Кристин Хана
Съдбовен път (8)

Глава 6

Джуд седеше в леглото със съпруга си, заслушана с половин ухо в късните новини. Скъпа завивка от ръчно изработена коприна се стелеше като облак около тях. През изминалите няколко дни — всъщност след танците — майчинският й радар бе започнал да засича един много силен сигнал. Нещо не беше наред със Зак, но не знаеше какво точно става. Нищо не я притесняваше повече от това, да не е в час с живота на децата си.

— Зак е скъсал с Аманда — изрече накрая тя.

— Аха — отвърна Майлс.

Тя го изгледа. Как беше възможно той никога да не изглежда притеснен, каквато и драма да се развиваше в къщата им? Обвиняваше я за това, че е майка квачка, с целия шум и крякане, как пърха прекалено близо над децата си, но ако това беше вярно, в такъв случай Майлс пък беше спътник, кръжащ далече и толкова високо в небето, че се нуждаеше от телескоп, за да следи какво става в собствения му дом. Може би това се дължеше на медицинското му образование. Той се бе научил да потиска емоциите си малко повече от необходимото.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Всъщност бих могъл да кажа по-малко. Това едва ли е някаква сензация.

— Моли твърди, че Брайсън й казал, че Зак се държал много странно след тренировката по футбол. Не мисля, че се справя с раздялата толкова добре, колкото изглежда. Трябва да поговориш с него.

— Аз съм мъж. Той е тийнейджър. Разговорът едва ли е най-добрата ни спортна дисциплина. — Майлс й се усмихна. — Давай.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти умираш да го питаш какво става. Не можеш да се сдържиш. Така че давай. Само слушай хлапето и му повярвай, когато ти каже, че Аманда няма значение. Той е само на седемнайсет. Когато аз бях на седемнайсет…

— Твоето минало на сваляч не е много утешително. — Тя го целуна по бузата и се прекатери през него, за да слезе от леглото. — Няма да се бавя дълго.

— Вярвай ми, знам.

Усмихвайки се, Джуд излезе от спалнята им.

Вторият етаж беше ярко осветен. Както обикновено, никое от двете й интелигентни деца не бе овладяло невероятно сложната координация между ръка и око, необходима за изключване на осветлението. Тя замря пред вратата на Мия, заслушана. Можеше да се закълне, че дъщеря й говори по телефона. Без съмнение разговаряше или с Лекси, или с Тайлър.

Продължи към стаята на Зак. Отново спря пред затворената врата. Не би могла да го засипе с въпроси или да го затрупа със съветите си. Този път просто щеше само да го слуша.

Джуд почука, но не получи отговор. Отново почука, обади се и отвори вратата.

Той беше в геймърския си стол, като натискаше лудо черното дистанционно управление, сякаш беше боен пилот, всъщност както си и беше на екрана.

— Хей, здравей — обади се тя, заставайки до него. — Какво правиш?

— Опитвам се да мина това ниво.

Тя приседна на края на черния дебел килим до него. Тази стая навремето беше обзаведена от един професионалист и постепенно с годините бе декорирана повторно от Зак. Скъпите тапети с цвят на шоколад бяха покрити с плакати от филми. Лавиците с книги представляваха археологическа изложба на детството му: гробище от фигурки на екшън герои, купчина от преплетени пластмасови динозаври, купища касети с видеоигри, разръфано копие на „Капитан Долни гащи“ и пет романа за Хари Потър.

Искаше й се да му каже: „Можем ли да поговорим?“, но за един тийнейджър (или който и да е мъж) това беше все едно някой да му каже: „Мога ли да ти изтръгна далака?“.

— Позволи ми да позная — каза Зак. — Мислиш, че взимам наркотици? Или драскам графити? Или може би се тревожиш, че съм момиче, пленено в капана на тялото на момче?

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Толкова съм неразбрана.

— Ти се тревожиш за най-големите идиотщини. Ама най-големите.

— Искаш ли да си поговорим за Аманда? Или как се чувстваш? На мен самата няколко пъти ми разбиваха сърцето. Кийт Коркоран в гимназията за малко не ме съсипа.

Той пусна дистанционното и я загледа.

— Как разбра, че обичаш татко?

Джуд остана приятно изненадана от въпроса. Обикновено с големи усилия успяваше да предразположи сина си към такива разговори. Но може би той вече възмъжаваше или наистина беше наранен от Аманда.

