Кристин Хана
Съдбовен път (18)

Глава 16

Преди трагедията Джуд щеше да казва, че може да се справи с всичко, но мъката я бе смачкала. С разума си разбираше, че беше длъжна да се справи по някакъв начин със ситуацията, и въпреки това все още не можеше да си представи как да го постигне. Наподобяваше плувец в дълбоки води, зърнал изведнъж да го приближава гигантско бяло чудовище. Разумът й крещеше „плувай“, но тялото й просто стоеше като парализирано.

За всеки друг така нареченият съдебен процес бе сложил край на историята. Правосъдието бе възтържествувало; сега човек можеше да се върне към обичайното си планирано ежедневие. Джуд бе усетила натиск отвсякъде, с който й даваха да разбере, че вече трябва да оздравява.

Вместо това тя бе посивяла. Това беше единственият начин да се опише живота й. Беше я връхлетяла депресия, не приличаща на нищо, което досега бе преживявала или си бе представяла до този момент. Не можеше да намери нищо, за което да се хване, или нещо, с което да се занимава.

През последните шест седмици хората един по един се бяха отказали от всякакви опити да я вразумят. Тя беше наясно, че бе разочаровала приятелите и семейството си, но не я беше грижа за това. Чувствата й или бяха изчезнали, или бяха потънали в такава гъста мъгла, че просто й убягваха. О, понякога тя беше нормална — можеше да отиде до магазина или да пусне нещо в пощата, но винаги бе изправена пред риска да се осъзнае в някакъв момент, че е застанала някъде, пред някаква редица от едри лилави патладжани, или че държи писмо, без да има никакъв спомен как бе стигнала дотук или какво трябваше да прави. Два пъти беше отишла на покупки по пижама, а веднъж бе обула различни обувки. И най-простите задачи й се струваха като покоряването на Еверест. Правенето на вечеря беше извън всякакви възможности.

Разплакваше се дори и при падането на някаква шапка и крещеше в съня си името на дъщеря си.

Майлс бе тръгнал на работа, сякаш беше напълно нормално да живее със замръзнало сърце. Тя знаеше колко дълбока беше още болката му и страдаше за него, но той вече губеше търпение при общуването си с нея. Зак почти не се показваше от стаята си. Той бе прекарал лятото в новия си геймърски стол, със слушалки и избиващ масово враговете.

Зак и Майлс полагаха всички усилия и не разбираха защо Джуд не може да се преструва, защо не може да излезе на обяд с приятелките си или да работи в градината си. Все с нещо да се занимава. Тя виждаше как Майлс я гледа вечерите, по време на вечеря, която той носеше в кутии от стиропор. Обикновено казваше неща като „Как си днес, скъпа?“, но всъщност имаше предвид „Кога най-после ще надмогнеш това и ще се върнеш при мен?“.

Той си мислеше, че това беше краят на играта. За него споменът за дъщеря им вече се превръщаше в някаква семейна скъпоценност, която човек слага на някакъв висок рафт, зад някаква стъклена кутия, и го сваля един път или два пъти в годината, на рождените дни или по Коледа. И като семейна скъпоценност трябваше да се отнасят към него много внимателно и да го изваждат рядко, поради опасността да се строши.

За нея нещата не стояха така. Навсякъде около себе си виждаше празни пространства — като например един неизползван стол на масата за вечеря, с тийнейджърските списания, които идваха на адреса им на името на Мия Фарадей, в оставените дрехи в някой кош. Най-вече виждаше Мия в Зак, а това беше непоносимо. В добрите дни тя обикновено се усмихваше на сина си, но напоследък те се брояха на пръстите на едната й ръка; а в мрачни дни, когато не можеше да се измъкне от леглото, лежеше и си мислеше в каква отвратителна майка се бе превърнала.

Към средата на август вече бе спряла да прави каквото и да било. Налагаше й се да си напомня, че трябва да се къпе и да си мие косата. Единственият път, когато се измъкна от леглото, за да посрещне Майлс у дома, тя видя тъгата в очите му, когато я погледна в отговор.

