Кристин Хана
Съдбовен път (23)

Глава 21

Джуд се намираше в спешното отделение на болница „Хоуп“ в Сиатъл. Лежеше в едно тясно легло, свързана към всякакви видове монитори и машини, и аларми, но всичко това беше излишно. Не бе претърпяла инфаркт.

Вдигна поглед към съпруга си, усещайки се нелепо крехка. Толкова лесно се бе пречупила, за пореден път.

— Мислех си, че съм преодоляла всичко това.

Той разроши просмуканата й от пот коса и я отметна от лицето й.

— И аз също.

— Паник атака. — Тя буквално изплю думите. Грейс се изкачи по металните рамки на леглото. Плъзна се по тях и тупна на пода, след това отново се заизкачва. Непрекъснатото дрънчене отекваше болезнено в напрегнатото тяло на Джуд, като й докарваше ужасна болка в основата на черепа й.

— Какво е това паника? — запита Грейс, удряйки брадичката си в перилата на леглото.

— Това означава, че си уплашена — обясни Майлс.

— Веднъж видях един плъх на брега. Беше страшно — каза Грейс. — Онези грамадни космати черни паяци са страшни. Да не би някой от тях да е пропълзял по крака ти?

— Баба ти е много уморена, Грейси — каза Майлс. — Защо просто не си почетеш онази книжка ей там?

— Но аз искам да разбера какво е уплашило баба.

— Не сега, Грейси. Окей? — изрече нежно той.

— Да не е както тогава, когато имах варицела и само ме унасяше в сън?

— Точно.

— Добре, дядо. — Грейс се плъзна по стената на леглото, тръгна към стола в ъгъла и седна. Разтвори едно раздърпано копие на „Котарак Шапкар“ и се опита да произнася на глас думите.

Джуд се чувстваше зле — тресеше я, главата я цепеше, повдигаше й се.

— Почвам да си губя разума, Майлс.

— Какво искаш да кажеш?

Тя обичаше силните и сигурни движения на ръката му, която се плъзгаше през косата й. Това я успокояваше повече от всякакво възможно лекарство.

— Помислих си, че я видях.

— Мия ли? — прошепна той.

— Не. — Джуд не можа да сдържи разочарованието си от въпроса му. Тя се бе опитвала да види Мия. Нито физиката, нито молитвите бяха помогнали. И разбира се, едва ли гледката на Мия би докарала на Джуд паник атака. Точно обратното би се случило: такова видение би оздравило сърцето й.

Тя крадешком хвърли поглед настрани и видя Грейс, потънала в борбата с буквите.

— Лекси — прошепна Джуд. Това беше първият път, когато бе произнесла името й през последните години. — Разговаряше с Грейси.

Майлс пое ръката й в своята. Той изобщо не изглеждаше разтревожен от признанието й и спокойствието му я успокои.

— Нормално е да изпитваш такива усещания наяве или перцептуални деформации по време на паник атака. Знаеш го. Спомняш ли си онзи момент, когато си мислеше, че някаква кола щяла да блъсне Грейс? Ако не бях там, щеше да се самоубиеш, връхлитайки сред трафика.

— Изобщо не беше като онзи път — възрази Джуд, но дори още докато го казваше, почна да изпитва съмнения. Толкова много причудливи неща й се бяха случили след смъртта на Мия. — Косата й беше къса и къдрава. И наистина беше много слаба.

— Не е била Лекси — изрече Майлс с равен глас. Много й допадна сигурността, с която го каза. Понякога увереността на Майлс караше Джуд да изпитва адското желание да изчегърта очите му, но сега страшно й се прииска да сподели спокойствието му.

— Как може да си толкова сигурен?

— Присъдата й изтече ноември. Спомняш ли си колко напрегнати бяхме всички, като чакахме да видим дали няма да се появи тук?

