Кристин Хана
Съдбовен път (20)

Глава 18

2010 г.

Погледнато отдалеч, семейство Фарадей изглеждаше така, сякаш се бе излекувало. Известният хирург Майлс се бе върнал към онова, което правеше най-добре, и ако прекарваше прекалено много часове в операционната зала, изглеждаше напълно нормално, че трябва да спаси живота на колкото може повече хора. Зак беше изненадал всички, които го познаваха, с блестящите си прояви в двегодишния колеж и във Вашингтонския университет; беше се дипломирал за три години и бе започнал медицинското училище една година по-рано. Сега беше втора година и оценките му бяха фантастични. Беше се преместил да живее в една къща под наем на острова и се занимаваше с две неща в живота си: училището и бащинството. Не изглежда да го беше особено грижа, че няма никакво време за социален живот. Хората от острова говореха за него с гордост, казваха как трагедията го била оформила и колко добре се справял с предизвикателствата на бащинството.

Освен него също така се бе променила и Джуд.

В продължение на години тя се бе опитвала да върне жената, която бе представлявала преди смъртта на дъщеря си. Беше правила онова, което искаха от нея, което очакваха да прави. Беше ходила в групи за взаимопомощ и терапевти. В различни периоди бе вземала ксанакс, золофт и прозак. В началото бе спала прекалено много, а после — прекалено малко. Беше отслабнала много. Най-вече бе разбрала, че има болки, които нито могат да бъдат излекувани, нито да зараснат.

Времето не беше излекувало раните й. Какво гадно клише само се бе оказало това. Това бяха думите, които щастливите хора казваха на другите с по-малко късмет от техния. Същите тези късметлии си мислеха, че разговорите за мъката помагат и за тях не беше нищо да кажат на някого „опитай се да се върнеш към живота“.

Най-накрая бе спряла да се надява, че един ден ще се почувства по-добре, и това стана, когато намери начин да се справя с живота. Не можеше да контролира мъката или живота си, или каквото и да било, поне това вече бе разбрала, но можеше да владее емоциите си.

Тя беше внимателна.

Предпазлива.

Крехка.

Това най-вече. Наподобяваше някаква древна порцеланова ваза, която я бяха строшили и после с големи усилия бяха залепили парчетата едно към друго. Отблизо всеки белег си личеше силно; ако някой искаше да борави с нея, трябваше да прилага възможно най-нежното усилие, но от определено разстояние, от единия край на стаята, при точния ракурс, всичко изглеждаше цяло и непокътнато.

Тя следваше една твърда ежедневна програма; беше разбрала, че планирането може да я спаси. Един списък със задължения можеше да бъде нещо като рамка за нечий живот. Събуждане. Душ. Кафе. Плащане на сметки. Пазаруване в магазина… пощата… химическо почистване. Да зареди бензин в колата.

Това беше начинът, по който преминаваше ежедневието й. Подстригваше се и си правеше прическа, дори и вече да не даваше пет пари как изглежда; слагаше си грим; обличаше се внимателно. В противен случай хората се навъсваха при вида й, привеждаха се по-близо до нея и я питаха с приглушен глас: „Как си, наистина?“.

По-добре да изглежда, че е здрава, и да продължава. През повечето време номерът минаваше. Тя се събуждаше и денят й минаваше през безкрайната дневна светлина. В делничните дни приготвяше закуска на внучката си и я караше в детската градина. Няколко часа по-късно вземаше Грейс от началното училище и я оставяше в следобедната занималня, което позволяваше на Зак да прекарва дните си в медицинското училище.

Джуд беше научила, че ако се съсредоточава върху дребните неща от живота, това й позволява да държи под контрол мъката си.

Поне през повечето дни. Днес обаче каквито и усилия да полагаше да се преструва, не помагаше.

На следващия ден беше шестата годишнина от смъртта на Мия.

Джуд седеше в дизайнерската си кухня, втренчена в готварската печка с шест газови котлона. В късните следобедни часове слънцето се промъкваше през прозореца, карайки гранитния кухненски плот да искри със ситни бронзови искрици.

Майлс се приближи и я целуна по бузата. Той бе стоял плътно до Джуд през целия ден.

— Зак и Грейс ще бъдат тук за вечеря — напомни й той.

