Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Regi (2023)
Корекция и форматиране
NMereva (2023)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Съдбовен път

Преводач: Тодор Стоянов

Година на превод: 2019 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Ибис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 08.10.2019

Редактор: Преслава Колева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Вихра Манова

ISBN: 978-619-157-319-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13610

История

  1. — Добавяне

Глава 15

В този слънчев съботен следобед паркингът на гимназията беше изпълнен с коли.

Лекси седеше на седалката за пътници в колата на леля си, втренчена през замърсеното предно стъкло в тълпата, която се събираше около стълба със знамето.

— Тук ти е мястото, Алекса — каза леля й. — И ти си работила толкова упорито за този ден, както и всеки друг.

— Страхувам се — прошепна тя.

— Знам — отвърна леля й. — Затова и аз съм тук.

Лекси си пое дълбоко дъх и посегна към дръжката. Старата врата се отвори със скърцане, отскачайки рязко.

Двете с Ева минаха през бъбрещата тълпа от семейства и приятели, дошли да видят дипломирането на випуск 2004. Лекси вървеше със сведена глава, не смеейки да погледне никого в очите, докато репортерите бяха до стълба. Докато минаваше покрай тях, чу единият от тях да казва:

— Двеста седемдесет и двама ученика, които завършват, Фил. А трябваше да бъдат двеста седемдесет и три.

В края на футболното игрище Лекси спря.

— По-добре да побързаш — обади се Ева. — Закъсняваме.

Лекси кимна, но докато гледаше редовете от сгъваеми столове върху зеленото футболно игрище, усети как нещо се надига в стомаха й.

— Гордея се с теб, Алекса — каза леля й. — Ти си добро момиче. И да не си посмяла да мислиш по друг начин.

Ева я дари с ярка усмивка и след това изчезна сред тълпата горди родители, които се събираха в секциите с места на стадиона.

Лекси видя семейство Фарадей. Джуд и Майлс седяха на втория ред, заедно с Моли, Тим и Карълайн. Дори оттук Лекси виждаше колко бледа и отслабнала изглеждаше Джуд. Черните й слънчеви очила контрастираха силно с бледата й кожа и изпъкналите скули. Нямаше червило и носеше розовата чанта на Мия.

Лекси знаеше, че не може да го направи. Тя не можеше просто да прекоси тази тълпа и да влезе във физкултурния салон, където всичките й приятели бяха облечени в мантии и с шапки на главата, в очакване да излязат триумфално до местата на футболното поле. Не можеше да види Зак, не и в този ден, когато отсъствието на Мия щеше да бъде толкова осезаемо.

Тя смъкна шапката си и разкопча мантията си, натъпквайки ги в голямата си шарена чанта. Тъкмо се канеше да си тръгва, когато випуск 2004 г. се изсипа върху футболното поле, истински порой от цветове в кралскосиньо и жълто на фона на едно кристално ясно небе.

Тя се придвижи в една от празните пътеки под евтините места за зрителите. Долу на полето съучениците й сядаха по местата си, където всеки имаше отбелязан стол с името си.

Зак вървеше сам. Със слънчеви очила (вероятно да предпазват наранените му очи при това ярко слънце), с обръсната глава и изгоряла брадичка, той направо не изглеждаше на себе си. Също като при Джуд, върху лицето му се бе появила някаква нова пустота и той не се усмихваше.

След като и последният випускник зае мястото си, публиката избухна в овации.

Сред този шум директорът на училището се качи на сцената и застана на подиума. Той заговори оживено за остров Пайн и какво е човек да отрасне на земя, оградена от вода, как това засилва чувството за общност между хората. В края на речта си той каза:

— Това е клас, сполетян от една внезапна, ужасна трагедия, и тези ученици, които са по пътя си на израстването, изведнъж станаха възрастни през последната седмица. Аз се надявам, че докато напредват и се изправят пред различни избори в живота си, и големи, и малки, те ще помнят какво са научили за последиците през 2004 г. — Той се обърна към класа с тъжна, знаеща усмивка. — А сега, Аманда Мартин ще изпее една песен в памет на едно много специално момиче, което трябваше да бъде с нас днес.

Лекси се опита да се стегне, но когато музиката започна, тя усети гърдите си сякаш стегнати в някакво невидимо менгеме. В следващия миг се разнесе гласът на Аманда, чист и сладък:

— Аз мога да ви покажа света… сияен, блестящ, прекрасен…

Песента върна с взрив Мия към живота, носеща се вихрено върху дансинга и пеейки фалшиво. Толкова много бе обичала филмите на „Дисни“. „Аз съм Ариел“, обичаше да казва тя през цялото време. „А ти си Бел. Не Снежанка или Пепеляшка, това не е за нас; ние сме момичетата на «Дисни» от новата школа правим каквото си пожелаем…“

Лекси не беше единствената захълцала, когато Аманда завърши песента си. Най-малко половината от съучениците й плачеха.

Овациите бяха гръмогласни и когато започнаха да отшумяват, започна тържествената част. Имената на приятелите й биваха извиквани едно по едно и момичетата и момчетата със сини мантии се качваха на сцената, за да вземат дипломите си и да ги размахат към тълпата.

