в колежите това беше повече от осезаемо. В последно време, когато беше на гости в семейство Фарадей или някъде със Зак, Мия и Тайлър, тя се чувстваше като пътешественик от далечна страна, неспособен да проумее в действителност разговорите им. Те всички говореха само за Университета на Южна Калифорния, Лойола и Нюйоркския университет, сякаш бяха някакви обувки, които можеш да посочиш на продавача и да си ги купиш.

Лекси нямаше как да проумее този вид увереност.

Тя се втренчи в купчината документи пред себе си. Колонките с пресмятания я изпълваха със страх. Каквито и усилия да положеше, нямаше начин да събере достатъчно пари. Не и за четиригодишен колеж. Нямаше никакъв шанс, освен ако не получеше пълна стипендия от административния съвет на учебното заведение.

В коридора се отвори врата.

Лекси вдигна поглед и видя Ева.

— Занимаваш се с това от дълго време.

— Колежът е скъпо удоволствие — изрече Лекси с въздишка.

— Иска ми се…

— Какво?

— Как така стигнах до тази възраст, без да имам пари? Ненавиждам се, че не мога да ти окажа по-голяма помощ.

Лекси изпита прилив на състрадание към тази жена, която бе променила живота й и при която се чувстваше като у дома си.

— Не говори така, Ева. Ти ми даде всичко, което има значение.

Ева я изгледа. Изглеждаше разтревожена; ситните бръчки около устата й се превърнаха в дълбоки бразди.

— Днес разговарях с Барбара.

— Как е сестра ти? Продължава ли да плете одеяла за някоя страна от третия свят?

Ева седна срещу Лекси.

— Иска да се преместя при нея във Флорида — след като завършиш, разбира се. Дори и не съм мислила още върху това, но климатът тук е същински ад за коленете ми. Мислехме си дали и ти не можеш да дойдеш при нас? Има едно училище за красота малко по-надолу по пътя. Това ще е добър вариант. Хората винаги ще имат нужда от подстригване.

Лекси направи опит да се усмихне. И на нея й се искаше, но не можеше да събере необходимите сили. Мисълта да живее без Ева направо я хвърляше в страх, но пък Флорида беше толкова далеч. Как щеше да се вижда с Мия и Зак, ако се преместеше във Флорида? И наистина ли щеше да й се наложи да прави избор между хората, които обичаше? И това ли беше част от израстването?

— Предполагам, че си мислиш за твоя младеж. Доколкото разбирам, няма да учите в един и същи колеж?

— Не. Ще се виждаме през ваканциите. Аз ще бъда в Сиатъл и той ще се прибира у дома да се вижда с родителите си.

— Значи всичко сте измислили.

— Всичко сме измислили.

— Бъди внимателна, Лекси — каза тихо леля й Ева. — Знам какво се случва, когато момчетата се приготвят да заминават за колежа. Точно тогава момичетата вземат лоши решения. Недей да бъдеш като тях.

— Няма да бъда.

Ева бавно се изправи. Лекси забеляза колко бавно се движеше леля й, след като времето застудя. Тя потупа Лекси по рамото и се запъти към куката до предната врата, където висеше работното й облекло от „Уолмарт“. Ева го облече и след това взе палтото си.

— Тръгвам на работа — каза тя. — Имаме да подреждаме много стока за Деня на благодарността. Ще взема една пуйка. Ще си направим вечеря с всичките екстри. Какво ще кажеш?

— Страхотно.

Ева отвори вратата и прекрачи прага в дъждовния мрак.

Само миг по-късно или някъде там на вратата се почука. Леля й изглежда беше забравила нещо и се бе върнала.

Лекси отвори вратата.

На прага стоеше Зак с букет червени рози в ръка.

— Мислех си, че няма изобщо да тръгне.

— Зак! Какво правиш тук?

Той я сграбчи в прегръдките си и така я зацелува, че накрая тя се вкопчи в него като някаква удавница.

— Трябваше да те видя — каза накрая той, с дъх на пресекулки като нейния. След това я вдигна на ръце и я пренесе по коридора. Цялата къща се разтърси и Лекси изпусна някъде цветята. Той я положи върху тясното двойно легло и я покри с тялото и целувките си. Когато се притисна към нея, тя усети ерекцията му през дънките си.

Езикът му си играеше с нейния и усещането за това я носеше нанякъде, в някакво желание — нужда, — което беше ново, плашещо и мощно. Без да мисли изобщо, тя се вкопчи в него, така че да усети колко много я желае той.