Тя кимна. Прекалено късно й хрумна, че можеше да превърне това в прегръдка и да го целуне в отговор, но както с толкова много неща, за пореден път беше изпуснала момента. Тя го загледа, докато той се отдалечаваше от нея, виждайки как дистанцията помежду им се разраства. Беше умение, което бе придобила; тя наистина вече виждаше празното пространство.

Наясно бе, че той беше разочарован от нея, от брака им, точно както знаеше, че продължаваше да я обича. Поне той така искаше, а за Майлс желанието и действителността бяха едно и също нещо, защото той така го беше направил. Той все още вярваше в тях. Всеки ден се събуждаше с мисълта, че това ще бъде денят, в който тя ще си спомни как да го обикне отново.

Джуд отиде до хладилника да вземе телешка и свинска кайма и се зае с успокояващата задача да приготви кюфтета. През следващия час се потопи в обичайната програма: кълцане на зеленчуци, валяне на кюфтета и накрая пърженето им. Докато направи соса, из цялата къща се разнасяше ароматът на доматен сос с червено вино и ухаещи на мащерка кюфтета. Влажна сладост висеше във въздуха, докато водата кипеше върху котлона. Тя намали огъня на соса и направи салата. Тъкмо затваряше вратичката на хладилника, когато дочу кола да спира пред къщата.

Затъкна косата зад ухото си, усещайки грубите нови посивели кичури, които се промъкваха сред русите, осезаемо напомняне за загубата й. Докато приближаваше всекидневната, Майлс я видя и я пресрещна по средата на пътя й, прегръщайки я през кръста.

Грейс влезе в обляния от слънцето вход. В панталонките си с пеперудки и тъмнорозова блузка, със сламенорусата си коса, която упорито се мъчеше да се измъкне от конската й опашка, тя напомняше на малка горска фея. Едва когато човек видеше отблизо дребното й, оформено като сърце личице с остра брадичка и вирнато носле, можеше да се убеди, че сериозното дете пред него не прилича по нищо на феите. Подобно на останалите, тя рядко се усмихваше и се смееше тихо, закривайки уста с ръчичка, сякаш звукът й беше неприятен.

Майлс пусна Джуд и се втурна към внучката си, сграбчвайки я в прегръдките си и завъртайки я вихрено около себе си.

— И как се чувства днес моето мъниче?

Джуд потръпна при това ласкаво обръщение. Тя се бе опитвала да отучи съпруга си да го използва, но той казваше, че не може да го направи и че като гледал Грейс, виждал Мия и прякорът се изтръгвал от устата му.

Джуд също виждаше Мия в Грейс. Точно в това беше проблемът. Всеки път, когато Джуд погледнеше това дете, и раната й се отваряше.

— Добре съм, дядо — каза тя. — Намерих едно острие на стрела в една яма на брега.

— Не, не си намерила — обади се Зак, изритвайки вратата след себе си.

— Но можех да намеря — отвърна Грейс.

— Но не си. Джейкъб Мур го е намерил, а ти си го ударила в носа, когато не поискал да ти го даде.

— Джейкъб Мур ли? — запита Майлс, втренчвайки се във внучката си през очилата, които сега носеше. — Не е ли хлапето, дето изглежда като Йети?

Грейс се изкикоти и закри уста, кимайки.

— Той е на седем години — прошепна тържествено тя. — И е в детската градина.

— Не я окуражавай, тате — каза Зак, захвърляйки ключовете си върху масичката до вратата. — Тя вече гледа на боевете в клетка като на единствената й кариера. — Той окачи раницата си, спирайки за секунда пред зеления пуловер, който продължаваше да виси на закачалката. Дългите му пръсти докоснаха тъканта. Всички правеха така, докосваха пуловера подобно на талисман при всяко влизане в къщата. След това се обърна и тръгна към голямата всекидневна.

Джуд беше толкова дистанцирана от собствения си живот, че виждаше сина си от разстояние дори и когато беше точно пред нея. Русата му коса отново бе пораснала; отново беше прекалено дълга, разпиляна и несресана. Брадичката му беше с набола брада, която бе покарала на някои места, но на други не, заради изгарянията; ризата му беше обърната с хастара навън и вероятно бе прекарал така целия ден; когато свали маратонките си, видя, че бе обул различни чорапи. Най-лошото от всичко беше изтощението в очите му. Без съмнение бе прекарал последната нощ в четене и въпреки всичко бе станал рано, с ведро настроение, за да приготви закуската на Грейс. Някой ден просто щеше да падне на мястото, където стоеше.

