Кристин Хана
Съдбовен път (28)

Глава 26

— Хайде — каза Лекси-мама, протягайки й ръка. — Искаш да живееш с мен, нали?

Ръката почерня и от пръстите започнаха да израстват дълги жълти нокти, подобни на куки, и Грейс изпищя…

— Тук съм, принцесо.

Тя чу гласа на татко си и се хвърли в прегръдките му. Той миришеше както трябва и кошмарът отшумя, като си спомни, че се намира в собственото си легло, в собствената си спалня, точно където й беше мястото. Тук нямаше никакви диви неща.

Татко й я притисна още по-силно към себе си и разроши косата й.

— Добре ли си?

Тя се почувства като някое бебе.

— Съжалявам, тате — избъбри тя.

— Всеки сънува понякога кошмари.

Тя знаеше, че това бе вярно, защото когато беше мъничка, често го чуваше да крещи в съня си и тогава отиваше и се качваше при него в леглото му. Той никога не се събуждаше, но спираше да крещи, когато тя беше при него. На сутринта той й се усмихваше уморено и казваше как тя вече трябвало да се държи като голямо момиче и да се научи да спи в собственото си креватче.

— Не ме гони, тате. Няма да лъжа повече. Обещавам. И никога повече няма да удрям Джейкъб в носа. Ще бъда добра.

— Ах, принцесо — изрече той с въздишка. — Трябваше да се досетя, че майка ти ще се върне за теб. И трябваше да подготвя и мен, и теб за това. Само дето… се опитвах да не мисля за нея.

— Щото е лоша ли?

— Не — отвърна татко й и това я уплаши, защото гласът му прозвуча страшно тъжно. — Тя е точно противоположното на лоша.

— Може би е станала лоша, когато е била шпионин.

— Тя не е шпионин, принцесо.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Грейси захапа нервно долната си устна.

— Каква е тя?

Баща й поклати глава. Дълго време остана мълчалив. Грейси тъкмо се канеше да го попита още нещо, когато той й отговори:

— Запознах се с майка ти в гимназията. — Гласът му беше много странен; звучеше така, сякаш имаше нещо заседнало в гърлото му. — Аз трябваше да я поканя на среща още този първи ден, но тя вече беше приятелка на Мия. Така че опитах се да не я обичам… докато една нощ… тя за малко не ме целуна. И това промени всичко. Не можех да се държа на разстояние от нея след това.

— Момичетата не трябва да правят така — избърбори Грейс около засмукания си палец.

— Баба ти ще ти каже, че момичетата могат да правят всичко. Точно това казваше на сестра ми.

Грейс се навъси. Татко й изглеждаше някак… не наред, а очите му блестяха. Държеше се така, сякаш бе обичал мама, но това беше глупаво, защото казваше, че тя не го харесвала. Нищо от това нямаше смисъл.

— Но тя не ме е искала — каза Грейс. — Тя ме е изоставила.

— Понякога хората нямат избор какво да правят.

— Ще ме посети ли пак?

Баща й се вгледа в нея.

— Майка ти е много специална, принцесо, и аз знам, че тя те обича. Това е, което има значение сега. Причината, поради която я нямаше… е, всъщност това също беше по моя вина. Оставих тя да поеме вината. Но и аз бях отговорен.

— Отговорен за какво?

Той сякаш понечи да каже нещо, но след това изглежда промени решението си. Вместо това я целуна по челото.

— Тате?

— А сега заспивай, миличко. Всичко ще се оправи. Ще видиш. Ние ще оправим всичко.

— Но ти ще останеш при мен, нали, тате?

— Разбира се, но тя е твоя майка, Грейси, и ти се нуждаеш от нея, без значение какво мислиш.

* * *

— Провалих се, Скот — повтори Лекси. Тя беше в офиса му, крачейки напред-назад пред прозореца, дъвчейки нокътя на палеца си.

— Лекси. Лекси.

Тя спря и го загледа.

— Каза ли нещо?

— Сядай. Завива ми се свят от теб.

Тя се приближи до бюрото му и застана там, загледана в Скот, който днес изглеждаше малко уморен. Косата му бе пълен хаос, а връзката му беше завързана накриво.

— Наред ли си?

— Дани имаше колики. Двамата с Джени не можахме да мигнем. Но иначе съм наред.

Лекси протегна ръка към фотографията в рамка върху бюрото на Скот. На нея едно пухкаво гологлаво бебе държеше пластмасов ключ. Това я натъжи, защото я накара да се замисли за Грейс, чудейки се дали бе имала колики или бе спала като ангелче през нощта.

— Не знам нищо за това как да бъда майка — изрече тихо тя, усещайки отново вкуса на поражението.

— Никой не знае как да бъде в началото — отвърна Скот. — Не спрях да търся някакво ръководство за Дани, но всичко, с което дойде, е едно одеяло. И съм абсолютно сигурен, че баба му му го е дала. Сядай, Лекси.

Тя буквално рухна, проумявайки изведнъж колко изтощена само беше.

— Не знам какво да мисля.

Скот й подаде един вестник.

— Няма смисъл да се тормозиш с грешката си, това няма да доведе до нищо добро. Сега е време да действаме, Лекси. Трябва да покажем на съда и на семейство Фарадей, че няма да мърдаш оттук и си готова да бъдеш родител на Грейс. А най-добрият начин за това е да си намериш някаква работа.

— Работа. Разбира се.

— Ето тук съм обградил няколко възможности. Иска ми се да имах достатъчно ангажираност, за да те наема при мен…

— Ти и без това правиш повече от достатъчно. Благодаря ти, Скот.

— Джени има един хубав морскосин костюм, няма нищо против да ти го даде назаем. Виси до вратата в залата за конференции.

Лекси за пореден път се изпълни с благодарност към този мъж и съпругата му. Тя бавно се изправи.

— Дани има страхотен късмет. И това го знаеш, нали?

Той вдигна поглед.

— Също и Грейс.

