Кристин Хана
Съдбовен път (13)

Глава 11

Бийп. Бийп. Бийп.

Джуд седна със замъглени очи.

Беше на дивана във всекидневната. Мобилният телефон лежеше на възглавницата до нея и звънеше. На екрана на телевизора течаха реклами без звук.

Тя с усилие фокусира зрението си върху дребното екранче на часовника. Беше 3:37. След това отвори мобилния си телефон. Имаше текстово съобщение от Мия.

Съжаляваме, че закъсняхме. Тръгваме. Обичаме те. Съобщението беше дошло в 2:11.

О, те щяха да съжаляват. Бяха се прибрали късно, не й се бяха обадили и бяха забравили да изключат външните лампи. За известно време това щеше да им бъде последното парти. Тя стана, изключи телевизора и външните лампи и заключи външната врата. Докато изкачваше стълбите, се опита да реши дали да ги събужда, или да ги остави да се наспят и да им крещи сутринта.

Тя отвори вратата на Мия и светна лампата. Леглото беше празно.

Изпита мимолетен страх, подобно на капка киселина върху гола кожа, и отиде до стаята на Зак.

И тя беше празна.

Поеми си дълбоко дъх, Джуд. Те просто са нарушили вечерния си час; това е всичко. Сигурно са се готвели да си тръгнат, но после нещо са се забавили.

Тя набра номера на Мия. Телефонът звъня известно време и после превключи на гласова поща.

Същото се повтори и с телефона на Зак.

Изтича надолу до стаята си. Майлс лежеше заспал на кревата, с отворена книга върху гърдите си и включен телевизор.

— Майлс, вече е много късно, а те още не са се прибрали.

— Позвъни им — избъбри той.

— Направих го. Никой не се обажда.

Майлс седна на леглото навъсен и погледна часовника.

— Вече е почти четири.

— Никога не са закъснявали толкова — каза тя.

Майлс прокара ръка през косата си.

— Не трябва да изпадаме в паника. Вероятно са загубили представа за времето.

— Можем да отидем дотам с колата — каза Джуд.

Майлс кимна.

— Мисля…

Звънецът на вратата иззвъня.

— Слава богу. — Джуд изпита рязко облекчение, последвано от изблик на гняв. — Скоро няма да видят партита — избъбри тя под носа си, излизайки от стаята.

Пристъпи в дългия тъмен коридор. Беше черно… след това стана червено и жълто. Светлини разкъсваха мрака, мигаха.

Полицейски светлини.

Тя залитна и малко остана да падне. В следващия миг Майлс беше до нея, придържайки я права.

Джуд почувства как се движи напред, но всъщност не крачеше. Беше като някаква останка от корабокрушение, уловена при движението на съпруга й.

Пред входната им врата стояха двама полицаи. Валеше, и то силно; защо го забеляза? Тя познаваше тези мъже, познаваше ги и тях, и съпругите им, и децата им, но те не трябваше да са тук, пред къщата й, посред нощ, а силуетите им да се очертават на фона на червени и жълти светлини.

Полицай Ейвъри пристъпи напред, свалил шапката в ръката си.

Тя виждаше всичко накъсано, извън фокус, сякаш гледаше през бинокли, настроени за нечии чужди очи; ярки взривове от цвят, зловеща нощ, дъжд, наподобяващ стелеща се от небето пепел.

Съжалявам. Станала е катастрофа.

Думи. Звуци. Движещи се устни и звук от тежко дишане. Барабанящ дъжд.

Мия… Зак… Алекса Бейл…

Тя не можеше да проумее какво й казват, не можеше да разбере нищо. Дечицата ми… вие говорите за децата ми.

— Откарани са с хеликоптер в болница „Харбървю“, и тримата.

— Добре ли са? — чу съпруга си да пита и това толкова силно я разтърси, че за малко не се откъсна от него. Как беше възможно да разговаря с такъв спокоен глас в момента? Да пита каквото и да било?

