Кристин Хана
Съдбовен път (16)

Глава 14

Изпитваше чувството, че бе прекарала в болницата дни, но всъщност бяха минали по-малко от тринайсет часа.

Докато Джуд бе седяла до леглото на Зак, новината за нещастния случай бе плъзнала мигновено из остров Пайн. В ранната вечер телефонът започна да прегрява. Джуд отговори на първите няколко обадили се, изпълнена с желанието да има какво да прави, да мисли за нещо друго, освен загубата си, но само след секунди проумя, че бе направила ужасна грешка. Още докато слушаше мърморенията на подкрепа, тя долавяше облекчението в гласовете на хората, неимоверната благодарност, че не тяхното дете бе умряло. Толкова пъти бе чула да произнасят думите „съжаляваме“, че накрая почна да изпитва истинско презрение към тях, както не бе презирала нищо през живота си, и откри гняв в душата си, нещо ново за нея. Заразно.

Най-накрая изключи телефона и го зарови в чантата си, като остави на Майлс да приема съболезнованията. Изпи толкова много кафе, че накрая цялата започна да трепери, като състезателен кон до преградата в напразно очакване да падне бариерата. Майка на близнаци, която сега имаше само едно дете.

Тя вървеше по коридорите, кръстосваше ги надлъж и нашир, без да вижда нищо. Не можеше повече да седи до Зак, не можеше да разговаря с Майлс, не можеше да отиде да види Мия. Съществуването й се определяше от това, какво не можеше да направи или не можеше да има. Така че тя продължаваше да се движи, като хълцаше и спираше периодично, стиснала топка салфетки, които се бяха превърнали в лепкава сива маса в ръката й.

— Джуд? — Тя чу името си сякаш изречено от далечно разстояние и вдигна поглед, загубила ориентация. Къде се намираше?

Моли стоеше пред нея, притискайки пътна чанта към корема си. Без грим, в розови панталони и бяла вълнена жилетка, с бялата си коса в състояние на пълен хаос, тя изглеждаше съсипана, точно както Джуд се чувстваше отвътре.

Моли тръгна неловко към нея, пускайки чантата, която с трясък се стовари върху пода между тях. Тя я изрита настрани и сграбчи Джуд в прегръдките си. Когато Моли заплака, Джуд изпита чувството сякаш отлита нанякъде, изчезва, и единствено само прегръдката на приятелката й я задържаше в коридора.

— Толкова…

— Не го казвай — спря я Джуд, изтръгвайки се от прегръдките на Моли. — Моля те. — Чувстваше очите си болезнено сухи, сякаш изпълнени с пясък, и въпреки всичко зрението й беше размазано. Тя видя къде се намираше — близо до входа на чакалнята.

Моли направи несръчен опит за усмивка.

— Донесох ти малко дрехи. Четка за зъби. Каквото се сетих.

Джуд кимна. Последното нещо на света, което желаеше, беше да стои тук, преструвайки се, че нищо й няма, но нямаше никаква сила да направи и най-малкото движение.

Надолу по коридора в чакалнята видя цяла тълпа от жени, събрани заедно, които я наблюдаваха от безопасно разстояние. Това бяха жени от острова, които тя познаваше, жени, с които бе председателствала разни комитети, играла тенис, обядвала заедно. Жени, с които бе делила майчинство и приятелство. Съседи, приятели, познати. Те бяха чули за нещастния случай и бяха дошли да й помогнат по какъвто начин могат, съвременният еквивалент на женския съюз от миналото^[1]. В трудни времена тези жени се събираха да си помагат една на друга. Джуд знаеше всичко това, защото беше една от тях. Ако на някоя от тях детето беше загинало, Джуд би захвърлила всичко и би се втурнала да помага.

Те изпитваха нужда да й окажат подкрепа. Джуд го виждаше, но не изглеждаше да я интересува.

Как можеше да ги накара да проумеят, че жената, която бяха познавали, вече я нямаше? Тя не беше жената, която би се сприятелила повторно с тях.

Не беше онази издръжлива жена, за каквато винаги се бе имала. Не беше смела. Ако по време на война беше служила като войник, никога нямаше да поведе другите войници след себе си. Тя нямаше да закрие с тялото си граната.

Вместо това тя замръзна.

Нямаше по-добра дума от тази да я охарактеризира. Цялата сила, с която разполагаше — а силата й в момента беше нещо много хлъзгаво, не по-голяма от аквариумна рибка и също така трудна за улавяне, — тя използваше да контролира емоциите си. Не виждаше как би могла да приеме съчувствие или да накара други хора да се чувстват съпричастни. Бяха й нужни всичките останали сили, които имаше, за да се преструва, че се справя със ситуацията.

— Те са тук заради теб, Джуд — каза Моли. — Всички сме тук заради теб. Какво можем да направим, за да ти помогнем?

Помощ. Това беше, което жените правеха една за друга, дори и когато нямаше начин да помогнат.

Пое си дълбоко дъх и се опита да изправи рамене. Опитът й завърши с пълен провал и тя отново се сви с провиснали рамене, жена, сгърчена отвътре подобно на тънка стружка дървесина. Въпреки това стисна ръката на Моли и тръгна напред, бавно, стъпка по стъпка.

Жените в чакалнята се надигнаха като една, аудиенция, изправяйки се на краката си.

Джуд навлезе сред тях, остави ги да я заобиколят, да я държат за ръцете. Прииска й се да не плачеха, но те плачеха и сълзите им задържаха нейните.

Джуд остана колкото й беше възможно, обгърната отвсякъде от жените, които бяха определяли поведението й през годините, като се чувстваше ужасно самотна. Веднага щом стана възможно, тя се изправи на крака, несигурни в момента, по-уязвима от всякога и се върна тичешком в покоя на стаята на Зак.