Джуд знаеше, че бе изпаднала в депресия. Майлс непрекъснато я караше да се вижда с някого. Той не разбираше до каква степен този нов мрак я бе завладял и колко се страхуваше тя да го напусне. Тя не искаше да се подобрява. Всъщност жадуваше само да я оставят на мира. В много редки случаи, когато дори си помисляше дали да не направи опит, тя си казваше, че Зак има нужда от нея, че Майлс се нуждае от нея и че винаги бе смятала себе си за силна жена, но думите бяха подобно на мигновени снимки, открити в някакво чекмедже, показващи живота на някакъв непознат. За когото беше невъзможно човек да изпитва грижи.

Сега тя и Майлс бяха излезли в задния двор, преструвайки се, че са предишната семейна двойка.

Майлс бе седнал до нея в един стол за пикник, с протегнати крака. В скута му лежеше отворен вестник, но тя знаеше, че той не го чете. В последно време всички проявяваха склонност да избягват всякакви новини, защото по страниците на вестника винаги имаше някаква новина за пиян шофьор някъде. Тя усети погледа му върху себе си, но не се обърна да го срещне.

Вместо това броеше минутите до момента, в който можеше да изрече някакво извинение и да се върне в леглото. Държеше недовършения пръстен на Мия в ръката си. Напоследък го правеше много често, просто го държеше в шепата си.

— Мисля, че трябва да го оставиш някъде — обади се Майлс. В гласа му се бе промъкнала почти незабележима следа от раздразнение, която вече му бе станала навик.

— И да продължа напред — каза Джуд. — Да. Знам.

— Това не може да продължава така — изрече той, повишавайки тон.

Тя се стресна от силния му глас.

— Спести си интонацията за хирургическия си екип.

— Ти се оставяш на мъката да те удави. Да удави нас.

— Нея. — Тя накрая се обърна към него. — Смъртта на дъщеря ни. И какво, прекалено близко до сърцето ли си го приемам? Колко само трябва да съм те разочаровала.

Челюстта на Майлс се стегна.

— Достатъчно. Няма да ти позволя да ме превърнеш в лошия, който не е обичал Мия достатъчно, защото все още мога да обичам сина си и съпругата си. Имаш нужда от помощ. Имаш нужда да започнеш отново.

— Да започна какво? Да я забравям ли?

— Да я оставиш. Не е добре за здравето ти непрекъснато да бъдеш вкопчена за нея. Зак се нуждае от теб. Аз се нуждая от теб.

— Аха, ето каква била работата. Стигнахме си на думата. Липсва ти съпругата ти, така че да си знам мястото.

— По дяволите, Джуд, знаеш, че не това имах предвид. Боя се, че ще те загубим.

Някъде дълбоко в себе си тя усети как нещо я ужили и това беше истината. Изпита едно рядко желание да обясни, да се опита да го накара да я разбере.

— Снощи отидох до магазина. В полунощ. Мислех, че няма да има никой. И се оказах права. Бродех между стелажите, само оглеждах стоките. Когато приключих на касата, бях взела четири домата и десет кутии зърнени закуски. Касиерката възкликна: „О, сигурно имате много деца“. Изгледах я и си помислих: „Колко деца имам?“. Какво да казвам на хората? Едно, две. А сега едно? Избягах, без да платя. Ти си прав. Нуждая се от помощ. Какво ще кажеш, ако получа помощ от теб и след това просто се махнеш?

— Не знам как да се махна. Уплашен съм до смърт, че възнамеряваш да напълниш джобовете си с камъни и да скочиш някой ден в океана, също като в оня тъп филм, който гледахме.

— Иска ми се да бях способна.

— Виждаш ли? Виждаш ли? — Той се изправи. — Добре, Джуд. Искаш ли помощта ми? Ще ти я окажа. Ще направя така, че и двамата да започнем. — Той се насочи към плъзгащите се врати и изчезна в къщата.

Тя издаде въздишка на облекчение и потъна обратно в стола си. В последно време това беше обичайният начин, по който минаваха разговорите им. Майлс хукваше разгневен или си тръгваше, или се опитваше да поправи нещата с прегръдка. Нищо от това вече не означаваше каквото и да било за нея.

Тя се втренчи в останалия без камък пръстен на Мия, наблюдавайки начина, по който слънчевите лъчи се отразяваха от разтворените телчета.

В следващия миг й проблесна.