Имаше толкова много неща, които искаше да каже, спомени, които да сподели, и ако разговаряше с Мия, тя просто можеше да го направи. Но това беше Зак. Не искаше да разваля този момент с прекалено много приказки.

— Още първия път, когато го видях, разбрах. Знам, че звучи налудничаво, но това е истината. И когато той ми каза, че ме обича, аз му повярвах, а не бях вярвала на никого след баща ми. До Майлс и вас, аз се тревожех, че съм като майка ми. Баща ти ми напомни какво представлява любовта, предполагам, и когато ме целуна за пръв път, се разплаках. Не знаех защо го направих тогава, но сега знам. Защото това беше любов и това направо ми изкара ангелите. Знаех си, че никога повече няма да бъда същата. — Тя се усмихна на сина си, който за пръв път попиваше всяка нейна дума. — Някой ден и ти ще срещнеш своето момиче, Зак. Обещавам ти. Само че тогава ти ще си пораснал и тя ще е жена, и когато я целунеш, ще знаеш, че оттук нататък животът ти ще бъде вече с нея.

— И тя ще се разплаче.

— Ако си късметлия, да.

* * *

През следващите няколко седмици Лекси научи какво означава да пазиш тайни. Когато беше със Зак, любовта й към него беше толкова всесилна, вълна, която я отнасяше с такава сила, че тя губеше всякаква представа за пространството и времето. По-късно, когато се събираше с Мия, чувството й за вина буквално я смазваше. Мия знаеше, че нещо става със Зак, но никога не й хрумна да се обърне към Лекси за отговори.

Това беше най-лошото, разрушеното доверие. Лекси неведнъж беше на косъм да изтърси истината, отчаяна да получи опрощение на греховете си, но не го бе сторила, не бе разкрила сърцето си пред най-добрата си приятелка. И защо не го бе направила?

Защото това беше любов. Тя не можеше да откаже на Зак нищо, така изглеждаше, а той не беше готов да каже на сестра си за любовта им. Лекси дори не бе напълно сигурна защо; знаеше само, че Зак се бои да каже на Мия, а щом Зак се боеше, Лекси имаше още по-голяма причина да се страхува.

Всяка нощ той вземаше Лекси от работата й и отиваха до „техния“ плаж. Там лягаха върху едно синьо плетено вълнено одеяло и разговаряха. Лекси му разказваше за детските си години, какво е изпитвала с майка си, как се е чувствала забравена и изоставена; Зак я слушаше и я държеше за ръката, и й казваше, че тя е най-силният човек, когото познава. Той й разказваше за мечтите си да постъпи в медицинския университет и очакванията за успех, които понякога съкрушаваха духа му.

Звездите над тях се превръщаха в личната им вселена. Зак сочеше съзвездията и разказваше историите, съпровождащи всяко едно от тях: приказки за богове и чудовища, любов и трагедия. Гласът му в студения мрак се превръщаше в домашното пристанище, което тя никога не бе познавала; в прегръдките му тя откри покоя. Лекси видя негова страна, за която никога дори и не бе подозирала. Той усещаше нещата толкова задълбочено, че понякога се страхуваше от собствените си емоции и се притесняваше да не разочарова родителите си. Изненадващата му несигурност само я караше да го обича още повече.

Тази нощ те лежаха заедно, загледани в гигантската вселена. Зак я взе в прегръдките си и я претърколи, покривайки тялото й със своето. Тя го целуна силно, влагайки всяко късче от сърцето си в целувката, сякаш то беше способно да разтопи по някакъв начин душите им със самата сила на любовта й. Когато ръката му се плъзна вътре в ризата й по голия й гръб, тя не го спря. Беше толкова приятно, когато я докосваше.

Той разкопча сутиена й. Лекси усети как меката тъкан се изплъзва от гърдите й и след това Зак я докосваше там.

Тя се освободи, дърпайки се настрани и се изплъзна от прегръдките му. Остана легнала така, задишана тежко, жадувайки за ласката му.

— Лекс? Нещо лошо ли направих?

Тя закопча отново сутиена си и пак се претърколи с лице към него. В лунната светлина той беше толкова красив, че тя буквално не можеше да диша от страстта си към него. Но бе виждала майка си да споделя тялото си прекалено много пъти с толкова много мъже, за да бъде така непредпазлива със своето собствено. Лекси седна, отпусна се върху петите си и сведе глава. В това ли превръщаше любовта всеки човек, усукваше го и после го изпразваше, докато накрая не оставеше нищо, освен жаждата? Ако беше така, как щеше да оцелее?