През следващите двайсет часа рядко излизаше в коридора. Знаеше, че хората бяха там, кръжейки по коридорите — Моли и съпругът й Тим и няколко от техните съседи на острова, и майка й, но Джуд не се интересуваше.

Двамата със Зак седяха заедно, като гледаха с невиждащи очи към висящия от тавана телевизор, почти без да говорят. Отсъствието на Мия изпълваше вонящия на антисептици въздух, а загубата й беше всичко, за което и двамата жадуваха да разговарят, но и двамата нямаха силата да изрекат болезнените думи, така че седяха в тишина. Единственият път, когато се обърнаха към канала, беше, когато съобщиха новината. Медиите бяха уловили историята с катастрофата, но нито Джуд, нито Зак имаха сили да гледат репортажа. За техен късмет, Майлс успяваше да се справя с пороя от обаждания със спокойното „без коментар“.

Накрая, във вторник сутринта, изписаха Зак от болницата.

Докато се прибираха, Майлс постоянно поддържаше разговор. Той се опитваше да налага ситуацията „животът продължава“, да навлязат в коловоза на новото им съществуване, но нито Джуд, нито Зак бяха в състояние да го последват. Всеки от опитите на Майлс пропадаше върху празното задно място на ескаладата и накрая той се отказа, като вместо това включи радиото.

— … дете от остров Пайн загива…

Джуд го изключи рязко и тишината отново се върна. Тя се сви на кожената седалка, с радиатор, усилен максимално да стопли изстиналите й кости, втренчена през прозореца, без да вижда нищо, докато фериботът навлизаше в пристанището. Беше толкова потънала в мъка, че едва виждаше познатия пейзаж на острова, докато накрая изведнъж разпозна околностите.

Майлс бе свърнал по Найт Роуд.

Тя нададе възглас, че е познала мястото.

— Майлс.

— По дяволите — възкликна той. — Навик.

Дърветата от двете им страни бяха гиганти, засенчващи борещото се посред юни слънце. Двете страни на пътя потъваха в дълбоки сенки. Високо на един от клоните самотен орел стърчеше гордо, наблюдавайки низините под себе си.

Подминаха един остър завой и мястото в миг изникна пред тях: сцената на катастрофата. Двойка следи от гуми бяха останали върху сивия асфалт. Едно дърво се бе напукало и половината от него бе клюмнала настрани. В основата му се бе появила мемориална плоча.

— О, боже — изрече Зак от задната седалка.

Джуд поиска да извърне глава, но нямаше сили. Мястото между пътя и счупеното дърво беше изпълнено с букети, плюшени играчки, вещи от гимназията и снимки на Мия. Встрани от пътя беше паркирал микробус със сателитна чиния на покрива му: на местния новинарски канал. Джуд знаеше какво ще види в новините тази вечер: образи на тийнейджъри, деца, които тя бе познавала, откакто бяха почнали да им падат млечните зъби, изнурени и изморени, оплакващи със сълзи смъртта на Мия, да слагат вещи от краткия й живот на земята и да държат запалени свещи в малки стъклени чаши.

Какво щеше да се случи с всички тези плюшени играчки, оставени тук? Щеше да дойде есента и дъждовете щяха да измият цветовете на всичко, а това място щеше да се превърне в поредното разръфано напомняне на тяхната загуба.

Още километър, помисли си тя, докато Майлс завиваше в покритата с чакъл алея.

Мия бе загинала на по-малко от километър от дома. Можело е да се приберат пеша…

Пред предната врата беше възникнал друг олтар. Приятели и съседи бяха затрупали входа с цветя. Джуд излезе от колата и долови сладникавия тежък мирис, но някои вече бяха почнали да увяхват, цветчетата им бяха започнали да се сгърчват и да потъмняват.

— Махни ги — обърна се тя към Майлс.

Той я изгледа.

— Те са красиви, Джуд. Означава…

— Знам какво означава — изрече напрегнато тя. — Хората обичаха дъщеря ни — момиче, което никога повече няма да се прибере у дома. — Гласът й се прекърши и тя се възненавидя за начина, по който се бе почувствала при вида на цветята. Тя щеше да направи същото нещо за детето на съсед и тя също би плакала, купувайки цветя, за да ги остави на същото това място пред къщата на пострадалото семейство. И тя щеше да изпита невероятното чувство на загуба и острата сладка тръпка на осъзнаването, че децата й бяха наред. — Те просто ще увехнат — каза накрая.

Майлс я притисна в прегръдките си.

Зак застана до тях и се притисна в Джуд. Прииска й се да го обгърне с ръка, но сякаш се чувстваше парализирана. Беше й нужна концентрация само за да диша, с този задушаващ аромат на всички цветя.

— Тя обичаше бели рози — обади се Зак.

При тези думи мъката отново сграбчи Джуд. Как беше възможно да не бе знаела това за Мия? При всички тези часове, които бе прекарала в градината си и нито веднъж не бе засадила дори и една кремава бяла роза. Тя погледна цветята, натрупани до предната врата. Имаше далии, цинии и рози във всякакъв цвят, с изключение на бял.

В пристъп на гняв тя сграбчи цветята, отнесе ги в гората зад гаража и ги захвърли сред дърветата.

Тъкмо щеше да се обърне и да се връща, когато нещо бяло улови окото й.

Една неразпъпила роза лежеше върху купа от цветя, с листчета все така свежи като прясна сметана.

Тя се затича през храстите, усещайки как бодливите им клони я шибат през лицето и ръцете й, изгарят кожата й, но не й пукаше. Вдигна самотната роза, сграбчвайки я с трепереща ръка, усещайки как тръните се забиват в дланта й.

— Джуд?

Тя дочу гласа на Майлс зад гърба си. Стиснала самотното стебло, тя се извърна и го загледа.