Напрегнати беше слаба дума. Джуд бе прекарала всеки миг от края на последната година сякаш стъпвайки по минирано поле. Едва някъде след средата на януари бе започнала да се отпуска. Майлс беше проявил желание да се обади до затворническата управа в щата, за да проследи придвижванията на Лекси, но Джуд се бе оказала абсурдно непреклонна, отказвайки всякакъв контакт. Не искаше никой от семейството дори да произнася името на Лекси, да не говорим да разберат къде е заминала.

— Тя не се показа. Нито се обади или изпрати някакво писмо. И връщаше писмата на Зак неотворени — изрече Майлс отново с успокоителен глас. — Лекси направи избора си. Тя смята, че Г-Р-Е-Й-С е по-добре без нейното присъствие.

— Звучиш така, сякаш не си съгласен.

— Винаги съм бил несъгласен. И ти го знаеш.

Грейс вдигна глава.

— Не произнесе ли току-що името ми, дядо?

Майлс се усмихна напрегнато на внучката си.

— Пробвах те. Добре се справи, мъничето ми.

Грейс просия при думите му.

— Аз съм най-добрата в класа в произнасянето на думите буква по буква. И редовно получавам награда за това.

— Тя няма да се върне, Джуд — изрече Майлс тихо, привеждайки се да я целуне по челото. — Всичко това вече е зад нас.

* * *

Грейс обичаше болниците. Те бяха места за възрастни хора и понеже дядо й беше хирург или нещо такова — хората й носеха книги и кутии със сокове и й подаряваха хартия и моливи за рисуване. Понякога, когато някой лекар искаше да бъде сам с баба й и дядо й, някоя от сестрите дори я вземаше за разходка по оживените коридори. Най-любимата й гледка бяха положените в пластмасови креватчета зад стъклената стена новородени бебета. Обичаше малките им розови и сини шапчици.

Но дори и тогава, след няколко часа, тя вече изпитваше отегчение. Ариел не се появяваше; тя не се бе мяркала в огледалцето на Грейс от онзи момент в къщата и ръката на Грейс я болеше от оцветяването на толкова много картинки.

Тъкмо щеше да почне отново да се оплаква, когато вратата в стаята на баба й се отвори с трясък. В стаята се втурна татко й, сграбчил голяма купчина книги под едната си мишница.

— Как е тя? — запита той дядо й.

— Добре съм — обади се баба й. Тя се усмихна, но усмивката й не беше много убедителна. Сякаш бе много уморена. — Вие двамата няма нужда да си говорите на докторския жаргон. Имах паник атака, при която си помислих, че карам инфаркт. Сега ще ме изпишат. Направо ме е срам наистина.

Татко й остави книгите си на стола до Грейс. Той разроши косата й, после отиде при баба й.

— Паник атака ли? Не си имала такава от години. Не и от…

Баба й вдигна трепереща ръка.

— Всички знаем историята.

— Тя си мисли, че е видяла Лекси — обади се дядо й.

Татко й рязко си пое дъх.

Това беше новина. Баба й имаше причина, а причината си имаше име. Грейс отново се покатери по металните рамки на леглото й и увисна на тях.

— Коя е Лекси?

Никой не й отговори. Те само се гледаха един друг.

— Халюцинация? — запита тихо татко й.

— Баща ти мисли така — каза баба й. — Надявам се.

— Тя съвсем ясно показа чувствата си — каза татко й. — Лекси, искам да кажа. Вероятно е във Флорида при Ева.

Грейси се пресегна и пъхна ръката си в задния му джоб. Това я накара да се чувства свързана с него, макар че той едва ли го усети.

— Коя е Лекси? — попита отново тя.

— Племенницата на Милдред се е върнала от колежа — каза татко й. — Тя е с тъмнокестенява коса.

— Сигурна съм, че това е била тя — каза баба й.

Грейс се залюля на решетките на леглото. Металът издрънча. Дразнеше я, че никой не й обръща внимание.