— Искаш ли една бира? — попита Майлс сина си, докато той целуваше розовите бузи на Грейс.

— Не ми позволяват да пия бира — отвърна захилено тя.

— Много смешно, млада госпожице. Аз питах баща ти.

— Разбира се — отвърна Зак.

Джуд сграбчи две бири от хладилника, а на себе си наля бяло вино; след това последва мъжете си в двора.

Тя седна в стола за пикник до барбекюто. Майлс седеше от лявата й страна, а Зак до външната маса, рухнал в едно кресло, положил обутите си в чорапи крака върху масата. Грейс мина покрай тях и седна на края на тревната ивица, където заговори на китката си.

— Тя все още разговаря с невидимия си приятел, доколкото разбирам — каза Майлс.

— Обикновените деца имат невидими приятели — каза Зак. — Грейс има невидим извънземен приятел, принцеса, уловена в един буркан на планетата й. А това е най-малкият от проблемите ни. — Той отпи от бирата и остави бутилката на масата. — Учителката й казва, че тя има проблеми със сприятеляването. Лъже за всичко и е започнала да разпитва за майка си. Иска да знае защо не живее с нас и къде е.

Джуд се изпъна като струна на стола си.

— Тя се нуждае още повече от нас — каза Майлс.

— Може би трябва да прекъсна за известно време медицинското училище — каза Зак и от езика на тялото му ставаше ясно, че бе размишлявал дълго време върху този проблем. — За третата година очаквам, че ще бъде дяволски трудна, и, честно казано, и без това съм вече на ръба. Всяка секунда от живота ми е или четене, или бързам да съм с Грейс. Когато съм с нея, съм толкова уморен, че не ставам за нищо. Знаете ли какво ми каза снощи? „Тате, аз мога да се погрижа за себе си, ако ти си прекалено уморен да направиш вечеря.“ — Той прекара ръка през косата си. — Тя е на пет години, за бога. И се притеснява за мен.

— А ти си на двайсет и четири — каза Майлс. — Справяш се дяволски добре, Зак. Гордеем се с теб, не е ли така, Джуд? Не можеш да прекъснеш сега медицинското училище. Почти си приключил.

— Утре вечерта имам групово занятие. Не отида ли, ще им проваля финала. Знам го.

— Аз ще я взема и ще й направя вечеря — каза Джуд. Те го очакваха от нея и това й беше известно. — А ти можеш да учиш колкото трябва.

Зак й хвърли поглед през рамо.

Нямаше й доверие, за да й оставя Грейс; разбира се, че й нямаше. Не беше забравил началото, когато Джуд се бе опитала да бъде баба и се бе провалила. Мъката й тогава беше невероятно силна: като някакъв остър нож, забиваше се в нея в най-неочаквани моменти и буквално я оставяше мъртва. Поради тази причина тя обикновено се успиваше и забравяше да взема Грейс. Веднъж — в най-лошия момент — Майлс се бе прибрал вечерта и бе намерил Грейс да лежи забравена в спалнята на Мия с мръсни пелени, докато Джуд лежеше сгърчена в зародишна позиция в собственото си легло, хълцаща, стиснала снимката на Мия.

Всички знаеха, че Джуд не можеше да погледне Грейс, без мъката да я сграбчи. Каквото и да направеше Грейс, всичко й напомняше за загубата, така че тя се държеше на дистанция от внучката си. Джуд изпитваше срам и смущение от тази своя слабост, но не можеше да направи нищо. А бе полагала усилия. През последните две години бе отбелязала известен напредък. Вземаше редовно Грейс от детската градина и от занималнята, където отиваше след училище. Освен когато се чувстваше най-зле, когато изпадаше в онзи сив свят, при който се пъхваше в кревата и забравяше всичките си задължения и всеки около себе си. Особено внучката си.

— Вече съм по-добре — каза му тя. — Можеш да ми се довериш.

— Утре е…

— Знам какво е утре — прекъсна го Джуд, преди той да каже онова, което всички вече знаеха: утре щеше да бъде лош ден за всички тях. — Но този път можеш да ми се довериш.

