Кристин Хана
Съдбовен път (26)

Глава 24

Лекси седна на една пейка пред офиса на Скот.

Знаеше какво е да се предадеш. По времето, когато майка й непрестанно я бе пренебрегвала, по-късно, когато едно подир друго приемно семейство се бе отказвало от нея, тя бе правила опити да спре да се надява за нещо повече. В битието си на малко момиче, седящо в поредица претъпкани държавни учреждения, в очакване на новите си родители, тя се бе взирала в часовника върху стената, следейки как стрелката отброява минутите, и при всяко тихо изщракване си мислеше, че този път вече нямаше да я е грижа, този път щеше да се откаже от всякаква надежда, а без нея тя щеше да бъде неуязвима.

Но това никога не се бе случило. Поради някаква причина, която тя никога така и не разбра, надеждата беше сякаш запоена в нея. Дори и в затвора, където бе стояла редом с жени с безизразни, безнадеждни изражения, не бе успяла да се превърне в една от тях. Дори и валиумът не й бе помогнал да смали или заличи тази малка ярка частица от себе си. Проблемът беше в това, че тя вярваше. Не беше сигурна в какво вярва — дали това беше Господ? Или в добротата? В самата себе си? Нямаше отговор на този въпрос; знаеше само, че притежава единствено тази вяра, че ако направи правилното нещо, ако винаги дава най-доброто от себе си, поема отговорност за грешките си и живее морален живот, ще успее. Тя нямаше да стане като майка си.

Но бе извършила всичко това. Бе отишла в затвора, за да изкупи грешката си. Беше се отказала от дъщеря си, защото толкова много я обичаше. Беше се опитвала да прави само правилните неща и въпреки това непрекъснато се проваляше.

Имаше правото да се вижда с Грейс, но не и парите, които й бяха необходими за това.

Как беше възможно да изкара цяла година тук, на този остров, да вижда дъщеря си, но никога да няма право да я приближи и да бъде с нея? И как беше възможно да си намери работа, в качеството си на бивша затворничка без никакъв трудов стаж или препоръки, с която да си плаща наема и ежедневните разноски и да й остава достатъчно за юридически такси и сметките за социалния работник? И ако въпреки всичко успееше по някакъв начин да постигне всичко това, щеше да прекарва уикендите с дъщеря си винаги под някой чужд и бдителен поглед. Как беше възможно да разцъфнат истински взаимоотношения под такова мрачно небе?

Щеше да бъде по-лесно, ако се откажеше. Можеше да хване автобус до Флорида, където очевидно слънцето винаги светеше ярко. Стигнеше ли веднъж там, можеше да пише писма на Грейс — сега никой не можеше да й отрече това право — и тя и дъщеря й щяха да се опознаят една друга по този старомоден начин. Може би след няколко години можеше да организира една среща.

Трябваше само да се предаде и да се откаже. Просто да признае поражението си и да се качи на следващия автобус.

Да изостави дъщеря си за втори път.

От самата мисъл за това й прилошаваше. Спомняше си всички часове, прекарани в карцера, когато съществото й сякаш изтичаше в този вонящ мрак, жадувайки да изчезне. Единственото нещо, което я бе спасило, беше Грейс. Грейс, която бе убедила Лекси да спре да се трови с валиума и да се осланя на юмруците си. Грейс, която я бе накарала да дойде на себе си. Поне това беше представата й за Грейс.

Тя се изправи и влезе в офиса на Скот. Махна на рецепционистката и влезе в кабинета му, без да почука.

— Съжалявам, че те безпокоя.

— Ти не можеш да ме безпокоиш, Лекси — отвърна той, издърпвайки се назад от бюрото.

Тя извади стодоларовата банкнота, която леля й Ева й бе изпратила.

— Колко време с Грейс ще ми осигури това?

— Не много — отговори тъжно той.

Лекси захапа устната си. Знаеше какво ще каже, но се страхуваше.

— Съществува само един реален начин да се виждам с дъщеря си, нали?

Скот кимна бавно.

Изтече още една минута. Тя го чакаше той да я разубеди от идеята й.

— Добре тогава — каза след дълго мълчание. Метна чантата си на рамо и излезе от офиса. Отключи велосипеда и пое навън от града. Въпреки че това щеше да й спести почти пет километра, тя избегна Найт Роуд и мина по дългия път. Не си позволи да мисли за това къде отива или какво ще направи, докато не стигне целта си.