Зак изруга и се изтръгна от прегръдките й, свличайки се от нея. Опита да се усмихне на обърканото изражение на лицето й, но погледът в очите му беше мрачен. Тя видя в тях отразено собственото си желание. Разликата беше само тази, че той не се страхуваше.

— По-добре ще е да не го правим — каза накъсано.

— Знам — отвърна тя, придърпвайки пуловера си надолу. Очите й смъдяха, не знаеше точно причината, но се почувства засрамена. Търкулна се настрани, отдалечавайки се от него. Той се притисна в нея, прилепвайки плътно тялото си към нейното.

— Защо се боиш толкова много от мен, Лекси? Нямам предвид секса. Имам предвид мен. Защо си толкова убедена, че ще те нараня?

— Защото те обичам, Зак.

— Но и аз те обичам.

Тя въздъхна. Възгледът на Зак за любовта беше оформен в семейството му; нейната представа беше малко по-мрачна. Тя знаеше какво е да си изоставен от човек, твърдял, че те обича.

— Само ме дръж в прегръдките си, Зак — каза тя и се притисна още по-плътно в него.

Лекси се втренчи към пода, както лежаха така прегърнати. Самотна алена роза лежеше върху сивия килим, настъпена, размазана и разкъсана.

* * *

С идването на зимата дойде и първият етап с крайните срокове за подаване на заявленията за колежите. Докато училищните занятия приключат на двайсет и трети декември, Лекси вече бе успяла да изпрати по пощата по-голямата част от молбите; оттук нататък й оставаше да тръпне в очакване. Често пъти се будеше посред нощ с разтуптяно сърце, а някъде в дъното на съзнанието й още отшумяваше кошмарът, че може да бъде отхвърлена. Зак и Мия също бяха напрегнати, но нещата при тях не бяха толкова зле. Разбира се, искаха да постъпят в Университета на Южна Калифорния, но при тях нямаше опасност да получат неприятни отговори. Въпросът не беше дали ще отидат в четиригодишен колеж; работата беше кой от тях щяха да изберат. Единственият човек, тотално съсипан от процеса, беше Джуд, която не можеше да започне дори и един разговор, без да спомене справки от някакъв колеж.

Тази вечер Лекси остана да работи в сладкарницата до късно. Училищната ваканция бе вдъхнала нов живот на бизнеса. Семействата идваха в центъра за коледни покупки, обикаляха от магазин на магазин под дървета, с рязко очертани контури от искрящите бели светлини.

Тя тъкмо дозираше един смокинов сладолед с козе сирене, когато телефонът звънна. Лекси благодари на добре облечената жена на касата и отговори:

— Сладкарница „Аморе“. Тук е Алекса. С какво мога да ви помогна?

— Лекс, Мия се обажда.

— Не трябва да ми звъниш тук.

— Семейство Отоман няма да ги има за уикенда.

— Е?

— Ким организира празненство у дома си. Ще те вземем в девет, става ли?

— Лекси — обади се укорително госпожа Солтър. — Това е служебен телефон.

— Добре — съгласи се Лекси.

— По-късно ще ти се обадя — каза Мия и затвори.

Лекси продължи работата си. От този момент нататък минутите се заточиха безкрайно, но най-накрая сладкарницата затвори и Лекси излезе навън на студа да чака. Навред около нея от дърветата висяха коледни осветления, оплитащи растенията в саксии пред местните магазини. От уличните лампи висяха ярки плакати, веейки се в нощния въздух, а над Мейн стрийт висеше гигантска осветена звезда.

Един червен джип спря пред нея. Мия отвори пасажерската врата и се приведе навън.

— Хей!

Лекси забърза и заобиколи към задната врата, вмъквайки се на седалката, където я чакаше Зак.

— Привет, Лекси — обади се Тайлър от седалката на шофьора.

— Здравей — обади се Лекси, сгушвайки се в Зак.

— Липсваше ми — каза той.

— И ти ми липсваше.

Те бяха прекарали заедно предишната вечер, учейки заедно с Мия в голямата медийна стая на Фарадей (като се целуваха всеки път, когато Мия ги оставяше насаме), но сякаш оттогава бе изминало страшно много време.

— Обадих се на леля ти — съобщи Мия. — Каза, че няма нищо против, ако пренощуваш у нас тази вечер.

Лекси се облегна на Зак, полагайки ръка върху бедрото му.

Изпитваше страшна нужда да го докосва.

Пред къщата на семейство Отоман вече имаше паркирани над петнайсет коли.

Четиримата тръгнаха заедно по посипаната с чакъл алея. Шумът от партито звучеше приглушено и отдалечено до момента, в който пристъпиха прага на къщата.