— Надявам се — отвърна тихо Лекси, усещайки поредния плах прилив на надежда. Тя си взе довиждане със Скот, след това отиде в залата за конференции и облече морскосиния летен костюм на Джени. Не вървеше много с бледосинята й тениска и кецове, но беше най-доброто, с което разполагаше.

След по-малко от четиридесет минути тя отново се качи на велосипеда и се устреми към местната аптека, която бе пуснала обява за продавач. Пълен работен ден, минимална заплата.

Вече вътре, в ярко осветеното помещение, с огромното разнообразие от пъстри лавици, тя спря и се огледа. Едра жена със сива бухнала коса стоеше до най-близката каса и говореше по мобилния си телефон.

Лекси се приближи до касата и зачака.

— Ще купуваш ли нещо, скъпа? — запита жената, сваляйки за момент телефона.

— Тук съм по обявата за работа.

— О. — Жената се приведе напред, притискайки червен нокът върху бутона за комуникация в магазина и каза: — Мениджърът при каса едно, моля. — След това се усмихна на Лекси, изправи се и продължи телефонния си разговор.

— Благодаря ви — каза Лекси, макар че жената не я слушаше.

Лекси видя мениджъра да се приближава към каса едно.

Беше висок и слаб мъж, наподобяващ много Икабод Крейн, с подобен на орлов клюн нос и рошави вежди, избуяли във всички посоки като боровинкови храсти.

Тя се приближи с увереност до него и протегна ръка.

— Добър ден, господине. Аз съм Алекса Бейл. Дойдох да кандидатствам за мястото на продавачка.

Той стисна ръката й.

— Последвайте ме.

Стигнаха до един малък офис без прозорци и със стени, отрупани до тавана с кашони. Той седна зад металното бюро и посочи един стол в ъгъла.

Лекси премести стола до бюрото и седна, усещайки се малко неудобно отгоре му.

— Имате ли резюме?

Лекси усети как страните й пламват.

— Не. Това е работно място за продавач, нали така? В гимназията работех в „Аморе“, сладкарницата за сладолед. Мога да работя с пари и освен това умея да работя с хора. Добър служител съм и мога да поема която и да е смяна. Мога да ви донеса някои препоръки.

— Кога сте работили в „Аморе“?

— От 2002 до 2004 година. Аз приключих през юни, след като се дипломирах в гимназията.

Той надраска нещо върху лист хартия, който изглеждаше като молба за постъпване.

— И сега сте се прибрали от колежа? Търсите си работа през лятото ли?

— Не. Търся работа на пълен работен ден.

Той рязко вдигна поглед. Гъстите му вежди се събраха.

— Вие сте учили в гимназията на остров Пайн?

— Да.

— Повечето местни деца тук не работят на пълен работен ден. Къде сте работили след гимназията?

Лекси преглътна с усилие.

— На половин работен ден в една библиотека.

— Каква библиотека?

Тя тихо издиша и усети как осанката й се пропуква.

— „Парди“.

— Да не искате да кажете…

— Да, затвора. Бях в затвора в продължение на няколко години. Но вече излязох и ще бъда добър служител. Гарантирам ви го. — Тя говореше, но думите вече бяха безсмислени. Видя как лицето му се сви при думата „затвор“, начина, по който отказваше да среща погледа й.

— Добре — изрече той, дарявайки я с първата си усмивка… а тя беше фалшива. — Ще се свържа с вас, когато вземем решение.

— Това означава, че работа няма да има — изрече тя, смъквайки се от стола.

— Това означава, че ще се свържем с вас, ако решим да ви наемем.

— Да. — Тя се опита да запази оптимизъм; това беше само първата от множеството потенциални работи. Може би другите работодатели щяха да бъдат с малко по-либерални разбирания. — Да ви дам ли телефонния си номер?

Той й хвърли един последен поглед.

— Можете да ми го дадете, ако искате.

Прииска й се да му каже, че не би го дала и да си излезе с някакви останки от достойнство, но пред погледа й беше Грейс, така че тя надраска телефонния си номер и напусна ярко осветените помещения на магазина. Навън отвори вестника и тръгна към второто свободно място. Сервитьорка в ресторанта за мексиканска храна „Есмералда“.

През остатъка от следобеда Лекси се опитваше да вярва в себе си, дори и след като предлаганите места се изпаряваха едно подир друго. Повечето бяха на половин работен ден, без никакви бонуси. Тя загуби представа колко пъти поредният работодател бе споменал икономиката като неин враг. Очевидно бе постъпила в затвора в добри времена за икономиката, но беше излязла, когато икономиката вече беше в криза. Минималната надница беше под девет долара на час. Това означаваше някъде около хиляда и петстотин месечно, преди облагането с данъци; повече от половината щеше да отиде само за наема.

Но очевидно нищо от това нямаше значение, защото тя не можеше да си намери работа. През деня бе разговаряла с дванайсет работодатели, като всеки разговор бе приключвал по един и същи начин.

„Какво правихте след завършване на гимназията?“

„Колеж, наистина? Къде?“

„Къде сте работили за последен път?“

„О (съпроводено със съответния поглед) — библиотеката на затвора.“

„Съжаляваме, мястото вече е заето… Вие сте прекалено млада… Ще се свържем с вас…“

Извиненията следваха едно след друго. А най-лошото беше, че тя не можеше да ги обвини. Кой би искал да наеме една двайсет и четири годишна бивша затворничка?

И сякаш това не беше достатъчно лошо, но след безплодните й интервюта бе започнала да търси и квартира на острова.

Имаше само три жилищни комплекса и едно нещо беше сигурно: тя не можеше да си позволи да живее в нито един от тях. Най-малкото от предлаганите жилища вървеше с наем деветстотин и петдесет долара месечно. Плюс това, собственикът искаше и депозит в аванс. Две хиляди и четиристотин долара, които трябваше да плати в деня на подписването на договора.

Все едно й искаха един милион долара.

След няколко телефонни обаждания се убеди, че и Порт Джордж не се различаваше особено.