— Алекса Бейл.

Публиката застина. Хората почнаха да се оглеждат.

На сцената директорът на училището се прокашля и продължи:

— Андрю Кларк…

Сърцето на Лекси забумтя. Тя беше сигурна, че в следващия миг някой ще посочи към нея и ще изкрещи: „Ето я къде е, това е момичето, което уби Мия“.

— Закари Фарадей.

Зак закрачи вдървено по пътеката и се качи на сцената. Той взе дипломата си от директора и се вгледа в местата на стадиона. Бавно вдигна една фотография в рамка на Мия и след това се приведе близо до микрофона.

— Тя искаше да направи едно странично акробатично премятане днес…

„Странично акробатично премятане, Лекстър… това ще привлече вниманието им.“

Лекси рухна назад върху нагрятата от слънцето бетонна стена, затваряйки очи. Церемонията продължи с извикване на имена и връчване на дипломи, но тя вече не виждаше нищо. В нея единствено се надигаха спомени, неща, които Мия й бе казала през годините…

— Лекс?

Тя рязко си пое дъх и отвори очи: пред нея стоеше Зак. Зад тях, долу на терена, се разнасяха звуци, цветове и движения, но тук беше тихо и спокойно. Двамата бяха сами в нишата под трибуната на стадиона.

— Как успя да ме откриеш?

— Знаех, че ще си тук.

Тя се бе надявала за този момент, бе жадувала за него, беше си блъскала главата над начините, с които да го накара да разбере каква мъка само изпитва, но виждаше, че той знаеше, че разбираше всичко.

— Обичам те — каза тихо тя. Това беше единственото нещо, което не се бе променило.

— И аз те обичам, но…

— Но какво?

Той поклати глава, вдигайки рамене. Тя разбираше отлично жеста му: това означаваше, че нищо вече нямаше значение, най-малкото любовта им. Погледът му беше най-тъжното нещо, което някога бе виждала.

— Никога няма да ми простиш, нали? — каза тя.

— Аз съм този, на когото не мога да простя — отвърна той и при тези думи гласът му се пречупи и Зак се извърна от нея. — Трябва да тръгвам.

— Почакай. — Тя бръкна в чантата си, заровена под полиестера на мантията й, и измъкна оръфаното си копие на „Джейн Еър“. Беше глупав подарък, който едно момиче да направи на момче, но това беше всичко, което имаше значение за нея. — Искам да ти я дам — каза тя.

— Но това е любимата ти книга. Не мога да приема.

— Моля те. Тя е с щастлив край.

Той протегна ръка; за миг ръцете и на двамата докоснаха книгата.

— Трябва да тръгвам.

— Знам. Сбогом, Зак — прошепна тя, проследявайки го с поглед как се отдалечава.

После се отдели от стената и закрачи под местата на трибуната. Не си направи труда да приведе раменете си или да избягва погледите на хората. Пет пари не даваше дали някой я гледаше.

Вече на паркинга, тя се качи в старата кола на Ева и зачака.

— Не можа да го направиш, нали? — запита Ева по-късно, когато седна зад волана.

Лекси повдигна рамене.

— На кого му пука? Някаква тъпа церемония.

— На теб ти пукаше.

— Преди — отвърна тя, проумявайки, след като изрече думите, че целият й живот сега щеше да бъде разделен на две части: преди да убие най-добрата си приятелка и след това.

* * *

Връчването на дипломите беше повече, отколкото Джуд можеше да понесе. Този ден беше изпълнен с призраци, липсващи лица и не онези момичета, които трябваше да бъдат…

Докато церемонията свърши, тя се усети като някаква тотална развалина. Беше се опитала да убеди Зак да отиде на партито вечерта с приятелите си. Ще ти остане спомен завинаги, беше казала тя с уморен глас, макар и двамата да знаеха, че беше лъжа. С разума си знаеше, че е длъжна да го накара да отиде, да се преструва, че животът му все още продължава напред по същия стар коловоз, но в действителност тя не можеше да го усети.

Бяха се прибрали у дома в тишина. Тя седеше прегърбена до прозореца на колата, премръзнала до кости дори и при включено отопление на седалката на максимум. Зад нея Зак барабанеше с пръсти по облегалката на седалката й и когато се прибраха, той излезе тичешком от колата и се втурна нагоре по стълбите. Без съмнение искаше да се потопи във видеоигри.

— Лекси беше тук — каза по-късно Майлс, когато двамата с Джуд бяха сами в кухнята.

Джуд изпита прилив на гняв. Цялата, здрава Лекси, само с този идиотски бял гипс, който отбелязваше мястото й в колата онази нощ.

— За това се иска доста голяма смелост. Надявам се, че Зак не се е видял с нея.

— Видя се — отвърна Майлс, без да отделя погледа си от нея. — Не го прави, Джуд. Ще влошиш още повече нещата.

— Да ги влоша? Шегуваш ли се с мен? Как е възможно това да се влоши?