В края на дългата, покрита с чакъл алея тя слезе от велосипеда.

Къщата все още изглеждаше красива на фона на синия Саунд и още по-синьото небе. Градината представляваше абсолютен хаос, но само някой, който я бе виждал преди, можеше да го разбере. За някой случаен минувач това просто изглеждаше като някакво буйство на цветове.

Лекси хвана дръжките на велосипеда и го подкара по неравния път. До гаража тя положи внимателно велосипеда настрани в буйната трева, след това отиде до входната врата и натисна звънеца.

Беше малко смешно как това незначително действие — натискането на звънеца — я върна назад във времето. За миг тя отново беше едно невинно същество, осемнайсетгодишно момиче, носещо пръстена на приятеля си и идващо в къщата на най-добрата си приятелка.

Вратата се отвори и на прага застана Джуд. В черна тениска и клин, тя имаше заплашително слаб вид; бледите й ръце и крака изглеждаха прекалено едри и костеливи, със сини венички точно под кожата. Лилавите сенки под очите й я състаряваха, а косата й вече почваше да сивее.

— Имаш дързост, за да дойдеш тук — каза накрая Джуд. Гласът й леко трепереше и тази вибрация помогна на Лекси да съхрани контрола върху собствените си хаотични нерви.

— И ти не ми отстъпваш. Тя е моя дъщеря.

— Грейс не е тук. А в занималнята няма да ти позволят да я видиш повече.

— Не съм дошла тук да се видя с Грейс — каза Лекси. — Дойдох да се видя с теб.

— С мен? — Джуд видимо пребледня на мига. — Защо?

— Може ли да вляза?

Джуд се поколеба, след това се дръпна назад; дали за да пусне Лекси да влезе, или да остави дистанция помежду им, не беше ясно; въпреки всичко Лекси влезе вътре и затвори вратата зад себе си.

Първото нещо, което зърна, беше зеленият пуловер на Мия на закачалката в коридора. Рязко си пое дъх и посегна към него.

— Не го докосвай — изрече остро Джуд.

Лекси дръпна ръката си.

— Какво искаш?

Лекси нито можеше да стои тук, до този пуловер, нито можеше да го докосне, нито да се дръпне от него, нито да му обърне гръб, така че мина покрай Джуд и влезе в голямата стая със стъклените стени. През тях тя видя брега. Някъде там Зак й бе казал, че я обича… И там бяха заровили тяхната капсула. Тяхното доказателство. Техният пакт.

Тя обърна гръб на гледката. Джуд бе застанала покрай масивната камина, в която пращяха пламъци през този летен ден, и въпреки всичко изглеждаше сякаш зъзне.

Лекси си спомни колко красива и уверена бе изглеждала Джуд навремето, колко много бе жадувала Лекси за майка като нея.

— Спомняш ли си първия път, когато се запознахме? — попита тихо Лекси, без да я приближава. — Това беше първият ден в девети клас на гимназията. Аз просто отидох до Мия и я попитах дали мога да седна до нея. Тя ми каза, че това ще е социално самоубийство от моя страна, а аз й казах…

— Недей…

— Не е необходимо да си го припомняш. Разбрах. Мислиш ли, че аз искам? Усещам я как седи тук; чувам я как се смее, как казва „Madre, можеш ли да ми приготвиш нещо за хапване?“ и ти се смееш, отговаряйки „Аз живея, за да ти служа, Мия“. Изпитвах такава ревност към семейството, което представлявахте. Към майката, която ти представляваше. Мечтаех си, че мястото ми може да е тук, но ти това го знаеш. Затова и искаше Зак да отиде в Университета на Южна Калифорния. Искаше да бъде далеч от мен. — Лекси въздъхна. — Възможно е да си била права. Какво бих направила аз, ако Грейс се влюби на седемнайсет години? Кой знае? Човек е толкова млад на тази възраст. Сега виждам това. Прекалено млад. — Тя направи няколко крачки към Джуд, която рязко се дръпна при приближаването й. — Тогава ти беше най-добрата майка на света.

— Е? — изрече Джуд с глух глас.

— Е… Сега трябва да знаеш какво чувствам аз спрямо Грейс. Защо имам нужда да се виждам с нея. От всички хора на света, ти би трябвало да ме разбираш най-добре.