Вярно, от другата страна на моста предлагането на квартири беше по-голямо, но те все така бяха прекалено скъпи.

Целия ден Лекси търпеше поражение след поражение. Когато най-сетне се отказа, беше вече седем вечерта и искаше само да бъде сама. Тя караше велосипеда си в тихата лятна нощ и паркира пред офиса на Скот. Отключи вратата и влезе вътре. Не искаше нищо друго, освен да се хвърли в леглото и да спи, да спи… Или да пищи.

— Лекси? Ти ли си?

Тя въздъхна и се насили да се усмихне. Дължеше на Скот всичко; не беше негова вината, че е такава жалка несретничка.

— Здравей, Скот — отвърна, запътвайки се към кабинета му. — Работиш до късно.

— Чаках те. Имам изненада за теб. Ела тук.

Той я хвана за ръката и я поведе към залата за конференции. Върху дългата дървена маса имаше отворен лаптоп.

— Ето — каза той, — седни.

Лекси изпълни каквото й каза.

Скот излезе от стаята за малко и след това се върна.

— Окей, готови сме. — Той натисна един клавиш на лаптопа и разтревоженото лице на леля Ева изпълни екрана.

— Не знам, Бабс. Как мога да разбера дали работи?

Лицето на леля й й подейства освежаващо. Тя усети как гърдите й се отпускат. За пръв път през деня се усмихна истински. Не беше толкова самотна, колкото си бе мислила.

— Здравей, лельо Ева — каза, привеждайки се напред.

— Ето я, Барбара! — Лицето на Ева разцъфна в сияйна усмивка. — Ела я виж! Това е моята Лекси.

„Моята Лекси.“

Едра жена, със стоманеносиви къдрици се приведе и се втренчи усмихната в камерата.

— Здравей, Алекса. Сестра ми не спира да говори за теб.

— Здравей, Барбара — изрече тихо Лекси, обзета от силна емоция.

Лицето на Барбара се отмести и Ева се настани по-близо до компютъра си. Изглеждаше по-различно от последния път, по-възрастна; бузите й бяха със силен тен и с още по-дълбоко врязани бръчки, а косата й бе напълно побеляла.

— И така, разказвай всичко, Лекси.

Скот излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

— Срещнах се с Грейси — каза Лекси. Това беше първото нещо, което й дойде на ума.

— Как е тя?

— Тъжна. Красива. Самотна.

— О. Сигурна съм, че не е много хубава гледка.

— Нищо не е хубаво, лельо Ева. Не исках да идвам тук, защото знаех, че ще бъде много трудно, но сега съм тук и всичко е пълен хаос.

— Предполагам, че си се видяла и с твоя младеж?

— Да.

— И?

Лекси повдигна рамене.

— Мина много време оттогава.

— Изглеждаш уморена, Лекси.

— Денят не мина много добре. Ще ми е много трудно да си намеря работа и квартира. Може би дори невъзможно.

— Ти току-що си излязла, Лекси. Може би трябва да се прибереш у дома и нещата ще се наредят. Барб и аз имаме едно сгъваемо легло, което те чака. Тук може да си намериш работа и да спестиш пари. Флойд в „Тилт-а-кърл“ казва, че ще е щастлив да те наеме да отговаряш на телефонните обаждания и да почистваш. Няма да плащаш наем и след време ще събереш една хубавичка сума парички.

У дома.

Колко лесно и приятно звучеше това за слуха й. Тя имаше нужда да бъде някъде, където е желана.

— Но как мога отново да изоставя Грейс? Тя никога няма да ми прости.

— Знаеш колко е трудно за едно дете да има майка, която не е готова. Отдели малко време за себе си. Съвземи се, бъди щастлива и след това се върни обратно при дъщеря си. Ти ще се върнеш, когато уредиш живота си. Според мен това е отговорният избор, който трябва да направиш.

— Отговорният избор — повтори Лекси, ненавиждайки идеята, дори и да признаваше истината й. Сега тя само объркваше Грейс. Как беше възможно да бъде майка, след като самият й живот беше пълен хаос? Грейс заслужаваше по-добра съдба; тя заслужаваше стабилност. Лекси бе научила на собствен гръб какво означават майки, на които не може да се разчита. Това нямаше да накара дъщеря й да се почувства в безопасност.

— Алекса?

Тя се усмихна колкото можеше по-ярко. Не искаше да разговаря повече на тази тема. Това направо късаше сърцето й.

— И така, как са нещата с теб? Изкара ли онези курсове по плетене?

— Господи, да — изсмя се Ева. — Двете с Барбара изплетохме достатъчно одеяла за цял мотел. Когато дойдеш тук…

* * *

Гледката от четиридесет и втория етаж беше страхотна през този дъждовен юнски ден. Кулата „Спейс Нийдъл“^[1] се издигаше надясно от нея, а черно-белият диск висеше като окачен на фона на тъмното сиво небе.

Джуд стоеше до прозореца, втренчена в призрачното си отражение в стъклото. Тя се опитваше да стои неподвижно и да изглежда спокойна, но не се получаваше. Чувстваше се нервна и неудобно в собствената си кожа, сякаш бе изпила десет чаши кафе на празен стомах. Задъвка нокътя на палеца си и отново закрачи напред-назад. Беше на ръба на паниката; усещаше как тя се надига у нея като някаква сянка в ъгъла, в очакване да нанесе удара си. Но не можеше да определи точно източника на страха си. Знаеше само, че се страхува и че се бе страхувала от момента, в който бе прочела онова писмо на Лекси.

— Гордея се с теб, Джуд — изрече Хариет с този неин странно равен глас. — Необходим ти е бил голям кураж, за да се изправиш отново срещу Лекси.

— Аз не се изправих. В действителност дори се опитвах да не гледам към нея.

— Но все пак си я погледнала, нали?

Джуд кимна, дъвчейки нокътя на палеца си и потропвайки с крак.

— Какво видя?

