Кристин Хана
Съдбовен път (21)

Глава 19

— Уплашена? Какво имаш предвид?

Лекси се отпусна върху сивата стена на килията. След седемдесет и един и половина месеци в затвора тя накрая излизаше. Беше излежала цялата си присъда — плюс допълнителен срок заради някои лоши избори, — така че нямаше да има никакво пускане под гаранция, никакъв пробен срок. Бяха й назначили един обществен адвокат, подготвен да й помогне за „прехода“, но истината беше, че след няколко минути тя щеше да бъде просто поредният гражданин, който можеше да отиде където си поиска. Засега знаеше само, че ще пътува за Флорида при Ева; след това животът й се простираше пред нея като някаква безлюдна магистрала, без край или завой в обозримата далечина.

Може да беше много странно, но след като денят бе дошъл, тя се страхуваше да тръгне. Тази триметрова квадратна килия се бе превърнала в нейния свят и тя се чувстваше защитена в миниатюрното й пространство. От леглото й до тоалетната чиния имаше осем стъпки; от мивката до стената бяха две; а от леглото до вратата — три. Стените бяха покрити със семейни снимки на Тамика — на хора, превърнали се в семейство за Лекси. Нейните собствени снимки, на леля й Ева, Зак и Мия, ги беше свалила още преди години. Вглеждането в миналото й причиняваше прекалено голяма болка, а освен всичко друго, беше и загуба на време. Никога нямаше да забрави усмивката на Мия, със или без напомняне.

— Лекси? — Тамика пусна списанието, което четеше. — Какво искаш да кажеш с това, че си уплашена?

— Знам коя съм тук.

— Не е необходимо да се фокусираш върху това в какво си се превърнала тук, hermana. Особено не и ти. Имаш толкова много живот пред себе си.

Лекси спря поглед върху няколкото на брой нейни вещи. В единия край на леглото бяха най-ценните й притежания, всички, които бе събирала и лелеяла през последните няколко години: кутия за обувки, пълна с писма — от леля й Ева и до Грейс; снимките на Мия и Зак от последната година в гимназията и снимка на тримата на едни училищни танци; и една оръфана, четена безброй пъти бройка на „Брулени хълмове“ с меки корици. Не можеше да се идентифицира вече с Джейн Еър; защо да чете за щастливия край на нечия чужда история?

На вратата се появи пазачка.

— Време е, Бейл.

Тамика бавно стана от леглото. През последните няколко години, докато Лекси бе оформяла тялото си в типичната фигура на спринтьор, Тамика бе наддала килограми. Твърдеше, че причината била менопаузата й, но истината беше, че затворническата храна не допринасяше за здравето й.

Лекси се вгледа в тъжното, мрачно лице на жената, която я бе спасила тук, през цялото време й беше била приятел, от когото тя толкова се нуждаеше; ако Лекси не бе загубила способността си да плаче, щеше да го направи.

— Ще ми липсваш — изрече тя, обвивайки с ръце широкия, закръглен гръб на Тамика. — Ще ти пиша — обеща Лекси.

— Изпрати ми твоя снимка с Грейс.

— Тамика… Аз се отказах от правото си върху нея — каза тя. — Знаеш го.

Тамика я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Знаеш ли какво бих дала само да мога да се махна оттук с теб? Да не си посмяла да се превърнеш в някакво нищожество. Направила си грешка и си платила за нея. Точка. — Тя дръпна Лекси в нова здрава прегръдка. — Най-малкото трябва да видиш дъщеря си.

— Хайде, Бейл — обади се пазачката.

Лекси се дръпна от Тамика и се приближи до леглото, където събра няколкото на брой собствени вещи. Възнамеряваше просто да излезе, сдържайки чувствата си, но не можа. Вече на вратата, тя спря и се обърна.

Тамика плачеше.

— Да не си посмяла да се върнеш, защото ще ти скъсам от бой белия задник.

— Няма — обеща Лекси.

Жените крещяха с цяло гърло и викаха подир нея, докато носеше жалката си кутия за обувки през затвора. Спомни си колко я бяха изплашили първия път тези жени. Сега вече беше една от тях и знаеше, че колкото и дълго да живееше или колкото и да се променеше, една част от нея винаги щеше да бъде тук зад решетките. А може би част от нея винаги бе стояла тук. Момиче без майка в известен смисъл беше като затворничка.