Сред рязката слънчева светлина той внезапно сякаш бе станал крехък. Видя колко хлътнали бяха бузите му и как бяха заприличали на паяци ръцете и пръстите му, докато ги протягаше към нея. Той пое ръката й и й помогна да се изправи. Тя се вгледа в сивите очи, които винаги бяха представлявали единствения й истински дом, но всичко, което видя в тях, беше празнота.

Влязоха в дома, който беше ярко осветен и зашеметяващо горещ.

Първото нещо, което Джуд съзря, беше един зелен пуловер, висящ от античната закачалка до вратата. Колко пъти само бе казвала на Мия да го занесе в стаята си?

„Ще го направя, madre. Честна дума. Утре“

Тя пусна ръката на съпруга си. Тъкмо протягаше ръка към пуловера, когато дочу гласа на майка си.

— Джудит?

Майка й бе застанала на входа, облечена в елегантна стоманеносива добре скроена блуза и черни панталони. Тя протегна ръце и придърпа Джуд в прегръдките си. На Джуд й се прииска да имаше покой в тази прегръдка, но тя беше също така студена и прогнила като всичко останало между тях.

Дръпна се по възможно най-бързия начин, кръстосвайки ръце. Внезапно изпита леден студ, макар че къщата беше гореща.

— Сложих храната в хладилника — каза майка й. — Приятелките ти са толкова от помощ. Никога не съм виждала толкова много увити във фолио касероли през живота си. Пъхнах всичко във фризера, с имена и дати. Също така уредих всички формалности по погребението.

Джуд рязко вдигна очи към нея.

— Как смееш?

Майка й я изгледа разтревожено.

— Опитвах се да помогна.

— Няма да има погребение — каза Джуд.

— Няма да има погребение ли? — запита Майлс.

— Спомняш ли си погребенията на родителите си? Аз си спомням погребението на баща ми. По никакъв начин няма да допусна това за Мия. Не сме религиозни. Няма да…

— Не е необходимо да бъдеш религиозна, за да направиш погребение, Джудит — обади се майка й. — Господ ще бъде там…

— Не се осмелявай да споменаваш Господ пред мен. Той позволи тя да умре.

Тя видя как майка й пребледня, дръпна се назад и в същия миг Джуд загуби обзелия я гняв. Без него се чувстваше толкова изтощена, че едва можеше да се държи на краката си.

— Трябва да поспя — каза тя. Сграбчила чантата на Мия и самотната бяла роза, тя се завъртя с гръб към семейството си и се отправи с олюляване по коридора към спалнята си, където рухна върху леглото.

Чантата на Мия се изсипа; съдържанието се пръсна върху скъпите завивки.

Джуд лежеше настрани, сгушена във възглавницата си и втренчена във вещите на Мия.

Розовият портфейл „Джуси Котюр“, миналогодишният коледен подарък за нея. Червило, усукан и смачкан тампон, смачкана двайсетдоларова банкнота, наполовина празно пакетче дъвки и използван билет за кино. В портфейла имаше снимка на Зак, Мия и Лекси, направена на бала през последната им година.

„Прощаваш ли ми?“

Защо не бе прегърнала Мия тогава и не й бе казала колко я обича само. Или да не им беше разрешавала да ходят на партито. Или да бе научила децата си, че алкохолът е опасен, макар и партитата да са забавни. Или да бе настоявала да ги закара и после да ги прибере. Или да не бе купувала кола на децата, или…

Списъкът със съжаленията нарастваше главоломно и я притискаше с тежестта си; тя затвори очи.

Дочу как вратата на спалнята зад нея се отваря и затваря.

Майлс се приближи до леглото — тя усети, че това беше той, но не можеше да се обърне към него или да срещне очите му. Той се плъзна в леглото и я взе в прегръдките си. Тя усети как разрошва косите й и потрепери под ласката му, замръзвайки отново.

— Майка ти си тръгна. Каза нещо, че знаела, когато не е добре дошла, което, разбира се, е абсолютно невярно.

— Ами Зак?

— Това е първият път, в който ме питаш за него.

— Не ми казвай как да скърбя, Майлс. Правя максималното, на което съм способна.

— Знам.

— Нито веднъж не засадих една бяла роза — изрече тихичко тя. — Защо не попитах Мия какво цвете харесва? Защо не съм го знаела?

Той разроши косата й.

— Не можем да го направим — каза той. — Да разравяме целия си живот, търсейки грешки. Това ще ни съсипе.

Тя кимна, усещайки как сълзите й рукват наново.

Господи, вече беше уморена от плач, а той още дори не бе започнал. Дъщеря й я нямаше от по-малко от три дни. Останалата част от живота й се бе проточила пред нея подобно на пустинята Гоби.

— Трябва да направим погребение — каза меко Майлс.

— Защото това трябва да се направи ли?

— Защото Зак и аз се нуждаем от него.

Тя притисна лице във възглавницата си, която попи сълзите й.

— Добре — отвърна накрая, смачкана отново от всичко това. — Сега ще поспя — каза, затваряйки очи.

Майлс излезе от стаята и затвори вратата.

* * *

СИАТЪЛ ТАЙМС

Местно момиче загива при пътен инцидент, свързан с алкохол

 

Осемнайсетгодишно момиче от остров Пайн загина вчера рано сутринта в пътен инцидент на Найт Роуд.

Мия Фарадей, ученичка последна година в гимназията на остров Пайн, излита от форд мустанг, когато автомобилът се блъска в дърво, според източник от полицията.

Шофьорът, осемнайсетгодишната Алекса Бейл, от Порт Джордж, според непотвърдени сведения е била в състояние на алкохолно опиянение. Другият пътник, Закари Фарадей, също така е бил ранен при инцидента.

Полицейският служител от остров Пайн, Рой Ейвъри, е „уморен да съобщава лоши новини на родителите на местни тийнейджъри“. Той посочва, че преди този фатален сблъсък, при катастрофа в друга част на областта, е загинало шестнайсетгодишно момиче от Уудсайд.

