Кристин Хана
Съдбовен път (15)

Глава 13

Джуд се бе сгърчила в коридора близо до вратата на операционното отделение. В някакъв момент бе загубила сили и бе рухнала на студения, покрит с линолеум под, и беше останала там, с притиснато в стената лице. Тя чуваше хората да минават покрай нея, препускайки от една травма до друга. Понякога някой спираше и й говореше нещо. Тя вдигаше глава, вглеждаше се в лицата им — хора с напрегнати чела, състрадателни и леко отнесени — и се опитваше да разбере какво й казваха, но не можеше. Просто не можеше. Цялото й тяло се тресеше от студ, зрението й беше замъглено и не чуваше нищо, освен неохотното биене на сърцето си.

„Не. Не ти прощавам.“

„Ще говорим утре.“

Това бяха думите, които непрекъснато препускаха през ума й.

— Джудит?

Тя леко се завъртя и видя майка си, застанала до нея, висока и права, с безукорна прическа на бялата си коса и изгладени дрехи. Знаеше, че майка й бе прекарала до нея часове; беше се опитвала непрекъснато да я заговори, но какъв смисъл имаха сега думите между непознати хора?

— Позволи ми да ти помогна, Джудит — каза майка й. — Не можеш да седиш тук в коридора. Нека ти донеса кафе. Храната ще ти помогне.

— Храната няма да помогне.

— Не е необходимо да крещиш, Джудит. — Майка й хвърли поглед в двете посоки на коридора, за да види дали някой случайно не бе чул избухването. — Ела с мен. — Тя се приведе към нея, протягайки ръка.

Джуд се изви настрани, притискайки се още по-плътно в ъгъла.

— Добре съм, майко. Само ме остави на мира, става ли? Намери Майлс. Или отиди виж Зак. Аз съм добре.

— Определено не си добре. Мисля, че трябва да хапнеш нещо. Тук си от седем часа.

На Джуд вече й се повдигаше от хората, които непрекъснато й го натякваха. Сякаш храната в стомаха й можеше да замести дупката в сърцето й.

— Иди си, майко. Оценявам, че дойде, разбираш ли? Но имам нужда да бъда сама. Няма да го разбереш.

— Няма ли? — Майка й издаде тих звук и след това добави: — Добре. — Тя приклекна до Джуд.

— Какво правиш?

Майка й се отпусна през последните сантиметри разстояние до студения под от линолеум.

— Седя заедно с дъщеря си.

Джуд изпита пристъп на вина — без съмнение това беше един от егоистичните жестове на майка й, начин да принуди Джуд да прекърши волята си. Във всеки един друг момент този номер щеше да проработи, Джуд щеше да въздъхне в знак на поражение и да се изправи, изпълнявайки това, което майка й искаше от нея. Този път обаче не й пукаше. Нямаше да напусне това място, докато Майлс не дойдеше да я вземе.

— Не трябва да седиш тук, майко. Студено е.

Майка й я изгледа и за някакъв миг в очите й се изписа непоносима тъга.

— И преди съм изпитвала студ, Джудит Ан. Оставам.

Джудит повдигна рамене. Това беше прекалено много за нея. В този момент тя не можеше да мисли за каквото и да било и определено не и за майка си.

— Както и да е — каза уморено и в мига, когато думите се отрониха от устата й, тя съжали, че ги беше изрекла. Как беше възможно една дума само да върне назад цяла ера, едно дете, с такива прекалени подробности? Пред мисления й взор се изправи Мия на тринайсет години, със скоби на зъбите и акне, и несигурност, да казва „както и да е“ в отговор на всеки неин въпрос…

Тя затвори очи и си спомни…

* * *

— Джуд?

Тя вдигна поглед, сконфузена от звука на собственото си име. Колко време бе прекарала тук? Погледна настрани; майка й спеше до нея.

Майлс стоеше пред операционната.

— Всичко свърши — каза той, протягайки й ръка.

Джуд тъкмо се приготви да се изправи и отново рухна. Само след миг той беше до нея, помагайки й да се изправи. След като Джуд успя да се задържи права сама, той помогна и на Карълайн да стане.

— Благодаря ти — изрече вдървено Карълайн, приглаждайки косата си, макар и никакви кичури да не бяха нарушили прическата й. — Ще отида в чакалнята — каза тя. Хвърляйки за миг поглед на Джуд, тя беше на косъм да каже още нещо; после се обърна и се отдалечи.