— Видях едно бебе с четири ръце — заяви тя. — В залата с бебета.

— Защо не отведеш Грейси вкъщи, Зак? — обади се баба й. — Тя наистина беше много послушна.

Грейс се пусна от металните решетки и отиде до бюрото, където събра всичките си картинки и моливи. Извади една рисунка с пеперуда, кацнала върху цвете, и я подаде на баба си.

— Това е за теб.

Баба й погледна картинката.

— Благодаря ти, Грейси. Вече се чувствам по-добре.

— Това са вълшебни моливи. Карат всеки да се чувства по-добре. Затова ги има в болницата — заяви уверено Грейс. — Жълтите могат да летят.

— Хайде, Грейс — произнесе татко й. Той събра всичките им вещи и я поведе към колата.

Тя се качи на седалката отзад и той й закопча колана.

През целия път на връщане Грейс не спря да говори с баща си.

Последните няколко часа беше принудена да мълчи и сега имаше много да споделя. Разказа му за новата игра, на която Ариел я научила, и за морския таралеж, който намерила до къщичката, и как днес имала нов приятел, и за чайката, която кацнала точно пред нея.

— Виж, тате — обади се Грейс, изправяйки се изведнъж, докато прекосяваха градчето. — Ето я. Това е новата ми приятелка. Ей! — изкрещя Грейс през затворения прозорец, махайки бясно с ръце. — Видя ли я, тате? Видя ли какво страхотно колело кара? То е вълшебно. Аз мисля, че тя е кинозвезда. Каза ми, че веднъж изяла един щраус.

Баща й продължаваше да кара. Няколко минути по-късно той свърна по алеята и паркира.

— Ти ми вярваш за жената, дето изяла щрауса, нали? Тя казва, че…

— Достатъчно, Грейси. Тази вечер без никакви измишльотини, става ли? Тати имаше днес много тежък ден.

— Аз не се преструвах — изрече Грейс, уязвена от обвинението. Тя издърпа одеялцето си от седалката до нея и го заметна около врата си. Баща й беше в едно от онези негови настроения, когато не я чуваше; дори и когато гледаше право в нея, тя изпитваше чувството, че той дори не я вижда. Сякаш имаше някой друг в главата му. И той изглеждаше тъжен.

Грейси бе пораснала, обградена от тъга. Знаеше, че в такива моменти е най-добре да притихне и да се сгуши някъде, когато той беше в такова настроение. Но тя бе прекарала в тишина целия ден и сега отчаяно искаше да разговаря с някого. С него.

След като се прибраха, Грейс отиде веднага до хладилника и извади тежката тенджера с ядене, което бе приготвила баба й. Тя положи сериозни усилия да не я изпусне.

— Това е за фурната, тате — каза тя, протягайки я гордо.

Той я пое от ръцете й и я пъхна във фурната.

— Отивам да взема един душ. Ще пусна да гледаш някой филм.

Тя понечи да каже, че не иска да гледа филм, но той вече се отдалечаваше към всекидневната.

Грейс се изкатери на дивана с одеялото си и си засмука палеца. И без това никой не й обръщаше никакво внимание. Струваше й се, че баща й взе най-дългия душ в света, и когато излезе от банята в торбестия си анцуг, с мократа коса, от която капеше вода върху червената му тениска, тя го следваше навсякъде из къщата, говорейки за всичко, което й хрумнеше.

— По пътя към болницата седях отпред в колата на дядо. Карахме след линейката. И той ми позволи да карам точно когато се качвахме на ферибота. Аз карах много бавно. Аз съм добър шофьор. Видях един хищен делфин да изяжда тюлен. Беше отвратително.

Нищо обаче не беше в състояние да го накара да й обърне внимание. Почти не я гледаше и лицето му ставаше все по-тъжно и по-тъжно, толкова тъжно, че накрая и самата Грейс взе да се чувства тъжна. Самотна.

