Кристин Хана
Съдбовен път (29)

Глава 27

Дневникът на Мия.

Той е бил тук през цялото това време и я е чакал. Джуд прекара връхчетата на пръстите си по потъмнялото розово катинарче и после бавно отвори дневника.

Собственост на Мия Фарадей. Поверителна информация. Забранено за четене. И да, това означава за теб, Зак Атака.

 

 

Скъпо дневниче,

Уплашена съм. Дали е правилно да го напиша? Знам колко жалка ме кара това да изглеждам. Но теб не те интересува нали, дневниче?

Никой в гимназията не иска да разговаря с мен. Мама казва, че там щяло да бъде по-добре от прогимназията, но тя винаги си дрънка такива небивалици. Как може да знае какво е да бъде човек в моята кожа? Тя е била мажоретка и вероятно кралица на бала. Какво би направила, ако Марибет Астор я нарече „пъпчасало животно“?

Иска ми се да не се бях разплакала. Това само влоши още повече нещата.

А аз сега вероятно ще трябва да седя до МБ в клас.

Ужас.

Навремето ми беше по-лесно. И как така се случи? В началното училище имах купища приятели. Е, всъщност може би бяха приятели на Зак, но всички играехме заедно и тогава още не знаех, че нещо не е наред с мен. Сега обаче знам. О, всичко ми е пределно ясно.

Madre ни вика за закуска. Това е най-важното ядене за деня. Да, точно така.

Загубенячката напуска сцената.

 

 

Скъпо дневниче,

Няма да повярваш какво се случи днес. Добре, сега ще запиша всичко, за да не пропусна нещо.

Първо и най-важно, мама грешеше за гимназията. Поне в началото. Влязох в училище със Зак и макар че той ме държеше за ръката, все едно бях невидима. Добре, може би не трябваше да слагам розовата поличка на балерина и кецовете, но аз не съм като онези, другите, момичета. Те го знаят и аз го знам. Дрехите ми помагат да ги държа на разстояние. И какво от това, че се смеят?

Обядът беше направо като някакъв фестивал на хорър филми. Влязох в столовата и малко остана да повърна. Никой дори не ме погледна в очите. Зак седеше на едно място с всичките си Барби и Кен приятели и ми махна да отида при него. Ха, как пък не, така че си взех книгата и излязох навън.

И тогава това се случи, дневниче!

Седях си аз на тревата до това мършаво дърво, дъвчех и четях („Брулени хълмове“), когато това момиче се приближи до мен и просто ме попита дали може да седне до мен.

Казах й, че в момента извършва социално самоубийство и тя се усмихна. Усмихна се. След това седна и ние се заговорихме, и дневниче, оказа се, че ВСИЧКО ни е еднакво.

Не искам да го урочасам, но си мисля, че тя иска да ми бъде приятелка…

Не е ли страхотно това???

 

 

Скъпо дневниче,

Лекси остана през нощта да спи вкъщи. Ние тотално изработихме madre и се престорихме, че отиваме да си лягаме към единайсет часа, но всъщност се измъкнахме навън и отидохме на брега. Седяхме там цели часове и си приказвахме, за ВСИЧКО. Тя ме харесва и не дава пет пари че никой друг не ме харесва. Ще бъдем като Хари и Хърмаяни. Приятели завинаги.

 

 

Скъпо дневниче,

Лекси ме убеди да се пробвам за училищната пиеса „Веднъж на един матрак“. И АЗ ПОЛУЧИХ РОЛЯТА!

Какво щях да правя без нея?

Тод Лаймън покани Лекси на танци. Тя се опита да го запази в тайна, но гимназията е същинска сапунена опера. Никой не може реално да пази тайна. Освен това Хейли искаше да го науча. Тя се смееше до скъсване, когато ми го съобщаваше, и ме нарече смотанячка, която не може дори да излезе на среща с момче.

Как мама винаги разбира кога нещо не е наред? Когато се прибрах от училище, тя ми хвърли един поглед и веднага дойде и ме прегърна. Опитах се да я отблъсна, но тя ме задържа и аз се разревах. Да, дневниче, ето какво страхотно момиче съм само. Когато свърших разказа на историята, тя ми каза да не забравям, че добрите приятели си желаят само най-доброто един на друг и аз не бива да го забравям.

Аз го помня, дневниче. Искам на всяка цена Лекси да е щастлива. Изобщо не ми пука, ако тя отиде на тия глупави танци.

Лекси не отиде на танците. Тя каза, че ПО-СКОРО ще остане у дома с най-добрата си приятелка и ще гледа филми, и това правихме. Направихме си пуканки и гледахме филми. Дори и Зак остана у дома с нас. Каза, че всички танци без нас са пълна загуба на…

— Бабо?

Джуд вдигна поглед и видя внучката си, застанала до леглото. В пухкавия си розов суитшърт, с бухналата си в къдрици коса, тя изглеждаше точно като Мия на нейните години и за миг на Джуд й се зави свят. За пръв път от години насам усети Мия толкова близо до себе си, че можеше да я докосне. Дневникът я бе върнал при Джуд.

Грейс избухна в сълзи.

— М-моята м-мама ме напусна.

„Обичай повече Грейс. Тя се нуждае от теб.“

Джуд стана от леглото и сграбчи Грейс в прегръдките си.

— Всичко е наред, миличко — прошепна тя и внезапно, преди още да го осъзнае, и тя избухна в сълзи. Вкопчи се силно в Грейс, а сълзите й се ронеха върху меката и пухкава буза на детето, като при това усещаше сладкия мирис на бебешки шампоан на косата й, припомняйки си…

— Казах й, че искам да остана с татко — заяви Грейс, хълцайки. — И аз искам да бъда с тате, но… но искам да бъда и с моята мама също. Трябваше да й го кажа.

— О, Грейс — Джуд загледа внучката си през замрежените си от сълзи очи. Отблизо тя виждаше в това малко размазано изображение не само Грейс, но също така и Зак и Мия. И Лекси, която бе представлявала част от тях. Те всички присъстваха в лицето на Грейс, в очите й, в розовата панделка на устата й. Как бе могла Джуд да го забрави?