Джуд се вкопчи в ръката на съпруга си и го остави да я въведе в операционната, където Мия лежеше върху масата, облечена в бяло. Сребърно — русата й коса беше покрита с бледосиня шапчица. Джуд я махна, оставяйки косата на дъщеря си да се разпилее свободно. Тя я погали, както го беше правила толкова много пъти преди.

Мия продължаваше да изглежда красива, но бузите й бяха побелели като тебешир, а устните й бяха загубили цвят.

Джуд държеше ръката на Мия, а Майлс държеше ръката на Джуд. Тримата останаха свързани, без никой да каже каквото и да било, само плачеха, докато една сестра накрая не влезе в стаята.

— Доктор Фарадей? Госпожо Фарадей? Съжалявам, че ви безпокоим, но трябва да отведем дъщеря ви.

Джуд се вкопчи с всичка сила в студената ръка на Мия.

— Не съм готова.

Майлс се обърна към нея и приглади косата й зад едното ухо.

— Сега трябва да бъдем със Зак.

— Тя ще си отиде, ако се махнем.

— Тя вече си е отишла, Джуд.

Джуд започна да усеща болка и я отблъсна, позволявайки на безчувствеността да се завърне. Не можеше да си позволи да чувства каквото и да е. Приведе се и целуна Мия по бузата, забелязвайки колко студена беше, и прошепна:

— Обичам те, мъничето ми. — След това се дръпна назад и загледа Майлс, който направи същото. Не знаеше какво казваше той; в ушите й шумеше единствено собствената й кръв, препускаща и напускаща сърцето й. В първия момент беше замаяна, но когато закрачи по оживения коридор и пристъпи в асансьора, и слезе долу на шестия етаж, тя загуби дори и това слабо усещане.

* * *

— Госпожо Фарадей?

— Джуд?

Тя дочу Майлс да изрича името й някъде сред мъглата. Нетърпеливият му тон й подсказа, че го бе направил повече от веднъж.

— Това е доктор Лаймън — каза Майлс.

Те се намираха в друг коридор пред стаята на Зак. Джуд дори не помнеше как бяха стигнали дотук.

— Съжалявам за загубата ви — произнесе доктор Лаймън.

Тя кимна и не каза нищо.

Доктор Лаймън ги въведе в стаята на сина им. Зак седеше прегърбен в леглото с кръстосани ръце.

— Кой е тук? — попита той.

— Ние сме, Зак — отговори Джуд, опитвайки се да звучи силна пред сина си.

Доктор Лаймън прочисти гърлото си и застана до леглото на Зак.

— Как се чувствате?

Зак вдигна рамене, сякаш това нямаше никакво значение.

— Лицето ми направо гори.

— Това е изгаряне — каза доктор Лаймън.

— Имам изгаряния? — попита тихо Зак. — Върху лицето ми? Как така?

— Това е един рядък случай — отговори доктор Лаймън. — Повечето хора дори не знаят, че е възможно, но предпазните въздушни торби в колите съдържат нещо като самолетно гориво. Обикновено те се раздуват нормално, но понякога, и точно това се е случило на вас, Закари, нещо може да се обърка и да причинят химически изгаряния. Това е, което се е случило и с очите ви.

— Как изглеждам?

— Изгарянията не са опасни — каза докторът. — По брадичката ви има лека ивица изгоряла кожа, която трябва да следим внимателно, но реално няма да остане почти никаква или никаква следа като белег. Не предвиждаме никаква нужда от присаждане на кожа. Мога ли сега да махна превръзките?

Зак кимна.

Доктор Лаймън отиде до мивката и си изми ръцете, а после внимателно разви превръзките на Зак. Косата на Зак беше подстригана от едната страна и оставена дълга от другата и това му придаваше някакъв неравен, изкривен вид.

Когато бинтовете паднаха напълно, Джуд видя цялата покрита с мехури рана от изгаряне, начина, по който си бе пробила път в косата му, през бузата и челюстта му.

Доктор Лаймън бавно свали превръзките от очите на Зак и металните шестоъгълни капачки, които предпазваха очите му. Той наклони главата на Зак и капна няколко капки в очите му.

— Добре — каза накрая, — сега си отворете очите.

Клепачите на Зак бяха покрити с гурели и изглеждаха като посипани с шипове. Той облиза устни и захапа долната си устна.

— Можеш да го направиш, Зак — обади се Майлс, привеждайки се към него.

Ресниците на Зак запърхаха като крила на малко птиче, вдигайки се за пръв път във въздуха, и след това бавно, много бавно, той отвори очи.

— Какво виждате? — запита доктор Лаймън.