И когато вече накрая я облече в пижамката й и я зави в леглото, на нея й се доплака.

Татко й се сгуши до нея.

— Съжалявам, ако тази вечер съм бил малко странен, принцесо. Докато бяхме в болницата, нещо все ми напомняше за сестра ми.

— Мия — изрече тържествено тя, демонстрирайки, че помни името, което почти никой от тях не произнасяше на глас. — Обзалагам се, че ненавиждаш болниците.

— Нямаше да ме бива за доктор, ако това беше вярно. — Той се усмихна. — Освен това аз те получих в една болница.

Грейси се сгуши в него. Това беше една от любимите й истории.

— Как изглеждах?

— Ти беше най-съвършената мъничка принцеса. Очичките ти тогава изглеждаха синьо — кафяви. Почти не плачеше.

— А мама беше ли там?

— Тя те нарече Грейс.

— А ти ме нарече на сестра ти. И след това си ме донесъл вкъщи.

— Обикнах те още от първата секунда.

— Знам, но как…

— Достатъчно, Грейси — изрече той, протягайки ръка към книгата на нощното шкафче. — Тате имаше днес много тежък ден. Какво ще кажеш, ако ти почета още от „Тайната градина“?

— Но ти не искаш ли да ти разкажа за новата си приятелка?

— Кинозвездата, която изяла един щраус и кара вълшебен велосипед?

— Всъщност възможно е да не е кинозвезда. Може би е шпионин, който…

— Достатъчно, Грейси — каза той, отваряйки книгата. — Сега, докъде бяхме стигнали?

Той знаеше, разбира се, винаги знаеше докъде са стигнали. Грейс се усмихна сънливо и промърмори:

— Колин е по-добър.

— О. Да — отвърна татко й, отгръщайки на точната страница и започвайки да чете: — Едно от странните неща в живота е, че само от време навреме човек е напълно сигурен, че ще живее вечно…^[1]

Грейс пъхна палеца в устата си и се вслуша в музиката на гласа на татко си.

* * *

— Те й крещят, Скот. И тя винаги е сама. Никой не се грижи да излиза и да играе с нея. Единствената й приятелка сякаш е невидима.

— Въображаемият приятел на сина ми е една патица. Това какво ти говори за него, чудя се?

— Сериозна съм — заупорства Лекси. Тя бе прекарала безброй часове, воювайки със собствените си емоции, и без значение колко често или с какво усилие се мъчеше да се убеди, че Грейс е по-добре без майка бивша затворничка, не можеше да надмогне новото чувство, че бе направила грешка, изоставяйки дъщеря си. Това беше все едно да отвориш вратата пред някакво торнадо — нищо не можеше да прекрати разрушенията, които то щеше да направи вътре в къщата, и човек не можеше повече да затвори вратата.

Изоставила. Думата разрушаваше и най-добрите намерения на Лекси и я оставяше без всякаква защита. При всичките си усилия да се различава от майка си, не беше ли направила и тя същото нещо? И как стана така, че никога не си бе задала този въпрос преди?

— Права си — каза Скот, избутвайки назад стола си. Металните колелца проскърцаха по пластмасовия под. — Нещата са много сериозни. Защо не седнеш? Движиш се като миксер на бързи обороти.

Тя го послуша и седна.

— Сега говори, Лекси.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Отказването ми от Грейс беше най-трудното нещо, което някога съм правила в живота си. — Гласът й се снижи; беше й трудно да изрече думите, дори и след цялата тази терапия, която бе преминала. — Единственото нещо, което ме крепеше през годините, беше представата ми как трябва да изглежда животът й. Виждах я облечена в розови дрешки, виждах празнуване на рождени дни с понита и разказване на приказки за заспиване, и щастливи семейни коледни вечери. Виждах едно малко момиченце, което израства, знаейки, че е обичано и щастливо.

Лекси вдигна глава.