— Не карай Зак да избира между теб и Лекси. Той те обича и ти го знаеш. Винаги е правил всичко, за да те накара да се чувстваш горда с него. Не използвай това сега срещу него. Двамата с Лекси имат неща за уреждане помежду си.

Джуд въздъхна тежко и тръгна към спалнята си, затваряйки вратата след себе си.

През следващите четиридесет и осем часа единственото нещо, което прави, беше да лежи в леглото; понякога спеше, понякога плачеше. Лежеше в леглото, с очи, затворени в продължение на часове, призовавайки с разума си Мия да се върне при нея, разговаряше с дъщеря си, но нищо не се случи. Дори и най-лек полъх не закачи лицето й, нито лампата до леглото й примига. Нищо. И в действителност тя не вярваше, че Мия може да я чуе.

Докато накрая изпълзи от леглото, бе заприличала на някаква деветдесетгодишна бездомна жена, намерила модна рокля на улицата и прекарала с нея седмици наред. Знаеше, че Майлс нямаше да я разбере. Последната нощ той бе издал онзи звук — въздишката на отчаяние или самото отчаяние, — когато тя не си бе облякла нощницата. Той не разбираше колко крехка само се чувстваше. Посмееше ли да вдигне ръце, те щяха просто да се отчупят.

Облече си стар анцуг. Без да се изкъпе или да си измие зъбите, излезе от спалнята, привлечена от аромата на кафе.

Майлс беше в кухнята, седнал на гранитния плот, отпивайки от кафето си. При влизането й той се изправи и я дари с усмивка на облекчение, която трябваше да стопли разбитото й сърце.

Телевизорът беше включен. Преди още тя да каже каквото и да било, чу говорителя да съобщава:

— … убива най-добрата си приятелка при инцидент, свързан с шофиране в пияно състояние, само седмица преди дипломирането.

Джуд не трябваше да гледа екрана, но не отдели погледа си от него. От безформения мустанг с разбито предно стъкло й прилоша. Не беше виждала до този момент изображението му… в следващия миг върху екрана изникна лицето на Лекси със сияйна усмивка.

— Президентът на местната организация „Майки срещу шофиране в нетрезво състояние“, Норма…

Майлс щракна дистанционното и екранът потъмня.

Джуд усети как в нея отново се надига гняв; той заглушаваше всичко останало. Слушаше как Майлс й говори нещо, но не чуваше нищо друго, освен ревящия бял шум в главата си. Наля си чаша кафе и излезе от кухнята.

Как беше възможно тя да е оцеляла? Как беше възможно да види Лекси на улицата някой ден и да не рухне на колене?

Лекси, която продължаваше да си живее живота…

Джуд стоеше в голямата стая, цялата разтреперана, чудейки се какво да прави. Дали да си легне отново?

Затвори очи, опитвайки се да прогони от ума си картината на колата на Зак, която току-що бе видяла…

В първия момент си помисли, че чуваше ударите на сърцето си, и си помисли: това е странно, а в по-следващия миг проумя, че някой чукаше на предната врата. Избърса очите си и отиде до вратата в очакване да види някоя приятелка с тенджера, която да казва: „Толкова съжалявам“, но на прага стоеше някакъв непознат, висок, елегантен сивокос мъж със син костюм на тънки райета.

— Здравейте, госпожо Фарадей, не знам дали ме помните. Казвам се Денис Юслан. Аз съм прокурорът, назначен по делото ви. Племенницата ми, Хелън, се дипломира със Закари.

Джуд рязко издиша. Едва сега бе осъзнала колко време само бе задържала дъха си.

— Да, Денис. Разбира се, че ви помня. Вие помогнахте за изграждането на новия игрален терен в Ротари Парк.

— Да, точно така. Съжалявам, че просто така се отбих, но телефонът ви като че ли беше изключен.

— Заради репортерите — отвърна тя, отстъпвайки назад. — Непрекъснато звънят и искат да чуят „коментар за нашата трагедия“. Влезте. — Тя го въведе в голямата стая, където слънцето струеше ослепително през гигантските прозорци. Гледката към Саунд беше невероятна в този кристалночист ден.

Денис тъкмо бе седнал, когато Майлс влезе в стаята, облечен в къси спортни гащета за бягане.

— Майлс — каза Джуд. — Това е Денис Юслан. Той е прокурорът по нашето дело.

Майлс погледна Денис.

— Не знаех, че имаме дело.

Денис се надигна от стола си.

— Точно затова исках да разговарям с вас. Подложени сме на голям натиск от „Майки срещу шофиране в нетрезво състояние“ и общността да отправим обвинение към Алекса Бейл за причиняване на смърт при пътнотранспортно произшествие в резултат на консумиране на алкохол. Очевидно такъв съдебен процес ще продължи дълго и ще бъде изключително емоционален, и искам да знам какво ви е мнението за това.

— Какво ще се случи с Лекси? — запита Майлс.

— Ако бъде осъдена, може да прекара над петнайсет години в затвора, макар че, разбира се, трябва да призная, че този изход е много краен. Тя също така може да не бъде намерена за виновна или да апелира за нещо по-леко. Но както и да се развият нещата, за фамилията на жертвата ще бъде тежко.