— Видях момичето, убило дъщеря ми и майката на моята внучка, и първата любов на сина ми. И едно момиче, за което някога ме беше грижа. — Джуд нервно се зачеса по бузата. Кожата й внезапно я засърбя. — Какво не е наред с мен, доктор Блум? Чувствам се така, сякаш всеки миг ще полудея.

— Няма да полудееш. Мисля, че е дошъл моментът вече да посетиш някое събрание на „Състрадателните приятели“. Всъщност днес има едно. В два часа.

— Пак ли това? — Джуд въздъхна и седна, без да спира да тропа с крак, свивайки и разпускайки в юмруци ръцете си. — Нямам намерение да седя на някаква среща с купища други скърбящи родители. Трябва ли да разговарям за Мия? Това ще я върне ли обратно?

— В известен смисъл.

— Изречено от човек, който не е губил дете. Не, благодаря.

— Единственият начин да приклю…

— Господ да ми е на помощ, ако произнесеш думата „приключване“, си тръгвам. Няма никакво приключване. Това са само купища безсмислени дрънканици. Аз все още не мога да слушам музика — каквато и да е. Почти всеки път плача, докато вземам душ. Понякога пищя в колата. Разговарям с дъщеря ми, а тя не може да ме чуе. И всичко това остава с мен.

— Ти често повтаряше, че се чувстваш сива.

— Казах, че живея в някакъв сив свят. Гъста пепелява мъгла.

— И си мислиш, че дъждът е изглеждал пепеляв през нощта, когато Мия е починала?

— Да, и?

Хариет се втренчи в нея над рамките на очилата си. Тя бе успяла да прокара гледната си точка.

— Ами ако си все още в света на сивото, мисля, че може би няма да е зле да се поогледаш. Може би сега ще зърнеш нещо. Очертания. Хора.

Джуд спря да дъвче нокътя си.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам, че болката няма да отшуми, Джуд. Не съм глупачка. Но може би накрая ще бъдеш готова да приемеш, че на този свят има и нещо друго, освен единствено болка. Затова и се държиш като някакъв преял пудел точно в момента. Боиш се от емоциите, но те се случват и без твое съгласие. Ти си се открила достатъчно, за да пуснеш Лекси Бейл в къщата си. Това е една огромна стъпка, Джуд.

— Прочетох на Грейс приказка и играхме игра — каза тихо Джуд.

— И това как те накара да се чувстваш?

Джуд вдигна поглед.

— Като баба. — Сълзи изпълниха очите й. Едва сега бе проумяла това. — Бях жестока към Зак. Просто всеки път, като го погледна, споменът ме удря в лицето…

— Припомнянето е нещо съвсем нормално, Джуд.

— Не и по начина, по който го правя. То просто ме разбива.

— Може би имаш нужда да бъдеш малко разбита, преди да се възстановиш отново.

— Боя се, че няма да мога да се възстановя със собствени сили.

— Ще можеш. Ти вече си поела по пътя, Джуд.

— Какво трябва да правя по-нататък?

— Следвай сърцето си.

Джуд потрепери при тази представа. Тя бе положила такива огромни усилия да заглуши емоциите си; представата отново да ги разкрие я изпълваше с ужас. Не знаеше дали беше способна да го направи. Дали изобщо желаеше да го направи.

През оставащата част от определеното й време Джуд правеше опити да се вслушва в доктор Блум, но онова усещане за паника отново се надигаше у нея, удавяйки всичко, с изключение на усилията й да вдишва и издишва въздух. Какво щеше да стане, ако се разкриеше пред света и болката я залееше? Какво би станало, ако загубеше всичкия напредък, който бе постигнала? Не много отдавна от Джуд на практика не ставаше нищо, тя представляваше само някаква плачеща сива форма, която не можеше да преживее деня без лекарства.

В края на сеанса тя каза нещо на доктор Блум — не си спомняше какво — и излезе.

Времето сега беше едновременно ярко и сиво. Облаци с цвета на крайбрежния пясък висяха ниско в небето. Слънчевите лъчи си пробиваха път през местата, където дъждът падаше на капки, толкова ситни, че никой местен жител не ги усещаше, но туристите на пазара се гушеха под ярко оцветените си чадъри. Тя застана на ъгъла пред сградата на доктор Блум, под това плачещо небе, и се опита да си спомни кой път трябваше да хване. Изведнъж изпита чувството, че който и да поемеше, все щеше да е погрешен.

— Добре ли сте, госпожо? — запита я някакво хлапе, заставайки до нея. С разрошена коса и скейтборд под едната си мишница, то й напомни за едно отминало време — или може би само преди секунда, — когато Зак и Мия бяха в средното училище.

Тя би дала всичко, за да може да побегне към колата си точно сега, да стигне до фериботния терминал и да се прибере у дома. Но не можеше. Денят беше сряда.

— Добре съм — отвърна тя на хлапето. — Благодаря. — Тръгна напред с бавна походка. Дъждът я биеше по главата, като от време на време някоя капка падаше в окото й, но тя не забелязваше нищо.

След малко се озова пред сградата с художествената галерия на майка й. На прозорците от двете страни на затворената врата висяха големи платна — едното представляваше традиционен пейзаж, с лалетата в долината Скаджит, в златисти и червени цветове, под едно сенчесто меланхолично черно небе; другото — натюрморт, ваза, пълна с розови далии. Едва при по-близко вглеждане човек можеше да види тънката като косъм пукнатина върху стария порцелан.

Вече на входа, тя отвори една от големите стъклени врати и влезе в елегантното фоайе. Поздрави портиера и тръгна към асансьора, като натисна бутона за последния етаж.

Вратите на асансьора се отвориха в мезонета: хиляда и двеста квадратни метра, покрити с мрамор в цвят слонова кост, изпъстрени със скъпи, неудобни, френски антикварни мебели. Прозорци от стените до тавана улавяха гледката на небостъргачите в Сиатъл, залива Елиът и при хубави дни планината Рейниър.

— Джудит — произнесе майка й, приближавайки я. — Подранила си. Искаш ли чаша вино?