На Зак му бе необходимо време, докато отговори; той завъртя глава.

— Размазано ми е, но виждам. Мама. Тате. Непознат мъж с бяла коса.

Майлс буквално рухна напред.

— Слава богу.

— Тази размазаност е временна — каза доктор Лаймън. — Зрението ви ще се оправи много бързо. Вие сте един младеж с късмет.

— Да. Късметлия.

* * *

Джуд чу как Зак заплака и това сякаш отвори прясната й рана, едновременно защото това се случваше и защото тя не можеше да измисли никакъв начин да го накара да се чувства по-добре. Не можеше да направи нищо, с което да му помогне, или на себе си, или на Мия.

— Всичко е наред, Зак — произнесе Майлс, когато докторът излезе от стаята.

— Вината е моя, тате — изрече Зак. — Как ще живея от сега нататък с тази мисъл?

— Мия не би те обвинила — каза Майлс и макар че думите му бяха разумни, гласът му издаваше дълбочината на болката, която изпитваше. Джуд виждаше колко трудно беше на съпруга й едновременно да скърби за едното дете, докато успокоява другото. Виждаше това, защото борбата у нея беше същата.

— Иска ми се да бях ослепял — каза Зак и за пръв път прозвуча като мъж. Уверен. — Не искам да се прибера у дома и да виждам стаята на Мия. Или снимката й.

Точно в този момент полицай Ейвъри влезе в стаята. Държеше една смачкана хартиена торба в ръцете си, изглаждайки гънките й с едрите си пръсти.

— Доктор Фарадей? Джуд? — каза той, прочиствайки гърлото си. — Съжалявам, че ви притеснявам в този толкова труден за вас час. — Той отново се прокашля. — Но е необходимо да задам на Зак няколко въпроса.

— Разбира се — отвърна Майлс, пристъпвайки по-близо до леглото. — Зак? Можеш ли да отговориш на няколко въпроса?

— На всякакви въпроси — отвърна Зак.

Полицаят отново си прочисти гърлото и след това пристъпи неловко към Джуд, протягайки й хартиената торба.

— Заповядайте — каза той. — Съжалявам.

Джуд се почувства така, сякаш беше потопена под вода и протягаше ръка за нещо, което изглеждаше близко, но всъщност беше много далеч. Тя изпита лека изненада, когато усети грубата кафява хартия под пръстите си. Отвори я, видя някакво размазано розово петно — чантата на Мия — и бързо затвори торбата, сграбчвайки я в треперещите си ръце.

Полицаят отстъпи назад на почтително разстояние, отваряйки малък бележник.

— Вие ли сте Закари Фарадей?

— Знаете, че съм аз. Вие идвахте при нас като полицая приятел в четвърти клас.

Кратка усмивка премина по лицето на полицая при това споменаване.

— Вашият бял мустанг ли пострада при катастрофата на Найт Роуд снощи?

— Да, това беше моята кола.

— И вие бяхте на празненство в дома на Кастнър в събота вечер със сестра ви и Алекса Бейл?

— И поне още сто души.

— И сте пили алкохол — добави полицаят, поглеждайки в един лист хартия. — Тук имам доклади от пробите, които показват, че нивото на алкохола в кръвта ви е било 0,28 — каза полицаят. — Това е почти четири пъти над допустимата норма от закона.

— Да — отвърна Зак тихо.

„Няма да пия и да карам, madre… нали знаеш, че можеш да ми се довериш?“ Колко пъти го бе чувала да дава това обещание?

Джуд затвори очи, сякаш мракът можеше да й предложи някакво убежище от всичко това.

Полицаят обърна страницата.

— Спомняте ли си момента, когато си тръгнахте от празненството?

— Да. Беше около два часа. Мия вдигаше голям шум, че закъсняваме.

— Така че всички решихте да се качите в колата и да потеглите — каза полицаят. Думите прозвучаха като поредица от удари на гонг на съдбата. Джуд усещаше как всеки удар я шибаше в гръбнака и отекваше.

— Лекси искаше да се обади вкъщи — тихо проговори Зак. — Казах й да не прави такива глупости. Направихме така веднъж и мама направо полудя. Не исках да пропусна следващото парти.

— О, Зак — простена Майлс, клатейки глава.

Джуд си помисли, че отново ще й прилошее.

Тя бе забравила за онзи случай, когато бяха повярвали на думите й и се бяха обадили за помощ. И какво бе направила тя — бе ги накарала да платят за това, като им забрани да отидат на няколко срещи онзи уикенд.