— Какво правиш с мен, Зак?

— Какво искаш да кажеш?

Лекси се напрегна. Ако беше научила нещо от майка си, то беше, че нищо добро не израства в мрака.

— Нямам намерение да бъда твоята тайна, Зак. Ако се срамуваш от мен…

— Да се срамувам ли? Това ли си мислиш?

— Ти не желаеш да кажеш на Мия за нас или на семейството си.

Той поклати глава.

— О, Лекс… Обичам те. Не го ли знаеш?

— Наистина ли ме обичаш?

Зак въздъхна и нещо в звука й напомни колко наранена беше самата тя, колко сигурна беше, че никой не би могъл да я обича.

— Ти не знаеш какво е да си близнак. Аз обичам Мия, но искам да си моя. А майка ми скача в живота ми, сякаш е някакъв плувен басейн. Тя със сигурност ще има мнение за това, повярвай ми.

— Аз също те обичам, Зак. Толкова много, че направо не мога да го повярвам. Но аз не мога да бъда само твоя. Мия е най-добрата ми приятелка. Трябва да й кажем. И родителите ти също така са важни за мен. Аз имам нужда да ме обичат.

— Знам. Но не искам да наранявам Мия. Ако тя си помисли, че съм те откраднал…

— Аз мога да принадлежа едновременно и на двама ви — изрече отчаяно Лекси. — И вече ви принадлежа.

Той я целуна още веднъж и я хвана за ръката, издърпвайки я на крака. Те събраха одеялото и застанаха под звездите, втренчени един в друг в тишина, в която внезапно възникна нещо зловещо. Бремето на решението им тежеше с неимоверна сила и Лекси беше на косъм да се откаже, като му каже „нека да запазим в тайна любовта си още малко“. Защото какво щеше да стане, ако го загубеше заради тази стъпка? Тя не се заблуждаваше. Това беше възможно. Ако Зак бе принуден да избира между Лекси и семейството си, това нямаше да бъде равноправно изпитание. Той винаги щеше да избере Мия, която беше не по-малка част от живота му, както и зелените му очи. Връзката между двама близнаци винаги бе изключително дълбока. Миналата година Зак се беше контузил тежко на футболното игрище и Мия незабавно го бе разбрала, тя бе усетила болката на брат си.

— Утре — каза той.

— Ами ако…

— Не го казвай. Тя ще разбере. Длъжна е.

* * *

На следващия ден, докато Лекси се местеше от една учебна стая в друга, престорена, че слуша мърморенето на учителите си по една или друга тема, в мозъка й се вихреше истински ураган как да каже истината на Мия. Непрекъснато си представяше как протича разговорът им, полирайки всяка дума на разкаяние като някакъв скъпоценен камък. И въпреки това, когато и последният звънец прозвуча, изпитваше силното желание просто да избяга.

Ами ако Мия не й простеше? Лекси можеше да загуби всичко, което беше важно в живота й.

Защо не бе постъпила правилно първия път и не й бе казала истината? Самата тя би трябвало да е кристално наясно за това. Беше израснала върху камари от лъжи; познаваше отлично горчивия привкус, който оставяха в устата й.

След края на учебния ден тя се присъедини към тълпата от деца в коридора. От двете й страни непрекъснато се чуваше отваряне и затваряне на шкафчета; учениците се смееха, разговаряха и се блъскаха едни други. Мия се срещна с нея пред класната стая в последния учебен час и двете тръгнаха заедно към стълба със знамето.

Зак се появи и застана до Лекси, като я прегърна през рамото сякаш това не означаваше нищо, но от докосването му цялото й тяло изведнъж оживя. Тя усещаше и най-слабите му движения; как си поемаше дъх, как косата му падаше над очите, как пръстът му леко човъркаше рамото й.

Тя се дръпна настрани. Беше планирала да бъде сякаш някакво случайно движение, но прекали и се блъсна в Мия.

— Хей — извика Мия, избухвайки в смях. — Сега ли се учиш да ходиш?

Лекси впи поглед в най-добрата си приятелка.

— Трябва да говоря с теб. — Тя не се осмели да погледне към Зак, но усещаше втренчения му поглед в себе си, горещ като ласка. — Поверително.

— И аз — обади се Зак.

Мия повдигна рамене. Дори и следа от тревога не премина през лицето й. А и защо? Тя вярваше на тези двама души повече, отколкото на всеки друг в целия свят. Мия ги поведе към един покрит с трева участък до административната сграда недалеч от дървото, където двете с Лекси се бяха запознали през първия учебен ден.