Музиката беше толкова силна, че чак режеше слуха. Кухнята беше пълна с тийнейджъри; още няколко лежаха проснати във всекидневната, като се целуваха и прегръщаха, а през стъклените врати отвън се виждаха десет пъти повече души, събрани около един огън.

Тайлър сграбчи Мия в прегръдките си и я завъртя, повдигайки я от пода. Мия се засмя и се вкопчи в него, а след това се зацелуваха като луди.

Зак хвана Лекси за ръката и я поведе към огъня, където групичка от футболисти пиеха бира на екс.

— Зак… Зак… Зак…

Тълпата започна да скандира името му с приближаването им. Брайсън пристъпи напред, подавайки му бутилка светла бира „Коорс“.

— Бира, човече?

— Тайлър е майсторът — отвърна Зак. — По дяволите, да. — Той взе бирата, заби един молив отстрани на капачката, отвори я и изгълта цялото съдържание на един дъх. Избърса устата си и се ухили на околната тълпа.

— Искаш ли и ти една, Лекси? — запита Брайсън.

— Не, благодаря.

— Хайде, Лекси — каза Зак, разтривайки ръката й.

Тя не можеше да му откаже.

— Добре. Ще пия бира, но няма да е на екс. За разлика от вас, аз си пера сама дрехите.

Зак се разсмя и поиска още една бира.

През следващите два часа партито напредваше гръмогласно; тълпата ставаше все по-шумна, все по-тромава и все по-пияна. От време навреме въздухът се просмукваше с аромат на марихуана. Някой се смееше непрекъснато през цялото време и изведнъж музиката спря.

Зазвуча мелодията от филма „Малката русалка“. В цялата къща всички момчета — включително Зак — простенаха. Лекси се ухили.

— Много ми харесва, когато някое момиче превземе партито.

Изведнъж Мия изникна отнякъде. В скъпите си розови панталони и дебело бяло яко с качулка тя изглеждаше разрошена и пияна, изпитваща проблеми с равновесието си.

— Това е моята песен — изрече тя, сграбчвайки Лекси за ръката, като я издърпа на каменните плочи в двора, където танцуваха много техни съученици.

Тя увисна върху Лекси, опитвайки се да спазва ритъма, но вече отблизо Лекси видя колко пияна и тъжна беше приятелката й.

— Мия? Какво става?

— Тайлър е налазил Алейна Смит.

— Може би не си разбрала правилно. Алкохолът не се отразява много добре на умствените ти способности.

— Ударих на екс само няколко бири. И не преувеличавам. — Тя се приведе напред и прошепна: — Това е, защото тя го прави. Всички момчета го знаят.

— Ако той те обича…

— Да, да — избъбри Мия. — Работата е там, че аз го обичам. Така че какво чакам още?

Още преди Лекси да успее да отговори, отнякъде се появи Тайлър и издърпа Мия настрани, отвеждайки я от импровизирания дансинг. Лекси видя колко жалко изглеждаше просиялата при завръщането му Мия. Това я натъжи, защото тя знаеше колко опасно е да обичаш някого толкова много и защото осъзнаваше, че и тя гледа по същия начин към Зак.

— Сестра ми май те заряза, а? — проговори Зак, заставайки зад нея и сграбчвайки я в прегръдките си. — Аз никога няма да постъпя така с теб.

Тя се обърна към него и го зацелува. Усети вкуса на бира и още нещо, нещо остро с метален привкус. Погледът в очите му беше леко мътен, сякаш не можеше да се фокусира.

Той отново я целуна силно и след това я хвана за ръката и я поведе надолу към брега. Зацелува я още преди да легнат долу. Ръката му се плъзна под ризата й и разкопча сутиена й. Тя знаеше, че трябва да го спре, но й беше толкова хубаво, когато той докосна гърдите й, изпита чувството все едно лети в безвремието… Лекси издаде звук, който никога до този момент не беше чувала. Зад тях, в далечината, музиката се смени или продължаваше, или дори спираше; тя не чуваше нищо, освен тежкото си дишане и начина, по който той изричаше името й и шепнеше, че я обича.

Нужни й бяха огромни усилия, за да го отблъсне.

— Недей, Зак…

Той се изтърколи от нея и замря. Тя изпита загубата от докосването му като физическа болка и мигновено съжали за постъпката си.

— Съжалявам, Зак. Просто…

— Ето къде сте били — изрече Мия, залитайки към тях. Лекси видя колко стъклени изглеждаха очите на Мия под лунната светлина, сякаш само допреди миг беше плакала. И едвам се държеше на краката си. Ризата й беше закопчана неправилно; начинът, по който висеше върху слабото й тяло, я караше да изглежда някак си странно изкривена. Тя се пльосна редом до Лекси.