Знаеше какво щеше да направи Майлс, за да й помогне. Беше нещо, което бе споменавал често. Не можеш да го отлагаш непрекъснато, повтаряше той. Сякаш мъката беше някакъв влак, който трябваше да пътува по разписание.

Тя с плач се надигна от стола и хукна по стълбите.

Вратата на стаята на Мия беше отворена.

Тя рязко спря и замръзна. Не бе имала силата да докосне дръжката на вратата от онази ужасна нощ. Беше държала вратата на стаята затворена, сякаш ако не виждаше розовата стая, това щеше по някакъв начин да смали болката й.

Но Майлс беше вътре, вероятно започвайки да събира в кашони вещите й.

„За да ги дам на други деца, Джуд. На деца в нужда. Мия би го разбрала.“

Тя изпищя името му и влетя през отворената врата, готова да крещи в лицето му, да го сграбчи и да го разтърси.

Завари го коленичил върху килима с пшеничен цвят, с приведена глава, сграбчил мекото розово плюшено кученце, което навремето беше единственото приятелче на дъщеря им на света, на второ място след братчето й.

— Дейзи доги — изрече той.

С ужасяваща яснота Джуд проумя колко много обичаше този мъж и колко много се нуждаеше от него. Тя се опита да си помисли какво да му каже сега, но преди още да намери гласа си, Зак се озова до нея.

— Какъв е целият този… — В следващия момент видя баща си да държи Дейзи доги, от очите му капеха сълзи, и Зак тръгна назад.

— Зак — изрече Майлс, избърсвайки очите си, но Зак вече бе изчезнал. Надолу в коридора нечия врата се затръшна с трясък.

— Ние го губим — изрече тихо Майлс. Бавно, сякаш ръката му не му служеше достатъчно добре, той пусна обратно плюшеното кученце.

Джуд долови цензурата, която се бе промъкнала в гласа му, обвинението, което той бе отправил към нея, и тя се сви под тежестта му.

— Всички се загубихме, Майлс — каза тя. — Ти си единственият, който не го разбира.

Още преди той да успее да отговори, тя слезе по стълбите и се пъхна в леглото.

* * *

Лекси вече знаеше защо адвокатът й бе настоявал да не се признава за виновна. Затворът беше място, където жените се пребиваха една друга за една ръчно навита цигара. Човек тук трябваше да бъде нащрек всяка секунда. Само един погрешен поглед към някоя жена можеше буквално да убие погледналия.

Тя изпитваше страх през цялото време, а когато не я беше страх, беше силно раздразнена. Оказа се, че временната й съкилийничка Касандра е зависима от амфетамини, готова на всичко да се сдобие с тях, и по цяла нощ стенеше в съня си. Лекси бе прекарала първите четири седмици избягвайки едрите и злобни жени, които въртяха търговията с дрога. Не разговаряше с никого.

Днес обаче тръпнеше в очакване.

Беше ден за посещения. Лекси знаеше, че не беше правилно да кара Ева да бие целия път дотук, и й се прииска да беше достатъчно силна, за да й каже да не идва повече, но не можеше. Чувстваше се ужасно самотна. Посещенията на Ева бяха единственото хубаво нещо, останало в живота й, единственият час, който чакаше с такова нетърпение през цялата седмица.

Прекарваше всяка сутрин в броене на минутите, слушайки как Касандра повръща в стоманената тоалетна чиния. Когато се показа пазачката, за да отведе Лекси в стаята за посещения, тя буквално излетя. Следвайки точно инструкциите, тръгна през многобройните врати, преминавайки през различни огледи, и накрая се озова в голямото помещение с прозорци, където идваха на свиждане семействата и приятелите.

Там откри една празна маса и седна, почуквайки нервно с пета по пода. Пазачките бяха разположени по периферията на стаята, оглеждайки всичко, но с изключение на присъствието им, обстановката почти по нищо не се различаваше от някое училищно кафене.

Накрая Ева влезе през вратата. Изглеждаше още по-дребна и по-възрастна, а сивата й коса стърчеше около набръчканото й лице. Както винаги, тя се чувстваше неудобно тук, сякаш не на място.

— Тук съм, лельо Ева! — обади се Лекси, вдигайки ръка, сякаш отново се бе върнала в гимназията.

Ева заситни напред. Вече до масата, внезапно спря и буквално се свлече в стола.