Не, тя не го бе забравила. Бе го знаела през цялото това време; просто целенасочено бе извръщала поглед, от страх, че болката ще я убие. Но да не чувства нищо я бе лишило и от радостта, оставило я бе в това сиво състояние на вцепененост.

В известен смисъл те всички бяха заедно в този момент, в сплетените си в прегръдка ръце, точно както щяха да бъдат, ако Мия беше жива.

Тя отнесе Грейс върху голямото легло на Мия и се сгуши с нея там.

Грейс бавно отвори дребното си юмруче. Върху дланта й лежеше годежният пръстен, който Зак бе подарил на Лекси.

— Виж какво ми подари мама.

Джуд вдигна крехкия пръстен. Той беше онова, за което тя беше била толкова разстроена преди години, това дребно кръгче от бяло злато със сапфирен камък; тя си бе мислила, че пръстен като този би могъл да провали живота на един млад мъж.

— Той беше толкова романтичен — въздъхна тя.

Грейс пъхна палеца в устата си и избъбри:

— Кой?

— Татко ти. Трябваше да знам, че двамата с Майлс ще отгледаме един романтик.

Защо не се бе радвала, че синът й знае как да обича толкова дълбоко и истински? И да мечтае за бъдещето. Защо ставаше така, че камъчетата изглеждаха като огромни канари, докато не се озовяха в огледалото за обратно виждане?

— Той подари този пръстен на майка ти за Коледа.

Джуд разкопча тънката си златна верижка. Тя остави диамантената висулка да падне в скута й, после взе пръстена, наниза го на верижката и след това я закопча на шията на Грейс.

— Изглеждаш като истинска принцеса — каза Джуд, като я целуна по бузата. И след като започна да я целува, вече не можеше да спре. Тя я целуваше, галеше, прегръщаше, докато Грейси накрая замоли за милост и завика на баба си да спре, защото я било гъдел и се кикотеше.

Накрая Джуд се отдръпна и я загледа.

— Обичам те. Трябваше да ти казвам това по един милион пъти на ден.

— Това са много пъти. — Грейс отново се изкикоти и закри с длан устата си.

— Не се опитвай да приглушаваш смеха си, Грейси. Толкова хубаво звучиш.

— Това ми го каза и мама.

„Мама.“

Как беше възможно тази толкова обикновена дума, която бе чувала през целия си живот, изведнъж да се превърне в нещо с толкова резки очертания? Навремето тя беше най-добрата майка в целия свят.

Съжалението буквално я изпълни от край до край; тя усети как се задушава от него, но в този момент погледна момиченцето в прегръдките си и отново задиша свободно. Съжалението бавно отстъпи, заместено от един крехък кълн надежда.

— Майка ти има сърце, голямо колкото Аляска. Бях забравила това. И тя направи Мия — и татко ти — щастливи.

— Какво е това? — попита Грейс, сочейки към книгата в другата ръка на Джуд.

Едва сега тя проумя, че през цялото това време я бе държала в ръката си.

— Това е дневникът на леля ти Мия.

— Ти не бива да четеш дневника на някого. Хана Монтана казва…

— Всичко е наред.

— Защото е умряла ли?

Джуд рязко си пое въздух в очакване на болката, която обаче нещо се бавеше. Тя присъстваше, разбира се, съдържаща се в тази ужасна дума, но бързо я напусна и с изненада установи, че въпреки всичко още е способна да се усмихва. И може би беше по-добре да се изправи лице в лице с каквото й се изпречеше на пътя, да го произнесе на глас, отколкото да го крие.

— Да. Сега това е нещо, което тя ни е оставила.

— Каква беше тя, бабо? — попита Грейс и Джуд се зачуди колко ли време малкото момиченце бе потискало този въпрос, уплашено да го зададе на който и да е в семейството.

— Тя беше като… като красиво крехко цвете. Преди познанството й с майка ти се боеше от собствената си сянка и беше самотна… толкова самотна. — Тя избърса очите си. — Искаше да бъде актриса и аз си мисля, че можеше да стане. Всички онези години, прекарани в самота, не бяха напразни. Мия винаги наблюдаваше хората, попивайки света около себе си. И когато се качи на сцената, тя вече бе станала едно съвсем различно момиче. Майка ти й бе помогнала да се преобрази. Лекси беше човекът, който уговори Мия да се пробва за първата си пиеса.

На прага застана Майлс.

— Какво е това? Вие двете сякаш си правите парти без мен.

— Да, дядо! — възкликна Грейс, скачайки на крака. Притича по леглото и се приземи точно в отворената прегръдка на Майлс.

— Баба ми разказваше за леля Мия — обясни Грейс. — И виж какво ми подари мама. — Тя хвана верижката и му показа годежния пръстен.

— Тя ти е разказвала за Мия? — попита Майлс, гледайки към Джуд. Погледите им се срещнаха над златната коса на Грейс и между двамата протече едно тихо разбиране. И двамата знаеха какво означаваше просто да се спомене името на Мия. Той се качи на леглото на дъщеря си и обгърна с ръка раменете на Джуд.

— Как е възможно да бъдеш толкова силен? — попита го тя.

— Силен ли? — въздъхна той и в този звук тя чу цялата истина за загубата, която Майлс изпитваше. — Вече не съм силен. Но, слава богу, имам търпение.

— Съжалявам — изрече тихо тя.

Грейс се въртеше около тях, докато накрая успя да се вклини между двамата. После седна на леглото. Острата й брадичка се издаде напред.

— Тате няма ли да се ядоса, че мама ми е подарила този пръстен?

И внезапно Джуд проумя: тя разбра защо Лекси бе подарила пръстена на Грейс. Да свърши нещо важно, преди да си тръгне.

Лекси не просто си бе тръгнала от Грейс за деня. Пръстенът означаваше сбогуване.

* * *

Лекси караше по Мейн стрийт и паркира велосипеда пред офиса на Скот.

Той седеше още на бюрото си и говореше по телефона. Усмихна се при влизането й и вдигна ръка в знак на приветствие. Изчакай, прошепна беззвучно. Не тръгвай.

Тя седна на дивана в офиса и зачака. Веднага щом той приключи с разговора, тя се изправи и отиде до бюрото му.

— Допуснах грешка — каза, изправяйки се пред него.