Джуд си пое рязко дъх и кръстоса ръце на гърдите си.

— Тръгвай си, Лекси. Веднага.

— Не мога да си позволя социален работник, който да надзирава срещите ми с Грейс. Но мога да се виждам с нея, ако ти присъстваш.

— Махай се от къщата ми.

Лекси се приближи плътно до нея. Тя усещаше враждебността в Джуд, но също така в нея имаше и тъга, и именно на нея Лекси проговори.

— Ти обичаш Грейс. Знам, че я обичаш. Ти си като мен, не знаеш как да напредваш или отстъпваш, може би, но си спомняш какво е чувството, когато човек обича. Аз съм майка й. Без значение какво съм направила, тя трябва да знае, че аз я обичам. Ако тя не знае това… — гласът на Лекси най-накрая се пропука. — Няма да причиня болка на Грейс. Кълна се. И ще стоя настрани от Зак. Само ми позволи да опозная дъщеря си. Моля те.

Лекси се опита да измисли какво повече да каже, но не успя. Мълчанието между тях нарастваше застрашително и накрая Лекси повдигна рамене и отиде до входната врата, където зеленият пуловер беше най-силното напомняне за най-добрата й приятелка. Тя спря и хвърли поглед назад към голямата всекидневна. Джуд не бе мръднала от мястото си.

— Мия щеше да бъде на моя страна в тази ситуация — каза Лекси.

Джуд най-накрая вдигна поглед към нея.

— Благодарение на теб ние никога няма да го разберем, не е ли така?

* * *

Джуд остана така, изпитвайки студ, втренчена в затворената врата, в замрежената зеленина до нея, опитвайки се да не усеща нищо. В един момент осъзна, че телефонът звъни. Тя закрачи вдървено към кухнята, вдигна слушалката и отговори.

— Да?

— Звъня не знам от колко време — каза майка й.

Джуд въздъхна.

— Така ли?

— Да не би пак да е някой от лошите ти дни? Бих могла…

— Лекси беше тук — отвърна тя, изненадана да чуе думите, изговорени на глас. Всъщност не искаше да говори за това с майка си — по дяволите, тя не искаше да говори за каквото и да било с майка си, — но точно сега, в този момент, не можеше да се сдържи. Нервите й бяха опънати така, че сякаш всеки момент щяха да се скъсат и да изскочат от тялото й.

— Момичето, което е карало колата онази нощ ли?

— Да.

— О. Леле. Трябва да притежава голяма дързост за такова нещо.

— Взе ми думите от устата. — Джуд се отпусна върху стената, чувствайки се изтощена от всичко. — Тя иска от мен да присъствам на посещенията й, така че да може да се вижда с Грейс.

— Ти, разбира се, си й отказала. Точно това щях да направя и аз.

Отне й известно време, докато осъзнае думите на майка си. Когато това стана, Джуд се изпъна.

— Точно това ли щеше да направиш?

— Разбира се.

Джуд се дръпна от стената и се приближи до прозореца. Видя отвън буйния хаос на собствената си градина, която не бе докосвала от толкова време. Представляваше някаква замайваща смес от ярки цветове и умиращи черни листа. „Точно това щях да направя и аз.“

— Не можеш да позволиш на това момиче отново да те нарани — каза майка й.

„Мия щеше да бъде на моя страна в тази ситуация.“

Майка й продължаваше да говори, споменаваше нещо за мъка може би, сякаш знаеше какво изпитваше Джуд точно в този момент, но Джуд всъщност не я слушаше. Тя тръгна към стълбите, движейки се като жена, уловена от някакво рязко течение. Преди още да осъзнае, се озова пред вратата на спалнята на Мия, протягайки ръка към дръжката и отваряйки я за пръв път от години насам. Отиде до шкафа с дрехите, отвори го и пристъпи вътре. Лампата веднага светна автоматично и там стоеше онази вещ, точно както я беше оставила. Кашонът с надпис отгоре „Мия“.

Фин слой прах свидетелстваше колко дълго не го бе докосвала Джуд. Бяха й необходими години да събере сили, за да опакова тези вещи. И веднъж, след като го бе направила, не й бе останала никаква сила повече, за да ги помни.