— Господ да ми е на помощ — изрече тя, притискайки ръка към гърдите си. — Човек може да си помисли, че аз съм престъпникът.

— Какво искаш да кажеш?

— О. Не това имах предвид. Днес просто беше същински ад, докато стигна тук. Явно нещо ставаше някъде. Това е всичко. Как си? — Тя протегна ръка през масата и потупа ръката на Лекси, придружавайки жеста с ярка усмивка. — Как си тази седмица?

Лекси не възнамеряваше да сграбчи ръцете на леля си, но не можа да се сдържи. Толкова беше хубаво усещането, че докосва някого. Дълбочината на нуждата й я изненада. Беше толкова жадна за разговор, за общуване с хора, че буквално изригна в описание на книгата, която бе прочела през седмицата, и разказа на Ева всичко за работата си в пералнята. На свой ред Ева й разказа за летните разпродажби в „Уолмарт“ и за времето в Порт Джордж.

Едва когато Лекси сподели и последната си новина и тогава погледна истински към леля си, това беше моментът, в който видя промените. Бяха минали едва два месеца от началото на присъдата й, но тези посещения вече бяха почнали да оставят следи върху лицето на Ева. Бръчките й се бяха врязали още по-дълбоко, а устните й бяха станали още по-тънки и безцветни. Непрекъснато й се налагаше да се прокашля, сякаш говоренето й причиняваше болка.

Веднъж, след като очите на Лекси се отвориха за всичко това, тя повече не можеше да се преструва, че не го вижда. Мигом проумя колко егоцентрично се бе държала към тази жена, която през цялото време се бе отнасяла с такава грижа към нея.

— Започна ли вече да караш курсове за колеж? — запита Ева, избутвайки един разрошен кичур коса от очите си.

— Не.

— Тук можеш да получиш квалификация. Точно както планираше.

— Мисля, че бившите затворнички се сблъскват с много сериозни проблеми при опитите си да постъпят в юридически факултет. — Лекси рухна обратно в стола си, чувствайки се победена и самотна. Тя вече бе преживяла всичко това, навремето, когато чужди хора се бяха грижили за нея. Бе очаквала и очаквала да види майка си, като всеки път сърцето й биваше разбивано отново и отново. Понякога единственият начин да оцелее беше да спре да се надява. Да спре да чака.

През цялото време Ева бе била до Лекси по начин, който никой никога досега не го бе правил. Ние сме семейство, й бе казала Ева през онзи ден, толкова отдавна, когато за пръв път се бяха събрали, и това се бе оказало истина.

Сега беше ред на Лекси. Ако не направеше така, че Ева да спре да идва повече, леля й щеше да остане тук, свързана с това ужасно място чрез поредицата от неудобни дни за посещения.

— Трябва да отидеш във Флорида — изрече тихо тя.

Ева спря. Нещо беше казала не на място ли?

— Какво искаш да кажеш? Не мога да те изоставя.

Лекси се приведе напред, сграбчвайки ръцете на Ева върху масата.

— Ще остана тук повече от пет години. А знам колко много искаш да живееш заедно с Барбара — това дъждовно време тук направо е смъртоносно за коленете ти. Ти заслужаваш да бъдеш щастлива, Ева. Наистина.

— Не говори така, Лекси.

Лекси преглътна с усилие. Знаеше какво беше длъжна да направи. Тя трябваше да принуди Ева да си тръгне.

— Не искам да те виждам повече, Ева. До нищо добро няма да те доведе, ако продължиш да идваш.

— О, Алекса…

Сякаш всичко се съдържаше в това тихо произнесено име — съжалението, разочарованието, загубата — и носеше толкова болка със себе си; най-много я болеше осъзнаването на факта, че прогонваше единствения човек на света, който я обичаше. Но тя го правеше за доброто на Ева.

А не беше ли точно това любовта?

— Когато изляза, ще дойда във Флорида — каза Лекси.

— Няма да ти позволя да го направиш — каза Ева, а очите й се изпълниха със сълзи.

— Не. Аз няма да ти позволя да го направиш — каза Лекси. — Обещай ми, Ева. Моля те. Нека да направя това за теб. Това е единственото, което мога да направя.

Ева дълго време остана на стола. Най-накрая избърса очите си.

— Ще ти пиша всяка седмица.