— И двете катастрофи се случват на неосветени, с резки завои, двулентови пътища, и двамата млади шофьори са били пили — заявява полицай Ейвъри. — Ние трябва да предотвратим събирането на тези млади хора на партита. Това е всичко, което можем да направим. Последиците са трагични. Всяка година има катастрофа, свързана с парти на ученици, които завършват гимназия. Тази година вече загина и човек.

Местната група на „Майки срещу шофиране в нетрезво състояние“ (МСШНС) прояви жив интерес към този инцидент. Президентът, Норма Алис Дейвидсън, настоя публично срещу този млад шофьор да бъде заведено дело.

— Само сериозни съдебни наказания ще накарат младите хора да забележат опасността — заяви тя.

Прокурор Юслан отказа да коментира дали госпожица Бейл ще бъде обвинена за причиняване на смърт при пътнотранспортно произшествие в резултат на консумиране на алкохол. Погребалната служба за Мия Фарадей ще се проведе в сряда, в църквата „Грейс“ на остров Пайн, в четири часа следобед.

* * *

Навсякъде по остров Пайн имаше неща, които напомняха за смъртта на Мия: на дъската в гимназията пишеше с големи букви ЛИПСВАШ НИ, МИЯ; на таблото за филмите беше изписано В ПАМЕТ НА МИЯ. На витрините на магазините имаше залепени разпечатани листове с новината за смъртта й, които също така бяха залепени и към прозорците на автомобилите.

Но тези напомнящи знаци не бяха най-лошото. Докато Лекси крачеше по Мейн стрийт, отвсякъде я бомбардираха спомени. Двете с Мия бяха боядисвали керамични чинии в „Дансинг Браш“… бяха купили дизайнерски желирани бонбони в сладкарницата и книги в книжарницата.

Книги.

Това ги бе сближило в първия момент, две самотни момичета, които, преди да се познават една друга, бяха изучавали света отдалеч, с помощта на думите.

„Може ли да седна до теб?“

„Социално самоубийство.“

Ева подаде на Лекси парче тоалетна хартия.

— Плачеш.

— Така ли? — Тя изтри очите си, изненадана да установи колко силно плачеше.

Ева нежно докосна ръката й.

— Стигнахме.

Адвокатският офис беше съвсем близо до Мейн стрийт, сгушен в един очертан от дървета квадрат, в който се помещаваха магазин за прежда, антикварен магазин и художествена галерия.

Дребното, квадратно тухлено здание имаше големи прозорци и яркосиня врата, на която пишеше: Скот Джейкъбс, адвокат.

Лекси последва Ева в офиса. В главната стая имаше голямо дъбово бюро, три пластмасови стола и една черно-бяла фотография в рамка на изхвърлени от теченията дървета върху брега. Възрастна жена с уморен вид и очила с черни рогови рамки седеше зад бюрото.

— Вие трябва да сте Алекса — каза рецепционистката. — Аз съм Беа.

— Здравейте, Беа. Това е моята леля Ева.

— Вече можете да влезете и двете.

— Готова ли си за това? — прошепна Ева на Лекси.

Лекси поклати глава.

— Аз също. — Те закрачиха по един тесен коридор, минавайки покрай помещение, което явно беше предназначено за конференции.

В офиса в дъното, зад голямо стъклено бюро, седеше младолик мъж. Той се изправи при приближаването им. Съдейки по омачкания му син костюм и овехтялата от често пране розова риза, той изглеждаше точно този вид адвокат, който можеха да си позволят, а в действителност не можеха да си го позволят. Косата му беше необичайно дълга, малко разрошена и лицето му се нуждаеше от бръснене, но кафявите му очи бяха добри и състрадателни.

— Здравейте — каза Лекси, пристъпвайки напред да стисне пухкавата му и леко влажна длан.

Лекси седна в един от двата тапицирани стола, обърнати към бюрото. До нея Ева остави чантата си на пода и седна на другия стол.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим — каза леля й.

Г-н Джейкъбс сплете бледите си пръсти и загледа Лекси.

— Озовали сте се в трудна ситуация, госпожице Бейл. Инцидентът ви е предизвикал истинска буря наоколо. Местната организация „Майки срещу шофиране в нетрезво състояние“ направо са полудели. Искат да ви използват за пример.

— Какво означава това? — запита Лекси.

— Те мислят, че ако отидете в затвора, децата ще разберат за какво става дума. А и много родители искат да видят това съобщение да проникне в мозъците на децата им.

— Затвор? Затвор? — повтори Лекси, усещайки как подът се изплъзва изпод краката й.

— Но тя е само едно дете — възкликна Ева.

— Всъщност тя е на осемнайсет години. Това автоматично я прави пълнолетна, а по закон съдържанието на алкохола в кръвта й е било над позволеното. Разбира се, на нейната възраст нула цяло и нула е законовата граница.

— И изпращат в затвора момичета за такива инциденти? — възкликна Ева.

— Има ли замесен алкохол, могат да го направят. Могат също така да настояват и за пробация и общественополезна дейност. Тук има много потенциални възможности и възможност за голям брой избори. Ето защо съм тук: за да помогна, да насоча и да защитя Лекси.

— И какво трябва да направя? — запита тихо Лекси. Тя беше разтърсена до мозъка на костите си от възникналата пред мисления й взор представа. Бе виждала какво се случва при такъв инцидент. Но въпреки това беше престъпление. Сега видя колко по-страшна само се бе оказала картината и това я ужасяваше.

— Ще се борим.

— Борим? Аз го направих. Аз карах пияна.