Джуд потръпна при думата „жертва“.

— Не мисля, че някой ще има полза, ако Лекси отиде в затвора — каза Майлс. — Трябва да й простим, а не да я наказваме. Може би другите деца ще се поучат от грешката й? Тя би могла…

— Да й простим? — Джуд не можеше да повярва на ушите си при думите на съпруга си.

— Госпожо Фарадей, какво желаете? — запита Денис.

Джуд знаеше точния отговор, знаеше какво щеше да каже, ако не ги бе сполетяла тази трагедия: че Майлс има право. Само прошката можеше да облекчи болката на Джуд.

Но тя вече не беше онази жена.

— Справедливост — произнесе тя накрая, виждайки неодобрението в очите на Майлс. — Коя майка не би желала това?

* * *

През деветте дни, изминали след дипломирането в гимназията, Лекси се бе превърнала в една изгубена душа. В понеделник сутринта тя се бе появила рано на работа в сладкарницата, само за да чуе (вежливо, но със същото съдържание), че е уволнена. „Опитай се да разбереш — бе казала госпожа Солтър, — че в момента срещу теб се е надигнал силен гняв в града. И ще бъде лошо за бизнеса ми, ако работиш тук.“

След това Лекси бе останала вкъщи, четейки книга подир книга. За пръв път от години тя се обърна към „Джейн Еър“ за утеха. Тъкмо я бе зачела за пореден път, когато някой почука на вратата й.

— Лекси?

— Да.

— Адвокатът ти е тук.

Лекси остави книгата и отиде във всекидневната.

— Завели са дело срещу вас — каза Скот, преди още да седне. — Причиняване на смърт при пътнотранспортно произшествие в резултат на консумиране на алкохол. Предявяването на обвинението ви е в сряда. Ще пледираме, че сте невинна и ще получим дата за явяване в съда.

— Невинна? — попита Лекси, опитвайки се да проумее всичко това. Тя дори не знаеше какво чувстваше вече.

— Въпросът е не дали вие сте карали, или че Мия е загинала. Тук става дума за юридическата отговорност. Вие сте претърпели автомобилна катастрофа. Не сте извършили престъпление. Така че планът ни е…

Лекси не чу нищо след думата „отговорност“. Внезапно тя се бе превърнала в собствената си майка, опитвайки се да избяга от онова, което бе сторила.

— Не — изрече рязко тя.

Скот я изгледа.

— Какво „не“, Лекси?

— Ще се призная за виновна — отговори тя.

— В никакъв случай няма да го правиш! — избухна Ева.

Лекси изпита истинска обич към леля си заради реакцията й.

— Хайде, Ева. Нима трябва да се измъкна безнаказано, задето убих най-добрата си приятелка? Аз го сторих, а и ние не можем да си позволим…

— Няма да се признаваш за виновна — заяви твърдо Ева. — Имам необходимите пари в пенсионния си фонд.

— Поддавате се на емоциите си — каза Скот. — Виждам, че сте добър човек и искате да постъпите правилно, но в този случай признаването на вина не е правилно. Причиняването на смърт при автомобилна катастрофа представлява криминално деяние клас А, което се наказва с доживотна присъда. Повярвайте ми, затворът не е място за вас, Лекси. И въпреки всичките ви чувства, свързани със случилото се, трябва да воюваме за свободата ви.

Беше ли й възможно да се изправи в съда и да заяви, че е невинна, след като всеки знаеше за вината й?

— Всички ние знаем как е редно да постъпя в случая. Не искаш ли да направя правилното нещо, Ева?

— Прекалено си млада, за да знаеш кое е правилното в този случай, Лекси. Направила си нещо ужасно. Признавам го. Но дали отговорът на това е затвор? Не. Ти си ходила там, била си на посещение при майка си. — Ева се приближи до нея. Тя обхвана лицето на Лекси със сбръчканите си, съсухрени ръце. — Знам, че се тревожиш за мен, но недей. Можем да си го позволим, каквото и да се наложи.

— Дори и да заявите, че сте виновна и успеем да извоюваме да ви признаят за виновна за по-малко престъпление, за да се избегне съдебно преследване за по-голямо, съдията не е длъжен да го спази — каза Скот. — Той може да наложи всяка присъда, която пожелае, в рамките на закона. И с присъствието на всички медии там, той може да пожелае да ви използва за пример. Може да прекарате целия си живот зад решетките, Лекси.

— Аз съм пример за такова нещо — изрече тихо Лекси. — Аз съм най-лошото нещо, което може да се случи, и децата трябва да са наясно с това. Как мога да се изправя в съдебната зала и да заявя, че не съм виновна?

— Не се ли случиха достатъчно лоши неща от онази нощ? — попита Ева.

— Тази дискусия приключи. Вие ми плащате за професионалното ми мнение и ето го моя съвет: ще пледирате, че сте невинна — заяви твърдо Скот.

Лекси въздъхна. Разговорът им продължи на тема „закон“ и бъдещето й. Те полагаха всички усилия да я спасят. А тя не искаше да ги разочарова. Особено Ева.