— Добре — каза Мия. — Какво става?

Лекси внезапно сякаш онемя. Изведнъж се почувства разголена, една лъжкиня. Сега й предстоеше да загуби най-добрата си приятелка. И може би момчето, което обичаше.

Зак протегна ръка и улови ръката на Лекси.

— Искахме да ти кажем, че сме заедно.

— Ъъъ. Да. Виждам го и без да ми кажете. — Мия извърна глава към редицата от автобуси. — Виждате ли някъде Тай?

— Ние сме заедно — повтори Зак.

Мия бавно се обърна, втренчвайки се в тях с леко свъсено лице.

— Заедно ли? Като двойка? Вие двамата?

Лекси кимна.

Лицето на Мия побеля.

— Откога?

— Тя почти ме целуна след партито на Айснър — каза Зак.

— Това беше преди сума ти седмици — каза Мия. — Лекси щеше да ми каже. Нали, Лекстър? Ти ми казваш всичко.

— Всичко, освен това — призна Лекси. — Не си мислех, че това въобще може да се случи. Срещнах Зак през първия учебен ден в гимназията — още преди да се запозная с теб — и си помислих не, не това исках да кажа. Винаги съм го харесвала, това искам да кажа, но никога не съм си и мислела, че и той ще ме хареса. Искам да кажа той е Зак, а пък аз съм аз. И не ти казах, защото не исках да си помислиш, че съм едно от ония момичета, които биха те използвали, за да се доберат до него. Като Хейли. Не е така.

— Не е ли? — изрече Мия с разтреперана уста. — И защо не е?

— Аз я обичам, Ми-май — каза Зак. — И ние те обичаме.

— Обичате ме? И през цялото време сте се срещали тихомълком зад гърба ми? Непрекъснато питах Зак какво не е наред, а той нищо не ми казваше. И двамата нищо не ми казахте. Да не сте се смели зад гърба ми през цялото време? — изрече Мия покрусена.

— Не — каза Зак. — Хайде, знаеш много добре, че не сме такива.

— Наистина ли? Вие двамата сте лъжци. — Очите на Мия се изпълниха със сълзи. Тя се завъртя на пети и хукна към редицата от училищни автобуси, успявайки да скочи в един от тях, миг преди вратите да се затворят.

Лекси видя Мия в автобуса, втренчена в тях през мътното стъкло, бледото й лице обляно в сълзи, с ръка, притисната към стъклото.

Зак я обгърна с ръка.

— Всичко е наред, Лекс. Не се притеснявай, всичко ще е наред с нея. Обещавам.

— Ами ако не е? — прошепна Лекси. — Ако тя никога не ми прости?

* * *

Следващите няколко часа Лекси прекара в самотната си спалня, втренчена в едно бъдеще без приятелството на Мия.

Да, тя обичаше Зак. С цялото си сърце и душа, но от това любовта й към Мия не ставаше по-слаба. Това беше различно чувство, по-заоблено, по-меко и по-удобно; може би също така беше и по-солидно и по-надеждно. Единственото нещо, което знаеше, бе, че не можеше да смени единия с другия. Това щеше да бъде все едно да избира между въздуха, който диша, и водата, която пие. И двете й бяха необходими, за да оцелее.

Изобщо не трябваше да пази в тайна това от приятелката си. Трябваше да направи правилното нещо още от самото начало, ако го бе сторила, нищо от това сега нямаше да се случи, беше истина, която бе научила още от най-ранното си детство. Винаги прави правилното нещо още от самото начало. Вместо това тя беше постъпила погрешно и бе наранила чувствата на най-добрата си приятелка.

Лекси знаеше какво беше длъжна да направи. Излезе от малката си подредена спалня и мина през тесния коридор до всекидневната, където завари Ева седнала на дивана, загледана в телевизора.

— Може ли да отида до къщата на Мия? — попита Лекси.

— В този час? В учебен ден?

— Важно е — каза Лекси. Не знаеше какво би направила, ако леля й откажеше.

Ева се втренчи в нея.

— Заради твоето момче ли?

Лекси кимна.

— Възнамеряваш да направиш правилното нещо?

Лекси кимна отново, проумявайки с внезапен пристъп на срам, че Ева още от самото начало е била наясно какво става.

— Искам да кажа на Мия истината.

— Истината е хубаво нещо. — Ева пусна дистанционното. Бръчките върху изнуреното й лице се задълбочиха от усмивката й. — Ти си добро момиче, Лекси.