Лекси имаше сила само да кимне.

— И ще ти изпращам снимки.

Те продължиха да разговарят, като и двете се опитваха да си кажат всичко, от което имаха нужда, да съберат някакво хранилище от думи, което щеше да ги сгрява през зимата. Но накрая времето за посещения изтече и Ева се надигна. Сега изглеждаше още по-възрастна и по-уморена. А Лекси разбра, че бе постъпила правилно.

— Сбогом, Алекса — каза Ева.

Лекси остана така, кимайки.

— Благодаря ти… — Гласът й се пречупи.

Ева я стисна в прегръдката си и останаха така плътно притиснати една в друга.

— Обичам те, Алекса — каза тя.

Лекси трепереше цялата, когато се дръпна.

— И аз те обичам, Ева.

Ева я гледаше с блеснали очи.

— И не забравяй това: познавах майка ти. Ти по нищо не приличаш на нея, разбираш ли ме? И не позволявай на затвора да промени това.

И с тези думи тя си тръгна.

Лекси остана на мястото си, докато все още можеше да вижда леля си. Накрая тя излезе от залата за посещения и се върна в килията си. Не бе прекарала дори и четиридесет минути, когато една пазачка дойде и застана на прага на отворената врата.

— Бейл. Събирай си нещата.

Лекси награби малкото на брой вещи — тоалетните принадлежности, писмата, снимките — и ги напъха в една разръфана кутия за обувки, след това тръгна подир пазачката към главната част на затвора.

Навсякъде около нея жени тропаха с крака и подвикваха. В стоманено бетонния затвор шумът беше оглушителен. Лекси не вдигна глава, само притискаше вещите си към гърдите и гледаше надолу.

Пазачката внезапно спря.

Вратата на килията пред тях зажужа шумно, изщрака и се отвори.

Пазачката пристъпи настрани.

— Влизай, Бейл. Това ти е постоянната килия.

Лекси заобиколи едрото тяло на пазачката и се втренчи в килията, която вероятно щеше да бъде нейният дом през оставащите шейсет и три месеца.

Бетонните стени бяха налепени със снимки, рисунки и реклами от списания. Едра жена седеше върху долната койка, с приведени напред широки рамене, а дебелите й, обсипани с татуировки ръце почиваха върху сгънатите й колене. Сиво-черната й коса висеше на дълги кичури, а кожата й беше тъмна. Бузите й бяха обсипани с брадавици, а около шията й се виеха татуировки.

Вратата издрънча и се затвори зад нея.

— Аз съм Лекси — каза тя, като й се наложи да се изкашля преди това, за да има достатъчно увереност да добави „Бейл“.

— Тамика — отвърна жената и Лекси остана изненадана от приятния звук на гласа й. — Ернандес.

— О.

— Дъщеря ми ти е горе-долу връстничка — каза Тамика, измъквайки едрото си тяло от тясното легло. Беше само бетон и стомана; никакви пружини не издрънчаха при движението й. Тя пристъпи напред и посочи към една разръфана овехтяла фотография, залепена върху бетонната стена. — Роузи. Бях бременна с нея, когато дойдох тук. Но тогава всъщност не го знаех. — Тамика се сгуши покрай тоалетната чиния и си сви цигара. Когато запуши, издуха пушека към вентилационната решетка в стената. — Имаш ли някакви снимки?

Лекси пусна кутията си с вещите и седна до Тамика върху студения под. Извади няколко снимки от купчината.

— Това е леля ми Ева. А това е Зак. — Тя се втренчи в снимката си от последната година в гимназията. Не отделяше пръстите си от нея. Вече изпитваше чувството, че почваше да го забравя, и самата мисъл я ужасяваше. — А това е Мия. Момичето, което… убих.

Тамика пое снимката с Мия и се вгледа в нея.

— Красиво момиче. Богато ли е?

Лекси се навъси.

— Как го разбра?

— Ти си тук, нали?

Лекси не беше особено сигурна как да реагира на въпроса й. От него се подразбираха факти, които не бяха съвсем верни или които беше възможно тя да не бе виждала до този момент.

— Аз убих съпруга си — каза Тамика, сочейки една снимка на стената.

— Самоотбрана — произнесе Лекси. Това бяха думи, които човек чуваше често тук. Изглежда, тя беше единственият виновен в затвора.