— Много. — Джуд последва майка си във всекидневната. Малкото на брой тухлени стени в това пространство бяха боядисани в кремавобяло и поддържаха гигантски произведения на изкуството, никое от които не допадаше на Джуд. Всички до едно бяха тъмни и излъчваха отчаяние и тъга. Самата гледка на тези художествени творби в тази зала винаги бе депресирала Джуд. С изключение на картините, никъде другаде нямаше цветове. Джуд седна в един бял стол до камината.

Майка й й донесе чаша бяло вино.

— Благодаря ти, майко.

Майка й седна върху бледия диван срещу Джуд. Тя изглеждаше готова да бъде домакиня на елегантно празненство — бялата й коса беше събрана в съвършен френски кок; лицето й беше изкусно гримирано, така че да подчертава зелените й очи и да свежда до минимум бръчиците, оформящи се ветрилообразно около тънките й устни.

— Изглеждаш напрегната — произнесе майка й, отпивайки от виното си.

От страна на майка й това беше доста странна и интимна забележка. Обикновено Джуд се усмихваше и измисляше някакво правдоподобно обяснение, но тя до такава степен беше разтърсена от завръщането на Лекси, от онова проклето писмо, от очевидната болка, която синът й изпитваше сега и всичко това се бе стоварило върху плещите й. У нея не бе останала и грам сила и тя се боеше, макар и да не знаеше причината за страха си. Да продължаваше ли така? Да се предадеше ли? Да се държеше ли като удавничка за сламка? Вече нищо не изглеждаше безопасно. Единственото нещо, което желаеше в момента, беше да има някого, на когото да излее мъката си, някой, който да й помогне да намери изход от ситуацията. Но майка й беше последният човек на земята за такова нещо.

Прииска й се да се усмихне, да промени темата и да се преструва, че нищо не я тревожеше, но целият й живот буквално се разпадаше и тя нямаше и частица сила, останала да продължи със стария театър.

— Кажи ми защо никога не разговаряме? — каза бавно тя. — Аз дори не те познавам. И ти със сигурност не ме познаваш. Защо е така?

Майка й остави на масичката чашата си с бяло вино. На фона на сивия ден тя изглеждаше нереална, като нещо безплътно. За пръв път Джуд забеляза колко стара изглеждаше тя, колко уморена. Раменете й бяха тънки като птичи кости, а гръбнакът й бе започнал да се привежда напред.

— Ти би трябвало да знаеш най-добре, Джудит. — Гласът на майка й беше остър и тънък, подобен на острие на бръснач, но погледът в очите й вероятно съдържаше най-беззащитното изражение, което Джуд някога бе виждала у нея. Те излъчваха тъга. Винаги ли бе присъствала там тъгата?

— Защо трябва да знам?

Майка й обърна поглед към прозореца.

— Обичах баща ти — изрече тихо тя, а в гласа й се бе появила пукнатина. — След като си отиде, знаех, че трябва да се грижа за теб и исках да се грижа, да те обичам… но вътре в мен нямаше нищо. Дори и способността ми за рисуване бе изчезнала. Мислех си, че това ще продължи най-много ден или седмица. — Тя погледна Джуд. — Само че не минаваше и когато най-после премина и можех да си поема дъх, ти вече се бе отдалечила. Не знаех дори как да те върна обратно.

Джуд потресено гледаше майка си. Как беше възможно да не го бе проумяла до този момент? Тя знаеше, че майка й бе спряла да рисува в деня на погребението на баща й, че бе напуснала къщата и никога не се бе върнала, не и наистина.

— Наблюдавах те как се превръщаш в майка и бях толкова горда с теб. Но никога не ти го казах. Ти и без това нямаше да ме чуеш, макар че може би на мен така ми се иска да си мисля. Както и да е, аз не го казах. След това те видях да правиш същата грешка като мен: видях те как спря да обичаш Зак и себе си. Това разби сърцето ми. Щях да ти кажа какво правиш неправилно, но ти винаги беше толкова сигурна, че аз бях слабата, а ти — силната. Така че, да, Джудит, ти — най-вече ти — трябва да разбереш грешките ми. Трябва да знаеш защо се отнасях така към теб.

Джудит не знаеше какво да каже. Тя изпитваше чувството, сякаш целият й живот, цялата й самоличност, току-що се бе пропукала от горе до долу.

Майка й се изправи на крака. За секунда Джуд си помисли, че тя щеше да се приближи до нея, щеше да скъси разстоянието между тях и може би щеше да седне до нея.

— Ти си млада — изрече накрая майка й. — Можеш да поправиш тази грешка.

Джуд усети как почва да трепери цялата. Ето го нещото, от което се бе страхувала.

— Как?

— Хората мислят, че любовта представлява акт на вярата — каза майка й. — Понякога това обаче е акт на волята. Аз нямах достатъчно сила, за да те обичам, Джуд — или поне да ти покажа, че те обичам, предполагам. Не знам кое точно беше, а и в крайна сметка каква е разликата? Ти си по-силна, отколкото аз някога съм била.

В известен смисъл това беше същото нещо, което доктор Блум й бе повтаряла в продължение на години. Джуд зърна съжалението в погледа на майка си и това беше все едно че виждаше собственото си бъдеще. Тя не искаше някой ден да бъде на осемдесет години и сама.

— Аз не съм единствената, която може да поправи грешката си, мамо.

— Вече не съм млада — отвърна майка й. — Пропуснах шанса си. Знам го.

— Нали затова бяха съвместните ни обеди.

— Разбира се.

— И затова ти искаше от мен да поема галерията. Така че да имаме нещо общо.

— Чудила ли си се някога откъде произлиза името на галерията? „ДЖЕЙС“. Баща ти я нарече на имената на всички ни: Джудит Ан, Карълайн, Едуард^[2]. Той си мислеше, че така винаги ще бъдем заедно. — Майка й въздъхна. — Поредното ми съжаление.

Джуд се изправи. Ръцете й бяха спрели да треперят; за пръв път от месеци насам, може би от години, тя изведнъж се почувства по-силна. Не знаеше как да поправи всички онези погрешни стъпки, които бе направила, но беше дошъл часът да започне да ги поправя. Една по една.