* * *

Трябваше да вали, но не валеше. Гледката отвъд прозореца й трябваше да бъде мрачна и зловеща, като разливащо се мастило, с набъбнали черни небеса и антрацитни листа, търкалящи се по мръсните тротоари, и врани, накацали по телефонните жици. Сцена от „Сблъсък“^[1]. Вместо това, шестата годишнина от смъртта на дъщеря й дойде с ярка зора, с онова златистосиньо небе, което превръщаше Сиатъл в най-красивия град в света. Саунд искреше; планината Рейниър изглеждаше на една ръка разстояние, а яркият й бял връх блестеше над рамото на града.

И въпреки това Джуд изпитваше студ. Пронизващ. Навред около нея туристи крачеха през пазара Пайн Плейс, облечени в шорти и тениски, с фотоапарати в ръце, и ядяха храна с пръчици или от мазни бели торби. Дългокоси музиканти стояха по ъглите на Мейн стрийт и разтегляха акордеоните си, дрънкаха китарите или биеха барабаните си. Един от тях дори бе докарал и пианото си.

Джуд уви дебелия кашмирен шал около врата си и повторно нагласи дръжката на чантата си върху рамото. В края на пазара една триъгълна ивица трева осигуряваше място за отдих на бездомните. Огромен тотемен стълб се взираше отгоре в тях.

Тя прекоси оживената улица и тръгна по един стръмен хълм към едно здание, забило се високо в кристалносиньото небе.

— Здравейте, госпожо Фарадей — каза портиерът, сваляйки нелепата си шапка пред нея.

Тя само кимна и мина покрай него, неспособна да се усмихне през днешния ден. Докато чакаше асансьора, потропваше с крак върху покрития с плочи под и хапеше устната си. Смъкна шала си и после пак се уви с него. Докато се добере до безупречния офис със стъклени стени на доктор Блум, я разтресе такъв студ, че очакваше да види собствения си дъх.

— Можете да влизате, госпожо Фарадей — каза рецепционистката пред входа на кабинета.

Джуд нямаше сили да отговори. Мина през чакалнята и влезе в елегантно обзаведения кабинет на доктор Блум.

— Включи радиатора — изрече тя без всякакъв увод, стоварвайки се в плюшеното кресло до нея.

— До теб има едно одеяло — каза лекарката й.

Джуд се пресегна към одеялото от мохер с цвят на камила и се уви с него, цялата трепереща.

— Какво има? — запита тя, проумявайки, че лекарката я гледа втренчено.

Доктор Хариет Блум седна пред Джуд. Тя беше строга като собствения си кабинет — стоманеносива коса, ъгловато лице и тъмни очи, от които не убягваше нищо. Днес носеше плътно прилепнала рокля с черни ръкави и модни черни обувки с висок ток.

След като Джуд за пръв път се бе огънала под неуморния натиск на Майлс да „получи помощ“ и „да се срещне с някого“, тя бе посетила цяла върволица психиатри и терапевти. Първоначално единственият й критерий беше възможността им да й предпишат някакви лекарства. С времето тя бе пресяла фалшивите доставчици на надежда и идиотите, които смело я уверяваха, че някой ден отново щяла да се усмихва. Ставаше и си тръгваше още на мига, когато някой й кажеше, че времето щяло да излекува всички рани.

До 2005 г. от цялото това пресяване бе останала само Хариет Блум, която рядко се усмихваше и чието поведение без съмнение демонстрираше пълното разбиране на трагедията на Джуд. И тя можеше да предписва лекарства.

— Какво има? — попита Джуд отново, цялата трепереща.

— И двете знаем какъв ден е днес.

На Джуд й се прииска да измисли нещо умно в отговор, но не можа. Силите й стигнаха само да кимне.

— Спа ли снощи?

Тя поклати глава.

— Майлс ме прегърна, но аз го отблъснах.

— Значи не си искала спокойствие.

— Каква полза от него?

— Възнамеряваш ли да направиш нещо, с което да отбележиш годишнината?

Въпросът разгневи Джуд, а гневът беше нещо хубаво, по-добър от отчаянието на пълното безсилие.

— Като например да й пратя балони ли? Или да седя до онзи гранитен камък в тревата, където е тялото й? Или може би трябва да поканя гости и да отпразнуваме живота й… който отдавна приключи.

— Понякога хората намират утеха в такива неща.

— Да. Е. Не съм от тях.

— Както казах и по-рано, ти не търсиш утеха. — Хариет написа нещо в бележника си. — Защо продължаваш да ме посещаваш? Ти така силно контролираш чувствата си, че ние почти не бележим някакъв прогрес.