— Добре.

* * *

Джуд се беше настанила в съдебната зала между съпруга си и сина си. Зак седеше с максимално изправен гръб, както тя често го бе молила да прави. Изчезнало бе спонтанното и игриво дете, което бе представлявал. Сега той носеше панталоните си прилежно дръпнати догоре с колан и почистваше стаята си, без да го молят. Знаеше причината за това: той полагаше всички тези усилия, за да я направи щастлива. Живееше в страх да не каже и направи нещо погрешно, което да я накара да се разплаче. Особено тук, пред всички тези хора, които познаваха.

Пейките в съдебната зала бързо се напълниха. Още щом се разчу за ареста на Лекси и за съдебното изслушване, разрешителното за присъствие в съдебната зала се бе превърнало в най-търсения билет в града. Хората се бяха наредили на опашка още преди зазоряване с надеждата да се доберат до свободно място. Всеки имаше мнение по случая: някои смятаха Лекси за жертва, докато други гледаха на нея като на обществен враг. Някои обвиняваха Джуд и Майлс за безгрижното им отношение и лошо упражняване на родителските грижи; това бяха родителите, които се кълняха, че собствените им деца не пият. Някои съвсем изкривени мозъци дори обвиняваха законовата възраст за разрешаване консумацията на алкохолни напитки, като твърдяха, че ако границата е осемнайсет години, такива неща не биха се случили.

Местните репортери и може би един или двама национални журналисти сновяха в коридора отвън. Джуд гледаше право пред себе си. Тя не искаше да вижда приятелките си, с които бе поддържала връзка през годините тук, на остров Пайн, жените, с които бе разговаряла по време на училищните празненства или при редуването за прибирането на децата, или на опашката за проверка на магистралата. Много от тях редовно й се обаждаха и тя им отговаряше, но разговорите рядко продължаваха дълго. Джуд просто не можеше да се сети какво повече да каже. Нито я беше грижа за представителите на „Майки срещу шофиране в нетрезво състояние“, които бяха провели пресконференция точно тази сутрин и настояваха за съдебна присъда за Лекси.

Лекси.

Самото име беше достатъчно да докара Джуд до гняв или отчаяние. Тя полагаше всички усилия да не мисли за момичето, което й бе причинило всичко това, което бе убило дъщеря й. Момичето, което синът й обичаше. Момичето, което самата тя беше обичала.

— Извинявам се, че закъснях — обади се майка й, заемайки място от другата страна на Зак.

Съдията тропна с чукчето си и призова за ред.

Залата притихна.

— Госпожице Бейл — произнесе съдията, — наясно ли сте с престъпленията, в които сте обвинена?

На мястото на защитата Лекси и адвокатът й се изправиха. Тя изглеждаше невероятно крехка и дребна, застанала до масата. Косата й беше несресана и разбъркана. Евтините й черни панталони се нуждаеха от ютия и й бяха леко къси.

— Наясно съм, Ваша чест — каза Лекси.

— А по обвинението за причиняване на смърт при пътнотранспортно произшествие в резултат на консумиране на алкохол за какво ще пледирате?

Лекси направи пауза.

— Признавам се за виновна, Ваша чест.

Залата за миг замря в пълна изненада и изведнъж адът се отприщи. Двамата адвокати бяха скочили на крака и крещяха с цяло гърло да надвикат другия, за да бъдат чути.

— В кабинета ми — заяви рязко съдията. — Веднага. Вие също, госпожице Бейл.

Лекси последва адвоката си извън съдебната зала. В тяхно отсъствие в съдебната зала хората бясно си зашепнаха един на друг.

Зак се обърна към Джуд.

— Не разбирам. Какво прави?

Джуд седеше абсолютно неподвижна, опитвайки се да диша максимално спокойно и полагайки усилия да остане безчувствена. Явно това беше някакъв номер, опит да събуди съчувствие. Тя не би могла да отговори на Зак, дори и да знаеше отговора.

Накрая адвокатите се върнаха обратно в съдебната зала. Тълпата притихна.

Съдията седна и загледа Лекси.

— А по обвинението за причиняване на физически травми при пътнотранспортно произшествие в резултат на консумиране на алкохол?

— Виновна, Ваша чест — каза Лекси.

Съдията кимна.

— Госпожице Бейл, мое задължение е да ви напомня, че имате право на съдебен процес в този случай, за да упражните правата си чрез съдебното жури с членове със статукво, равно на вашето. Разбирате ли, че като се признавате за виновна, вие се отказвате от това си право?

— Разбирам, Ваша чест.

— И разбирате ли, че след като се признавате за виновна, това означава, че ще бъдете обвинена за това престъпление без съдебен процес и че е възможно присъдата да влезе незабавно в сила?

— Разбирам, Ваша чест — отвърна тя, този път по-силно.

— Макар че е необичайно, като имаме предвид ужасните последици на случая върху общността, този съд е подготвен да сложи край на делото. Госпожице Бейл, искате ли да направите някакво изявление?

Лекси кимна кратко и се изправи.

— Да, Ваша чест.

— Можете да отидете на подиума — подкани я съдията.