— Това не е било вашата кола и вие сте били с най-ниското съдържание на алкохол в кръвта от тримата — каза Скот. — Не е необходимо човек да е мозъчен хирург, за да разбере какво се е случило. Вие сте си мислили, че сте най-безопасният избор за шофьор измежду трима ви. А и съдебните заседатели също пият. Те знаят, че такова нещо може да се случи на всекиго. Ще трябва да наема следовател, но определено ще пледирате, че не сте виновна. Миналата година защитавах един мъж, който беше убил двама души в подобна ситуация, и успях да го оправдая. Нищо не е приключило, докато не приключи окончателно.

Оправдали. Не е виновна. Как беше възможно Лекси да се изправи лице в лице със Зак в съда и да каже, че не е била виновна? Как беше възможно да гледа в очите който и да е човек на острова и да произнесе тези думи?

— Но тя е мъртва. Не мога да се преструвам, че не съм направила нищо погрешно.

— Затворът не е отговор, Лекси. Повярвайте ми. — Той събра няколко листа на бюрото си и ги почука по повърхността му, оформяйки ги в сноп. — Ето какъв е планът. Вие ще разговаряте с децата от гимназията и ще споделите историята си. Аз ще изградя нещо за вас. Ще изглежда добре, ако поемете отговорност за действията си. Покажете на общността и на медиите, че можете да изпратите съобщение на другите деца, без да ходите в затвора. — Той я дари с тъжна усмивка. — Знам цялата ви история, Лекси. Хората ще реагират на всичко онова, през което сте преминали.

— Какво искате да кажете?

Той отвори една папка и загледа съдържанието й.

— Майка ви, Лорена Бейл, за пръв път е била арестувана през 1986 г., когато сте били само на три месеца. Живели сте в седем приемни семейства през първите си четиринайсет години от живота. Всеки път, когато майка ви е излизала от лечение или от затвора, се е връщала да ви прибере. Съдилищата непрекъснато са й давали шанс. — Той вдигна поглед. — Животът ви е бил много тежък, Лекси. И за капак сте били с майка си, когато е предозирала.

Лекси преглътна с усилие. Това беше спомен, който тя се опитваше никога да не буди.

— Да.

— Съдебните заседатели ще проявят съчувствие към вас. Доверете ми се, за да се погрижа за вас. Става ли?

— Колко струват услугите ви? — запита леля Ева.

— Работя сам, Ева. Не мога да си позволя да взема този случай, без да получавам пари и не мога да ви излъжа. Ще бъде скъпо. Но ще ви спестявам пари всеки път, когато и където мога.

Лекси усети как й се повдига при тези думи. Леля й вече работеше петдесет часа седмично, за да плаща обикновените сметки. Как щеше да плаща и за това?

— Имам известни спестявания — каза Ева. — Застраховката живот на съпруга ми.

— Не — възкликна Лекси. — Това е пенсията ти.

— Недей да спориш с мен, Алекса — каза Ева. — Това са мои пари; аз решавам как ще ги похарча.

Скот протегна ръка към две служебни визитки и ги плъзна по бюрото.

— Ако полицията или офисът на прокурора, или който и да е друг адвокат се свърже с вас, не казвайте нищо и им дайте номера ми. Нищо. Абсолютно нищо. Ще им кажа, че аз ви представлявам и ще открия каквото мога. Ако имате късмет, ще решат да не ви отправят обвинение. Ако нямате… — Той повдигна рамене.

Ева се изправи.

— Благодаря ви, г-н Джейкъбс.

— Казвайте ми Скот. Моля ви. И не се притеснявайте, Лекси. Ще ви опазим от затвора.

* * *

— Сигурна ли си, че искаш да отидеш? — запита Ева.

Лекси стоеше до прозореца, втренчена навън.

— Как мога да не отида на погребението на най-добрата си приятелка?

— Няма да бъде лесно.

— Аз я убих — изрече тихо Лекси. — Не очаквам да е лесно.

Тя не мислеше, че оттук нататък ще има нещо лесно в живота й. Но беше длъжна да го направи. Беше длъжна да застане там, изпитваща срам, и да позволи на приятелите си да видят какво става, когато човек пие и шофира. Освен това трябваше да се види още един път със Зак — и родителите му — и да им каже колко съжалява.

Влезе в банята и седна на бежовия ръб от фибростъкло на ваната. Затвори очи и усети присъствието на Мия до себе си. „Искаш ли да дойдеш у нас след училище? Ще се срещнем до стълба със знамето… Тя направо дойде при мен, madre, и ме попита дали може да седне до мен… Дръпни се, Зак Атака, блъскаш най-добрата ми приятелка…“

Лекси плака, докато в нея не остана нищо. След това си пое дълбоко дъх, издиша бавно и се изправи.

Облече чифт обикновени черни панталони, черни обувки и един син пуловер от ангорска вълна с къс ръкав, който Мия й бе купила, усещайки се празна и безпомощна.

Във всекидневната завари Ева застанала до кухненския прозорец, облечена цялата в черно и с разтревожен вид. Пиеше кафе на едри глътки — правеше така, когато беше нервна; това бе едно от нещата, които Лекси вече знаеше за Ева. Всеки път, когато на Ева й липсваха цигарите, тя пиеше кафе без захар, докато тревогата й отминеше.

— Това не е добра идея. Ами ако там има репортери?

— Рано или късно ще се сблъскам с тях.

Ева й хвърли един последен разтревожен поглед, понечи да каже нещо, но промени решението си. С плътно стиснати устни, зад които бяха останали неизказаните думи, тя излезе от караваната и тръгна към стария форд Феърлейн.

До острова пътуваха в тишина.

Докато минаваха покрай гимназията, Лекси забеляза дъската с обявите. Сега на нея пишеше: Служба за Мия Фарадей. Църква „Грейс“. 4 ч. следобед днес / Завър. събота в 1 ч.

Паркингът пред църквата беше препълнен.

Лекси издаде въздишка.

Ева откри едно празно място и паркира.

Лекси излезе от колата. Докато крачеше към църквата, счупената ръка започна да се обажда, а в дъното на стомаха й се размърдаха дребни змийчета.