Лекси изпита истинско отвращение от себе си при тези думи. В последно време не беше добро момиче. Тя преглътна с усилие, усмихна се още веднъж кратко, почти отчаяно, и след това излезе.

Скоро след това автобусът я стовари на Найт Роуд. Тя извървя последните няколкостотин метра до къщата на семейство Фарадей, която блестеше ярко в тази тъмна есенна нощ. Премина през внимателно оформения преден двор до входната врата. Поколеба се за момент и след това натисна звънеца.

Изминаха няколко минути, преди накрая да се появи Зак.

— Лекс — изрече той със сломено лице. — Тя не иска да разговаря с мен.

— Тук ли са родителите ти?

Той поклати глава.

— Тя е горе.

Лекси кимна и се промуши покрай него, тръгвайки по стълбите. Пред стаята на Мия тя дори не почука, само бутна вратата и влезе вътре. Мия стоеше пред голямото овално огледало. Дори и при слабата светлина Лекси видя колко дълбоко двамата със Зак бяха наранили Мия.

— Мия — изрече Лекси, пристъпвайки напред. Тя усети присъствието на Зак зад себе си.

— Аз ти вярвах — изрече Мия, а устата й трепереше.

Лекси би предпочела гняв, крещене; всяко друго нещо би било по-добре от мълчаливото, сломено сърце на Мия.

— Мия, ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала. Обичам те като сестра и ми е мъчно, ако съм те наранила.

— Ти го направи. Двамата го направихте.

— Знам. Но искам да знаеш колко много означаваш за мен. Никой друг човек не е означавал толкова много за мен. Трябва да ми повярваш. Ако искаш да скъсам с него, ще…

— Не говори така — изрече Зак, пристъпвайки към нея.

Лекси го игнорира. Очите й останаха впити върху Мия.

— Ще скъсам с него, ще го направя. Но не мога да спра да го обичам. Не знам как. Трябваше да ти го кажа много отдавна.

Мия изтри очите си.

— Винаги имаше нещо много странно в начина, по който се гледахте един друг. Мислех си, че съм прекалено чувствителна заради Хейли. — Тя въздъхна тежко. — Знам какво чувствам към Тайлър. Ако е така…

— Така е — изрече сериозно Лекси.

— Обещаваш ли ми, че няма да ме зарежеш заради него? — запита Мия.

Това обещание не беше трудно за изпълнение. Лекси пусна ръката на Зак и се приближи до Мия.

— Обещавам. И никога повече няма да те излъжа. Кълна се.

— А ако той разбие сърцето ти, ще останеш ли най-добрата ми приятелка? — продължи упорито Мия. — Защото тогава ще имаш нужда от мен.

— Винаги ще имам нужда от теб — каза Лекси. — Бих умряла, ако не мога да дойда тук. Честно. Каквото и да се случи между мен и Зак, двете с теб винаги ще бъдем най-добрите приятелки. — Тя пристъпи още по-близо. — Кажи ми, че си съгласна с всичко това, Мия. Моля те.

Мия изсумтя. На Лекси й се прииска приятелката й да се усмихне, но може би това беше прекалено силно желание.

— Страх ме е — каза Мия.

— Знам — отвърна Лекси. — Може да ти прозвучи налудничаво, но можеш да ми се довериш.

— Да ни се довериш — добави Зак.

— Искам вие двамата да сте щастливи — произнесе накрая Мия. — Какъв човек бих била, ако не го исках? Обичам и двама ви.

— И ние те обичаме — каза Лекси. Това беше вярно; тя обичаше Мия до невъзможност. Нейната най-добра приятелка бе лъвица, всичко досега го доказваше. Мия беше жестоко наранена — двамата души, на които се доверяваше, я бяха излъгали — и въпреки всичко тя стоеше тук, опитвайки се да се усмихне, дълбоко загрижена за щастието им.

— Тази последна година ще бъдем тримата заедно — каза Зак с очевидно облекчение. — Няма ли да е страхотно?

— Не бих празнувала веднага — отвърна Мия, гледайки брат си. — Утре трябва да кажем на мама.

— Тя няма да се притеснява, нали? — запита Лекси с навъсено чело. — Искам да кажа, тя ме харесва.

Мия накрая се усмихна.

— Да не се шегуваш? Мама се притеснява за всичко.

* * *

Следващата вечер в библиотеката на гимназията се проведе срещата „Пътят през последната учебна година“. Присъстваха по-голямата част от родителите.