Вече пред бюрото, друга униформена пазачка й подаде някакви документи и чанта със собствените й дрехи, както и един малък кафяв плик.

— Може да се преоблечеш там — каза пазачката, махвайки към една врата в дъното на коридора.

Лекси влезе в стаята и затръшна вратата. Останала сама, тя смъкна избелелите и износени затворнически дрехи и бельо.

Вътре в чантата откри намачканите си черни панталони и бяла блуза, с които бе отишла в съда толкова отдавна, заедно със собствените си бежов сутиен, черни бикини и смачкана чанта. Черни чорапи до коляното и евтини черни обувки довършваха старомодния вид на Лекси. Или на младата Лекси.

Тя се облече внимателно, наслаждавайки се на усещането на меката памучна тъкан върху сухата си кожа. Панталоните сега й бяха прекалено големи; висяха като безформени чували, под които изпъкваха тазобедрените й кости. Същото беше и със сутиена. В неимоверните си усилия да използва рационално времето си и да бъде силна, тя бе прекарвала дълги часове в спортната зала и тялото й се бе превърнало само в кости и сухожилия. Гърдите й почти се бяха стопили.

Тя се закопча и затъкна ризата в торбестите панталони, преди да се обърне към огледалото. През годините си бе представяла каква радост ще изпитва на този ден и го бе рисувала в ума си. Сега обаче, втренчена в отражението си, виждаше само една уморена, жилава версия на предишното момиче.

Сега изглеждаше като възрастна жена. Нещо повече, изглеждаше най-малко десет години по-стара, с бледата си кожа, изпъкнали скули и безцветни устни. Черната й коса беше късо подстригана преди няколко години от затворническия бръснар, на когото му бе отнело само седем минути да отреже трийсет сантиметра от косата й. Късата й прическа бе избуяла в меки къдрици, обрамчили ъгловатото й лице.

Тя отвори жълтия плик и откри вътре шофьорската си книжка с изтекла дата и снимка на младо момиче върху нея, половин пакетче дъвка, евтин часовник и годежния пръстен от Зак.

Почукване по вратата я стресна.

— Бейл. Добре ли си?

Тя пъхна всичко, включително пръстена, в чантата си, захвърли торбата и плика в кошчето за боклук и излезе от стаята.

В канцеларията на затвора подписваше документ след документ и получи сумата от двеста долара, които й се полагаха по закон от щата при напускането. Как беше възможно човек да започне нов живот с двеста долара и без валиден документ за самоличност? Това надхвърляше всичките й представи.

Лекси следваше инструкциите и правеше всичко, каквото й кажат, докато накрая чу вратата да се затваря с трясък зад нея и застана на открито, под едно ярко небе в късния следобед.

Вече с въздух на свобода.

Тя изви лице към небето, усещайки топлината на деня върху бузите си. Знаеше, че микробусът чака нея — да я откара до най-близката автобусна гара, но сякаш нямаше сили да се раздвижи. Чувстваше се изумително добре да стои само така, без решетки или тел, които да ограничават пространството й, и без жени, които да й се навират в лицето. Не…

— Лекси?

Скот Джейкъбс вървеше към нея усмихнат. Беше остарял — косата му сега беше късо подстригана, изглеждаше вече солидно и с очила, — но освен тези подробности си беше все същият. Нищо чудно да бе и със същия костюм.

— Исках някой да те очаква.

Тя не знаеше как да изрази благодарността, която изпитваше в момента. След толкова много години потискане на чувствата си, не беше лесно да се отвори към света.

— Благодаря.

Той остана втренчен в нея за момент и тя отвърна на погледа му, след това Скот каза:

— Добре, да потегляме. — И се отправи към колата си.

Тя автоматично закрачи след него в синхрон.

Той спря, изчаквайки я да се изравни с него.

— Извинявайте — избъбри тя. Вече не беше затворничка. Просто стари навици.

Този път Лекси закрачи до него към паркирания син микробус.

— Малко е поразхвърляно, но не обръщай внимание — каза той, отваряйки пасажерската врата. — Това е колата на жена ми, а тя казва, че никога не знае от какво ще има нужда, така че не вади нищо от тоя хаос.

Лекси седна на пасажерската седалка и се вгледа във внушителната сива масивна сграда на затвора.

Закопча предпазния си колан.