О, господи.

— Вие сте карали добре, докато стигнете до Найт Роуд — продължи полицаят Ейвъри.

— На пътя нямаше друга кола. Мия беше… Мия беше на задната седалка и пееше заедно с радиото. Онази песен на Кели Кларксън. Казах й да си затваря устата и тя ме удари в тила, и след това… — Зак си пое дълбоко дъх. — Дори не карахме с голяма скорост, но беше тъмно и завоят изведнъж изскочи, нали знаете? Онзи остър завой след пощенската кутия на Смитсънови. Сякаш изневиделица. Чух Мия да крещи, изревах на Лекси да набие спирачките и се опитах да сграбча волана… и след това…

Главата на Джуд рязко се изправи.

— Казал си на Лекси да набие спирачките?

— Тя караше — отвърна Зак. — Не искаше. Аз трябваше да съм шофьорът. Нали така се бяхме разбрали. Вината е моя.

— Алкохолът в кръвната проба на госпожица Бейл е 0,09. Законно разрешената граница е 0,08. Разбира се, тя няма двайсет и една години, така че по закон няма право изобщо да пие — произнесе полицаят.

Лекси е карала, а не Зак.

Зак не беше убил сестра си.

Лекси го бе сторила.

* * *

— Трябва да видя Зак.

— О, Лекси — каза леля й, с лице, сбръчкано от мъка. — Разбира се, че не…

— Трябва да го видя, лельо Ева.

Леля й понечи да каже „не“, но Лекси изобщо не я слушаше. Преди още да го осъзнае, тя се разплака и се промъкна покрай леля си, куцукайки по коридора.

Видя го през отворената врата в дъното на коридора.

Беше сам в стаята си.

— Зак — каза тя, приближавайки го.

— Няма я вече — прошепна той, едва движейки устните си.

Лекси усети как думите се забиха като копие в нея. Тя залитна.

— Знам.

— Бях свикнал да я усещам, нали знаеш. Винаги тананикаше в главата ми. Сега… сега… — Той вдигна поглед. Когато я видя, очите му се изпълниха със сълзи. — Сега е тихо.

Тя докуцука до леглото и го прегърна колкото можеше с една ръка и счупено ребро. При всяко вдишване я пронизваше остра болка, но тя го заслужаваше.

— Толкова съжалявам, Зак.

Той се извърна от нея, сякаш не можеше да понася лицето й повече.

— Иди си, Лекси.

— Съжалявам, Зак — каза отново тя, осъзнавайки колко незначителни бяха думите й. Тя ги бе държала в ръцете си подобно на крехко цвете, мислейки, че те ще разцъфнат по някакъв начин, когато му ги предложеше; колко наивна само се бе оказала.

Джуд влезе в стаята, носейки чантата на Мия и кутия кока-кола.

— Съжалявам — заекна Лекси, опитвайки се да спре глупавите си, безсмислени сълзи. Неуспешно.

В следващия момент леля й застана до нея, хващайки я за ръката.

— Хайде, Алекса. Не му е сега времето.

— Съжаляваш? — изрече глухо Джуд, сякаш току-що бе проумяла, че Лекси поднася извиненията си. — Ти си убила моята Мия. — Гласът й се прекърши при думите й. — Какво мислиш, че означават твоите съжаления за мен?

Лекси усети как леля й се стегна и се изпъна.

— И това го чувам от жената, която знае, че децата й отиват да пият и им дава ключовете за колата. Съжалявам, но Лекси не е единствената тук, която носи отговорност.

Джуд се дръпна назад, сякаш я бяха зашлевили.

— Съжалявам — повтори Лекси, позволявайки на леля си да я издърпа. Когато накрая се осмели да се обърне, Джуд продължаваше да е там, застанала до леглото на Зак, стиснала в ръце чантата на дъщеря си.

— О, не — изрече Ева, спирайки внезапно.

Лекси плачеше толкова силно, че едва ли можеше да разбере какво става около нея. Тя усети как пръстите на Ева се стегнаха около китката й.

— Какво не е наред? — прошепна тя, без в действителност да я е грижа. Отново хвърли поглед по коридора. Вратата вече беше затворена.

— Виж — каза Ева.

Лекси се обърна, избърсвайки очите си.

Някакъв полицай бе застанал пред стаята й.

Ева държеше Лекси за ръката, докато крачеха по коридора. С приближаването им полицаят се изпъна. Той извади един малък бележник от джоба на ризата си.

— Вие ли сте Алекса Бейл?