Той прекъсна подреждането на папките по бюрото си и вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш ли какво ми каза Грейс? Че аз съм вече мама. Трябва да знам какво е да си такава. Но аз не знам. Нямам никаква представа какво е да бъда майка за дъщеря си. Нямам работа, нито къде да живея. Нямам абсолютно нищо. Не съм готова. Всичко, което направих с връщането си, беше да им причиня отново болка. Да нараня Грейс.

— Лекси, не можеш да се откажеш.

— Нямам намерение да се отказвам. Все още искам да променя споразумението за упражняване на родителските права и искам да бъда майка на Грейс. Желая го повече от всичко друго на света. Но трябва да го направя по правилния начин. Трябва да направя онова, което е най-добре за нея. А не онова, което е най-добре за мен. — Гласът й загуби силата си; накрая тя само успя да повдигне рамене. — Опитах се да си намеря работа. Ха. Очевидно една двайсет и четири годишна бивша затворничка не може да работи дори като чистачка на половин работен ден. А за жилище — направо забрави. В най-добрия случай мога да наема стая в нечия къща. Ще трябва да работя по седемдесет часа на седмица само за да си плащам наема и храната. При това положение как ще мога да се грижа за Грейс? Как?

— Лекси…

— Моля те — прошепна тя. — Не усложнявай нещата, става ли? Оценявам всичко, което направи за мен, но утре сутринта пътувам за Флорида. Ева ми е намерила работа. Ще мога да спестя достатъчно, за да се върна след една година. Автобусът ми тръгва в 9:25.

— О, Лекси! — възкликна Скот. — Иска ми се да ме послушаш…

— Моля те да направиш така, че да ми пращат снимки — изрече тихо тя, опитвайки се да сподави плача си. — Ще й пиша всяка седмица.

Той стана, отиде до нея и я взе в прегръдките си. Тя просто не беше в състояние да се отпусне.

— Благодаря ти за всичко — каза накрая тя.

— Ами Зак? — попита Скот.

Въпросът й причини такава болка, че тя дори не се опита да отговори.

— Искаш ли утре сутринта да те закарам до автогарата?

— Не. — Последното нещо, което желаеше, беше да му каже отново сбогом. — Уредила съм го. Оставих костюма на Джени в залата за конференции. Предай й моите благодарности.

— Можеш сама да й благодариш. Защо не дойдеш довечера у нас на вечеря?

— Добре, но има нещо, което по-късно трябва да свърша.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не. Трябва да го направя сама.

* * *

Джуд седеше на дивана в тихата всекидневна на Зак. Не си бе направила труда да светне никакви лампи, така че лилавата вечер бавно се промъкваше през прозорците. В черната камина танцуваха пламъци и за първи път тя усети как й отдават топлината си. От време навреме до слуха й долиташе кикотене от хола, където Майлс и Грейс играеха нещо. Грейс беше като лампа, която изведнъж бяха включили; тя говореше безспир и не бе произнесла дори една лъжа целия следобед. Джуд не изпитваше и съмнение, че последните няколко часа с внучката й се бяха превърнали в онези спомени, запечатващи завинаги тази нова част от семейния им живот. Началото на периода „след“.

Но дори и след като се присъедини към тях, Джуд усещаше нарастващо чувство на неотложност. Имаше още толкова много какво да свърши, тя беше наясно с това, толкова грешни постъпки, които да поправи.

Най-сетне, около седем, входната врата се отвори и Зак влезе с тежката си раница, провиснала от едното му рамо.

— Закъсняваш — каза Джуд, изправяйки се на крака.

— Последният тест направо ме разсипа — оплака се той, захвърляйки раницата си. Видът му беше напълно изтощен. — Мисля, че се провалих.

— Прекалено много неща имаш на главата си.

— Така ли мислиш?

— Опитах се да ти се обадя.

— Батерията на телефона ми падна. Съжалявам.

Тя се изправи и се втренчи в него. Дори и сега не беше съвсем сигурна как да каже всички онези неща, които си бе намислила. Последните няколко дни бяха толкова стряскащи; тя се усещаше като някакъв ледник, който бавно бе почнал да се топи и да се придвижва.

— Отбих се и в офиса на адвоката — каза той, срещайки погледа й. — Съгласих се да променим плана за родителските права. Направихме го. Знам, че не го одобряваш, но не мога да причинявам повече болка на Лекси. Няма да го направя. И ако тя има желание да се вижда с Грейс за известно време, ще й кажа, че съм съгласен. — Той направи пауза, след това добави тихо: — Не трябваше да пия тогава. Ако бях останал трезвен…

— Недей, Зак, аз…

— Не може повече да се занимаваш с това нещо, мамо. Знам колко те е грижа за всичко, но това касае мен, Лекси и Грейс. Трябва да постъпя правилно.

— Знам — отвърна тя. Беше дошъл моментът. — И се гордея с теб.

Двамата със сина й бяха като войници, воювали на едно и също бойно поле. Имаше неща да си казват, но те бяха само думи, които щяха да дойдат след време. Важното беше, че бяха оцелели и че любовта продължаваше да съществува — между тях и около тях. Всичко останало вече беше второстепенно. В действителност имаше само едно нещо, което тя имаше нужда да му каже сега. Всъщност да му зададе един въпрос.

— Все още ли я обичаш?

Зак сякаш беше съкрушен от въпроса й. В очите му тя видя едновременно крехка младост и ужасна зрялост.

— Винаги съм я обичал. Никога дори не съм се опитвал да не го правя.

Тя прегърна сина си и го притисна към себе си, както трябваше да го направи преди години, когато той беше млад, изпитваше болка и беше обзет от страх. Прииска й се да бе знаела тогава кое е най-важното.

— Обичам те като въздуха, Зак.

Той я прегърна силно.

— И аз те обичам, madre.

Това беше първият път, в който я бе нарекъл така от години насам, и от тази дребна нежност тя още повече омекна, завръщайки се с още една малка стъпка към предишното си аз. Бавно отстъпи назад.

— Мисля, че утре заминава. Може би за Флорида.

— Защо?

— Тя си мисли, че Грейс ще бъде по-добре, ако майка й не е до нея.