— Много мило от ваша страна да ме вземете, господин Джейкъбс.

— Казвай ми Скот. Моля те — каза той, излизайки на пътя и отдалечавайки се от затвора.

Тя отвори прозореца и протегна глава навън, вдишвайки сладкия чист въздух. Пейзажът беше точно такъв, какъвто си го спомняше: извисяващи се като кули дървета, лятно синьо небе, далечни планини. Тук, навън, животът бе продължавал без нея.

— Трябва да ти кажа, че бях направо изумен, когато чух, че са ти добавили още месеци заради лошо поведение. Очаквах да те взема доста по-рано.

— Да. Както и да е. 2005 беше лоша година. След като загубих Грейси… — Тя не можа дори да довърши изречението. Както и да е, всичко това беше вече зад гърба й.

— Сега по-добре ли си?

— Колкото е възможно за една бивша затворничка да бъде по-добре. Не вземам наркотици, нито пия, ако това имаш предвид.

— Чувам, че си се дипломирала. Леля ти беше толкова горда.

— Социология — отвърна Лекси, извръщайки глава и втренчвайки се отново през прозореца.

— Още ли си мечтаеш за юридическото училище?

— Не.

— Още си млада Лекси — каза той.

— И други ми го казват. — Тя се отпусна още по-дълбоко на удобната седалка, втренчена в профучаващите километри. Скоро се озоваха в Порт Джордж, след което поеха през земята, собственост на индианците, покрай стойките за фойерверки, подредени край пътя в началото на лятото. И след това се озоваха на моста, който прекосяваше пролива Шалоу.

Добре дошли на остров Пайн, население 7120.

Усети как нещо стяга гръдния й кош. Това беше входът на парка „Ла Ривиер“… Гимназията Найт Роуд. Когато накрая Скот паркира пред офиса си, Лекси усети колко изтръпнала беше челюстта й.

— Добре ли си? — запита Скот, отваряйки вратата й.

Излизай, Лекси. Усмихни се. Ако има нещо, което знаеш как да правиш сега, това е да имитираш усмивка.

Тя успя да се усмихне.

— Благодаря ти, Скот.

Той й връчи банкнота от сто долара.

— Това е от леля ти. А това е билет за автобуса до Помпано Бийч. Тръгва утре следобед в 15:30 ч.

— Утре?

Как беше възможно да поддържа дистанция, когато се намираше тук, на мястото на престъплението й, и единственото място, където някога се бе чувствала като у дома си?

— Джени те кани да прекараш нощта и да вечеряш с нас, ако искаш — каза Скот.

— Не. — Изрече го прекалено бързо и проумя грешката си. — Извинявай. Не исках да бъда груба, просто много отдавна не съм била с хора. Две хиляди сто четиридесет и четири дни и половина. — Тя се усмихна уморено и се огледа, жадувайки да остане сама.

— Няма ли да ме попиташ? — каза Скот.

Лекси понечи да поклати глава, може би дори да каже „по дяволите, не“, но просто замря.

— Тя живее със Зак в старата хижа Тамаринд на Коув Роуд. Виждам я често в града с баща й.

Лекси остана неподвижна. В затвора се бе научила да крие всичко, особено болката.

— Изглежда ли щастлива?

— Изглежда здрава.

Лекси кимна.

— Това е добре.

— Е, Скот…

— Можем да воюваме за нея, Лекси. Ограничени родителски права или като минимум право на посещения.

Лекси си спомни посещенията при майка й: двете заедно в една стая и социална работничка, която гледа. Спомените й от онези редки дни се ограничаваха до чувството на страх, което бе изпитвала от родилата я жена.

— Аз съм двайсет и четири годишна бивша затворничка, с последна истинска работа на половин работен ден в сладкарница за сладолед. Нямам къде да живея и се съмнявам, че ще успея да си намеря каквато и да е порядъчна работа. Но съм длъжна да видя дъщеря си и да се вклиня отново в семейство Фарадей, и да предизвикам отново същата онази болка, така че да мога да се чувствам по-щастлива. В това ли е цялата работа?

— Лекси…

— Няма да бъда като майка ми. Няма да взема каквото и да било решение, ако то не е в най-добрия интерес на дъщеря ми. Затова утре ще отпътувам за Флорида. Грейс заслужава нещо по-добро от мен, а ако аз съм тук наблизо, тя при всички случаи ще ме обикне. Така правят децата: те обичат пропадналите си родители и това разбива сърцата им.