— Аз им се доверих, Скот — изрече тя, усещайки как гневът заклокочва в нея. На всички. На Майлс. На Джуд. На Зак. — Доверих им се, че те ще й осигурят детството, което аз никога не съм имала. А знаеш ли какво видях? Едно самотно малко момиче, чийто баща е прекалено зает, за да бъде с нея… момиче, на което крещят за нищо… което си играе абсолютно само. Момиче без никакви приятели…

— Какво искаш да направиш?

Тя стана отново и закрачи.

— Аз съм углавен престъпник. Бивша затворничка. На двайсет и четири години съм, без почти никакъв трудов стаж. Господи, работила съм в затворническа библиотека и в една сладкарница за сладолед, а лятото берях боровинки. Разорена съм. Какво мога да направя?

— Леля ти Ева имаше ли пари, когато те подслони?

Лекси замря и се втренчи през прозореца на офиса. Навън една млада майка помагаше на червенокосата си дъщеричка да пие вода от една сребърна чешмичка.

— Тя имаше работа и дом, където да живее.

— Ти имаш диплома от колеж и си работлива. На всичкото отгоре си един от най-честните хора, които познавам. Знаеш повече за любовта — и отсъствието й — от повечето хора. Така че отново ще ти задам въпроса: какво искаш да направиш? Това е прост въпрос. Или оставаш, или си тръгваш.

— Ами ако реша да остана?

— Ще подадем жалба в съда за промяна на плана с родителски права. Ще искаме да получиш съвместно упражняване на родителските права. Или, ако не сполучим, като минимум права за посещения.

— Предполагам, с присъствието на социален работник. След като съм бивша затворничка.

— Ти не си някакъв криминален престъпник, Лекси — изрече той. — Не си като майка си. О, да, в началото биха могли да наложат надзор при срещите ви. Не съм казал, че ще бъде лесно, но ще получиш като минимум права за посещения и има много голяма вероятност да ти извоюваме съвместно упражняване на родителските права. Няма да можем да ти издействаме пълно попечителство, но ти си майка й, Лекси. Съдът знае колко си важна за нея. И си добре дошла в офиса ми, докато намериш някое място за живеене.

„Ти си майка й…“

В продължение на години, дори още преди Грейси да се роди, Лекси бе прогонвала тази мисъл от съзнанието си. Думите бяха причинявали прекалено силна болка, за да ги разглежда със спокоен разум, но сега, след като ги бе чула изречени на глас, тя усети тяхната сладост и желанието, което това събуди в нея.

Би могла да държи Грейси, да я прегръща, да я целува и да я води на разходки в парка…

— Няма да е лесно — каза Скот в настъпилата тишина. — Сигурен съм, че семейство Фарадей ще воюва срещу теб с всички сили.

Вече беше прекалено късно да се притеснява за такива подробности. Тя вече бе приела представата за майчинството, която се бе вкоренила в нея, придавайки й сили да израства нагоре.

— Нека да подадем документи — каза Лекси.

— Сигурна ли си?

Тя накрая се обърна с лице към него.

— Сигурна съм.

* * *

Джуд се отказа да спи някъде около четири сутринта. Напусна топлото си легло и отиде в тъмната всекидневна. Там, застанала пред високите прозорци, се втренчи в собственото си тъмно отражение.

Знаеше в какво я караха да повярва докторите: че паниката бе причинила халюцинацията й, а не обратното.

Тя също искаше да им повярва.

Работата обаче беше там, че не им вярваше, и това беше всичко. Понякога през нощта тя успяваше да се убеди. Толкова силно, че часове по-късно, когато Майлс се промъкна през голямата всекидневна в търсене на кафе, тя каза:

— Видях я. Лекси. Видях я.

Майлс изглеждаше объркан.

— Почакай. — Той мина покрай нея и влезе в кухнята, откъдето се появи с чаша кафе. — На теб не ти се полага. Ти си готова да изригнеш без всякакво кафе. А сега повтори.