— Но това е лудост.

— Лекси винаги се е опитвала да прави онова, което е правилно за всеки друг, но не и за нея. Тя е такъв човек, нали? Не трябваше да го забравям, Зак… колко много означаваше Лекси за нас… за мен.

Зак я погледна. Тя видя в очите му едновременно тревога и надежда: надежда, че говори истината, и страх, че това може да не е вярно.

— Какво говориш?

— Иди я намери, Зак. Кажи й какво чувстваш. — Тя отметна кичур коса от очите му и се усмихна. — Тя е част от семейството ни. Трябва да го научи.

— Това не я вълнува, мамо. Аз я оставих да отиде в затвора.

— Не можеш да поемеш цялата вина върху себе си, Зак.

— Стига вече. Как е възможно тя да ми прости?

— Как можеш да ми простиш, че бях толкова лоша майка през последните няколко години?

— Няма нужда.

— Така постъпваме, Зак. Ние просто прощаваме. Много се тревожех, че ти и Лекси бяхте прекалено млади за любов и продължавам да гледам на теб като на юноша, но ти не си, нали? Никой от нас не е, а животът никога не върви по права линия.

— Къде е тя?

— Това не знам.

Зак я прегърна и после напусна забързан хижата. Тя още стоеше на прага на отворената врата, втренчена в празната алея, когато усети Майлс да застава до нея.

Той я обгърна с ръка.

— Отиде да намери Лекси ли?

— Да.

— Промяната идва бързо.

— Да. — Тя се сгуши в него, плъзгайки ръце около кръста му и го целуна.

Това беше едно истинско чудо, колко силна само беше любовта им в действителност.

— Бабо, дядо! — Грейс се промуши между двамата подобно на дребна змиорка. — Нека да поиграем на „Кандиланд“. Баба може да бъде принцеса Фростайн.

— Баба ти не играе — започна Майлс.

— Много искам да играем отново на „Кандиланд“ — прекъсна го Джуд.

Беше много странно как едно такова просто изречение можеше да освободи нещо вътре в нея — толкова дребно нещо.

Седнаха около масичката за кафе пред камината и почнаха да играят, да разговарят и да се смеят. Тъкмо почнаха да прибират играта, когато входната врата се разтвори с трясък и Зак влезе вътре.

— Не можах да я открия — изрече той с нещастен и раздразнен вид. Захвърли ключовете на колата си върху масичката до входа. — Дори не знам къде да я търся.

Грейс изтича при него и той я вдигна, целувайки я по бузите.

— Хей, тате. Виж какво ми подари мама. — И тя му протегна пръстена.

Джуд си помисли, че синът й ще рухне на колене точно в този миг.

— Годежният пръстен — изрече той, пускайки Грейс бавно на пода. — Тя не го иска повече.

— Тате?

Той отиде до прозореца и се втренчи в тъмния Саунд.

— Къде ли може да е?

— Кой? — запита Грейс, заставайки до него и пъхайки ръка в задния му джоб.

— Проверих в парка, на онова място в гората до старата им каравана. Погледнах във всеки прозорец в центъра на града. Дори отидох на гробището и на мястото на Найт Роуд. Сякаш се е изпарила. — Той се обърна към Джуд. — Каза ли нещо?

Тя се опита да си припомни. Тогава беше толкова погълната от дневника, че слухът й едва бе долавял думите на Лекси. Още една грешка, за която да се кае.

— Мисля, че спомена нещо за някакво последно сбогом. За нещо, което трябвало да направи много отдавна. Трябваше да я спра. Трябваше…

— Сбогом?

— Да, точно така. Каза, че това било последното нещо, което трябвало да направи. Едно сбогом, което трябвало да каже много отдавна.

Зак грабна ключовете си и отново хукна навън.

* * *

Лекси полагаше усилия да изчака до полунощ, но не можеше да се сдържи. Цялата беше като обхваната от треска, а стомахът й се бе свил на топка от това, което й предстоеше да направи. Най-накрая, около девет и половина, тя вече не издържа. Напусна топлия, изпълнен с любов дом на Скот и потегли с велосипеда към парка „Ла Ривиер“. Там застана на мястото, където водата срещаше сушата. Звукът на вълните я приближаваше със съскане, посягаше към нея и се отдръпваше и щеше винаги да й напомня за първата любов. Но накрая дойде моментът да тръгне.

Тя забута велосипеда с ръце нагоре по хълма и там, вече на шосето, го възседна. Дори и в този късен час на лятната нощ Мейн стрийт беше пълна с хора. Лекси се промушваше между и около тях с лекотата на местно момиче в някой туристически град. Връхлетя я избледняла меланхолия, докато преминаваше покрай местата, които щяха да останат завинаги част от младостта й. Никога нямаше да забрави момичето, което бе представлявала на Мейн стрийт, момичето, което се бе смяло с най-добрата си приятелка и бе чакало едно момче в бял мустанг.

На Бийч Драйв тя се забави и стигна до алеята за семейство Фарадей. Скри велосипеда си в храстите и остана близо до линията на дърветата, приближавайки се достатъчно, за да види, че прозорците на къщата бяха тъмни.

Вътре нямаше никой.

Въздъхна с облекчение и продължи по алеята, заобикаляйки къщата.

Нощта бе стъпила във владение на задния двор. Самотна лампа на верандата блестеше над една от вратите, пръскайки светлина върху покрития с блестящи сиви каменни плочи вътрешен двор. Лунната светлина осветяваше вълните и обагряше в синьо ливадата.

Тя мина покрай частта с барбекюто и заобиколи двата шезлонга, които гледаха към океана. Включи взетия назаем прожектор и насочи жълтия му лъч към гигантското кедрово дърво, което бранеше този къс земя от връхлитащите води.

В основата на дървото огледа земята с помощта на фенерчето си, чудейки се къде точно трябва да почне да копае.

— Трябваше да оставим някакъв знак — изрече тя на глас към призраците на децата, които тогава бяха представлявали.

„Това е нашият договор.“

„Винаги ще бъдем приятели.“

„Никога няма да си кажем сбогом.“

Никога не трябваше да заравят оня тъп термос, никога не трябваше да се оставят да бъдат обзети от такава носталгия.