— Дочуване, майко — каза тя и затвори телефона, пускайки го върху покрития с килим под. Коленичи и отвори капаците на кашона. Спомените за краткия живот на Мия бяха внимателно подредени вътре. Годишници. Награди от състезания по футбол и волейбол. И една стара розова поличка на балерина, която навремето бе ставала на шестгодишното момиченце. Фланелки и пуловери с надпис Университет на Южна Калифорния. Кукли Барби без дрехи и чифт раздърпани бели бебешки обувчици. Всичко, освен дневника, който така и не бе успяла да открие.

Тя изваждаше всички вещи една по една и ги поднасяше до лицето си, вдъхвайки аромата им. Въпреки че бе плакала в продължение на години, усещаше, че тези сълзи по някакъв начин бяха нови, още по-горещи; те опариха очите й и опърлиха бузите й. В дъното на кашона лежеше една снимка с рамка на Мия, Зак и Лекси, небрежно прегърнати. Усмивките върху лицата им бяха ярки и сияйни.

Тя буквално ги чуваше как се смеят…

„Мия щеше да бъде на моя страна в тази ситуация.“

Странно, това изречение върна Мия така жива, сякаш току-що бе влетяла през вратата, произнасяйки „Хей, madre“ и смеейки се до сълзи. Но това не беше Мия от онези статични спомени, а истинската Мия, с нейната страхотна усмивка и лудо чувство за мода и несигурност.

Мия щеше да бъде на страната на Лекси. Мисълта за мнението на Мия засрами Джуд до дъното на душата й. Майка й бе призовала към най-лошото в Джуд — ти, разбира се, й каза „не“. Лекси бе призовала към най-доброто в нея.

„Тогава ти беше най-добрата майка на света.“

Думите събудиха препускащи спомени, а Джуд беше прекалено изтощена, за да ги задържа повече. В спомените й изплува Мия от последната година в гимназията — тихо, замислено осемнайсетгодишно момиче, което нямаше представа колко красиво бе станало, което за пръв път през живота си се бе влюбило и чието сърце бе разбито от едно момче. Момиче, което обичаше безгранично и откриваше радости в най-простите неща — някое старо плюшено зайче, филм на „Дисни“, прегръдка от майка си.

При тази мисъл Джуд усети как нещо се прекърши вътре в нея, сякаш мускул, откъсвайки се от кост.

„Hola, Madre, как изкара днес?“

Те си мислеха, че една година испански в училище беше достатъчна, за да го говорят без проблем. Това навремето сякаш я бе разтапяло и те го бяха знаели.

Дълго време остана седнала, припомняйки си Мия за пръв път от години — наистина припомняйки си — и в откриването на спомените за дъщеря си, тя си върна една изгубена част от себе си. И изпита огромен срам от това, в което се бе превърнала.

* * *

Джуд нямаше представа колко време бе прекарала седнала така.

Накрая погледна часовника си, изненадана, че бе дошло времето да вземе Грейс от занималня. Преди години тя редовно забравяше да вземе внучката си в такъв ден. Щеше да е прекарала часове в килера, а може би дори щеше и да заспи. Сега тя слезе по стълбите, намери ключовете за колата си и тръгна за „Глупавото мече“, където паркира отпред точно навреме.

— Хей, бабо — изрече Грейс несмело, когато Джуд се показа и тя внезапно проумя какво й бе казала Лекси: тя се бои от теб.

При краткото пътуване до къщата на Зак Джуд следеше Грейс в огледалото за обратно виждане.

Тя приличаше толкова много на Мия, но за пръв път не физическото сходство причиняваше болка на Джуд; този път това беше разликата. Мия и Зак се бяха смели и бяха бърборели непрестанно, изследвайки света си като двама миниатюрни Магелана, уверени и щастливи… и сигурни, че са обичани.

Джуд паркира и помогна на внучката си да излезе от седалката. Грейс се измъкна от колата и тръгна към къщата.

— Искаш ли да си поиграем на една игра? — попита Джуд, заставайки до нея.

Грейс вдигна поглед с нескрита изненада.

— Искаш да си играеш с мен?

— Разбира се.

— Чудесно! — Грейс хукна към къщата и после към спалнята си. След няколко секунди изскочи обратно, държейки кутия с ярко оцветени улеи и стълби. — Готова ли си?

Джуд последва Грейс до масата.

— Днес изглежда си била доста тиха в занималнята — каза Джуд, придвижвайки фигурката си напред.

Грейс вдигна рамене.