— Ами. Убих гада, докато спеше.

— О.

— Тук съм вече толкова дълго, че едва ли мога да си спомня каква гадост съм направила. — Тамика угаси цигарата си и скри недоизпушената половина в матрака си. — Ами предполагам, че като нищо можем да продължим да си приказваме. Тъкмо ще се опознаем една друга. — Тя погледна Лекси, в тъмните й очи имаше тъга, която накара момичето да се почувства неудобно. — И двете имаме време, и аз, и ти. А и мога да използвам приятел.

— Кога ще излизаш?

— Кой, аз ли? — Тамика леко се усмихна. — На куково лято.

* * *

През една сряда в късния август Зак се показа от спалнята си, разрошен и малко неориентиран. Късата му коса беше мръсна и стърчеше хаотично; тениската му имаше голямо петно отпред.

Джуд и Майлс бяха в голямата стая, втренчени в телевизора, макар че и двамата не го гледаха. Не си бяха проговорили повече от час. Когато Зак влезе в стаята, сърцето на Джуд заби лудо при гледката на сина й. Ако не беше толкова изтощена, щеше да отиде до него, може би щеше да го запита как е, но тя не бе спала от седмици и дори и най-дребните движения й се струваха непосилни. Това лято беше загубила близо осем килограма и бе заприличала на жив скелет.

— Ще ходя в Университета на Южна Калифорния — изрече той без всякакви увертюри.

Майлс бавно се надигна.

— Говорихме за това, Зак. Не мисля, че е добра идея. Прекалено скоро е.

— Това е, което тя би поискала — каза Зак и при тези думи нещо сякаш изсмука въздуха от стаята и ги остави всички да се задъхват.

Майлс рухна обратно на дивана.

— Сигурен ли си?

— Сигурен? — повтори Зак с глух глас. — Това ще направя, става ли?

Джуд се втренчи в сина си, виждайки розовата ивица от нова кожа по брадичката му. Сините венички по бузите му изглеждаха като ситни пукнатини в древен порцелан. Изглеждаше едър широкоплещест младеж, смачкан от мъка. Как беше възможно да му каже да остане тук, в това бездушно мъртво място?

— Добре — каза тя накрая.

* * *

През следващите няколко дни Джуд положи огромно усилие отново да бъде старата Джуд. Тя вече не беше онази жена, разбира се, но искаше — този единствен път — да мисли за сина си вместо за дъщеря си. В миналото — само месеци по-рано, което изглеждаше цял живот — тя щеше да направи едно огромно празненство на тема „късмет с колежа/отпътуване“ за децата си. Сега единственото, за което успя да събере сили, беше да покани няколко приятели да дойдат да си вземат довиждане със Зак. Честно казано, тя не искаше да направи дори и това, но Майлс бе настоял.

В големия ден тя си взе душ и си изми и подсуши косата. Слабото крехко лице, което погледна в отговор към нея от огледалото, я изненада силно. Прекалено многото безсънни нощи бяха оставили тъмни кръгове под очите й и дори през тази последна седмица на август, след едно продължително и горещо лято, тя беше бледа като тебешир.

Извади козметиката си и към три часа, когато звънецът на вратата иззвъня, тя отново се бе превърнала в почти копие на предишното си аз.

— Тук са — каза Майлс, появявайки се зад нея. Той я обгърна през кръста и я целуна по шията. — Готова ли си?

— Разбира се — отвърна тя с пресилена усмивка. В действителност беше на ръба на паниката. Само мисълта някакви хора да се въртят около нея, да й се налага да се преструва, че е наред, да надмогне себе си и да се раздвижи, буквално я влудяваше.

Майлс я хвана за ръка и я поведе надолу по коридора към входната врата.

Моли и Тим стояха пред предната веранда, с малко неестествена усмивка. Бяха донесли храна, а децата им бяха образували групичка зад тях. Фризерът вече беше претъпкан с опакована във фолио храна, която хората бяха носили след онази страшна нощ. Джуд не можеше дори и да я гледа, камо ли да я яде или опита поне. Призляваше й само от гледката на фолиото.

— Хей, здравейте — каза Майлс, пристъпвайки настрани, за да ги пропусне. — Толкова се радвам да ви видя.