Или може би просто тя трябваше да го забрави. Кой можеше да знае какво бреме може да се окаже един пакт, колко точно можеше да изглежда едно обещание?

Тя бавно коленичи, усещайки шока от сблъсъка на студения пясък с голата й кожа. Почна да рови в пясъка, хвърляйки го първо на едната страна, после на другата.

Нямаше нищо.

Тя задълба още по-бързо, усещайки как отчаянието се надига в нея. Трябваше да го изрови, трябваше да каже сбогом на Зак…

— Това ли търсиш?

Тя чу гласа му в мрака и вдигна очи: той стоеше пред нея на границата на дърветата. Трябва да го бе подминала на идване…

— Предполагам, че си ме изпреварил. — Тя се изправи с усилие на крака.

— Не можеш да го вземеш — каза той. — То остава тук. Точно както обещанието, което всички ние направихме.

— Онова обещание умря в една кола на Найт Роуд — отвърна тя.

— Така ли? — Той бавно я приближи.

— Стой далеч от мен, Зак. Моля те.

— Защо?

Думите бяха абсолютно безсмислени при тази негова близост. Тя понечи да се обърне.

— Не си отивай — каза той.

Нямаше как да разбере какво й причиняваха тези думи.

— Недей, Зак. Прекалено е късно. Не мога да го понеса още веднъж. Просто… нека си тръгна. Да си кажем сбогом. Хвърли термоса в океана.

— Тя ми липсва — каза той и Лекси усети как сълзите й потекоха.

Как беше възможно никога да не са провеждали този разговор? Тя понечи да каже колко много съжалява, но той поклати глава и продължи:

— Но и ти също ми липсваш, Лекси.

— Зак… — Тя едва го виждаше през потока от сълзи, но не можеше да ги изтрие.

— Не виждам как би могла да ми простиш… Аз самият не мога да си простя и си го заслужавам, ако ме мразиш. Но, Лекс о, боже… Толкова съжалявам.

— Ти съжаляваш? Аз убих сестра ти.

Той я погледна. Тя видя колко несигурен беше, какъв страх изпитваше.

— Възможно ли е някога да ме обикнеш отново?

Тя се втренчи в размазаната от здрача негова версия, сенки и лунна светлина, и си спомни първия път, когато я бе целунал, първия път, когато бе държал ръката й, първия път, когато се бе изправил в съда и бе казал, че той също е виновен, денят, когато бе взел дъщеря им в ръцете си. Всичко това в един миг застана между тях — доброто, изключителното, тъжното, ужасното. Всичко, което бяха представлявали като деца, и възрастните, които сега се опитваха да бъдат. Тя по-скоро би си сложила тежести и би скочила в океана, за да се удави, отколкото да се откаже от любовта си към него. Някои неща бяха част от живота й и любовта й към него беше едно от тях. Нямаше значение, че бяха млади или че съществуваше цяла дузина причини да останат разделени. Единственото, което имаше значение, беше, че кръвта му по някакъв начин бе проникнала във вените й и без него тя беше загубена.

— Аз те обичам — изрече тя тихо. — Опитах се да спра…

Той я взе в прегръдките си и я целуна. При докосването на устните му, толкова сладки и болезнено познати, тя се почувства така, сякаш душата й, живяла окована в продължение на години, се изтръгна свободна, протегна се и разтвори крилата си. Тя летеше и пърхаше в небесата. Лекси се прилепи към него, плачейки най-накрая за най-добрата си приятелка, която беше убила, и за годините, които бе загубила в затвора, и за дъщерята, чието детство завинаги щеше да остане скрито от нея. Този момент беше повече, отколкото тя бе смеела някога да се надява и любовта, която бе положила такива огромни усилия да заглуши, я надмогна.

Тя се дръпна назад и го загледа с удивление. Сълзи се стичаха по ресниците му и отново го караха да изглежда невъзможно млад, също като момчето, на което тя бе отдала сърцето си преди всички тези години в една нощ като тази, с препускащите по магистралата светлини покрай тях.

— Как? — беше всичко, което успя да изтръгне от себе си, но знаеше, че той беше разбрал. Как беше възможно да се върнат обратно?

— Толкова те обичам, Лекси — каза той. — Това е всичко, което знам.

— Тогава какво ще правим? Как ще започнем?

Той й подаде мръсния термос с такова внимание, сякаш беше артефакт от изчезнала цивилизация, каквото и всъщност представляваше.

— Ще си удържим на обещанието.

Лекси пое капсулата в ръцете си, представяйки си златните обеци, медала на Свети Кристофър и разръфаната приятелска гривна вътре.

Лекси усети Мия отново с тях — в топлия летен вятър, в шумоленето на дърветата, в постоянния ритъм на вълните. Тя целуна пясъчната извивка на термоса и го зарови отново. След като приключи, приглади пясъка.

— Тя е тук — изрече Лекси, усещайки най-добрата си приятелка до нея за пръв път от години.

Зак най-накрая се усмихна.

— И винаги ще бъде.

След това пое ръката й и те се изправиха.

— Прибери се с мен у дома, Лекси — рече той и тя направи единственото, на което беше способна: кимна.

У дома.

Те закрачиха полека към къщата и тя си помисли: ето как ще го направим, ето как ще разговаряме с нашата дъщеря. Като се държим за ръце.

* * *

На следващата сутрин Грейс се събуди рано. Тя закрачи сънливо, облечена в дългата си розова пижамка, по тесния коридор към спалнята на татко си, влачейки жълтото одеялце със себе си.

Вратата беше затворена. Това беше много странно. Тя отвори вратата и тъкмо понечи да каже: „Събуждай се, поспаланко“, но всичко, което успя да произнесе, беше:

— Съ…

Мама беше в кревата с тате. Двамата се бяха прегърнали и спяха.

Грейс усети как нещо тихичко запърха в сърцето й.

Нейната мама беше тук.

Тя хукна напред и се покатери върху леглото, намествайки се между тях. Още преди да каже каквото и да било, татко й започна да я гъделичка и тя се разкикоти, докато накрая вече не можеше да си поеме дъх. После остана легнала така между мама и тате, усещайки как й се доплаква, макар и да не знаеше причината.