Лекси застана на подиума и погледна към залата. Погледът й срещна този на Зак.

— Аз консумирах алкохол и управлявах автомобил, и убих най-добрата си приятелка. Адвокатът ми казва, че вината или невинността са въпроси на правото, но той греши. Как бих могла да изкупя вината си? Това е истинският въпрос. Не мога. Не мога. Мога само да платя за нея и да кажа колко ужасно съжалявам. Аз обичам… обичам Зак, семейство Фарадей и Мия. Винаги ще ги обичам и ще се моля някой ден те да могат да чуят тези думи от мен, без това да ги нарани. Благодаря ви. — Тя се върна на мястото си на масата на защитата и седна.

Съдията се вгледа в някои документи, пръснати пред него.

— Имам молба от сдружението „Майки срещу шофиране в нетрезво състояние“, настояващи за присъда, която да служи за назидание на другите тийнейджъри, за да знаят какво ги очаква при сходни обстоятелства. А сега се обръщам към семейството. — Той вдигна глава и се усмихна състрадателно. — Знам, че е неочаквано, но някой от вас има ли да заяви нещо пред този съд?

Майлс погледна Джуд. Прокурорът им беше казал, че ще получат правото да говорят след съдебния процес, така че бяха мислили какво да заявят, но това трябваше да стане седмици след днешното изслушване.

Джуд несигурно повдигна рамене.

Майлс се изправи и остана неподвижен за момент. Само едва забележимото стягане на челюстта му издаваше колко е развълнуван. Който и да го гледаше в момента в тази зала, не би могъл да си представи, че той бе започнал да плаче в съня си.

Той приглади бледорозовата си вратовръзка и отиде до подиума пред залата, гледайки своите приятели и съседи.

— Сигурен съм, че на всеки в тази зала е известно, че в последно време положението беше изключително тежко за семейството ми. Не съществуват думи, които да изразят дълбочината на загубата ни. И въпреки това аз съм изненадан от заявлението на Лекси. Сигурен съм, че е била съветвана от адвоката си да не постъпва така. Познавам Лекси. През последните няколко години тя беше като член на семейството ни. Знам, че би направила всичко по силите си, ако можеше да върне назад случилото се, и не съм толкова наивен, че да смятам, че само тя е виновна, а моите деца са без вина. Трябваше да забраня на децата си да пият, вместо да си спомням моите собствени години в гимназията. Трябваше да съм по-строг към тях, може би да им изнеса по-убедителна лекция за вредата от алкохола. Достатъчно трагедии съществуват около нас и има много хора, които могат да бъдат обвинени. Вината не е само на Лекси. — Той погледна към момичето. — Прощавам ти, Лекси, за всичко, и се възхищавам на решението ти да се признаеш за виновна. Не съм сигурен дали бих посъветвал някое от децата ми да направи същото.

Накрая Майлс се обърна към съдията.

— Благодаря ви, Ваша чест, за тази възможност да се изкажа. Моля ви само да третирате Лекси като момиче, което е допуснало ужасна грешка и носи последиците от това, а не като хладнокръвен убиец. Затворът не е решение. Това е просто поредната трагедия, а светът около нас е пълен с такива. — Той слезе от подиума и се върна на мястото си.

Джуд не взе съзнателно решението да говори. Тя стоеше като някаква марионетка, висяща на конци. Дори не знаеше какво ще каже, докато се изправяше на подиума, втренчена в хората, които познаваше от години. Тя бе наблюдавала децата им да израстват до нейните, бе ходила на техните рождени празненства. Някои от тях имаха по-малки деца, на които тепърва им предстоеше да се сблъскат с проблема на алкохолните партита в гимназията.

— Иска ми се да не бях позволявала на децата си да отиват на партито онази нощ — каза тихо тя, усещайки как нещо вътре в нея се прекършва. — Иска ми се да не бяха пили. Иска ми се Мия да бе закопчала предпазния си колан. Иска ми се да ми се бяха обадили да отида и да ги взема. — Тя направи пауза. — Никога повече няма да прегърна дъщеря си. Никога няма да разроша косата й в деня на сватбата й или да държа първото й бебе. — Тя бръкна в джоба си и извади пръстена, който бе купила за дипломирането на Мия. Златото блесна ярко под флуоресцентното осветление. — Това е пръстенът, който възнамерявах да подаря на Мия за дипломирането. Мислех си, че розова перла би била идеална върху пръстена, но възнамерявах да оставя на нея да реши. — Гласът й заглъхна при тези думи и силата й се изпари. Тя погледна Лекси, която седеше на мястото си и плачеше. Тези сълзи трябваше да означават нещо за Джуд; тя беше наясно с това, но те не означаваха нищо. Съжалението нямаше да върне Мия. — Не мога да простя на Лекси Бейл. Иска ми се да можех. Може би справедливостта ще ми помогне. Може би тя ще послужи за урок на следващото дете, което си мисли, че няма никакъв проблем да кара колата на връщане от някое парти. — Тя се върна на мястото си и седна, опитвайки се да не забелязва очевидното разочарование в погледа на Майлс.