— Дойдох при теб за лекарства. Знаеш го.

— Как се справяш, наистина?

— Тази вечер ще бъде… много зле. Ще почна да си я спомням и няма да имам сили да спра. Ще си помисля, че Майлс е сгрешил. Че нещата с нея биха могли да се развият по-добре или че ако я бях целунала, тя би могла да се събуди като някоя принцеса от филм на „Дисни“. Ще си въобразя, че е трябвало да опитам спасително дишане уста в уста или да я задумкам по сърцето. Ей такива побъркани идеи. — Джуд вдигна поглед. Сълзи потекоха по острото лице на доктор Блум и го смекчиха. — Ще взема някакви хапчета за приспивателни и в следващия миг ще дойде и утрешния ден, и аз ще бъда наред до Деня на благодарността, след това на Коледа, и след това на рождения й ден.

— Рождения ден на Зак.

Тя потръпна при тези думи.

— Да. Не че той го празнува оттогава.

— Кога беше последният път, когато семейството ви въобще празнува каквото и да било?

— Знаеш отговора на този въпрос. Ние сме като онези хора в онзи филм за крадците на тела. Само се преструваме, че сме истински. Но защо е необходимо отново да дъвчем всичко това? Искам просто да ми кажеш как да се справя днес.

— Ти никога не питаш за утрешния ден. Защо?

— Какво искаш да кажеш?

— Повечето пациенти искат да се научат как да живеят. Те искат от мен да им направя карта, която да могат да следват, за да се доберат до едно здравословно бъдеще. Ти просто искаш да оцеляваш ден за ден.

— Добро утро. Не съм биполярна или шизофреничка, или някакъв граничен случай. Тъжна съм. Дъщеря ми умря и аз съм опустошена. Няма как да стана по-добре.

— Това ли е, в което искаш да повярваш?

— Това е действителността. — Джуд кръстоса ръце. — Виж, ти ми помогна, ако за това става въпрос. Може би си мислиш, че вече трябва да се чувствам по-добре, може би си мислиш, че шест години са прекалено дълго време. Но не са, не и когато детето ти е умряло. А аз се подобрявам. Ходя на покупки. Готвя вечеря. Излизам с приятелки. Любя се със съпруга си. Гласувам.

— Не спомена нито сина си, нито внучката си.

— Не съм твърдяла, че списъкът ще бъде пълен — каза Джуд.

— Още ли дебнеш Грейс?

Джуд размота и смъкна шала си. Беше й горещо вече и се потеше, и в действителност шалът буквално я задушаваше.

— Не я дебна.

— Ти се криеш сред дърветата и я следиш какво прави в следобедната си програма, но не я прегръщаш, нито си играеш с нея. Как би нарекла това?

Джуд почна да разкопчава палтото си.

— О, тук е адска жега.

— Кога за последен път си прегръщала Грейс? Или си я целувала?

— Наистина. Тук е истинска фурна…

— Не е горещо.

— Дяволската менопауза.

— Джуд — изрече Хариет с раздразнение, което се опитваше да потисне. — Ти отказваш да обичаш внучката си.

— Не — изрече Джуд, вдигайки накрая глава. — Не мога да я обичам. Има разлика. Опитвах се. Наистина ли мислиш, че не съм опитвала? Но когато я гледам, не усещам… нищо.

— Това не е вярно, Джуд.

— Виж — въздъхна Джуд. — Разбирам какво искаш да направиш. Дъвчем това вече от години. Аз ти казвам, че не мога да чувствам, а ти ми връщаш веднага в отговор, че не искам. Мозъкът ми е шефът. Наясно съм. Наистина. Старото ми аз би било сигурно, че ти си правата.

— А новото ти аз?

— Новото ми аз живее. Това е достатъчно. Вече не избухвам в сълзи при гледката на нещо розово; мога да запаля колата си, без да се разплача; мога да гледам сина си, без да изпитвам гняв към него. Понякога дори мога да гледам в очите му, без дори да си помисля за Мия. Мога да взема внучката си от училище и да я изкъпя, и да й прочета приспивна приказка, и всичко това, без да плача. Знаеш добре колко голям е този прогрес. Така че можем ли, просто за момента, да забравим следващата стъпка и да ми помогнеш да изкарам този ден?

— Можем да поговорим за Мия.

— Не — отвърна рязко Джуд. Отдавна бе научила, че разговорите за Мия само изостряха болката й.