— Съгласна ли си да бъда тук, Грейси? — попита майка й.

— Мислех, че си тръгваш.

— Татко ти ме накара да променя решението си — каза майка й. — Съгласна ли си с това, Грейс? Мога ли да живея с вас?

Грейс се изкикоти при думите й. Тя изпита такова щастие, че забрави да си покрие устата.

— Разбира се, че може.

След това Грейс имаше много неща, които да разказва на новата си мама. Тя бърбореше без прекъсване, докато алармата до кревата на татко й зазвъня; след това внезапно се изправи и заяви:

— Трябва да тръгвам за училище. Днес е последният ден. Ще ме закараш ли, мамо?

— Не мога да карам — отвърна майка й, поглеждайки нервно към татко й.

— Но това е много странно — каза Грейс. — Всички майки знаят да карат.

— Трябва да възстановя шофьорската си книжка — отвърна мама. — Докато станеш първи клас и вече ще съм готова. А сега какво ще кажете да закусваме? Умирам от глад.

Грейс се покатери върху гърба на татко си и той я отнесе в кухнята, поставяйки я върху стола до масата.

През цялото време, докато ядеше, не можеше да откъсне поглед от майка си. Можеше да се закълне, че и татко й правеше същото. Толкова хубаво беше да се чувстват семейство.

И Грейс си мислеше колко още много неща имаше да казва на майка си. По време на закуската и докато вървяха към колата, Грейс не спря да говори. Тя каза на майка си колко лесно можела да се огъва куклата Барби и колко страхотни били Хана Монтана и Пепеляшка, и колко дълго можела да задържа дъха си, и преди още да го осъзнае, изрече:

— И аз мога да карам водни ски като Ашли Хамъроу.

Те вече бяха в колата, пътувайки към училище.

Майка й се извъртя на седалката и я погледна.

— Вярно ли е това?

— Може да бъде.

— Но дали е вярно?

Грейс се размърда неудобно.

— Не. — Беше трудно да се говори само истината. Как би могъл някой да я харесва такава, каквато е?

До училището татко й спря колата в лентата за автомобили и паркира под големите дървета от страната на сградата.

— Мога ли да те изпратя до класната стая? — попита майка й.

Грейс отново изпита онова пърхащо усещане. Тя се усмихна.

— Ти можеш да бъдеш моето нещо за показване и наричане^[1].

Майка й се усмихна.

— Това ми харесва.

Те преминаха през тълпата от деца и Грейс започна да усеща как й прилошава. Майка й щеше да забележи, че тя няма никакви приятели.

Но през целия път до вратата на класната стая майка й я държа за ръката и когато стигнаха там, тя коленичи и погледна Грейс в очите.

— Спомняш ли си, когато ти казах за моята най-добра приятелка Мия?

Грейс кимна. Тя искаше да засмуче палеца си, но децата щяха да й се присмеят.

— Бях толкова уплашена в деня, когато се запознах с нея. Това беше първият ми ден в училище и никой не ме хареса. Избягах от столовата, защото не можех да седна с никого. И тогава видях това друго момиче, което седеше самичко. И аз просто отидох при нея и се заприказвахме. Така станахме най-добри приятелки. Ти трябва да поемеш риска, Грейс. Заговори някого.

— Добре, мамо.

Майка й дръпна Грейс, сграбчи я в силна прегръдка и я целуна по бузата.

— Аз ще дойда да те взема, когато свършите училище.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — каза майка й и след това се дръпна назад.

Грейс погледна нервно класната стая, където децата бяха заети да правят куп неща. Тя видя Саманта, застанала до кубовете, съвсем самичка.

— Ариел? Тук ли си? Имам нужда от теб.

„Хайде.“

Грейс погледна към китката си; зърна някакъв жълт проблясък и дочу звук, който напомняше смях, или може би беше като звука на вълните, който се разнасяше пред къщата на баба й.

— Уплашена съм — прошепна тя. — Какво трябва да кажа?

„Знаеш какво да кажеш. Повече нямаш нужда от мен, Грасерина.“

— Имам! Не си отивай. — Грейс беше на ръба на паниката. Бузите й пламнаха. Боеше се да не се разплаче.

„Хайде, Грасерина. Сега вече имаш мама. Довери й се.“

Грейс погледна за последен път майка си и след това прекрачи прага на класната стая.

Сърчицето й щеше да изскочи от гърдите. Поемайки си дълбоко дъх, тя се приближи до Саманта и застана точно до нея.

— Майка ми снощи си дойде — каза накрая тя.

Саманта се извърна към нея.

— Шпионката ли?

— Всъщност не е била шпионка.

— Ами каква е?

Грейс повдигна рамене.

— О.

— Искаш ли да седим заедно днес? — запита Грейс, хапейки долната си устна.

— Ще ме удряш ли?

— Няма.

— Обичаш ли да играеш на дама? — попита накрая Саманта. — Защото аз обичам.

— Да — отвърна Грейс и се усмихна. Това беше лъжа. Всъщност тя не знаеше как да играе на дама, но искаше да се научи. И в крайна сметка си помисли, че това не беше лоша лъжа. — Аз обичам дама.

* * *

Денят нежно разбуди Джуд. Тя лежеше в леглото с Майлс, усещайки тялото му до своето, долавяйки как дишането му почва да се накъсва, което означаваше, че скоро щеше да захърка.

Тя го целуна по наболата с брада буза и отметна завивките, ставайки от леглото. През прозорците на спалнята си видя едно брилянтно, розово като пъстърва небе да блести над стоманеносиния Саунд и за пръв път от години отиде да търси фотоапарат.

Застанала отпред в халата си и боса, тя направи няколко снимки на черното кедрово дърво, очертано на фона на розовото небе. Изведнъж й се стори като нещо ново. Върху покритата с гъста зелена трева ливада и камъните във вътрешния двор блестеше с хиляди искрици росата. Тя си помисли за партитата, които бяха организирали толкова пъти в задния двор, смехът, който ги бе изпълвал, и зажадува пак за такова нещо. Беше купила тази голяма външна маса за в бъдеще, с мисълта, че ще има внуци, които ще се тълпят наоколо един ден. Не я бяха използвали от години.