Вместо да ги поздрави с добре дошли, Джуд кръстоса ръце и се загледа в градината си.

Навсякъде бяха избуяли гадни плевели. Растенията, които навремето толкова много бе обичала, сякаш се катереха едно върху друго в някакъв отчаян опит да се измъкнат от ограниченото си пространство.

— Джуд?

Джуд примигна и видя Моли, застанала до нея. От колко ли време й говореше?

— Извинявай — отвърна тя. — Важен момент. Какво каза?

Моли и Майлс размениха разтревожени погледи.

— Хайде, скъпа — каза Моли, обгръщайки я с ръка.

Джуд позволи на приятелката си да я понесе като горещ прилив в предната стая, където над рафта на камината висеше плакат „Късмет, Зак“. Майлс пусна музика от стереоуредбата, но още при първата песен — когато Шерил Кроу запя The First Cut Is the Deepest — той рязко я спря и включи телевизора. „Сийхокс“ играеха футбол.

Приятелите на Зак един по един влизаха в къщата. Тези момчета и момичета, които познаваше от толкова дълго време, изпълниха пространството. Повечето от тях ги познаваше отблизо още от детската градина. Беше ги хранила и разкарвала с колата до и обратно от празненства и събития, и дори понякога им бе давала съвети. Сега, подобно на Зак, те се готвеха да зарежат безопасния уют на острова и да отпътуват в колежите си.

Всички без един.

Майлс застана до Джуд, докосвайки ръката й.

— Има ли намерение да слиза?

Тя вдигна поглед към него и в очите му прочете същата мисъл, която я тормозеше и нея: старият Зак никога нямаше да закъснее за собственото си празненство.

— Каза, че ще слезе. Ще отида да го извикам — отговори тя.

Кимна и пое по стълбите, проумявайки прекалено късно, че току-що се бе отдалечила от Моли. Трябваше да се извини.

Честно казано, беше й много трудно да помни такива неща напоследък.

Застанала пред затворената врата на Зак, тя пъхна ръка в джоба си — който винаги беше пълен с аспирин — и схруска един. Ужасният вкус й помогна да се съвземе.

После почука на вратата.

Никой не отговори, така че тя почука този път по-силно и каза:

— Влизам.

Той се бе свил в геймърския си стол с нахлузени слушалки и натискаше дистанционното управление, като някакъв боен пилот с уредите в кабината на самолета. На телевизионния екран пред него някакъв забележително реалистичен танк се спускаше по един гол склон на хълм, а оръдието му бълваше огън.

Тя го погали по главата и го разроши леко.

Той се поддаде на ръката й и тя се зачуди колко ли време бе минало, откакто го бе докоснала за последен път. При тази мисъл чувството за загуба отново я връхлетя, а с него мъката и вината.

— Какво правиш?

— Опитвам се да победя на това ниво.

— Приятелите ти са тук да се сбогуват с теб — каза накрая тя.

— Да — провлачи той с въздишка.

— Хайде — изрече тя.

Двамата се спуснаха по стълбата, без да си кажат нищо.

Във всекидневната настъпи неловка и неудобна тишина при влизането им. Как беше възможно на това да му казват празненство? И в този момент приятелите на Зак го приближиха с несигурни усмивки и понижени гласове.

Джуд отстъпи назад. Полагаше всички усилия присъствието й да личи, да остане в този момент, който означаваше толкова много за сина й, но болката беше огромна. Беше длъжна да го очаква, трябваше да знае, че не можеше да празнува отпътуването на Зак в Университета на Южна Калифорния, без също така да скърби и заради факта че той заминаваше сам.

Тя остана колкото й позволяваха силите, като се усмихваше повече, отколкото би могла да си представи, че е възможно; дори разряза тортата и помоли Майлс да вдигне тост, но още преди денят да премине в ранна вечер, се плъзна по коридора и се скри в тъмния си офис.

Как беше възможно да отиде в Университета на Южна Калифорния, да каже сбогом на сина си и да не бъде обзета от скръб? Университетът на Южна Калифорния беше училището на Мия — това беше известно на всеки. Стените на спалнята й бяха покрити с червени и златни плакати с информация за Университета на Южна Калифорния. Най-лошото нещо (което не би признала на никого) беше, че й се искаше той да замине. Всеки път, когато го погледнеше, нещо в нея отново рухваше. Нямаше ли го, просто нямаше да й се налага да прави каквото и да било. Нямаше да прави нищо.