— Ти не си пропаднала. И какво лошо има, ако тя те обича?

— Недей.

Скот облиза устните си. Пъхна ръка в джоба си и извади връзка ключове, от която откачи един.

— За офиса ми е. В залата за конференции има един диван за спане, а до предната врата — велосипед. Комбинацията е 1321. Днес приключихме рано, така че всичко е на твое разположение.

Тя взе ключа и го пъхна в джоба си.

— Благодаря ти, Скот.

— Няма проблем. Имам доверие в теб, Лекси.

Тя трябваше да си тръгне в този момент, без да казва нищо повече. Поне това бе възнамерявала да направи; вместо това, сякаш се видя отстрани как вдига поглед към него и го пита:

— Зак ожени ли се?

— Не. Мисля, че още учи. Няма съпруга. Няколко години живя при родителите си и после се премести в тази хижа в залива.

— О.

— Никога ли не ти писа?

— Няколко пъти. Върнах всички писма неотворени.

— О, Лекси — изрече Скот с въздишка. — Защо?

Тя кръстоса ръце, опитвайки се да прогони от спомените си усещането за онези букви под пръстите си, за гледката им върху грубото сиво одеяло. Беше толкова гневна, толкова наранена. Вършеше само ужасни грешки. Когато успя да преодолее този етап и да стане по-силна, вече беше прекалено късно. Той никога повече не й писа, а тя не бе имала куража да му отговори.

— Трябваше да последвам съвета ти — каза накрая Лекси, неспособна да погледне Скот в очите, докато говореше.

— Да.

— Е… Благодаря ти отново. Мисля да направя една обиколка с велосипеда. Толкова хубав ден е.

Скот отиде до външната врата на офиса си, взе велосипеда и го докара.

Тя искаше да му каже колко много бе означавал той за нея, особено присъствието му днес. В продължение на години се бе подготвяла да бъде съвсем сама, когато излезе от затвора, и сега виждаше колко болезнено щеше да бъде това.

— Няма защо — отвърна тихо той.

Тя кимна още веднъж, пое велосипеда от него и потегли.

Скоро след това вече се усмихваше, въпреки усилията си да се сдържи. Толкова беше хубаво да е свободна, да отива където й се прииска и когато й се прииска. Никога вече нямаше да приема това като даденост.

Тя направи завой при театъра — видя, че бяха го разширили — и банката, и фризьорския салон, където леля Ева я бе водила на подстригване. В следващия момент зърна телефонен автомат. След един бърз сигнал, Лекси свърна на паркинга и набра леля си Ева за нейна сметка.

Никой не отговори.

Разочарована, тя се качи обратно на велосипеда и продължи.

Сладкарницата за сладолед си беше на мястото; до нея се намираше нов магазин за кафе и магазин за ремонт на компютри.

Когато наближи гимназията, забави скоростта. Нова голяма сграда доминираше на училищната територия. По нищо не изглеждаше като онази в спомените й, с изключение на стълба със знамето, който си беше все още там, а това бе достатъчно.

„Да се срещнем до стълба със знамето пред административната сграда…“

Тя натисна силно педалите и ускори по разбития асфалт и нагоре по Распбери Хил. В тази част имаше черни пътища и чудати пощенски кутии, но районът беше предимно необитаем. Залезът наближаваше и небето бе придобило тъмен среднощен цвят, и преди още да осъзнае, тя се бе озовала на Найт Роуд. Изобщо не бе имала намерение да завива натам.

Но се бе озовала тук, точно на острия завой. Следите от гумите отдавна бяха изчезнали, но разбитото дърво бе останало, а розовата му плът отдавна бе почерняла. Умиращо…

Лекси рязко спря и залитна от велосипеда, чувайки го как се стоварва с дрънчене върху асфалта зад нея. От двете й страни дърветата затулваха слънцето.

Паметникът на Мия беше закрит от растителност и човек можеше да го види само ако знаеше какво търси. Малкият бял кръст беше посивял от смяната на сезоните и се бе килнал наляво. Навсякъде в храстите се търкаляха празни вази. На една висока клонка висеше спаднал бял балон.

Тя издиша събрания в гърдите й въздух с продължителна и пресеклива въздишка.