Тя излезе целеустремено отпред и издърпа покриващото я фолио, като я откри под лъчите на слънцето.

В следващия миг погледът й попадна в градината.

Тя закрачи боса сред покритата с роса трева и се втренчи в подивялото буйство на градината. Всичко беше пълен хаос; редовете, които навремето бе подрязвала толкова внимателно, бяха невъзможни за различаване в този цветен калейдоскоп. Цветята бяха навсякъде — цъфтяха въпреки отсъствието й и пъстрите им цветове се преплитаха едни в други.

Преди щеше да види пълен хаос, безпорядък, растения, израснали там, където не им беше мястото, и разцъфтели изоставени. Тя щеше да тръгне с инструментите си — ножици и лопатки — и да се залови със задачата да ги претвори.

Сега обаче, в това ярко утро, тя видя нещо, което не беше забелязала до този момент. Имаше някаква красота в хаоса, нещо диво, което намекваше за неща, поели по неправилен път и преодоляване на грешки. Остана така дълго време, втренчена в съсипаната си и въпреки това красива градина. Накрая коленичи сред тревата и започна да скубе плевелите. След като изчисти известно пространство, се изправи разтреперана на крака. Това беше само началото.

Отиде до покритата със стъклени стени оранжерия, където навремето бе вложила сърцето и душата си в кофичките и сандъците, изпълнени с черна пръст. Нещата тук бяха потънали в забвение, покрити с паяжини. Напоителната система бе поддържала всичко живо; подобно на хората, растенията се бяха научили да растат сред каменист терен. На един висок рафт в дъното тя откри онова, което търсеше: един малък бял пакет със семена на диви цветя. Беше ги купила преди години от един приятел на Мия и Зак, който ги продаваше пред универсалния магазин. Явно за някакво пътешествие някъде, помисли си тя. До този момент не бе възнамерявала да ги засажда, не и диви цветя, които можеха да поникнат навсякъде.

Тя взе пакета със семена от рафта, излезе и застана в центъра на подивялата си градина.

Сипа разнородните семена в дланта си и ги загледа, припомняйки си колко ситни изглеждаха нещата в началото. След това с усмивка ги захвърли из градината. Някой ден с изненада щеше да види какво израства от тях. И скоро, може би на следващия ден, тя щеше да засади една бяла роза точно там, където Мия бе загубила първото си зъбче…

Върна се в къщата и направи кафе. Ароматът на прясно смляно кафе изпълни къщата и доведе залитащия Майлс в кухнята, който протегна ръка и измърмори:

— Кафе.

Тя му връчи чаша кафе без захар.

— Заповядай.

— Ти си същински ангел.

— Говорейки за това…

— За кое?

— За ангелите.

Майлс се навъси.

— Знаеш, че преди кафето не ставам за нищо, но за ангели ли говорехме?

— Днес отивам на гробищата — каза тихо тя. — Реших го вчера.

— Искаш ли да дойда с теб?

Тя се изпълни с любов към него заради въпроса му.

— Това е нещо, което трябва да направя сама.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Ще ми се обадиш ли, когато се прибереш?

— Боиш се да не се хвърля в някой прясно изровен гроб ли?

Той я целуна и тя се дръпна.

— Бил съм там, правил съм това. Вече не се тревожа. Ти ще се върнеш.

— Наричай ме Фродо.

— Не Фродо. Сам. Сам се връща у дома, жени се и има живот.

— Прав си. Аз съм Сам.

Тя остана до него в кухнята през следващия половин час, отпивайки от кафето си и разговаряйки. Когато той си изпи кафето и тръгна да вземе душ, тя се почувства като зашеметена от тази изключителна ситуация: можеха да седят заедно и да си говорят отново за дребни и незначителни неща. За някакво потенциално събиране на вечеря с приятели. За най-новата кафе машина. За някакъв филм, който получил добри отзиви.

Джуд бе прекарала цял час, без да мисли за болката в сърцето си. Това можеше да не звучи кой знае какво за някои хора, но за нея беше нещо изключително, все едно да преплуваш Ламанша. Даваше й възможността да зърне нещо, от което се бе отказала: възможността отново да бъде себе си и дори някой ден да бъде щастлива от живота си. Знаеше, че никога няма да може да се отърве от тъгата си, но може би Хариет беше права: може би тя можеше да продължи напред. Може би времето не лекуваше точно раните, но придаваше на човек усещането за защитеност или някаква нова перспектива. Начин да си припомня нещата с усмивка, вместо с плач. Може би някой ден, когато някой непознат запиташе колко деца има, тя просто щеше да каже „едно“ и да заговори за Зак.

Господи, такава надежда чувстваше.

Тя срещна Майлс в банята и влезе под душа, докато той излизаше. Той я потупа по голия задник и тя се усмихна, измъкна се от хватката му и се гмурна в горещата вода. Тъкмо изплакваше шампоана от косата си, когато стъклената врата се отвори.

— Сигурна ли си, че си наред? — попита Майлс отново.

— Наред съм. Обади се на Зак и им напомни, че утре ще ходим в аквариума. Ще се срещнем с мама там.

Майлс направи пауза и тя го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че той размишлява напрегнато за нещо.

— Какво? — попита тя, пристъпвайки навън от душа, като се обви с хавлия.

— Преди няколко години имахме голяма годишнина. Не я отпразнувахме. Не сме отпразнували нито една от тях… след.

— Тази година ще бъде по-добре. Предлагам да вечеряме в „Канлис“.

Той протегна една позната кутия, обшита със синьо кадифе.

Тя трепереше, докато посягаше към малката кутия. Кадифето беше износено отгоре, защото прекалено често я бе държала в ръце, макар да не я бе докосвала от години. Издишвайки силно, тя отвори капака. Вътре, в легло от ослепителна белота, стърчеше гордо пръстенът за дипломирането на Мия, а златото блестеше под лъчите на слънцето. Някога празното пространство между телчетата сега беше запълнено с един искрящ розов диамант.

Джуд вдигна поглед към мъжа, когото обичаше, и тази емоция, изпълнена с такава мощ на връзката им, препусна през нея като вихър, който я отнасяше към дома. Той я познаваше по-добре, отколкото тя познаваше себе си; знаеше, че тя се нуждаеше от това напомняне за дъщеря им, нещо, което Джуд можеше да носи и вижда всеки ден.