— Ще се справиш — каза Ева, стискайки силно здравата ръка на Лекси.

Вътре църквата беше пълна с ученици, родители и учители. Над олтара висеше голяма снимка на Мия в костюма й от пиесата „Веднъж върху един матрак“. С обсипаното с мъниста синьо боди, със сценичен грим, подчертаващ зелените й очи, тя изглеждаше лъчезарна и красива, млада жена със сияйно бъдеще.

Лекси залитна; Ева я задържа.

Лекси дочуваше как хората си шепнат, докато вървеше.

— … Лекси Бейл… изненада…

— … ако беше по-добра приятелка…

— … бедното създание…

— … какви нерви само трябва да има…

— Хей, Лекси, искаш ли да седнеш тук? Лекси.

Тя се обърна бавно, видя бившата приятелка на Зак, Аманда Мартин, седнала на пейките от дясната й страна.

Аманда се дръпна настрани, притискайки майка си и баща си, за да освободи място.

Лекси седна до Аманда. Тя се вгледа в натъжените очи на момичето и внезапно и двете се разплакаха. Не бяха приятелки в гимназията, но сега това нямаше значение; всичко онова просто принадлежеше на миналото.

— Ти нямаш никаква вина — каза Аманда. — Пет пари не давам какво казват хората.

Лекси беше изненадана колко много означаваше това за нея.

— Благодаря ти.

Преди Аманда да каже още нещо, службата започна.

Свещеникът произнесе името на Мия и всяко момиче от гимназията в църквата избухна в сълзи, а и немалко момчета също се присъединиха. Думите на свещеника обрисуваха картина на едно щастливо осемнайсетгодишно момиче, което почти беше Мия, макар и не съвсем. Той не каза, че тя хърка, когато спи по гръб или че движи устните си, когато чете или че обича да държи ръката на най-добрата си приятелка, когато вървят през мола.

Лекси беше способна да понесе думите му. Но образите от живота на Мия бяха онова, което я съкруши. Мия в розова поличка на балерина, с ръце, извити над главата й… Мия, ухилена, държи фигурка на Капитан Хук… хванала ръката на Зак, докато стоят в студената океанска вода, с изписана върху лицето й гримаса. Последната снимка представляваше Мия сама, облечена в някаква шарена тениска и къси панталонки, усмихната пред обектива, вдигнала палците на двете си ръце.

Лекси затвори очи и се разхълца. Музиката засвири, но това не беше най-подходящата музика. Мия в никакъв случай не би харесала тези мрачни и давещи акорди. И по някакъв начин това причиняваше най-голяма болка. Който и да беше избирал музиката, не беше мислил за Мия. Трябваше да бъде някаква песен от филм на „Дисни“, нещо, което би изправило Мия на крака и би я накарало да пее с гребена си като микрофон…

„Пей с мен, Лекстър. Можем да бъдем в някоя банда“… и Зак, смеейки се до скъсване, казва „В никакъв случай, Мия, кучетата вече почват да вият“…

Лекси искаше да притисне с ръце ушите си, но думите извираха отвътре, спомени се надигаха и се сипеха отвред.

— Време е да тръгваме, Лекси — изрече тихо Аманда.

Лекси отвори очи.

— Благодаря ти, че ми позволи да седна с теб.

— Ще дойдеш ли на връчването на дипломите?

Лекси вдигна рамене. Нима бяха минали само шест дни от деня, който тя, Мия и Зак бяха прекарали заедно във физкултурния салон, упражняващи се за тържеството?

— Не знам…

Хората тръгнаха по пътеката, устремени към двойните врати. Лекси усети как погледите им се впиват в нея. Лица се свъсваха при разпознаването й. Хората сякаш произнасяха присъда с погледа си; децата изглеждаха тъжни и демонстрираха съчувствие.

Накрая видя семейството. Те седяха на предната пейка, неподвижни и застинали, облечени в черно. Хората спираха за миг да изкажат съболезнованията си, докато минаваха.

Лекси тръгна към тях, неспособна да спре. Тя вървеше срещу потока от хора; скърбящите се втренчваха в нея, навъсваха се и се дърпаха от пътя й.

На предния ред семейство Фарадей се надигна в синхрон и се извърна.

Нито Джуд, нито Зак я познаха. Те гледаха безцелно в пространството, с притъпен взор и лица, облени в сълзи.

Лекси стотици пъти си бе повтаряла какво ще им каже, но сега, изправена пред невъобразимата бездна на загубата им и собствената си вина, не можеше да намери сили дори да отвори устата си. Цялото семейство се дръпна от нея и закрачи към страничната врата на църквата.

Лекси усети как Ева застава до нея. Тя залитна и рухна върху леля си, усещайки как се стопява в миг силата й, която я бе довела тук.

— Никой не обвинява него — изрече Ева горчиво. — Това не е правилно.

— Той не караше.

— Но е трябвало да кара — възрази Ева. — Нима е хубаво да даваш обещание и после да не го спазиш? Той също трябва да бъде обвинен.

Лекси си спомни как я бе гледал в болницата; зелените очи, които тя толкова много обичаше, бяха потъмнели от нещо повече, освен мъката. Тя бе зърнала там вина, не по-малко дълбока и от нейната.

— Той обвинява себе си.

— Това не е достатъчно — каза Ева твърдо. — Да вървим.

Тя хвана Лекси за ръката и я изведе от църквата. Лекси дочуваше как хората шепнат името й и я обвиняват. Ако вината й беше по-малка, възможно бе да се съгласи с Ева, дори и да се разгневи на Зак, но вината на който и да е друг беше по-малка от нейната. Така стояха нещата. Зак не бе успял да изпълни едно обещание. Тя сама бе взела смъртоносното решение. Вина и разкаяние я изпълниха докрай; не бе останало дори и късче свободно пространство за гнева. Зак бе оплескал нещата; Лекси бе направила нещо далеч, далеч по-лошо.