— Госпожо Ланг? — произнесе съдията.

Лелята на Лекси се доближи бавно до подиума. Вместо да гледа към залата, тя се обърна към съдията.

— Нямам образование, Ваша чест, но знам, че правосъдие и отмъщение са две различни неща. Лекси е добро момиче, взело грешно решение. Гордея се с нея, задето се изправи тук и го призна. Моля ви да бъдете милостив в присъдата си. Тя носи огромна добрина, която може да покаже в живота си. И аз много се боя от това, което престоят в затвора ще й причини. — Ева се съвзе и се върна на мястото си.

Съдията вдигна глава.

— Желае ли още някой да се изкаже?

Джуд усети как Зак се размърда на мястото си и после бавно се изправи.

В залата рязко и приглушено се надигна звук на оживление. Джуд знаеше какво виждаха хората, когато гледаха Зак: раните му от изгарянията, наскоро обръснатата му глава, обезцветената кожа около очите, но тези, които наистина го познаваха, виждаха най-вече изпълнилата го тъга. Нямаше го вече момчето, което толкова много се бе усмихвало. На негово място се бе появила тази бледа и наранена версия на сина й.

— Закари? — попита съдията.

— Вината изобщо не беше нейна — изрече той, без да отиде до подиума. — Аз бях човекът, който трябваше да кара онази нощ. Аз бях онзи, който каза, че няма да пие. Но въпреки всичко го направих. Направих го. Ако тя не беше карала, аз щях да бъда зад волана. Аз щях да отида в затвора вместо нея.

Той седна на мястото си.

— Моля изправете се, госпожице Бейл — произнесе съдията. — Употребата на алкохол и шофирането от деца до осемнайсет години е истинска епидемия в нашата страна. Токсикологичните изследвания потвърждават, че сте била в състояние на алкохолно опиянение, когато сте решили да седнете зад волана на автомобила. И в резултат на това през онази нощ едно момиче умира и цялата общност и едно семейство са потънали в скръб. — Той погледна към Зак. — Други може и да споделят моралната отговорност за тази трагедия, но юридическата отговорност за това престъпление е изцяло ваша. Очевидно е, че нито една присъда няма да компенсира ярката светлина, излъчвана от Мия, или да даде утеха на семейство Фарадей. Но аз мога да направя така, че другите деца да разберат за този случай и да осъзнаят риска, който поемат с консумирането на алкохол и сядането след това зад волана. Осъждам ви на шейсет и пет месеца затвор в женската изправителна колония „Парди“.

И чукчето издрънча.

* * *

Лекси чу как леля й изплака.

Пазачите се придвижиха към Лекси; единият изви ръцете й отзад и щракна белезниците около китките й. Тя усети леля й да я прегръща. Не можеше да я прегърне в отговор и след всичко, което се беше случило през последните седмици, почна да осъзнава реалната ситуация.

За пръв път изпита истински, неподправен страх. Всичко, което бе мислила до този момент, беше за душата й и изкуплението, но какво да кажеше за тялото си? Какво щеше да представлява времето, което й престоеше да прекара през тези пет години зад решетките?

— О, Лекси — изрече Ева, разкъсвана от сълзи. — Защо?

— Ти ме прие — произнесе Лекси. Дори и сега, с всичко случващо се, това изречение означаваше страшно много. Лекси с усилие потърси още няколко думи. — Не можех да ти позволя да изхарчиш всичките си спестявания заради мен.

— Да изхарча?

— Аз никога няма да забравя какво направи за мен.

Ева се разплака с пълен глас.

— Бъди силна — изрече тя. — Ще идвам да те виждам колкото мога по-често. Ще ти пиша.

— Достатъчно — каза пазачът и Лекси усети как я издърпват настрани, извеждат я от съдебната зала и я водят по един дълъг коридор и два етажа нагоре. Най-накрая я вкараха в стая с размери три на три метра, с бетонни стени, без прозорец, с метална тоалетна без седалка и метално легло. Стаята вонеше на урина, пот и повърнато.

Тя не искаше да сяда и остана права в очакване.

Не й се наложи да чака дълго. Скоро пазачите се върнаха за нея, разговаряйки един с друг за нещо, случило се на обяд, докато я извеждаха през задния вход на сградата до една чакаща полицейска кола.

— Откарваме ви директно в „Парди“ — каза един от пазачите.

„Парди“. Изправителният център за жени в щата Вашингтон.

Лекси кимна, но не каза нищо.

Пазачът окова глезените й и закачи закопчаните й китки към веригата около кръста й.

— Да тръгваме.

Тя затропа зад него с приведена глава. В полицейската кола беше закопчана към облегалката на седалката. Веригите около кръста й се врязваха в гърба й, така че й се наложи да седи приведена напред, с нос почти притиснат в решетката, която защитаваше полицаите на предната седалка. След като завиха на ъгъла, спряха на един светофар.

Пред тях семейство Фарадей прекосяваше улицата; цялото семейство наподобяваше на някакви хартиени изрезки на самите себе си, двумерни, крехки и смачкани. Зак беше отзад сам, с приведени напред рамене и клюмнала брадичка. От тази страна обръснатата му глава и изгорялата челюст го превръщаха в някого, когото тя с усилие разпозна.