Отговори ли му полицаят? Какво беше казал той? Джуд не можеше да чуе нищо заради дъжда или заради лудото биене на сърцето си. Плачеше ли? Това ли беше причината, поради която не можеше да вижда?

Майлс я погледна и в очите му тя видя колко уязвими бяха и двамата, колко крехки. Всичко се бе случило само за един миг, тази нова слабост; времето, което им бе отнело да се придвижат от спалнята си до предната врата, сякаш бяха сразени, а костите им — омекнали. Тя си помисли, че докосването му щеше да я натърти и да остави синина.

— Да се обличаме — каза той, улавяйки я за ръката. — Трябва да тръгваме.

* * *

Пътят до болницата сякаш им отне цяла вечност. По това време на нощта нямаше фериботи, така че им се наложи да минат по моста през Китсап Каунти и да направят една голяма дъга към Сиатъл.

В колата царуваше тишина, която беше поносима, за разлика от думите. На Джуд й беше необходима концентрация просто за да поема и издишва въздуха, без да плаче.

Прииска й се да беше вярваща. Цялата тази духовност, която бе възпитавала у себе си, в момента не й оказваше никаква помощ; тя се нуждаеше от вяра, антидот на този главоломно препускащ страх. След като паркираха, Джуд се извърна към съпруга си. Лицето му беше изпито и изтощено, а очите му се бяха присвили.

Искаше й се да го утеши, както го правеше често, когато се връщаше от работа, потънал в мъка от поредния починал пациент. Искаше да му каже да не си мисли за най-лошото, но беше прекалено слаба, за да му подаде дори ръка.

Вече вътре в ярко осветената болница, Джуд изпъна рамене и тръгна напред, опитвайки се да надвие страха си, контролирайки всичко около себе си. Но въпросите й оставаха без отговор, а призивите за помощ — без отзив.

— Спри — произнесе накрая Майлс, издърпвайки я настрани в гъмжащия коридор. — Просто ги остави да си вършат работата. Можем само да седим и да чакаме.

Тя не искаше да стои, без да прави нищо, но нямаше друг избор. Така че просто остана така, надвита от безпомощност и полагайки усилия да не се разплаче. В очакване.

Накрая, точно малко след шест сутринта, те получиха отговор. Имаха чувството, че сякаш бяха прекарали десетилетия в болницата, но в действителност нямаше дори и един час, откакто бяха пристигнали.

— Мия е в операционната — каза мъжът пред нея. Беше едър чернокож мъж с татуирани бицепси и най-честните очи с цвят на меласа, които някога бе виждала. Оранжевата му хирургическа престилка напомняше повече на затворническа униформа, отколкото на болнично облекло. — Има няколко много тежки вътрешни наранявания. Това е всичко, което ми е известно — добави той, когато Майлс започна да го разпитва.

— Нищо, ще се оправи — каза Джуд. Всичко се бе объркало в главата й, звуците сякаш бяха приглушени. Как беше възможно да чува ударите на сърцето си при целия този шум?

— Хирургът ще дойде да разговаря с вас, след като свърши операцията, но ще отнеме време. Току-що влязоха — каза мъжът.

— А Зак? — попита Майлс.

— Ще ви заведа да го видите — каза той. — Има някакви химически изгаряния по лицето и очите си, така че е с превръзки. Това е всичко, което знам, доктор Фарадей, преди да започнете да ми задавате въпроси. Има също така и няколко пукнати ребра. При момичето Алекса точно сега има лекар, но мисля, че раните й не са толкова тежки. Счупена ръка, разкъсване на кожата на челото.

— Изгаряния? — запита Джуд. — Много ли е лошо? Идвал ли е специалист? Нали има един лекар от медицинския факултет на университета във Вашингтон — как му беше името, Майлс?

Майлс я улови за ръката.

— По-късно, Джуд — рече твърдо той и тя усети как онази безпомощност отново я обзема.