— В събота ще водя Грейс до аквариума. Защо не дойдеш с нас?

Майка й я дари с несигурна усмивка.

— Наистина ли? Можем да се срещнем на фериботния терминал. Да кажем в 11:00. После можем да обядваме в „Айвар“. Двамата с баща ти много обичахме да хвърляме пържени картофи на чайките.

За миг гледката премина пред погледа на Джуд: застанала до перилата с родителите си и хвърля пържени картофи към чайките, които се виеха над главите им. „Точно така, миличко… хлапето има доста силна ръка, нали, Каро?“

— Той ни обичаше и двете — каза Джуд.

Майка й кимна.

— Хубаво е отново да разговаряме за него.

И просто така, изведнъж, Джуд проумя какво трябваше да направи. Може би го бе знаела от години, но точно сега, в този миг, в сладкия блясък на това ново начало, тя беше готова да направи опита си.

— Не мога да остана за обяд. Съжалявам. Има нещо, което трябва да свърша.

— Разбира се — отвърна майка й. Дори и да беше изненадана от внезапната промяна, не го показа.

Джуд тръгна към асансьора. Там останаха загледани една в друга дълго време; върху лицето на майка си, наподобяващо остарял порцелан, Джуд зърна отдавна забравения образ на една друга жена, която бе обичала да рисува.

— Липсваше ми, Джудит — изрече тихо майка й.

— И ти на мен. Ще се видим в събота.

Джуд напусна мрачния мезонет и се върна в подземния паркинг на Вирджиния стрийт. Оттам потегли с колата от тъмното подземие в дъждовния ден. Карайки внимателно, стигна до Общинския център на капитолийския хълм. Остана там, седнала в колата повече от час и половина, в очакване. Всеки момент, прекаран в стоене, представляваше акт на храброст; щеше да бъде далеч по-лесно да си тръгне. Това е, което беше правила поне една дузина пъти до този момент…

Накрая една кола я приближи и паркира пред нея, а след това друга. Само след няколко минути видя хора да влизат в сградата. Повечето бяха жени, които вървяха сами под дъжда, без чадъри.

Джуд знаеше колко опасен и плашещ беше този неин избор, но знаеше също така колко опасен беше и другият избор.

„Любовта представлява акт на волята.“

Прекалено дълго време бе изпитвала страх от нея.

Ръката й трепереше, докато отваряше вратата на колата си и пристъпваше навън под дъжда. Сви в юмруци ръцете си и прекоси улицата.

Някаква жена застана до нея. Беше млада, с гъста черна коса и кафяви очи, пълни със сълзи.

Джуд тръгна заедно с жената, макар нито една от тях да не проговори.

Над отворената врата висеше надпис: Състрадателни приятели. 14 ч. Група за поддръжка на скърбящи.

Джуд замря на място, дори може би залитна. Страхът отново избухна в нея толкова бързо и силно, че буквално загуби дъх. Прииска й се да се обърне и да хукне. Не беше готова за това. Не искаше да го прави. Какво щеше да стане, ако поискат от нея да пусне Мия?

Жената до нея докосна ръката й.

Джуд остана без дъх и се обърна. Гледаше жената с тъмната коса и сега видя в лицето й нещо повече от сълзи. Видя разбиране. Тук имаше и друга жена с празни очи и стиснати до безцветност устни, която също бе забравила да боядиса косата си. Джуд беше наясно, че тази жена знаеше какво е да си изпълнена едновременно с болка и изтръпнала до невъзможност.

И аз ли изглеждам така? — помисли си внезапно Джуд. И тя направи нещо, което никога не бе правила досега в живота си: протегна ръка към една непозната и хвана ръката й. Двете заедно минаха през отворените врати.

* * *

Краят се бе оказал същия като началото. Никой нямаше работа за бивша затворничка с диплома по социология и без реален трудов опит. С избледняването на перспективите й, същото сполетя и надеждата й, докато накрая в един момент в късния следобед на четвъртък тя проумя, че просто щеше да се върти като в омагьосан кръг.

Сега, докато седеше върху довлечения от вълните дънер на брега в парка „Ла Ривиер“, тя проумя.

Всъщност не бе имала никакъв шанс.

Лекси затвори очите си при това осъзнаване.

Знаеше какво трябваше да направи. Часовете, прекарани тук, бяха представлявали само една превръзка, нищо повече.

Беше ударил часът. Бе отлагала неизбежното прекалено дълго време.

Отиде до велосипеда си и се качи на него, потегляйки нагоре по хълма по главния път. Заобиколи Найт Роуд и направи кръг обратно към къщата на семейство Фарадей. Стиснала здраво кормилото, тя преодоля последната част от пътя по посипаната с чакъл алея и спря до гаража. Трепереше толкова силно, че не можа да подпре велосипеда си до страничната стена на постройката и накрая се отказа, пускайки го да падне във високата трева. Не можа да не забележи изоставената градина, спомняйки си какъв прилежен вид бе имала навремето.

Това са последиците, помисли си тя. Мъката носи със себе си безброй последици. Потискайки тази мисъл, тя отиде до предната врата и почука бързо, преди да бе загубила куража си.

Джуд отвори вратата.

— Лекси — възкликна тя, очевидно изненадана.

— Дойдох да ти дам нещо за Грейс.

— Тя е горе в старата стая на Зак, гледа филм.

— О. Не мислех, че ще е тук.

— Искаш ли да я видиш?

Лекси знаеше, че трябва да каже „не“, но беше ли възможно да го направи? Тя кимна. Неспособна да изрече думите, които да съпроводят жеста й, тя се извърна от Джуд и тръгна по стълбите към старата стая на Зак. На вратата изчака достатъчно дълго, за да си поеме окуражаващ дъх, след това почука на вратата, чу звънливото детско гласче да се обажда и я отвори.

— Здравей, мамо. Какво правиш тук? — Грейс седеше в леглото на Зак със свъсено челце.