— Някой трябваше да ме предупреди, че посещението на погребението не е добра идея — каза Лекси, докато леля й изкарваше колата от паркинга.

— Ако някой го беше направил, съм сигурна, че ти щеше да го послушаш — каза Ева.

Лекси изтри очите си.

— Разбира се.

* * *

Джуд седеше сгушена в тъмната вътрешност на лимузината. Навън бе започнало да вали; капките барабаняха по покрива като сърчице на новородено.

Толкова бе потънала в мъка, че когато вратата на колата се отвори и вътре нахлу силна сиво-жълта светлина, която ужили изгорените й от сълзи очи, тя вдигна глава, загубила представа къде се намираше.

— Стигнахме — произнесе шофьорът, застанал до отворената врата. Силуетът му се очертаваше по-тъмен на фона на дъжда, рязко очертана сянка под чадър. До него стояха сгушени Моли и Тим с порасналите си деца.

— Хайде, Закари — каза майка й, избутвайки го от лимузината.

Майлс се плъзна покрай Джуд и излезе от колата. След това й протегна ръка.

— Джуд.

— Върви — каза тя, признателна, че той не можеше да види очите й зад тъмните слънчеви очила.

— Ще те настигна — обърна се Майлс към Карълайн, която без съмнение кимна и закрачи бързо настрани, уверявайки се, че Зак стои изправен и не плаче. В този момент Джуд си спомни за погребението на баща си: нямаше плач. Никой не бе плакал за него. Майка й просто не го бе позволила. Тя се бе отнасяла към мъката като към някакво злокачествено образувание — няколко бързи разреза, няколко хирургични шева и си като нов.

— Не можеш да не отидеш — каза Майлс, въртейки се до колата. Дъждът го удряше в лицето и изправяше косата му.

— Само гледай.

— Джуд — въздъхна той.

Сега това беше техният фамилен звук; преди беше смях. Сега въздишката бе заела мястото му.

— Нима мислиш, че не искам да бъда достатъчно силна за това? — запита тя. — Срамувам се от себе си и искам да бъда там. Само че не мога. Не съм готова да видя как я спускат в земята. И съм абсолютно сигурна, че не съм готова да застана до теб, докато пускаш розовите балони. — Гласът й се прекърши при тези думи. — Все едно че тя е горе в небесата някъде и очаква да ги улови.

— Джуд — произнесе уморено той и тя проумя.

Той искаше от нея да повярва, че Мия се намира на едно по-добро място, но Джуд не можеше да го направи.

Тя знаеше какво й струва тази нейна неспособност да бъде силна, но не можеше да го направи. В нея просто не бе останало нищо. Колкото и силно да се опитваше (а честно казано, изтощаваше се дори само да се опита), не можеше да присъства там, не и като майка.

Зак беше наясно, че тя вече не беше същата. Той се отнасяше към нея така, сякаш бе направена от захарен памук. Приближаваше я предпазливо, като внимаваше да не казва нищо за Мия. Но понякога, когато му пожелаеше лека нощ, тя виждаше нуждата в очите му, голата болка, и това я разтърсваше цялата. Тя му протягаше ръка в тези моменти, но той не можеше да се заблуди. Беше наясно, че това не бе тя, че по някакъв начин не беше до него, и когато си тръгнеше, тя виждаше, че той изглежда още по-съкрушен, след като го бе успокоявала, отколкото преди това.

— Ти разбиваш сърцето на Зак — каза Майлс. — Знам, че го знаеш. Той има нужда от теб днес.

Джуд преглътна с усилие.

— Знам. И не мога да го направя. Не мога да застана там. Видя ли как ни гледаха на погребението? Всичко, за което си мислех, беше, че ги ненавиждам всичките, със здравите им деца. Гледам хора, различни от нас, и ги ненавиждам. Гледам Зак и всичко, което виждам, е празното място до него. Той е половин човек и всички го знаем и понякога не мога да се сдържа да не го обвиня. Ако не беше пил… — Тя си пое рязко дъх. — Или ако не го бях пуснала тогава, онази нощ…

— Не можеш да продължаваш така…

— Няма даже и седмица — изръмжа тя. — И ако само посмееш да ми кажеш, че времето ще излекува всичко това, кълна се в Господ, ще те удуша, докато спиш.

Майлс остана втренчен в нея дълго време и след това я притегли в прегръдките си.

— Обичам те, Джуд — прошепна той в ухото й и тя се разплака въпреки всичките си усилия да се сдържи.

И тя го обичаше. Обичаше и Зак. Това беше някъде вътре в нея. Само дето не можеше да го стигне.

— Ще й кажа сбогом от теб.

Тя чу вратата на колата да се захлопва и отново остана сама. Слава богу. Остана дълго време в мрака, заслушана в дъжда върху покрива, опитвайки се да не мисли за нищо, но присъствието на дъщеря й беше навсякъде, във всеки дъх, във всяка въздишка, във всяко мигване на окото. Най-накрая тя бръкна в малката си черна чанта и измъкна мобилния телефон на Мия. Хвърли един бърз поглед наоколо, отвори го и прослуша изходящото съобщение на Мия.

Здравейте! Вие сте набрали номера на Мия. В момента съм прекалено заета, за да разговарям, но ако ми оставите съобщение, ще ви се обадя по най-бързия начин.

Джуд го прослушваше непрекъснато, като понякога разговаряше с дъщеря си, понякога плачеше, понякога просто слушаше. Тя толкова бе потънала при сливането си с Мия, че дъхът й секна, когато вратата изведнъж се отвори. Мигновено затвори телефона и го пъхна в чантата си, докато Зак влизаше в лимузината. Очите му бяха червени и подпухнали.