Те последваха сестрата в една самостоятелна стая, където синът им, момчето, което тя си мислеше, че едва миналата седмица бе почнало да изглежда като мъж, лежеше в легло, обградено с метален парапет, сам, наобиколен от разни машини. Дясната страна на лицето му беше охлузена и оттекла, и донякъде безформена. Главата му беше омотана в бинт, който се надигаше над ушите му. Правоъгълна превръзка покриваше долната част на дясната му буза и част от челюстта.

Майлс стисна ръката й и този път тя се притисна към него.

— Тук сме — обади се Майлс.

— Държа ти ръката, Зак — изрече Джуд, опитвайки се да не плаче, без да отделя погледа си от охлузеното и изгоряло лице на сина си и бинтованите му очи. Другата му ръка беше омотана в бинтове над китката. — Точно както съм свикнала да го правя, нали си спомняш? Държах те за ръката през целия път до стаята ви в детската градина. В осми клас вече стана самостоятелен — след това вече можех да те държа за ръката само в колата, и то само за няколко минути. Обикновено си протягах ръката към задната седалка, нали си спомняш? И ти ме държеше за ръката няколко минути, само…

— Мамо?

За момент тя си помисли, че гласът му само й се бе сторил.

— Благодаря ти, Господи — прошепна Джуд, стиснала ръката на сина си.

Зак се опита да седне в леглото.

— Къде съм?

— Лежи спокойно, синко. В болницата си — обади се Майлс.

— Аз не мога да виждам… Какво е станало?

— Автомобилна катастрофа — отвърна Майлс.

— Ослепял ли съм?

Разбира се, че не, искаше да каже Джуд. Това не можеше да бъде вярно, не можеше да се случи на сина й, който като малък се беше боял много от тъмното.

— Очите ти просто са превързани, това е всичко.

— Не знаем още степента на нараняването ти — допълни Майлс с равен глас. — Просто почивай, Зак. Най-важното е, че си жив.

— Как е Мия? — запита Зак тихо, продължавайки с опитите да се изправи. Той завъртя глава, сякаш се опитваше да разгледа обстановката въпреки превързаните си очи. — Ами Лекс?

— Мия точно в момента е в операционната. Скоро ще разберем как е — отвърна Джуд. — Сигурна съм, че ще бъде наред. Това е една чудесна болница.

— А Лекси? — запита Зак.

— Според сестрата щяла да се оправи бързо. Скоро ще узнаем още подробности — каза Майлс.

— Само си почивай, скъпи — каза Джуд, опитвайки се да го успокои с гласа си, както го бе правила толкова често в детските му години. — Ще бъдем тук до теб.

Тя седна до леглото му, както го бе правила толкова пъти през живота му. След малко Майлс излезе да провери как е състоянието на Мия. Самото очакване на отговора беше ужасно, но Джуд трябваше да го понесе. Какъв избор имаше? И тя вярваше в дълбините на душата си, че Мия ще бъде добре. Беше длъжна да вярва в това.

Зад нея вратата се отвори отново.

— Още няма новини — каза Майлс.

Тя отново загледа Зак, опитвайки се да измисли какво да му каже. Думите сякаш притежаваха някаква тежест и грапавина и тя не можеше да надвие страха си достатъчно, за да мисли, така че се зарови дълбоко в миналото, в онези дни, когато бе имала две мънички дечица, които се сгушваха като кученца в скута й, и тя им разказваше любимата им приказка. Не си я спомняше точно, но все нещо бе останало в паметта й.

— През нощта, когато Макс облякъл вълчата кожа, за да си направи шега, майка му го нарекла Дивака и го изпратила да си ляга без вечеря…

Докато думите изплуваха в паметта й — нещо във връзка с блясъка на ужасните му зъби, — тя се опита да се дистанцира от спомените, които извикваше тази приказка. Как беше възможно да го стори? Приказката й напомняше за момче, което бе плакало, когато тя угасваше светлините в стаята му, момче, ужасено от чудовищата в шкафа за дрехи и под леглото. Единствено присъствието на сестра му можеше да го успокои. Джуд бе пренебрегвала всички учебници за правилно родителско поведение и бе позволявала на близнаците да се качват на леглото в спалнята им с Майлс.