Лекси буквално залитна. Тя се опита да прикрие грешката си с усмивка, но проумя, че и в това не бе успяла много.

Имаше да се справя едновременно с толкова много неща — красивото лице на Грейс, това, че я нарече мамо и стаята на Зак.

Където и да погледнеше, всичко й напомняше за момчето, в което се бе влюбила — купчина пластмасови динозаври, футболна топка, пъстра колекция на филми на „Дисни“, видеоигри със зелени кутии. Но онова, което я довърши, беше износеното копие на „Джейн Еър“ върху скрина. Тя отиде до него, вдигна книгата, опипа хлъзгавата й набръчкана корица… видя името си, надраскано с една забравена отдавна калиграфска точност на вътрешната корица. Той я бе запазил. През всичките тези години.

— Ти не идваш да ме отведеш, нали? — запита разтревожено Грейс.

Лекси остави книгата и се обърна към дъщеря си.

— Не. Мога ли да седна до теб?

— Окей.

Лекси се качи в леглото (леглото на Зак, но тя не можеше да мисли за неща, които вече нямаха никакво значение) и се сгуши толкова близо до Грейс, колкото й позволяваше смелостта.

— Онзи ден те уплаших.

— Нищо не може да ме уплаши. Аз халосах Джейкъб в носа, а той е къде-къде по-голям от мен.

— Не трябваше да казвам, че искам да живееш с мен. Не това исках да кажа изобщо.

— О. Това ли било. Вече не искаш да живея с теб ли?

Лекси потръпна.

— Не знам много как да бъда майка. А и виждам колко много обичаш да си с татко си.

Грейс сякаш се отпусна при тези думи.

— Можеш ли да правиш курабийки?

— Не. Защо?

— Не знам. Майките просто правят всякакви такива неща.

Тя облегна гърба си върху таблата на леглото на Зак. Дъската за бюлетини от другата страна на стаята, над дрешника, беше още изпълнена с изрезки от вестници и ленти, които той бе спечелил в гимназията. За какво обаче, тя не можеше дори да си спомни.

— Предполагам, че се нуждаеш от майка, която прави курабийки и те води в училище.

Грейс се изсмя и мигновено затули устичката си да потисне смеха.

— Живея прекалено далеч, за да ходя пеш. Майката на Саманта Грийн прави на всички пелерини за Хелоуин. Знаеш ли как да шиеш такава пелерина?

— Не. Аз на практика не спадам в категорията на добрите майки. — Лекси се вгледа в дъщеря си, усещайки как поражението надига глава вътре в нея.

— Иска ми се да имах катерица — каза Грейс. — Аз бих ти позволила да си играеш с нея.

Лекси не можа да сдържи смеха си.

— Това би било страхотно.

— Татко казва, че катериците не са домашни любимци, но мисля, че могат да станат — добави Грейс, смеейки се. Тя мигновено закри устата си.

Лекси нежно издърпа ръката на дъщеря си.

— Никога не се страхувай да се смееш, Грейс.

Грейс погледна към Лекси с обнадеждени очи.

Лекси знаеше, че тя винаги щеше да си спомня този момент, и ако имаше късмет, нямаше да направи нищо, с което да развали нещата, и може би Грейс също щеше да го запомни.

Тя свали пръстена със сапфира и го подаде на Грейс.

— Искам да ти подаря това, Грейс.

— Това е пръстен за възрастни.

— Татко ти може да му сложи верижка, така че да го носиш като колие, докато почне да става на пръстите ти.

— Наистина е много красив.

— Не и колкото теб, принцесо.

— Така ми казва и татко. Защо ми го подаряваш? Днес нямам рожден ден.

Лекси преглътна с усилие.

— Трябва да си тръгвам, Грейс. Размишлявах. Всъщност няма значение какво си мислех. Направих грешка, че дойдох тук. Не съм готова.

— Готова за какво?

Лекси не можеше да го каже на глас.

— Но ще се върна веднага щом мога. Това е, което искам да запомниш. И ще ти пиша всяка седмица и ще ти се обаждам колкото мога повече. Окей?

Долната устна на Грейс затрепери.

— Аз бях лоша към теб.

— Ти не си направила нищо лошо — каза Лекси. — Просто не трябваше да идвам тук. Просто непрекъснато наранявам семейство Фарадей… и аз… Мога ли да те прегърна?

Грейс допълзя в скута на Лекси и я прегърна силно.

Лекси обгърна дъщеря си, опитвайки се физически да запечата в паметта си тази прегръдка.

— Обичам те, Грейс — прошепна тя в ухото й. — Няма да го забравиш, нали? — Тя дочу как Грейс тихо изхлипа и звукът буквално разби Лекси. Усети, че всеки момент ще заплаче и този път нямаше как да се спре.

— Не плачи, мамо.

Лекси избърса очите си и се дръпна назад, за да гледа в лицето Грейс.

— Понякога е хубаво човек да плаче. Дълго време чаках тези сълзи. Можеш да ми пращаш рисунките си от училище, а аз ще ги слагам на вратата на хладилника си. — Лекси се приведе по-близо и целуна пухкавата устичка на дъщеря си. — И ще се науча да правя курабийки.

— Добре — съгласи се Грейс. Тя изглеждаше тъжна, объркана и несигурна.

Лекси не знаеше как да промени тези емоции у дъщеря си, без да прави обещания, които не можеше да изпълни. Понякога краят просто не може да се увенчае с мечтаното. Можеше само да попие колкото може повече спомени, да каже сбогом и да се надява, че бъдещето ще бъде по-добро към нея. Щеше да спестява пари по възможно най-бързия начин, за да се върне и да започне нов живот с дъщеря си.

Целуна Грейс за последен път и се откопчи от нея; след това се дръпна от леглото и застана права, без да откъсва погледа си от нея.

Грейс бясно шепнеше в огледалото на китката си и полагаше усилия да не се разплаче.

— Не плачи, Грейси. Всичко ще е наред — каза Лекси, галейки я по косата.