Джуд се плъзна до него и улови ръката му. Ненавиждаше начина, по който той я гледаше — изненадан от докосването й, — и й се прииска да го утеши с думи, но не можеше да ги намери.

Тримата бяха рухнали върху седалките при дългия път към дома.

Майка й седеше срещу тях, с ръце, сплетени в скута, а красивите й очи блестяха от сълзи, които никога не капеха. Джуд беше изненадана от този изблик на емоция заради загубата. Само преди седмица гледката на невъзможните сълзи в очите на майка й щеше да изуми Джуд, да я накара да протегне ръка. Сега не я интересуваше. Собствената й мъка засенчваше тази на когото и да е другиго. Това беше една жалка и унизителна истина, но от това не ставаше по-малко истина.

След като стигнаха, Джуд излезе от колата и закрачи към предната врата сама. Единственото нещо, за което жадуваше в момента, беше да се просне в леглото и да заспи. Изглежда го бе произнесла на глас, защото долови майка й да казва:

— Това е добра идея. Сънят ще помогне.

Джуд сякаш се разбуди при думите й.

— Ще помогне ли, майко? Наистина?

Майка й я потупа по китката. Беше съвсем леко докосване, продължило само за миг.

— Господ никога не слага върху плещите ни тежест, която не можем да понесем. Ти си по-силна, ще се справиш, Джудит.

Гневът замъгли очите на Джуд. Това беше една от новите й емоции. Никога до този момент не бе изпадала в гняв, наистина, но сега той винаги беше с нея, като формата на лицето й и цвета на кожата й. Бяха й нужни огромни усилия да не го показва през цялото време. Тя се дръпна рязко от майка си, преди да каже нещо, за което после щеше да съжалява, и бързо влезе в къщата.

Вече в коридора, изведнъж спря.

— Къде е пуловерът на Мия?

— Какво? — попита Зак, който се приближаваше зад гърба й.

— Зеленият пуловер на Мия. Висеше точно тук. — Гневът на Джуд премина в паника.

— В банята е — обади се майка й. — Тъкмо се канех да го изпера заедно с…

Джуд се втурна към пералното помещение и трескаво зарови в купчината мръсни дрехи, докато откри пуловера на Мия. Тя го притисна към лицето си и усети как меката вълна затисна носа й и вдиша миризмата на Мия. Сълзите й мокреха тъканта, но не я беше грижа. Игнорирайки въпросителните погледи на близките си, тя се втурна към спалнята си и затръшна рязко вратата зад себе си, падайки върху леглото.

Накрая, след време, което й се стори цели часове, дочу вратата на спалнята й да се отваря.

— Хей — обади се Моли от прага. Тя стоеше там с тъжен и несигурен вид, облечена в изискана черна рокля с колан с капси, и кършеше нервно ръце. Бялата й коса представляваше пълен хаос, издърпана назад от лицето й и хваната с тънка лента; черна линия преминаваше през челото й. — Мога ли да вляза?

— Мога ли да те спра?

— Не.

Джуд се сгърчи до седнало положение и се облегна срещу тапицираната с коприна табла на леглото.

Моли се качи върху голямото легло и взе Джуд в прегръдките си, държейки я така, сякаш беше дете. Джуд нямаше намерение да се разплаква отново, но не можа да се сдържи.

— Мислех си, че съм силна — прошепна Джуд.

— Ти си силна — отвърна Моли, отмятайки един влажен кичур от косата на Джуд зад ухото й.

— Не — изрече тя, дърпайки се назад. — Вече нямам представа коя съм. — Това беше вярно. Всичко случило се й бе показало истината за душата й: тя беше слаба и крехка. А не жената, която си бе представяла, че беше през цялото време.

Или може би това просто не беше вярно. Може би сега тя знаеше онова, за което не бе имала представа преди: че не е внимателна, деликатна, грижовна, състрадателна и уравновесена. Беше ядосана, слаба и дори до известна степен отмъстителна. Най-лошото от всичко беше, че се бе оказала лоша майка.

В последно време всичко я дразнеше силно. Слънцето. Здравите деца. Родителите, които се оплакваха от децата си. Лекси.

Джуд внезапно изпита желание да не я докосват. Тя се дръпна от прегръдките на Моли и се сви на топка, притискайки се към таблата на леглото.

— Тя не е закопчала предпазния си колан. — Джуд го изрече с изплашен и тих тон; бяха изминали само няколко дни, а тя вече бе разбрала, че хората не обичат да слушат да им говори за Мия. Но как беше възможно да очакват от нея да спре да говори за дъщеря си? Обаче само споменаването на името й беше достатъчно да накара хората да хукнат към вратата.

— Кажи ми — проговори Моли, държейки я за ръката и намествайки се до нея.

— Благодаря ти — каза Джуд. — Никой не иска да слуша за нея.

— Аз ще изслушам всичко, което искаш да кажеш.

Джуд се обърна към нея.

— Винаги закопчаваше предпазния си колан. — Тя си пое разтреперано дъх и протегна ръка към нощното си шкафче за салфетки.

Беше грешка; мигновено го проумя.

Вътре в чекмеджето видя една малка синя кадифена кутийка за пръстен, която лежеше до чифт очила за четене. Макар и да знаеше, че не трябва да я докосва, тя я извади и отвори капака.

— Какво е това? — попита Моли.

— Подаръкът на Мия за дипломирането.

Моли остана мълчалива за момент.

— Красив е.

— Канех се да я взема с мен да изберем камъка. На момичешкия ден. И може би маникюр и педикюр, след като приключим. — След тези думи последните остатъци на волята у Джуд се пропукаха и тя заплака.

— О, Джуд — каза тихо Моли, прегръщайки я отново.

Джуд трябваше да се усеща обгърната от любовта на приятелката си, но изобщо не усещаше нищо. Не и сега, докато гледаше този красив недовършен пръстен със зейналото пространство за камъка…