— Всички знаем колко специален е остров Пайн — каза полицаят Рой Ейвъри от мястото си на масата. — Познавам много от завършващите тази година — най-малкият ми син завърши преди две години — и следя този клас от самото му начало. Виждал съм как ги предпазвате с детски седалки за колите, каски и въздушни възглавници. Някои от вас може да си мислят, че най-голямата опасност, пред която са изправени, е, че избраният колеж може да ги отхвърли, но има и нова заплаха; такава, която някои от вас вече познават прекалено добре, докато други изобщо и не подозират за нея. — Той направи драматична пауза и продължи: — Партитата. Някои от вас си мислят, че островът държи децата ви в безопасност, далеч от рисковете, които дебнат в големия град. Но опасността е тук. Тя е във всяка празна къща и на безлюдния плаж. Тя е в бутилките с бира и ром. Всяка година завършващите класове започват едновременно да се чувстват нетърпеливи и защитени срещу всякакви опасности. Така че винаги дръжте децата си под око. Не им позволявайте да ви надхитряват. Обяснявайте им колко рисковани могат да бъдат партитата.

Докато тълпата започваше да задава въпроси, Джуд огледа познатите лица.

Тя се бе редувала с толкова много от тези жени за воденето на децата до училище и обратно; съвместно през годините бяха седели и мръзнали на футболни срещи, украсявали салоните за танци. Бяха обединили силите си, за да възпитават децата си в една безопасна общност. Сега обаче се бе появил един нов враг: алкохолът. Джуд не изпитваше и грам съмнение, че майчинският патрул щеше отново да обедини сили и да търси решение на потенциалния проблем.

След като полицай Ейвъри се върна на мястото си, Джуд се изправи.

— Благодарим ви, полицай Ейвъри, за това важно встъпление. Благодаря и на теб Ан Морфорд за способността ти да разясняваш процеса за подаване на молби за колежи. Сигурни сме, че всички ние все повече ще чукаме на вратата ти, колкото повече наближават крайните срокове. Сега, като глава на родителската група, искам да разговаряме за веселата част. За нощта на завършването. Както по-голямата част от вас знаят, на остров Пайн се стремим алкохолът и шофирането да останат извън това уравнение. За тази цел ние планираме една изпълнена с веселие нощ за последния клас на гимназията. Те излизат веднага след церемониите и се качват на автобус. Прибират се у дома в шест часа сутринта на следващия ден. Тазгодишните празненства изглеждат страхотно…

През следващите няколко минути Джуд нахвърли плана, който тя и комитетът й бяха подготвили. Тъй като това беше остров Пайн и всеки имаше мнение, тя прекара следващите няколко минути в отговори на въпроси и след това пусна списък за подписи за доброволци, които да надзирават вечерта.

После се събра с най-добрата си приятелка Моли и двете излязоха от гимназията сред гъмжилото от родители. Както винаги, Моли беше облечена елегантно, без да изглежда, че е полагала усилия — дънки с ниска талия, вталена бяла мъжка риза и огърлица от кована мед с тюркоаз. Късо подстриганата й и боядисана в платиненорусо коса подчертаваше тъмните й очи и щедрата й усмивка. Двете с Джуд бяха станали приятелки преди повече от десет години. Брайсън, синът на Моли, беше на същата възраст като близнаците, така че Моли и Джуд се бяха ангажирали заедно в какви ли не дейности, свързани с учебния процес, екскурзиите и празнуванията на рождените дни. Оттогава бяха неразделни приятелки; Джуд дори не можеше да си представи, че би могла да се справи през толкова трудните училищни години на основното образование без Моли и техните вечери в четвъртък, изпълнени с коктейли Маргарита.

Двете излязоха навън в студената вечер. Джуд тъкмо щеше да каже нещо на Моли, когато чу някой да казва:

— Партито звучи страхотно.

Джуд се извърна и видя застаналата до тях Джули Уилямс.

— Привет, Джули.

— Надявам се, че Зак се чувства по-добре — изрече Джули, закопчавайки палтото си.

Джуд ровеше в хаоса в дамската си чанта, търсейки ключовете за колата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Марш казва, че той си изкълчил глезена. Не е ходил на тренировки почти през цялата седмица.

Джуд замря и се извърна.

— Зак е пропускал футболни тренировки? Заради глезена си?

— Олеле — изрече тихо Моли.

— Цялата седмица — потвърди Джули.