Лекси се опита да закопчае сутиена си, без никой да забележи.

Зак седна, прибра коленете си и се загледа в черния Саунд. След дълго мълчание той проговори тихо:

— Мия? Не искам да изоставям Лекси.

— Не е необходимо да тръгваме — обади се Мия, облягайки се върху Лекси. Тя погледна часовника си. — Още няма един.

— През август — каза Зак. Той погледна към нея за подкрепа, но тя не можеше с нищо да му помогне. Беше като уловена в капан, в много опасно положение между двамата, които я обичаха. — Не можем ли да отидем всички в университета във Вашингтон?

— Възможно е да не успея да отида в университета — каза му Лекси. — Много е скъпо. Може да ми се наложи да започна в сиатълския двегодишен колеж.

— И ние можем да направим така — каза Зак. — Това ще спести на мама и тате сума ти пари.

Мия изгледа брат си.

— Хайде сега, не искаш ли да отидеш да учиш в Университета на Южна Калифорния с мен?

— Не искам да изоставя Лекс — изрече тихо той.

Мия извърна поглед и се втренчи във водата.

— О — успя да каже само тя, но в това кратко възклицание Лекси долови цял океан разочарование.

Те всички знаеха, че Мия имаше нужда да е със Зак в колежа.

Тайлър се довлече до тях и рухна върху пясъка.

— Хей, Мия — изрече той с пиян глас, посягайки към нея. — Липсваше ми.

— По дяволите — каза Зак. — Той е пиян.

Тайлър се изсмя.

— О, да. Уоу. Не мога да карам, това е сигурно.

Лекси се изправи и погледна към партито. Съучениците им лежаха проснати навсякъде. Неколцината, които все още се държаха на краката си, залитаха насам-натам.

— Какво ще правим? — попита тя, започвайки да изпада в паника. — Не искаме майка ти да разбере, че сме пили…

— По дяволите — повтори Зак, прокарвайки ръка през косата си.

— Madre каза, че можем да се обадим по всяко време — обади се Мия, опитвайки се да издърпа Тайлър в изправено положение. — Каза, че няма да задава въпроси. Няма да има никакви последици.

Зак погледна Лекси.

— Нямаме никакъв избор — каза тя. Ситуацията не беше радостна.

Зак отново изруга и набра номера.

— Привет, мамо — каза той, изправяйки се, опитвайки се с усилие да прозвучи трезв и виновен. — Да. Знам. Съжалявам. Но… трябва да дойдеш да ни вземеш… да… Тайлър… Знам… благодаря. — Той затвори телефона и ги изгледа. — Прозвуча ми много ядосана.

— Един часът след полунощ е — каза Лекси. Ако не беше изпила онази бира, можеше да ги закара у тях и да им спести цялата разправия.

Те се върнаха обратно в къщата, където съучениците им все още седяха сгушени едни в други около огъня. Навред върху тревата още повече се прегръщаха и целуваха, а други бяха припаднали.

На алеята застанаха до джипа на Тайлър. Измина сякаш цяла вечност, но най-накрая чифт фарове се появиха, завиха към тях и светлината им се усили.

Голямата черна ескалада спря. Джуд излезе и дойде при тях. Беше облякла върху пижамата дебела, стигаща чак до петите й кашмирена роба. Без грим лицето й изглеждаше бледо и уморено. И явно раздразнено. Погледът й се изостри, докато ги оглеждаше. Лекси не изпитваше никакво съмнение какво виждаше Джуд: стъклените очи на Мия и неправилно закопчаната й риза, несигурната стойка на Зак и провисналите клепачи на Тайлър.

Лекси не посмя да я погледне в очите, толкова беше смутена.

— Влизайте — каза Джуд с въздишка. — Закопчайте си коланите.

Прибирането им протече в пълна тишина. Когато всички се събраха във фоайето, Джуд каза:

— Сложете Тайлър в медийната зала. Той може да спи на дивана. А сега си лягам. — След това тя им обърна гръб и влезе в хола. Пред вратата на спалнята си спря и се обърна обратно. — Благодаря ви, че ми позвънихте — изрече уморено, после влезе в стаята си и затвори вратата.

Мия незабавно се разкикоти. Зак я сръчка и те всички се качиха по стълбите на втория етаж. Тайлър два пъти се спъна и падна, бълвайки проклятия. Докато го завлекат до дивана, той вече беше заспал.

Пред вратата на спалнята на Мия Зак целува Лекси, докато тя не можеше да мисли, а след това я остави.

Двете с Мия се промъкнаха в огромното легло. Лунната светлина струеше през прозореца и ги осветяваше.