— Ти имаш нужда да говорим за нея. Ти имаш нужда да си спомняш и да скърбиш.

— Не правя нищо друго, освен да скърбя.

— Не. Скръбта ти е артерия, която е защипана със скоба. Ако не махнеш тази скоба и не позволиш на артерията да тече, никога няма да се излекуваш.

— Нека не се излекувам — отвърна Джуд уморена, облягайки се на дивана. — Голяма изненада. Какво ще кажеш, ако поговорим за Майлс? Миналата седмица се любихме. Това е добър признак, не мислиш ли?

Хариет въздъхна и си отбеляза нещо в бележника.

— Да, Джуд. Това е добър знак.

* * *

Всеки ден след детската градина Грейс отиваше в занималнята „Глупавото мече“, докато татко й се прибереше у дома от училището за големи момчета.

При хубави дни като днешния те всички излизаха да играят навън, но госпожа Скитър ги накара да излязат от занималнята и да отидат на брега, хванати за едно грапаво жълто въже. Сякаш бяха някакви бебета.

Както обичайно, Грейс беше най-отпред, точно зад учителката. Чуваше другите деца да се смеят, да разговарят и да се дразнят едно друго. Тя не се включваше в такива игри; просто вървеше зад учителката, втренчена в дупето й.

Когато стигнаха парка на брега, госпожа Скитър събра десетте деца в кръг около себе си.

— Знаете правилата. Никакво влизане във водата. Никакви боеве. Днес ще играем на дама на пясъка. Кой иска да ми помогне да направим квадратите?

Гора от детски ръце се издигна заедно с крясъци „Аз, аз, аз!“ и блъсканици едно в друго. Гледката напомни на Грейс за малките птички на едно изложение на новоизлюпени, където я беше завел татко й. Чирик, чирик.

Тя отиде на любимото си място. Всички знаеха, че обича това място. Седна върху един дънер на пясъка, далеч от прииждащите вълни. Някои дни, ако имаше късмет, можеше да види рак или някой морски таралеж. Повечето пъти само разговаряше с най-добрата си приятелка.

Тя се втренчи в розовата лента на китката си. В центъра, където навремето бе имало един детски часовник Мини Маус, баща й бе поставил едно малко кръгло огледало с размерите на дланта й. Това беше най-добрият подарък, който някога бе получавала. То й бе позволявало да напуска спалнята си. Преди огледалото на ръката си, тя бе прекарвала часове пред огледалото в спалнята си, разговаряйки с приятелката си Ариел, която беше принцеса от друга планета.

Грейс не беше глупава. Тя знаеше, че някои от другите деца й се присмиваха заради невидимия й приятел, но не й пукаше. Децата от класа й и без това си бяха глупави.

Никое от тях не знаеше колко тиха можеше да бъде тази планета, така че те не се бяха научили да слушат като нея. Тя бе привикнала към тишината. Къщата на дядо й и баба й понякога изглеждаше като библиотека.

Нещо не беше наред с нея. Тя го бе знаела открай време, макар и да не беше наясно за причината. Хората не я обичаха, дори и баба й в това число. Грейс се опитваше да бъде любезна и мила, и спокойна, наистина полагаше усилия, но ефект нямаше и нещата за нея дори се влошаваха още повече, без значение колко усилия полагаше. Тя чупеше разни вещи, спъваше се в други и изглежда не успяваше да научи буквите.

„Хей, Грасерина“ — каза Ариел.

Грейс се вгледа в кръга на огледалото. В действителност тя не виждаше Ариел. Нещата не стояха така. Тя просто знаеше, че приятелката й беше там някъде, и чуваше гласа й в главата си.

Възрастните винаги питаха Грейс как може да знае кога Ариел е наблизо и как изглежда най-добрата й приятелка. Грейс им казваше, че Ариел изглежда точно като Пепеляшка.

Донякъде това беше вярно.

В действителност тя не можеше наистина да види Ариел, но знаеше кога най-добрата й приятелка се намира в огледалото и кога я нямаше. И тя наистина изглеждаше като Пепеляшка. Грейс можеше да се закълне.

Още помнеше първия път, когато Ариел се бе показала.

Грейс беше бебе, още в пелени. Беше у дома с баба си, която обикновено стоеше при нея, когато татко й беше зает с училището. Всичко, което Грейс помнеше от онези дни, беше звукът от плачещата й баба. Всичко я натъжаваше: музиката от радиото, розовият цвят, глупавият стар зелен пуловер, който висеше на входа, затворената врата на втория етаж. И Грейс.