Цялата разтреперана, тя се приближи до дивана и седна. Някой сякаш й отне въздуха.

— Можеш да избягаш, но не можеш да се скриеш — произнесе някой и при тези думи лампите в стаята светнаха.

Моли стоеше до вратата, държейки в ръка поднос с лимонени резенчета. Тя хвърли поглед на Джуд и се втурна към дивана, сядайки до нея.

— Дишай, скъпа. Вдишвай и издишвай. Вдишвай и издишвай.

— Благодаря ти — каза Джуд, когато паниката отмина.

— Не искам отново да те хвърля в паника, но майка ти те търси.

— Достатъчно разумна причина да се скрия.

— Не знам повече какво да казвам на хората, Джуд. Но аз съм тук. И ти го знаеш, нали?

— Знам го.

Погледът на Моли беше напрегнат и разтревожен.

— Можеш да ми се обаждаш по всяко време… Знам колко трудно ще ти бъде, когато Зак замине.

— Замине. — Думата проблесна като бляскаво острие на нож. Зак си тръгваше. Мия си бе отишла.

Тя изтръгна с усилие усмивка. Единственият начин да сложи край на разговор като този беше да се преструва, че е наред.

— Да. Добре. По-добре да отида да видя майка ми, преди да е решила, че трябва да направи нова декорация на къщата. — Тя протегна ръка към едно лимоново резенче, което нямаше намерение да яде, но това беше учтивият начин да постъпи. Нормалното нещо.

* * *

На следващия ден тя, Майлс и Зак се отправиха за летището.

По всички параграфи това трябваше да бъде весело събитие. И тримата се преструваха, че е така. Майлс поддържаше някакъв безсмислен разговор и ръсеше тъпи шеги през целия път до летище Сий Так.

Вече в самолета, се преструваха, че не забелязват празната седалка от другата страна на Майлс. До този момент винаги бяха пътували двама по двама. Сега бяха заели цял един ред тримата. Само тримата.

В колежа се разхождаха под горещото калифорнийско слънце, забелязвайки красотата и елегантността на студентското градче.

През уикенда скръбта, винаги еластична, отслабваше и в един неочакван момент се връщаше със сила, която ги изненадваше в най-странните моменти. Когато виждаха някое русо момиче с черен потник… или момиче с розов пуловер да прави странично акробатично премятане в тревата, или когато чуваха съквартиранта на Зак да го пита дали има братя или сестри…

Но се справиха. В неделя вечерта имаха последна семейна вечеря в ресторанта „Маестро“ в Бевърли Хилс и след това оставиха Зак обратно в стаята му в общежитието. Вече вътре, Джуд видя налепени по стените плакати и семейни снимки от съквартиранта на Зак, както и одеяло, изплетено от майката на момчето. Прекалено късно й хрумна, че и тя трябваше да купи нещо на Зак, да запълни тази стая с всичко, от което той щеше да се нуждае, за да успее в училището. Старата Джуд щеше да съпроводи сина си с купища кашони…

— Ще ни липсваш — каза Джуд, опитвайки се да не се разплаче.

— Обаждай се на майка си — обади се хрипливо Майлс. — Не забравяй да ни се обаждаш.

Зак кимна и прегърна баща си. Когато се разделиха и погледна към Джуд, тя видя несигурност и срам в очите му.

— Ще се справя, мамо. Не е необходимо да се тревожиш за мен.

Тя го сграбчи в прегръдките си и го задържа, вкопчена с всички сили в него. Срамът и вината му бяха почти непоносими. Искаше да му каже колко много го обича, но думите, които навремето се бяха откъсвали толкова лесно от устните й, сега бяха невъзможни за произнасяне.

Той я задържа в прегръдките си дълго време и накрая бавно се отделиха един от друг.

— Сбогом — прошепна Зак.

Накрая всичко се сведе до една дума. Сбогом. Веднъж произнесена на глас, всичко стана реално.

— Чао, Зак — отвърна тихо Джуд. Двамата с Майлс излязоха от стаята му в общежитието, в оживения коридор. Зад тях вратата се затвори тихо, с изщракване.