— Майка ти изглеждаше доста ядосана тази вечер — каза Лекси.

— Не се притеснявай. Нали постъпихме по правилния начин. Тя не искаше никой от нас да кара.

Лекси се изтегна по гръб върху купчината от меки възглавници, втренчена в тъмния висок таван.

— За онова, което Зак каза за колежа… — Тя не знаеше как да продължи. Мечтата беше прекалено рязка, за да си я позволи.

— Работата е там… — Мия въздъхна. — Искам да вляза в Университета на Южна Калифорния. И буквално си мечтая за това. Знаеш ли? Но ме е страх да отида без Зак. Иска ми се да бях по-силна, но не съм. Имам нужда да е до мен.

— Знам.

Мия се претърколи настрани и погледна Лекси.

— Имам една тайна. За Тайлър и мен. — Тя направи пауза. — Направихме го.

Лекси на свой ред се извъртя и се втренчи в Мия.

— Го? Ти го направи?

Лицето на Лекси беше толкова близо до нейното, че тя усети бирата в дъха й и аромата на цветя от шампоана й. Зелените й очи блестяха в полумрака.

— Той ми каза, че ме обича. Сега знам, че това е вярно.

— Искам подробности! — изрече Лекси, опитвайки се да понижи гласа си до шепот. Докато слушаше разказа на Мия, тя през цялото време си мислеше за Зак и колко много го обичаше, и й се прииска да не го бе отблъснала тогава.

— Предполагам, че ти си последната официална девственица в класа ни — заяви накрая Мия.

Лекси притвори очи, изпитвайки странното чувство, че някаква сила я носи по течението, сякаш не бе успяла да доплава до лодката, в която бяха всички останали. А дали Зак наистина е бил искрен, когато й бе казал, че разбира неохотата й? Ами ако някой ден той просто си намереше някое друго момиче, което да обича?

До нея Мия захърка.

Лекси се замисли дали да не се измъкне от кревата и да отиде в стаята на Зак. Тя никога преди не бе правила това, беше обещала на Джуд и Мия, че няма да постъпи по този начин, и обикновено не й беше трудно да спазва обещанието си. Тази нощ обаче много рязко усети отсъствието му. Толкова малко време прекарваха заедно. Декември вече почти си беше отишъл. Без значение какво си обещаваха един на друг — това, за което мечтаеха на глас, — те нямаше да постъпят и тримата в един и същи университет. Дойдеше ли септември, щяха да се виждат само през ваканциите. Ако въобще нещата стигнеха дотам.

Тя притвори очи и се замечта за Зак, припомняйки си съвместните им часове на техния бряг…

— Лекси. Лекси.

Тя рязко се събуди.

Зак я гледаше отблизо, а русата му коса падаше върху лицето му.

— Ела с мен.

Тя улови ръката му. Беше толкова просто. Той притисна показалец към устните си, изрече шшт, докато се прокрадваха на пръсти по коридора към стаята му.

Лекси можеше да го спре, да се изтръгне, както бе постъпвала много пъти до този момент, но изведнъж всичките й разумни доводи за дърпането й прозвучаха глупаво. Каквото и да желаеше той, и тя го желаеше. Не можеше да понесе мисълта, че е възможно да го загуби. Искаше да бъде всичко за него, докато можеше, така че той да продължи да я обича.

Тя го последва върху голямото му легло с меки до невъзможност чаршафи и издути пухени възглавници. Луната струеше през отворения прозорец и образуваше светло петно върху белия памук.

— Заповядай — каза той, подавайки й малка кутийка, опакована в розово.

— До Коледа има още два дни. Не съм ти взела подаръка.

— Може да нямаме друга възможност да бъдем насаме — каза той.

Ръцете й трепереха леко, докато отваряше кутийката. Вътре в нея върху синьо кадифе лежеше тънък сребърен пръстен със ситен сапфир.

— Това е като годежен пръстен — изрече тържествено той. — Жената в магазина каза, че това е подарък за момичето, което обичам. Това означава, че аз искам да се оженя за нея някой ден.

Лекси се втренчи в него, усещайки как очите й се изпълват със сълзи. Той я обичаше. Така, както и тя го обичаше. Когато вдигна погледа си, в очите й се бе събрала цялата любов, която бе кътала от детските си години. Тя му я беше дарила всичката, беше му дала цялата себе си.

— Имаш ли презервативи?

— Сигурна ли си, че го желаеш? — запита той. — Защото, ако не…

— Сигурна съм — прошепна тя, сваляйки ризата му. — Обичай ме, Зак. Само това искам от теб.