Само да погледнеше Грейс и баба й се разплакваше.

Един ден Грейс бе направила нещо не както трябва. Не знаеше какво точно. Единственото, в което беше сигурна, бе, че в един момент беше стояла там с едно плюшено розово кученце, което бе намерила в стаята на баба си и дядо си, а в следващия миг баба й го беше изтръгнала от ръцете й с такава сила, че Грейс бе залитнала настрани и се беше пльоснала на задника си.

Баба й избухна в сълзи, а също и Грейс. Тя чакаше да дойде татко й, но никой не дойде да я вземе и тя накрая остана така сама, захапала палеца си.

И в този момент беше чула някой да произнася името й.

„Грейси, ела тук… следвай ме.“

Тя бе избърсала влажното си носле и се бе изправила. Придържайки около себе си жълтото си одеяло, тя последва гласа нагоре по стълбите към вратата, която беше винаги затворена. Никой никога не играеше в тази стая.

Тя беше като излязла от някаква приказка, всичко в розово и жълто и съвършено.

Над дрешника висеше голямо огледало с формата на футболна топка, с един червен и жълт флаг затъкнат в пантата. Букет от блестящи жълти вещи обрамчваше овалното огледало — гривни и метални цветя, и искрящи дъги.

„Грасерина.“

Тя си спомни как се вглеждаше в огледалото, в което избухна фойерверк от жълто и розово.

„Добре ли си?“

Грейс се навъси и се вгледа още по-силно, виждайки нещо. Момиче, може би малко по-възрастно от нея.

„Добре ли си?“ — попита момичето.

— Зле съм — отвърна Грейс, усещайки как сълзите й отново рукват. — Грейси лоша.

„Ти не си лоша.“

— Коя си ти?

„Аз съм Ариел. Ще бъда твоя приятелка дотогава, докато имаш нужда от мен. Хайде, Грасерина. Легни долу на килима и заспивай. Аз ще ти разкажа една приказка.“

Грейс беше толкова изморена. Тя се бе свила на мекия килим и бе придърпала одеялото около себе си. Засмукала палеца си, тя бе заспала под приятния глас на новата си приятелка. Оттогава Ариел беше най-добрата й приятелка — единствената.

„Защо не излезеш да поиграеш с другите деца?“

Грейс погледна китката си.

— Те са глупави. — Тя разрови с една пръчка пясъка до краката си.

„Внимание, момчета.“

Грейс се изправи до седнало положение, изпъна гръбнак и се огледа. Разбира се, Остин Клаймс идваше към нея. Лицето му беше голямо и дебело, сякаш някой бе оформил вътрешността на главата му с тиган.

— А, такова, искаш ли да дойдеш да играеш на дама с нас? — попита той, силно задъхан. Бузите му също бяха пламнали.

Учителката го бе накарала да дойде тук. Грейс виждаше другите деца, скупчени заедно на брега, как гледат към нея и се кикотят. Мислеха си колко смешно само беше, че никой не я харесва.

— На Ариел не й позволяват да играе на дама.

Остин се навъси.

— Всеки може да играе на дама.

— Не и една принцеса.

— Твоята фалшива приятелка не е принцеса.

— Това показва колко знаеш.

— Ти си една голяма тлъста лъжкиня.

— Не съм.

— Си. — Той кръстоса едрите си ръце на гърдите.

„Успокой се, Грасерина. Той е само един хулиган.“

— Твоята единствена приятелка е невидима — изсмя се Остин.

Грейс скочи на крака, преди още да осъзнае какво прави.

— Вземи си думите назад, шишко.

— Кой ще ме накара, ти ли? Или невидимата ти приятелка?

Грейс го халоса право в свинския му нос. Той изпищя като бебе и хукна към учителката.

„Олеле.“

Грейс гледаше как децата се скупчиха около Остин. Те се извърнаха, посочиха към нея и отново се скупчиха. Госпожа Скитър поведе Остин към преносимия хладилник, където държеше всичките си учителски неща. Много скоро Остин вече явно беше добре, защото хукна да играе на дама.

„Идва.“

Грейс нямаше нужда Ариел да й казва, че го е загазила. Тя се приведе напред и опря ръце на бедрата си.

— Грейс?