В затвора бе прекарала години занятия по групова терапия, в разговори за болката и разкаянието. Съветникът й често беше казвал, че времето и упоритият труд щели да я излекуват. Че тя отново щяла да е цялостна личност, когато бъде в състояние да си прости.

Дрън-дрън.

Дори и да беше в състояние да си прости, което беше немислимо, това нямаше да върне Мия обратно. Беше нещо, което всички онези позитивни мислители не можеха да проумеят: някои неща никога не можеха да бъдат поправени. Дори и Лекси да се превърнеше в Майка Тереза, Мия щеше да продължава да е мъртва и това щеше да бъде по вина на Лекси. Бяха изминали шест години и въпреки това Лекси всяка нощ се молеше на Мия. Всяка сутрин се будеше в половин секунда радост и в следващата секунда реалността я връхлиташе безжалостно. Чувството за загуба я бе принудило да посяга към валиума в продължение на няколко години, но най-накрая бе проумяла, че човек можеше да избяга от болката, но не можеше да се скрие. Беше нещо, което би трябвало отдавна да е научила, урок, който майка й й бе преподавала безброй пъти. Когато бе осъзнала грозната истина — че се превръща в собствената си майка, — тя спря валиума. Организмът й сега беше толкова изчистен, че много рядко посягаше дори към аспирин. Единственият истински отговор се съдържаше в куража да вижда нещата ясно и да се опитва да се справя по-добре. Да бъде по-добра.

Остана коленичила дълго време върху студения грапав път, с ясното съзнание, че е много опасно да спира на този завой, но не я интересуваше. Ако само някой я зърнеше тук…

Накрая се качи обратно на велосипеда и продължи. Беше на косъм да профучи покрай къщата на Фарадей, но в последния миг спря. Дори и в падащия здрач виждаше колко различно изглеждаше мястото. Градината бе останала без грижи, а сандъците с разсад бяха празни.

Видя пощенската кутия, името на семейството още беше изписано върху нея.

Когато я осветиха чифт фарове, тя скочи върху велосипеда и продължи. Вече от безопасно разстояние видя едно сребърно порше да завива в алеята зад нея.

Майлс.

Въздъхна и потегли обратно към града, където вечеря в една закусвалня за бързо хранене. Заключи велосипеда пред офиса на Скот и влезе вътре през задната врата. В залата за съвещания откри разтегаем диван в червено с прилежно сгънати бели завивки върху него. До чаршафите лежеше един кафяв плик.

Тя го вдигна. Под него откри залепена върху седалките на дивана розова бележка.

Лекси, тя е в детската градина. Има сутрешни занимания.

За твоя информация.

С.

Отвори кафявия плик и намери вътре само една фотография. От нея й се усмихна една русокоса фея в розова блузка.

Дъщеря й.

* * *

Когато хората си правят планове, Бог се смее.

Лекси за пръв път проумя смисъла на тази поговорка.

Тя бе планирала излизането си от затвора до най-дребните детайли. Бе разговаряла за плановете си в групата и бе разказала на Тамика всичко. Бе възнамерявала да отиде във Флорида, да се нанесе при леля си Ева и Барбара и да започне да си търси работа. Дори бе мечтала да продължи образованието си. От нея щеше да стане добър социален работник; може би щеше да е в състояние да помага на момичета с проблеми. Не й беше хрумнало, че озове ли се веднъж извън стената с тел, ще попадне обратно в един свят, където се случваха неочаквани неща.

Кой би могъл да си помисли, че ще се озове тук, на остров Пайн? Единственото място на света, където не искаше да бъде.

Застла дивана и след това се пъхна между най-меките завивки, които някога бе усещала. Бледата светлина на улична лампа надзърташе през прозореца, осветявайки тъмната стая. Тя затвори очи и се опита да заспи, но беше толкова тихо, че би могла да се закълне, че снимката на Грейс диша.

В продължение на години безжалостно бе потискала всички мисли за дъщеря си. Тя се бе отдалечавала, когато Тамика споменаваше Грейс, и се бе обръщала, когато на телевизора показваха как малки деца се втурват към прегръдките на майките си. Беше си повтаряла, че Грейс заслужава живот, който Лекси никога не би могла да й предложи.

Сега обаче в мрака, със снимката до нея, тя усети как тази нейна решимост отслабва.