— Видях я. Не съм се объркала. — Тя нервно потропа с крак, втренчена в него.

— Винаги съм искал да следя къде е.

Тя кимна леко.

— Знам. Аз не исках. Далече от очите, далече от сърцето.

— Да. Така действа. — Той стоеше до прозореца, гол, като се изключеха сините му боксерки, втренчен навън. — Добре — каза накрая и й подаде чашата си с кафе. — Да разберем как са нещата.

Той се върна при лаптопа си, измъкна някакъв телефонен номер и след това го набра.

— Здравей, Бил, съжалявам, че те тревожа толкова рано, но тук имаме ситуация. Можеш ли да разбереш кога е излязла Алекса Бейл? Да, наясно съм, че тогава не искахме да знаем. Но нещата се промениха. Да. Благодаря ти. Веднага идвам.

Майлс затвори телефона и отново взе чашата си с кафе.

— Добре ли си? — попита я той нежно, разрошвайки косата й.

— Била съм и по-добре.

Двамата останаха застанали един до друг, втренчени в задния двор, без да говорят, докато небето се проясняваше и посиняваше. Времето течеше с ритъма на сърцата им, спокойно и стабилно. Телефонът стресна толкова силно Джуд, че тя леко изпищя.

Майлс отговори.

— Да?

Джуд отново тропна с крак и кръстоса ръце, забивайки нокти в ръцете си толкова силно, че почти пусна кръв.

— Наистина ли? — попита Майлс, навъсвайки се. — И защо така? О. Добре, благодаря ти. Отново се извинявам за притеснението. — Той затвори.

— Е? — попита Джуд, искайки й се да беше взела таблетка ксанакс.

— Била е освободена преди два дни. Добавили са й няколко месеца към присъдата заради лошо поведение.

Кракът на Джуд затропа толкова бързо, че тя сякаш затанцува.

— И веднага е хукнала насам.

— Не можеш да си сигурна в това.

— Трябва да направим нещо. Да извадим съдебна забрана за контакт или нещо подобно. Може би трябва да почнем да действаме.

— Няма да действаме. — Майлс я хвана за раменете и я обърна към себе си. — Успокой се, Джуд.

— Луд ли си? — Джуд усети някакъв истеричен смях да я изпълва цялата. Знаеше, че изобщо не биваше да се смее в момента, но емоциите й тези дни бяха страшно объркани. Понякога плачеше, когато беше щастлива, и се смееше, когато беше уплашена, и пищеше, когато беше уморена. Тя се освободи от Майлс и хукна към спалнята, където държеше ксанакс, и трескаво започна да развива капачката на шишенцето. — Дяволските му капачки, защитени срещу детски достъп.

Майлс го издърпа от ръката й и го отвори, протягайки й една таблетка, която тя преглътна с помощта на глътка кафе.

— По-добре ми запиши час при доктор Блум.

Тя оцеляваше следващите два часа в някакъв медикаментозен шемет. Изкъпа се, подсуши си косата и се облече в един бледобежов летен костюм. Едва когато се озова на стола в кабинета на доктор Блум, въртейки се под пронизителния поглед на психиатърката, Джуд проумя, че беше с домашните си чехли.

— Благодаря ти, че отдели време за мен — каза Джуд, опитвайки се да скрие обутите си с чехли крака.

— Паник атака. Първата ти след повече от осемнайсет месеца. Какво се случи?

Тя не смееше да срещне пронизващия взор на Хариет. Караше я да се чувства слаба и замаяна. Така че гледаше наляво.

— Събота сутринта бях в къщата на Зак, приготвях закуска за всички. Зак се подготвя за изпитите. Училището тази година продължава до по-късно. Всички тия проклети снежни дни го удължиха.

— И? — подсети я Хариет.

— Видях Грейси отвън… да разговаря с… Лекси.