— Аз съм — отвърна Лекси.

— Имам да ви задам няколко въпроса. За катастрофата — каза той, сваляйки капачката на писалката си.

Ева го изгледа.

— Може да работя в „Уолмарт“, сър, но всяка седмица гледам „Закон и ред“. Алекса ще си наеме адвокат. Той ще й казва на кои въпроси може да отговаря.

* * *

Джуд затръшна вратата. Трепереше толкова силно, че й беше нужно огромно усилие да хване дръжката на вратата и да я дръпне.

— Мамо?

Чу гласа на сина си, чу болката в него, и се придвижи автоматично до леглото му.

Там й беше мястото, там трябваше да стои. И тя застана там, стиснала в ръце чантата на Мия и преструвайки се, че владее положението. Но всеки път, когато свеждаше поглед към розовата чанта в ръцете си, тя си мислеше за плюшеното кученце, което Мия бе обичала, и дългите до петите й пижамки, които бе носила като дете, и цвета на бузите на дъщеря й от вчерашния ден…

— Вината е моя, не на Лекси — изрече нещастно Зак.

— Не, това е… — Гласът на Джуд се пречупи като стара съчка и тя млъкна. Зачуди се тъпо дали някога щеше да бъде способна да гледа към Зак, без да й се доплаква. Всичко беше толкова объркано — спомените й за Мия неизменно бяха свързани с образа на Зак. Нейните бебета. Нейните близначета. Но сега тук имаше само един и когато го гледаше, всичко, което виждаше, беше празното място до него, където Мия трябваше да бъде.

Искаше да намери точните думи, които да му каже, но вече не знаеше кои бяха те и се чувстваше толкова изтощена. Не беше способна да прекара думите си през някаква мелница и да смели на изхода някакви по-дребни, по-красиви версии. Беше й необходим и най-дребният остатък от кураж, с който разполагаше, само да стои тук, до него, и да се преструва, че той не бе сторил нищо ужасно и да се преструва, че всички те щяха да бъдат наред.

— Как? — запита той, гледайки я през плувналите си в сълзи зелени очи.

Очите на Мия.

— Как какво?

— Аз трябваше да бъда шофьорът, но пих. Вината е моя. Как ще живея с тази мисъл от сега нататък?

Джуд нямаше отговор на въпроса му.

— Кажи ми — изплака той. — Винаги ми казваш какво да правя.

— Но ти невинаги слушаш, нали? — Думите излетяха от устата й, преди още да ги спре. Тя трябваше да си ги вземе обратно, поне да пожелае да ги вземе обратно, но беше прекалено съсипана в момента, за да я е грижа за това.

— Така е — отвърна нещастно той. Той я хвана за ръката и я стисна. Джуд усети допира му като някаква далечна мараня по пътя.

— Тя щеше да ти прости, Зак — каза Джуд. Това беше истината и всичко, което можеше да измисли.

Загледа се безцелно през прозореца. „Не ти прощавам.“ Последните думи, които бе казала на Мия.

— Защо не й казах, че искам да отида в Университета на Южна Калифорния?

Джуд се замисли дали да не му каже за последното решение на Мия да отиде заедно с Лекси и Зак в двегодишния колеж Сиатъл Сентрал, но какъв беше смисълът? Той щеше да усети още по-голяма болка, проумявайки колко много само го бе обичала Мия.

— Мамо? Може би аз все пак трябва да отида. Заради двама ни.

Джуд виждаше колко отчаян беше само Зак в очакване на одобрението й и това буквално разкъсваше сърцето й. Сякаш изборът на някакъв колеж можеше да върне тази трагедия по някакъв начин и да събере семейството им заедно. Нейна беше вината, че той чувстваше нещата така. Тя бе превърнала колежа във въпрос на живот и смърт, а сега той се нуждаеше от любовта й така, както се нуждаеше от Мия. Знаеше, че трябва да разговаря с него, да му каже, че това не е добра идея; но не можеше да намери гласа си. Всичко, за което беше способна да мисли в момента, беше жената, която тя бе представлявала до този момент. Майката, за която постъпването в Университета на Южна Калифорния бе било толкова важно.

„Не ти прощавам.“

Тя се сгърчи при спомена за тези последни ужасни думи.

— Нищо от това сега няма значение, Зак. Просто спи.

Джуд знаеше, че трябва да каже още нещо, да му помогне да преодолее болката, но какъв смисъл имаха думите за тях сега? Извърна поглед от тъжните очи на сина си и се втренчи през прозореца в яркия и слънчев ден.