Спа на пресекулки, сънувайки сънища, които най-добре беше да забрави. Най-накрая в шест сутринта отметна завивките. Шляпайки боса до тоалетната, с изненада откри душ. За пръв път през последните години се изкъпа без гъмжилото от жени край себе си и се подсуши с мека бяла хавлия.

Отражението й в огледалото след това показваше изострено и слабо лице, като на удавен плъх, обрамчено с хаотични черни къдрици. Подсуши с кърпа косата си и облече дрехите, с които тогава беше отишла в съдебната зала, единствените, които притежаваше в момента, и излезе да потърси някъде закуска, която откри в една местна закусвалня.

През цялото това време фотографията в чантата й продължаваше да диша. Понякога дочуваше кикотене и в главата й се появяваха ирационални мисли, че тези звуци идваха от чантата й.

След закуска мина по Мейн стрийт и откри един местен магазин за дрехи втора употреба, който тъкмо отваряше. Похарчи седем долара и си купи къси панталони, синя тениска с изрисувано отпред водно конче и памучно горнище на анцуг с качулка. Замени черните си обикновени обувки за чифт маратонки и захвърли чорапите до коленете.

На излизане от магазина се усмихна, усещайки се за пръв път наистина свободна. В джоба си имаше автобусен билет до Флорида. Не след дълго — деляха я само седем часа и половина от заминаването й…

Някакво жълто петно навлезе в гъсто кълбо от черен пушек от изгорели газове. Училищен автобус. През прозорците се взираха дребни личица.

Лекси не взе някакво съзнателно решение да следва автобуса; по-скоро тя продължи да върви. На Търнагин Уей зави наляво и продължи да крачи нагоре по хълма. Докато стигна кръстовището, навред около нея гъмжеше от хлапета, които се смееха, разговаряха и влачеха невероятно големи раници по тротоара след себе си. Наоколо имаше майки, които следяха местата на преминаването, разговорите и движението.

Пред основното училище имаше върволица от паркирани автобуси. Лентата за коли на родителите се точеше през редица от паркирани коли, където родителите оставяха децата си.

Голям джип мина покрай нея и спря.

Лекси усети как дъхът й секва. От мястото си до дървото видя Джуд да излиза от джипа и да отива до задната пасажерска врата, разтваряйки я широко.

А там вътре, седнала на голямата седалка, се намираше една миниатюрна версия на Мия, с буйна руса коса с цвят на царевична свила и сърцевидно лице.

Лекси се придвижи полека настрани да вижда по-добре, вземайки мерки да се слее частично с тълпата ученици.

Джуд помогна на Грейс да излезе от колата и се дръпна назад.

Грейс не се усмихна, нито Джуд я целуна и след това Грейс се отдалечи сама.

Лекси се навъси. В спомените й изплува картината отпреди, когато Джуд бе карала Мия и Лекси в училище. Целувките, прегръдките, играта с размахването на ръка накрая за довиждане.

Може би Джуд не беше в настроение този ден. Или пък Грейс току-що бе казала някаква лоша дума или нещо бе направила беля. Или може би Грейс бе помолила да не я целуват на публично място и Джуд я бе прегърнала вътре, преди да излязат от колата.

Тя едва забеляза, когато джипът отново потегли. Докато Лекси стигне пешеходната пътека, джипът вече се бе влял в редицата от коли, напускащи територията на училището, но Лекси не гледаше натам. Цялото й внимание беше съсредоточено върху момиченцето в жълта тениска с една нелепо голяма раница с Хана Монтана на гърба. Раменете й бяха провиснали и тя неохотно се движеше към училището, провлачвайки крака.

Никой не й проговори, докато влизаше в сградата.

След малко звънецът иззвъня и неколцината останали ученици хукнаха към училищните врати.

Лекси застана на ивицата трева между лентата за автобуси и лентата за автомобили, втренчена във вече затихналата тухлена сграда на училището. Тя е в детската градина. Има сутрешни занимания.

Тя бе ходила сама в прекалено много училища, без никой да й махне за довиждане, нито някой да дойде да я вземе. Спомняше си колко самотна се бе чувствала по време на обед.

Сама.