— Лекси е момичето, карало колата онази нощ.

— Да.

— Не сме разговаряли много за нея. В действителност мисля, че ми каза, че никога няма да дойдеш отново при мен, ако я спомена още веднъж.

— Далече от очите, далече от сърцето — отговори Джуд по навик, отново потропвайки с крак.

— Значи си я видяла отново, след всички тези години, и в резултат на това си получила паник атака.

— Но тя разговаряше с Грейси!

— С дъщеря си — уточни доктор Блум.

Джуд скочи на крака и закрачи енергично из стаята. Изпитваше трудност с дишането.

— Тя се отказа от това право, когато отиде в затвора. Подписа документи.

— Това ли те кара да мислиш, че се е отказала от правото да бъде майка? Когато е отишла в затвора? Или когато е убила дъщеря ти?

— И двете — отвърна Джуд, дишайки с усилие. Чувстваше гърдите си като в менгеме. — Каква е разликата? Тя не може просто така да дойде тук и да се прави, сякаш нищо не се е случило. Зак най-после успя да въведе ред в живота си. Няма да му позволя повече да я види.

— Седни, Джуд — изрече доктор Блум с успокояващ глас.

— Ами ако тя иска… ами ако тя… о, господи… — Джуд си пое рязко въздух и изпадна в паника. Доктор Блум моментално застана до нея, докосвайки гърба й, като започна да я разтрива успокояващо.

— Всичко е наред, Джуд. Само дишай. Ето, седни.

Джуд овладя дишането си и болката в гърдите й почна да отшумява. Тя отметна с трепереща ръка просмуканата с пот коса от челото си и се опита да се усмихне.

— Разпадам се.

— Това наистина ли ще бъде нещо ужасно?

Джуд с усилие се откъсна от лекарката.

— Сигурна ли си, че си завършила медицина?

— Джуд. Не можеш да контролираш тази ситуация.

— Благодаря ти за този бисер. — Тя изгледа с жадуващ поглед вратата. От посещението й нямаше никаква полза. — Трябваше тогава да погълна цяла шепа хапчета, когато… — Тя не можа да произнесе думите на глас. Никога не би могла да го направи.

— Мислила си за това — напомни й доктор Блум. — Но дори и в най-мрачните часове винаги си имала надежда.

— Мислиш, че надеждата ме е спряла?

— А какво те спря?

Джуд нямаше намерение да отговаря на въпроса. И без това ненавиждаше отговора.

— Тревожех се за Зак, по дяволите. Той е крехък, също като мен. Така и не можа да надмогне чувството си за вина или мъката си. Сега остава само да се срещне с Лекси отново и какво ще стане, ако тя изяви желание да бъде майка на Грейс? Няма да й позволя повече да бъде част от семейството ни. О, господи…

— Тя вече е част от семейството ти — произнесе Хариет.

— Затваряй си устата.

— Отличен отговор. Между другото, не ми звучиш като жена, която не изпитва никакви чувства към внучката си.

Джуд посегна към чантата си и рязко я дръпна.

— Май трябва да се срещна с адвокат, а не с психиатър.

— Кое те кара да мислиш, че имаш нужда от адвокат?

— Трябва да защитя Грейс и Зак. Може би трябва да извадим ограничителна заповед…

— Ти си мислиш, че като държиш Лекси настрани, ще ги защитиш?

— Разбира се. Ти слушаш ли ме изобщо, когато ти говоря?

— Лекси е майка на внучката ти — изрече нежно доктор Блум. — Казвала си ми, че си вложила страшно много в майчинството.

Джуд рязко се дръпна назад.

— Трябва да се махна оттук. — Без дори да дочака отговор, тя хукна към вратата. Докато трескаво дърпаше дръжката, дочу доктор Блум да казва:

— Тя е била само на осемнайсет, Джуд. Помисли си за това.

Джуд затръшна вратата зад себе си.