В този момент светофарът промени светлините си и полицейската кола потегли.

* * *

Затворът „Парди“ представляваше монолитен блок от сив бетон, извисяващ се зад ограда, покрита по цялата периферия с тел. Наоколо имаше зелени дървета и сини небеса. Обкръжаващата красота го правеше още по-мрачен и застрашителен.

Изправена пред лицето на живот, който никога не си бе представяла, внезапно страшно й се прииска да не се беше признавала за виновна, както й бе предложил адвокатът.

Вече вътре в затвора, я заключиха в една голяма килия. Сгърчена вътре като някакво животно, тя имаше поглед върху известна част от затвора. Навсякъде се виждаха стоманени решетки, плексигласови стени и жени, облечени в униформи в цвят каки, събрани на групи.

Лекси притвори очи и се опита да прогони всичките си мисли.

Накрая един пазач дойде за нея, отключи килията и я поведе напред. Тя остана неподвижна до него, докато той притискаше пръстите й върху една напоена с мастило пластина и след това завъртя пръстите й върху хартия. Поставиха я пред един фотоапарат и й направиха снимка. След това някой изкрещя „Следващата!“ и тя отново тръгна напред, навлизайки в шумното пулсиращо и дрънчащо сърце на затвора.

Пазачка я въведе в една стая.

— Цялата е твоя.

Две жени я приближиха.

— Събличай се — каза едната, поставяйки пухкава ръка върху уоки-токито на колана си.

— Т-тук?

— Можем да го направим вместо теб…

— Аз ще го направя. — Ръцете на Лекси трепереха, докато разкопчаваше колана си и го издърпваше от гайките.

Пазачката взе колана от нея и го намота в ръцете си, сякаш беше някакво оръжие.

Преглъщайки с усилие, Лекси разкопча панталоните си и ги свали. След това изрита черните си обувки с нисък ток и разкопча бялата си риза. Беше й нужен целият кураж, който притежаваше, за да протегне ръце зад гърба си да разкопчае сутиена си.

Когато накрая остана без дрехи, по-едрата от двете пазачки я приближи.

— Отвори си устата.

Лекси изпълняваше една подир друга унизителните инструкции. Тя отвори устата си, изплези езика си, повдигна гърдите си, изкашля се, размърда пръстите си, завъртя се и се наведе.

— Отвори си бузите.

Тя се пресегна назад и разтвори полукълбата на задните си части.

— Добре, затворничке Бейл — каза пазачката.

Лекси бавно се изправи и отново се извъртя към пазачката. Не смееше да погледне жената в очите и остана със забит поглед в пода.

Пазачката й подаде един кат дрехи: чифт износени бели обувки за тенис, панталони и риза в цвят каки, използван бял сутиен и два чифта избеляло бельо.

Лекси се облече по възможно най-бързия начин. Сутиенът не й беше по мярка, а от бельото изпитваше сърбеж и се нуждаеше от чорапи, но разбира се, не каза нищо.

— Внимавай с кого се сприятеляваш тук, Бейл — произнесе пазачката с глас, който не подхождаше на грубата й външност.

Лекси нямаше представа какво да отговори на думите й.

— Да тръгваме — каза пазачката, посочвайки й вратата.

Лекси последва жената извън мястото за приемане и отново навлезе в затвора, където шумът, думтенето и подвикванията изглеждаха оглушителни. Тя не отделяше очите си от пода и вървеше, буквално усещайки как подът трепереше под краката й от ударите на стотици жени по решетките около нея.

Накрая стигнаха до килията й, пространство три на два и четиридесет метра, оградено от три страни с бетонни стени, а четвъртата със солидна метална врата с малко прозорче, вероятно през което пазачките надзъртаха вътре. В килията имаше две легла с тънки матраци, тоалетна, мивка и малко бюро. На долното легло лежеше мършаво бяло момиче с татуиран кръст на шията си. При влизането на Лекси тя вдигна поглед от списанието, което четеше.

Вратата зад Лекси се затвори, но в ушите й продължаваха да бумтят оглушителните трясъци и подвиквания в целия затворнически блок. Тя кръстоса ръце на гърдите си и остана така, цялата разтреперана.

— Взех долното легло — произнесе момичето; зъбите й бяха кафяви и развалени.

— Добре.

— Казвам се Касандра.

Лекси видя колко млада беше съкилийничката й. Бръчките по лицето й и кръговете под очите й я състаряваха, но вероятно нямаше повече от двайсет и три години.

— Казвам се Лекси.

— Това е само междинният етап. Няма да си другаруваме дълго време. Но това сигурно ти е известно?

Лекси не знаеше какво да отговори. Остана права още една минута, след това се качи върху горното легло, което миришеше на потта на лежалите преди нея жени. Легнала върху грубото сиво одеяло и втренчена в мръсния сив таван, в паметта й изплува майка й при онова ужасно посещение при нея в затвора.

Ето ме тук, мамо. Също като теб най-накрая.