Тя вирна глава. Фината й руса коса се разпиля по лицето й.

— Да?

— Мога ли да седна?

Грейс вдигна рамене.

— Предполагам.

— Знаеш, че не трябваше да удряш Остин по носа.

— Знам. А вие ще кажете на родителите му.

— И на баща ти.

Грейс въздъхна.

— Да.

— Не трябваше да го пращам при теб.

— Те не искат да си играят с мен. И не ми пука.

— Всеки иска да има приятели.

— Аз имам Ариел.

— Тя ти е добра приятелка.

— Никога не ми се подиграва.

Госпожа Скитър кимна.

— Живея на този остров от много време, Грейс, и виждам много деца да идват и да си отиват. Аз познавах навремето баща ти, казвала ли съм ти? Работех в столовата, когато той беше в гимназията. Както и да е, искам да кажа, че всеки рано или късно се сприятелява с някой друг.

Грейс поклати глава.

— Не и аз. Никой не ме харесва. И не ми пука.

— Нещата се променят, Грейси. Ще видиш. — Госпожа Скитър въздъхна и положи ръце върху бедрата си. — Е, аз отивам да събера малко камъчета от брега. От хубавите. Искаш ли да ми помогнеш?

— Може да не намеря никакви.

— Но може и да намериш.

Госпожа Скитър се изправи и протегна ръка.

Грейси се загледа в бялата ръка на учителката си. Обикновената златна халка на пръста й означаваше, че е омъжена.

— Моят татко не е женен — изрече импулсивно тя.

— Знам.

— Това е, защото мама е супер шпионин.

Госпожа Скитър се навъси сериозно.

— Наистина ли? Колко вълнуващо. Сигурно много ти липсва.

— Да. Но аз не трябва да го показвам.

През следващите два часа тя се въртеше около госпожа Скитър, приведена и втренчена в камъните около крачетата си. Едно по едно другите деца си тръгваха, докато накрая на брега останаха само Грейс и учителката й. Госпожа Скитър непрекъснато гледаше часовника си и издаваше неодобрителни звуци с език. И Грейс знаеше какво означава това.

Вече почваше да се здрачава, когато дядо й се появи.

— Хей, Грейси — каза дядо й, като й се усмихна.

— Баба отново ме забрави — каза момиченцето, разтваряйки шепата си, от която се отрониха камъчетата.

— Тя не се чувства добре. Но аз съм тук и мисля да заведа най-доброто ми момиче на сладолед. — Той се приведе и сграбчи Грейс в прегръдката си. Тя се залепи за него, обгръщайки го с крачета като малка маймунка.

Той я отнесе до госпожа Скитър и си взеха довиждане. След това я постави на седалката отзад в голямата черна кола на баба й.

— Май имаш нещо да ми казваш — каза той, запалвайки двигателя.

— Така ли? — Тя вдигна поглед и видя дядо й да я гледа в огледалото за обратно виждане.

— Сбила си се с Остин Клаймс.

— О — изрече Грейс, въздъхвайки. — Това ли било.

— Знаеш, че не трябва да удряш другите деца, Грейси.

— Той започна.

— Така ли? Какво направи?

— Ритна пясък в очите ми. И ми каза, че съм глупава.

— Наистина ли?

— И каза една лоша дума.

— Въпреки това, Грейс, не трябва да удряш другите деца.

— Аз мисля, че ти ми каза, че не трябва да удрям момичетата.

— И момчетата също.

— Добре — изрече тя, сгърчвайки се на седалката. — Повече няма да удрям Остин Клаймс, дори и да е задник.

— Ти каза същото и за Джейкъб Мур.

— Но аз не съм удряла Джейк.

Тя можеше да се закълне, че дядо й се опитваше да сдържи усмивката си.

— Не можем да говорим за всяко дете едно по едно. Не можеш да удряш никое от тях. И преди да потърсиш някаква пролука, никакво биене на деца и в детската градина. Ясен ли съм?

— Какво е пролука? Да не е нещо като обръч^[2]?

— Грейси!

— Добре. Ще кажеш ли на тате?

— Ще се наложи.

За пръв път Грейс се почувства наистина зле за това, което бе извършила. Сега татко й щеше да я изгледа с онзи разочарован поглед, тя щеше да се уплаши, да се сгуши в него и да се надява, че той няма да я напусне. Тя нямаше мама. Оставаше и татко й да си отиде, и тогава?