— Мисля, че вече е по-добре — изрече Джуд с равен глас. — В действителност съм сигурна в това. Кажи на треньора, че утре ще бъде на тренировка.

— Марш ще е радостен да го чуе — каза Джули. — И аз се подписах да бъда един от родителите надзорници на празненството по случай завършването. Кажи ми само ако имаш нужда от мен за каквото и да било.

Джуд кимна разсеяно. В действителност тя дори не слушаше. Сграбчила ключовете в ръката си, потегли целенасочено през тълпата, като почти не се вглеждаше в никого по пътя си. Моли спря до нея вече при колата.

— Предполагам, че не си е изкълчил глезена.

— Това малко лъжливо лайно — отвърна Джуд. — Тази седмица всеки ден се прибира от тренировки точно на часа. Дори и косата му всеки път беше мокра.

— Че какво е правил тогава? — запита Моли.

— Точно това бих искала и аз да разбера. — Тя съумя да се усмихне. — Какво ще кажеш утре да обядваме заедно?

— Разбира се. Искам да чуя сензационната новина.

Джуд кимна и влезе в колата. През целия път тя водеше диалог със себе си, подготвяйки се за разговора, който щеше да проведе със Зак.

Веднага щом се прибра, позвъни на Зак на мобилния му телефон, но никой не се обади и тя остави съобщение. След това закрачи из къщата. Трябваше да каже на децата да се приберат вкъщи вечерта за вечеря.

По това време на нощта гледката отвън почти бе изчезнала. Над черната водна шир се бе спуснало тъмно небе. На отсрещния бряг само тук-там искряха няколко ярки светлини. В оранжевото сияние на лампата на верандата Джуд видя една хелоуинска версия на себе си, закрепена на стъклото.

Тя беше там, потропвайки с крака, втренчена в собственото си отражение, когато близнаците се шмугнаха през входната врата подобно на банкови крадци, бутайки се един друг по пътя си, надвиквайки се непрекъснато.

— Зак, трябва да говоря с теб — каза Джуд.

Двамата замряха на място и вдигнаха глави в един съвършен синхрон.

— Ъ? — изрече Зак, подчертавайки майсторското си владеене на английски език.

Джуд посочи към дневната.

— Веднага.

Зак се придвижи бавно и тялото му се разля подобно на сироп върху издутия диван.

— Какво? — Раменете му вече бяха присвити, а ръцете — кръстосани. Кичур руса коса затулваше едното зелено око.

Мия се тръшна до брат си.

— Можеш да се качваш горе, Мия — изрече Джуд на дъщеря си с глас, нетърпящ възражение.

— Мамо, моля те…

— Тръгвай — каза отново Джуд.

Мия се надигна с драматична въздишка и напусна стаята. Джуд се съмняваше силно, че се е отдалечила; дъщеря й вероятно подслушваше от фоайето.

Джуд седна на един стол срещу Зак.

— Какво имаш да ми казваш, Закари?

— Какво искаш да кажеш? — запита той, без да посмее да вдигне очи. — Отидохме до пицарията за вечеря. Нали беше заета тази вечер със събранието. Каза ни да вечеряме навън. Дори и не сме закъснели.

— Не става дума за плановете ви за вечеря тази вечер. Имаш да ми казваш нещо и двамата го знаем — изрече рязко Джуд.

— Имаш предвид футбола — отговори Зак, звучейки едновременно нещастно и отбранително. — Треньорът ти се е обадил.

— На остров с този размер? Мислиш ли, че това е начинът, по който научавам нещата? Наистина ли, Зак? И какво би ми казал треньор Уилямс, ако се беше обадил?

— Че не съм бил на тренировки в продължение на пет дни.

— Чувам, че си имал контузия. Чудна работа как дори не съм забелязала, че куцаш.

Свитите му рамене отговориха на въпроса й.

— Ти ме излъга.

— Технически не съм казвал…

— Не с тия номера, Зак. Няма да ти помогнат. Защо си пропуснал тренировките?

Мия се върна в стаята и седна до брат си. Тя вдигна ръка.

— Кажи й — обади се тихо тя. — Ние щяхме да ти кажем, когато се прибереш тази вечер, мамо. Честно.

Джуд кръстоса ръце и се облегна на стола в очакване. Нямаше смисъл да гони Мия. Не трябваше да се притеснява от присъствието й.

— Да, моля те, Зак. Просвети ме.

— Бях с Лекси.

— Какво искаш да кажеш? — запита Джуд.

— Обичам я — каза той.

Любов. Лекси.