— Точно това ми казва тя.

Лекси наистина успя да се усмихне при думите й.

— Ти си щастлива, че имаш такава добра приятелка, но аз ти предлагам сделка: ако се сприятелиш с някой в класа си, но наистина станете приятели, ще ти изпратя курабийки през септември за празненството за първи клас.

Грейси избърса очите си и погледна Лекси.

— Как?

— Как какво?

— Как да стана приятел с някого? Никой не ме харесва.

Лекси отново седна на леглото.

— Ами, като за начало, можеш да спреш да удряш момчетата и да лъжеш. Ако искаш да станеш приятел с някого, трябва да правиш приятелски неща. Кое е най-доброто момиче в класа ти?

— Саманта. Но тя никога не разговаря с мен.

— Нищо. Утре просто ще отидеш при Саманта и ще й кажеш нещо хубаво. И един път поне няма да мамиш или да лъжеш. Кажи й, че искаш да си играеш с нея.

— Ами ако не искам?

— Ще поискаш — обеща Лекси. — Навремето имах най-добра приятелка и можех да споделям с нея всичко. Тя винаги ме караше да се усмихвам. Никога не се почувствах самотна, когато беше до мен.

Тя прегърна дъщеря си за последен път и с огромно усилие се отдалечи от леглото, покрай екземпляра на „Джейн Еър“, докосвайки го още веднъж (не означаваше нищо, че го е запазил, не си въобразявай). В коридора се спря и погледна обратно.

Грейси лежеше сгушена в голямото легло, дребна и с извънредно тъжен вид.

— Обичам те, Грейси.

— Довиждане, мамо — каза Грейс.

— Предай на татко ти, че съм казала здрасти. — И тя затвори вратата.

Трябваше да избяга от тази къща по най-бързия начин. Щеше да го направи, ако не бе погледнала надолу по коридора към стаята на Мия. Тя тръгна към нея и почти инстинктивно отвори вратата.

Стаята я приветства както винаги и я привлече. Тя отиде до скрина, където телефонът на Мия лежеше до една курсова работа по английски с отлична оценка, надраскана върху нея. На перваза на прозореца се бе изправила цяла редица от пластмасови коне. Имаше и цяла дузина снимки на Мия — на репетиция на пиеса, на танцово обучение, седнала на брега със Зак. Само дето нейни снимки с Мия в стаята не се виждаха никъде. Навремето обаче те бяха покривали цялата стая.

— Не съм си позволявала да влизам тук от много време — каза Джуд зад нея.

Лекси рязко се извъртя с пламнало лице.

— Съжалявам. Не трябваше да…

Джуд протегна ръка към плюшеното кученце върху нощното шкафче и го вдигна. Дейзи доги.

— Бях почнала да спя тук. След известно време това започна да притеснява Майлс и терапевтката ми, така че затворих вратата. Ерика я почиства, но аз не влизам вътре.

— Усещам я тук — обади се тихо Лекси.

— Така ли? Тогава трябва да си щастлива.

Лекси я приближи.

— Тя обичаше тази стая, но ненавиждаше огледалото. Винаги казваше, че изглежда като някакъв художествен проект. Но знаеше колко много ти го харесваш.

Джуд приседна на леглото. Когато накрая вдигна глава, очите й се бяха изпълнили със сълзи, а устата й трепереше.

— Защо кара колата онази нощ?

Лекси беше благодарна за честността на въпроса.

— И аз съм се питала милиони пъти. Зак не можеше да се държи на краката си, а Мия не беше много по-добре. Буквално не можеха да стоят прави, наистина. Не искаха да ти се обаждат. Беше толкова късно, те бяха толкова пияни. — Тя направи пауза. — Не исках да ти звъня. Исках да ме обичаш толкова много и тогава Зак седна зад волана. Не му позволих да кара.

— Защо ви пуснах да отидете онази нощ? Знаех, че ще има алкохол. И му дадох ключовете.

Лекси се придвижи към леглото, чувствайки се като деветдесетгодишна старица със скърцащи стави и воднисти очи, и седна до Джуд.

— Вината е моя, Джуд. Цялата вина е моя.

Джуд бавно поклати глава.

— Исках да повярвам, че е така, нали?

— Това е самата истина.

— Опитвам се да бъда малко по-честна напоследък. Знам, че обичаш Грейс. Още ли обичаш Зак?

— Опитах се да спра. И продължавам да се опитвам.

— Трябва да говориш с него.

— Не знам какво да кажа.

— Той скоро ще се прибере — каза тихо Джуд. — Говори с него. Кажи му как се чувстваш.

Лекси буквално се пречупи при тази малка проява на добрина, която й напомни за всичките разговори, които бе имала през годините с Джуд, за всички моменти, които бяха прекарали заедно като майка и дъщеря. И понеже Джуд беше тази, заради която Зак бе взел Лекси на танците, където всичко реално бе започнало между тях.

— Те бяха толкова щастливи да те имат, Джуд. И го знаеха. Мия те обичаше толкова много.

— Липсва ми гласът й.

Лекси се смъкна от леглото и пропълзя под него, опипвайки летвите, докато напипа онази, която търсеше. Тя изпълзя назад, сграбчила в ръцете си дребния розов дневник с оранжева лилия на корицата, и седна на петите си, подавайки го на Джуд.

— О, господи — издиша рязко Джуд, протягайки ръка. — Дневникът й.

Лекси го постави в дланите на Джуд и после се изправи.

— Аз тръгвам сега. Кажи на… кажи на Зак, че ще се обаждам на Грейс веднъж седмично и ще й пиша още по-често.

Джуд се втренчи в дневника, прокарвайки длан върху него, сякаш беше къс от някаква скъпа коприна.

— Какво? Защо?

— Имам да свърша нещо важно, преди да си тръгна. — Лекси не беше сигурна, че Джуд я слушаше. — Едно сбогом, което трябваше да кажа много отдавна. Но, Джуд… обичай повече Грейс, става ли? Тя се нуждае от теб.