— Обичам те, Майлс Фарадей.

Той докосна лицето й, усмихнат.

— Ти си воин. Знаеш ли го?

— Иска ми се да бях.

Той отново я целуна и прошепна:

— Поздрави я от мен. — И след това се върна в спалнята.

След като той излезе от вкъщи, тя подсуши косата си и обу чифт стари удобни дънки и бяло яке с качулка. Обикновено отделяше време за грим, но днес не изпитваше нужда да крие каквото и да било. Тя беше това, което беше: жена, оцеляла във война на сърцето и с бръчки, които да го докажат.

Възнамеряваше да тръгне веднага, но нещо сякаш й пречеше да го направи. Прекара следващите няколко часа, вършейки домакински задължения: подреждане, пране, приготвяне на ядене за вечеря.

Протакайки. Накрая, точно след един часа, тя си пое дълбоко дъх и замря на място. Време е, Джуд. Сега.

Заметна чантата на рамото си, качи се в колата и потегли. С приближаването й към ъгъла слънцето се разигра сред синята вода отдолу и намигаше от прозорците и на двата бряга. Беше такъв прекрасен, прекрасен ден.

На Найт Роуд тя забави скорост. Бяха минали години от момента, когато се бе осмелила да завие по тази ивица асфалт, където животът й се бе променил толкова дълбоко. Беше крайно време да се изправи лице в лице с него.

Тя зави и продължи да кара. И тогава, след по-малко от километър, отби отстрани на пътя и паркира. Бавно излезе от колата и прекоси улицата.

Останките от мемориала едва се виждаха.

Тя застана на острия завой.

Гората тук беше мрачна дори и по пладне. Древните, извисяващи се вечнозелени борове растяха гъсто един до друг от двете страни на пътя, а покритите им с мъх, наподобяващи копия стволове се издигаха толкова високо в небето, че сякаш затулваха слънцето. Покрай тази износена ивица асфалт сенките се простираха издължени; въздухът беше замрял и спокоен, като поет дъх. Изпълнен с очакване.

Не трябваше да стои тук дълго. Ако някой я видеше, застанала на този самотен банкет край пътя, щеше веднага да тръгне слух и хората да се тревожат за нея. Въпреки всичко, тя притвори очи само за момент, припомняйки си онази нощ, случила се толкова отдавна, когато дъждът се бе превърнал в пепел…

Прощавайки се с нея.

Накрая се качи в колата и напусна острова.

Отне й по-малко от половин час да стигне мястото, където се беше запътила. Това я изненада. Не знаеше защо, но си бе мислила, че е някъде много по-далеч. В края на краищата нали й бяха потребни години, за да се добере дотук.

Гробището представляваше неравен пейзаж от грижливо окосена ливада, избодена с украшенията на смъртта: надгробни камъни, монументи, каменни пейки.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Хайде, Джудит. Можеш да го направиш. — Пресегна се към задната седалка за трите розови балона, които бе купила от цветарския магазин предния ден. Сграбчи връзките, издърпа розовите кълба и излезе от колата. В представите си сякаш следваше наставленията от екрана на компютъра от предния ден, но всъщност това нямаше значение. Тя можеше да открие детето си дори и със завързани очи…

И там беше мемориалната плоча. Надгробен камък от излъскан гранит с гравираното лице на Мия по средата му.

МИЯ ЕЙЛИЙН ФАРАДЕЙ

1986 г. — 2004 г.

ЛЮБЯЩА ДЪЩЕРЯ И СЕСТРА.

НИКОГА НЯМА ДА ТЕ ЗАБРАВИМ.

Имаше и един малък символ за дарител, който изброяваше имената на хората, които бе спасила.

Джуд държеше смехотворните си балони, втренчена в изображението на лицето на дъщеря си. Дори и в гранита, усмивката на Мия сияеше ярко.

— Съжалявам, че ми отне толкова време, докато дойда. Аз се загубих — каза накрая и след като заговори, вече не можеше да спре. Тя приседна на гранитната пейка и разказа на Мия всичко.

В продължение на години Джуд се бе притеснявала, че ще забрави дъщеря си, че времето по някакъв начин щеше да й отнеме спомените, докато нищо стабилно не й останеше, но сега, седнала тук, в този слънчев ден и уловила балоните за връзките, тя си спомни всичко — как Мия обикновено смучеше палеца си и търкаше сатенените лапички на плюшеното си кученце, как обичаше да се втурва в бяг точно преди да зърне Джуд в лентата за автомобили, как ядеше портокалите си на късчета, откъсвайки всяко дребно парченце от бялата обвивка, как бързо бе израснала.

— Купих ти този пръстен преди много време — каза Джуд, усещайки се разпъната между тъгата и радостта. Беше странно как тези две чувства можеха да съществуват едновременно в момент като този. — Купих го за осемнайсетгодишната си дъщеря, за която си мислех, че е моето бъдеще. — Тя се втренчи в розовия диамант. Той пръскаше искри под слънчевата светлина и сякаш танцуваше.

Всеки път, когато погледнеше този пръстен, щеше да си спомня за дъщеря си. Понякога щеше да плаче, но това беше нормално, защото през друг ден щеше само да се усмихне. Или дори да се разсмее.

Това бе нещо, което бе научила през последните няколко седмици. Сред океана от мъка имаше и островчета на благодат, моменти от времето, когато човек можеше да си спомни по-скоро онова, което бе останало, а не всичко онова, което бе загубил.

Тя се изправи и пусна балоните в небето. Розовите точици се завъртяха, подхванати от невидим въздушен поток, сякаш някакво нетърпеливо дете ги бе сграбчило и изтървало. Откъм дърветата се разнесе звук, подобен на смях, и Джуд изпита дълбоко чувство на покой. Тя бе мислила съвсем грешно преди: дъщеря й беше тук, с нея, вътре в нея. Тя винаги е била тук, дори и когато Джуд беше прекалено разбита, за да я потърси. Но сега бе настъпил моментът да й каже:

— Сбогом, миличко… Обичам те.

И за пръв път от години тя повярва, че дъщеря й я чуваше.