— Как така?

Грейс отново вдигна рамене.

— Майката на Джейк донесе сладки.

— И ти не си взе нищо от тях?

— Взех си няколко. — Грейс заби поглед в играта.

— О — произнесе Джуд, проумявайки изведнъж. — Майка му е донесла сладки да почерпи.

— Майката на всяко дете носи понякога разни неща за ядене.

Джуд се отпусна назад на стола си. Как беше възможно това да я изненадва? В продължение на осемнайсет години тя беше майката, непрекъснато носила лакомства. Тя беше майката организатор на празненства, майката организатор на екскурзии, майката с непрекъснато присъствие. Но до този момент тя не беше направила нищо от това за внучката си.

— Мога понякога да нося курабии.

— Добре — каза Грейс, без да вдига глава.

Джуд отново проумя какво беше в ума й.

— Не е същото като да ги носи мама, нали?

— Ще играеш ли?

— Разбира се — отвърна Джуд. В продължение на час тя се концентрира върху придвижването си през многоцветните квадратчета. Непрекъснато поддържаше разговора и вече при втората игра и Грейс започна да говори с нея.

Но тя знаеше, че Лекси имаше право: Грейс не беше щастливо дете. По-голямата част от разговорите й бяха насочени към малкото огледалце на китката й, нейната въображаема приятелка. И защо децата си създаваха тези въображаеми приятели? Не беше необходимо човек да е психиатър, за да си отговори на този въпрос. Това беше, защото се чувстваха прекалено самотни и без истински приятели.

Джуд наблюдаваше толкова съсредоточено Грейс, че не чу как входната врата се отваря.

Зак влезе в къщата, захвърляйки тежката си раница върху масичката за кафе.

— Тате! — лицето на Грейс засия, докато се втурваше в прегръдките на Зак. Той я сграбчи, вдигна я и я зацелува по цялото лице, докато накрая тя се закикоти и му каза да спре.

Майлс влезе след тях, усмихнат.

Джуд се втренчи в двамата — съпругът, когото обичаше от толкова дълго време, а на практика бе изоставила, и момчето, което бе отглеждала като рядко цвете през по-голямата част от живота му и накрая му бе обърнала гръб. Видя какви белези бе оставила мъката по кожата им, в очите им, дори и в начина, по който се движеха телата им, и осъзна, че част от това беше и нейна вина. Тя беше калта, която ги държеше потопени в скръб. Ако бяха останали сами, те можеха да се излекуват.

„Тогава ти беше най-добрата майка на света.“

Джуд се изправи.

— Трябва да говоря с двама ви.

Зак свъси чело.

— Грейс, защо не отидеш да си вземеш книжката за оцветяване и моливите? Обичам да гледам как оцветяваш.

— Добре, тате. — Тя се изплъзна от прегръдките му и хукна.

Джуд сплете ръце. Сега бе привлякла пълното им внимание, но се боеше да произнесе думите на глас.

— Лекси дойде да ме види днес.

Зак замря целият.

— И какво искаше?

Джуд погледна сина си. Той беше мъж; млад, но мъж, и тя беше толкова горда от него, че имаше чувството, че буквално ще се пръсне. Кога през последните няколко години му го беше казвала?

— Помоли ме да присъствам на посещенията й при Грейс. Не може да си позволи назначен от съда социален работник.

— А ти какво й каза? — попита Майлс, приближавайки се и заставайки до сина си.

— Че тя не може да опознае дъщеря си, докато аз не се съглася — отвърна Джуд, замлъквайки.

— А ти какво каза? — зададе отново въпроса Зак.

Джуд усети как пулсът й рязко се ускори.

— Страх ме е — изрече тихо тя. Това вероятно бе моментът, в който се бе чувствала най-уязвима през годините. Не можеше да се контролира, несигурна и уплашена. Обикновено успяваше да скрива тези чувства от Зак и Майлс и да ги капсулира; сега обаче не разполагаше с толкова сила.

Тя се приближи до Зак, който никога не бе изпитвал страх, докато сестра му беше жива, никога не бе оставал сам, но сега видя и двете чувства в очите му.

— Не искам да го правя — каза Джуд, — но ще го направя.

— Ще го направиш ли? — запита тихо Зак.

— Заради Грейс и Мия — отвърна Джуд, взирайки се в сина си. — И заради теб.