А сега очите му бяха закрити; той беше в бездънен мрак.

— Мамо?

Тя избърса очите си.

— Какво, скъпи?

— Видя ли Лекси?

— Не още.

— Иди я виж. Кажи й… кажи й, че съм добре, става ли?

Джуд го стисна за ръката и го пусна.

— Разбира се. — Тя се изправи върху несигурните си крака и се обърна към Майлс. — Ще го държиш ли за ръката, докато ме няма?

— Разбира се.

Тя се преструваше, че не забелязва как двамата вече не можеха да се гледат един друг в очите.

— Добре тогава.

Остана още малко, неспособна сякаш да остави сина си; след това излезе от стаята и се озова в ярко осветения коридор. Спря за миг да събере мислите си, после отиде до оживеното сестринско отделение.

— Мога ли да получа информация за Алекса Бейл? — запита тя.

— Роднина ли сте?

— Не.

— Тя е в стая 613 в западното отделение. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Джуд кимна и излезе от отделението.

Пред стая 613 замря за момент, после отвори вратата.

В стаята имаше две легла. Едното до прозореца беше свободно. На другото лежеше Лекси. Въпреки че леглото й беше вдигнато под ъгъл, тя спеше. Красивото й лице с форма на сърце беше охлузено, над лявото й око имаше превръзка, вероятно поради разкъсването, а лявата й ръка беше в гипс. До нея върху един пластмасов стол седеше Ева Ланг. Жената изглеждаше още по-възрастна, отколкото бе в спомените на Джуд, и по-дребна. Тя бе сплела ръцете си в скута.

Джуд бе чувала толкова много истории за тази жена през годините, как бе успяла да открие Лекси и й бе предложила гостоприемството си. Ева едва ли имаше някакви пари, само каравана под наем и кола на старо на името й, но въпреки всичко тя бе приютила Лекси.

— Здравей, Ева — каза Джуд. — Може ли да вляза?

Ева вдигна поглед. Тъмните й очи плуваха в сълзи, а бръчките върху бузите й сякаш бяха станали бездънни.

— Разбира се.

— Как е тя? — запита Джуд.

— Как мога да знам? По-лесно ще ми е да си купя печеливш билет от лотарията, отколкото да успея да накарам някой доктор да разговаря с мен.

— Ще накарам Майлс да разпита за нея. Но е трудно. Ние чакаме да разберем как са нещата с Мия, също. — Джуд погледна Ева и въпреки че двете нямаха почти нищо общо, в този момент майчинската тревога сякаш прокара връзка помежду им.

— Не мога да разбера — изрече Ева тихо, с мокри от сълзи очи. — Тя ми каза, че ще прекара нощта у вас. С Мия.

— Да. Такъв беше планът.

— Но не са били у дома в 3:30?

Джуд внезапно проумя, че децата й носеха отговорността за това, че те бяха карали автомобила и че тя им бе позволила да отидат на партито.

— Те не спазиха уговорения час.

— О.

Джуд се придвижи по-близо до леглото, втренчвайки се в това момиче, което синът й обичаше. В момента всичко беше толкова маловажно, борбата, която бяха водили с него заради тази любов. Въпросът с колежите. Оттук нататък Джуд щеше да прави всичко по един различен начин. Кълна се, Господи. Ще стана друг човек. Само запази Мия, Зак и Лекси.

— Тя е като част от семейството ни.

— Знам колко много ви обича всички.

— И ние я обичаме. Добре. По-добре да се връщам — каза накрая, пристъпвайки назад. — Трябва да чуем как са нещата с Мия.

— Аз се моля за всички тях — каза Ева.

Джуд кимна, изпитвайки огромно желание да знаеше как да се моли.