Кристин Хана
Съдбовен път (1)

Посвещение

Не мога да отрека, че бях майка квачка. Ходех на всяко събиране на класа, празненство и разходка сред природата, докато синът ми накрая буквално със сълзи на очи започна да ме умолява да си стоя вкъщи. Сега, когато вече е пораснал и е завършил колеж, мога да се обърна назад към споделените помежду ни години в гимназията с онази мъдрост, която идва с времето. Последната му година в гимназията без съмнение беше една от най-напрегнатите години в живота ми, но също така и една от най-възнаграждаващите. Когато обръщам поглед назад — а онези дни послужиха като вдъхновение за написването на този роман, — в спомените ми изплуват толкова много възходи и падения. Най-вече си мисля колко щастлива съм била да живея в една толкова сплотена общност, където всички се поддържахме едни други. Посвещавам тази книга на сина си Тъкър и на всички хлапета, които препускаха през къщата ни, озарявайки я със смеха си. Райън, Крис, Ерик, Гейб, Анди, Марси, Уитни, Уили, Лорън, Анджела и Анна, и това са само няколко от многото. И на другите майки: честно, не знам как бих оцеляла без вас. Благодаря ви, че винаги бяхте до мен, че знаехте кога да подадете ръка, кога — коктейл, и кога да ми кажете суровата истина в очите. На Джули, Анди, Джил, Меган, Ан и Барбара. И накрая, но не на последно място, благодарности на съпруга ми, Бен, който неотлъчно беше до мен, позволявайки ми по хиляди начини да разбера, че в родителските грижи, както и във всичко друго, ние сме екип. Благодаря ви на всички.