От всички извинения, които й бяха хрумнали, това дори не бе успяло да намери място в списъка й. Зак беше влюбен в най-добрата приятелка на сестра си.

Джуд изгледа Мия, която не се усмихваше, но и не изглеждаше ядосана.

— Мия?

— Страхотно е, madre — каза тя.

Джуд не беше сигурна как да реагира, а пред нея се намираха приличащите си като две капки вода деца, толкова си приличаха, че сякаш дишаха едновременно, седяха леко наклонени в една и съща посока, изглеждаха по някакъв начин и двамата разтревожени и отбранителни, в очакване да чуят реакцията й на тази новина. Бяха крили от нея и това беше болезнено.

— От колко време?

— Две седмици — каза Зак.

Мия потръпна при думите му и Джуд разбра, че и тя е била наранена от новината, поне малко.

Джуд издиша дълбоко. Това можеше да има катастрофални последици. Какво щеше да се случи, ако — когато — Зак скъсаше с Лекси? Какво щеше да стане, ако Лекси спреше да идва на гости? Мия щеше да остане с разбито сърце.

Тя внимателно подбра думите си, преди да проговори.

— Зак, очевидно е, че нямам намерение да ти казвам с кого да излизаш и с кого не. Но Лекси е важна за всички нас. Не трябва да забравяш, че тя беше най-добрата приятелка на Мия, преди ти да почнеш да излизаш с нея и ще остане най-добрата й приятелка, след като приключите. А ние нямаме тайни в семейството си. И това ти е добре известно. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се. — Той просия. Както винаги, очакваше нещата да станат на неговата.

— Що се касае до футболните тренировки. Оттук нататък ще ходиш на всяка тренировка, а следващата седмица ще бъдеш без кола. Не обичам, когато ме лъжат.

Усмивката на Зак помръкна.

— Но това е тъпо.

— Както и лъжата — парира Джуд.

Мощни фарове проблеснаха през прозорците на всекидневната, осветявайки за миг Зак и Мия.

Входната врата се отвори и Майлс влезе през нея, с преметнато през рамото яке и книга под мишница. Той заобиколи камината и ги видя как стоят в мълчание. Веднага разбра, че има сериозен проблем и се навъси.

— Какво става?

— Нищо — отвърна Зак. Той изгледа Мия и завъртя глава. Те тичешком се качиха на втория етаж и изчезнаха.

— За какво беше цялата тая работа? — попита Майлс, захвърляйки спортното си яке върху дивана. Той отиде до елегантното барче с огледало в ъгъла на стаята. Миг по-късно подаде на Джуд чаша с бяло вино.

— Зак ходи на срещи — каза Джуд, благодарейки му за виното.

— Отново? — изрече Майлс. — Много е бърз наистина.

— С Лекси.

На Майлс му бе нужно известно време да осмисли новината.

— Добре. Окей.

— Не. Не е окей. Бяга от тренировките по футбол.

Майлс седна до нея.

— Сигурен съм, че си провела един от сърцераздирателните си разговори с него. Още утре ще влезе в строя.

— Но защо е излязъл извън строя? Зак излизаше с ново момиче всеки месец от първата година в гимназията. Доколкото ми е известно, никога не е пропускал каквато и да е проява от програмата или тренировките си, за да излезе с някакво момиче. Лекси трябва да е нещо много специално. В действителност той използва думата любов.

— Хмм.

Тя захапа разтревожена устната си.

— Според мен тук имаме сериозен проблем, Майлс. Лекси на практика е човек от семейството. А ревността може да бъде нещо брутално — спомняш ли си как воюваха заради онази фигурка от „Капитан Хук“?

— Фигурка от „Капитан Хук“. Шегуваш ли се?

Тя го изгледа.

— Ситуацията е много деликатна. Нещата като нищо могат да поемат в много лоша посока.

Той се усмихна, донякъде снизходително.

— Това обичам у теб, Джуд.

— Кое?

— Че винаги виждаш черната страна във всичко — подразни я той.

— Но…

— Те току-що са започнали да излизат. Какво ще кажеш, ако забавиш малко удара си?

Джуд се усмихна при думите му. Знаеше, че той има право — тя реагираше прекалено силно. Но при тази нова връзка нещата можеха да се влошат страшно много. Като нищо можеше да се стигне и до разбити сърца. И въпреки това сега не можеше да направи нищо. Джуд отиде до съпруга си и го прегърна, вдигайки поглед към очите му.

— Не ми помагаш, ама никак.