Това беше най-силният спомен на Лекси от ранното й детство. Тя винаги се бе чувствала самотна, странник в нечие чуждо семейство, аутсайдер в някое ново училище. Дори и след Ева Лекси никога не се бе почувствала напълно приета в някое семейство докато не се бе запознала със семейство Фарадей. От онзи първи ден на девети клас, когато се бе запознала с Мия и я бе придружила до дома й, Лекси се бе почувствала добре дошла сред тях.

Това беше и причината, поради която им бе дала правата над Грейс, така че дъщеря й да знае какво е, когато я обичат.

Лекси си погледна часовника. Още нямаше девет часа. Колко дълго продължаваше сутрешната детска градина? Два часа? Три?

Автобусът за Флорида потегляше чак в 15:30 ч. Това означаваше, че разполага с няколко свободни часа.

Можеше да продължи да кара велосипеда си из града или да хапне нещо, или да отиде до библиотеката и да чете. Но дори още докато прехвърляше в съзнанието си списъка с нещата, които можеше да направи, знаеше, че има само едно нещо, което жадува да направи.

Не го прави. Ти направи избора си. Помисли за Грейс.

Аргументите си пробиваха път с усилие през мислите й, но тя не им обръщаше никакво внимание. Не беше в състояние да го направи, не и този път. Лекси си бе представяла всеки ден от живота на дъщеря си като щастлив и добре подреден. Как дъщеря й я обичат и обожават. Онази Грейс, заради която се бе принудила да си отиде от живота й.

Но това малко момиченце с влачещи се крака и провиснали рамене това малко момиченце не изглеждаше щастливо.

— Сигурно въпреки всичко тя е щастлива — каза Лекси на глас. — На всеки може да му се случи да има лош ден.

И все пак продължи да крачи около училището, покрай мобилните павилиони до голямото игрище отзад. Там, обградено с метална ограда, се намираше игрището на основното училище: баскетболни кошове и павирани пътеки, и затревени терени, и бейзболно игрище. Тя откри едно гигантско вечнозелено дърво, засенчващо тревна площ. Седна там и зачака.

Докато минутите се точеха, Лекси се мъчеше да се убеди, че бе схванала неправилно случилото се, сравнявайки собствената си тъжна училищна история с тази на Грейс. Дъщеря й беше щастливо момиче — трябваше да бъде, — семейство Фарадей бяха фамилията Брейди^[1] за едно ново поколение. Никой в къщата на Брейди не се чувстваше самотен или без да е дарен с любов. Тя трябваше да си го докаже и след това да си тръгне.

Към десет и половина звънецът би. Големите двойни врати се отвориха с трясък и цяла тълпа малки деца изхвърча към площадката за игри.

Междучасие в детската градина. Беше толкова очевидно. Бяха само около трийсетина хлапета и всичките толкова дребни. Красива брюнетка в дънки и червена блуза наблюдаваше играта им.

Лекси се изправи на крака и тръгна покрай оградата.

Грейс излезе последна от училището. Тя застана настрани сама. Сякаш разговаряше със себе си. Всъщност разговаряше с опакото на ръката си. Другите деца се смееха и играеха, и бягаха наоколо. Грейс само стоеше на едно място и разговаряше с часовника си.

Усмихни се, помисли си Лекси. Моля те.

Но Грейс не се усмихна нито веднъж по време на това десетминутно междучасие. Никое от хлапетата не разговаря с нея и тя не се присъедини към никоя от игрите.

Никой не я обича, осъзна изведнъж Лекси с внезапно стягане в гърдите.

— Грейси — прошепна тя, клатейки глава.

От другата страна на площадката за игри Грейс вдигна глава, макар че едва ли беше възможно да е чула споменаването на името й. Лекси усети как погледът й я прониза. Неспособна да се сдържи, тя й махна с ръка.

Грейс се обърна да погледне зад себе си. Но тъй като не видя никого там, отново се извърна към Лекси. Бавно се усмихна и махна в отговор. След това звънецът би и тя хукна към училището.

В този момент Лекси можеше да си внуши, можеше да си измисли истории и да се опита по-скоро да не я е грижа, но съзнанието й дори и за миг не се устреми в тази посока. Не искаше да прави прибързани заключения, не искаше да допусне пак някаква ужасна грешка, но тя не можеше да пренебрегне това, на което бе станала свидетел.

Грейс не беше щастлива.

Не.

Беше възможно Грейс да е нещастна, а това променяше всичко.

В днешния автобус за Флорида щеше да има една празна седалка.