Кристин Хана
Съдбовен път (24)

Глава 22

Джуд се обади на Майлс и го помоли да се срещнат в къщата на Зак, след това потегли направо към дока на ферибота. Движеше се абсолютно навреме. Вече качваха колите на ферибота, когато стигна там.

Трийсетте минути плаване през протока на Саунд й се сториха цяла вечност. Тя нервно барабанеше с пръсти върху волана.

Не беше сигурна абсолютно за нищо, освен че трябваше да се добере до Грейс. В момента желаеше единствено да събере семейството си, сякаш прегръдките й бяха безопасно място както навремето. Поне за онова, което бе останало от семейството й, каквото Лекси беше оставила след себе си.

След като слезе от ферибота, бавно потегли през градчето, като трескаво се оглеждаше за някакво тъмнокосо момиче в къси панталони и евтина тениска. Поне десетина пъти й се стори, че я видя, и рязко набиваше спирачките, така че всеки път гневни клаксони звучаха зад нея.

Направи един преход по Търнагин Уей и потегли покрай основното училище към занималнята. Там вече слезе от колата и се приближи до красивата малка къща на „Глупавото мече“. Вътре откри една празна градина, пълна с ярко оцветени пластмасови маси и столове.

Излезе в задния двор, където една дузина деца се люлееха, играеха си в пясъка и в една пластмасова къщичка. Тя обхвана всичко с един поглед и след това затърси Грейс, сигурна, че ще я открие някъде сама.

— Здравей, Джуд — поздрави я собственичката, Лей Скитър. Двете се знаеха от години. Най-малкият син на Лей беше играл футбол със Зак. — Днес нещо си подранила.

— Не виждам Грейс — отвърна Джуд, проумявайки прекалено късно, че не беше поздравила в отговор и че гласът й бе прозвучал остро.

— Тя е с Лекси — каза Лей. — Доста се е променила, нали?

Джуд усети как леден студ пропълзя по гърба й.

— Ти си й позволила да вземе Грейс?

Лей не съумя да скрие изненадата си от въпроса й или може би от повишения глас на Джуд.

— Тя каза, че ти си била съгласна. И освен това няма издадена забрана за виждане от съда, така ли е? Искам да кажа, знам, че тя не разполага с родителски права, но всички знаехме, че тя един ден ще се върне…

Как беше възможно да не й хрумне този развой? Лей Скитър познаваше Зак и Лекси още от първите им дни в гимназията. При няколкото им срещи й беше споменала колко много харесва Лекси. Без съмнение изпитваше и малко съжаление към нея. Също както и много хора — когато „Дейтлайн“ излъчи част от процеса, много хора се изредиха да казват, че наказанието на Лекси било прекалено строго. Да. Бедната Лекси.

Джуд се усети на ръба на паниката. Защо не бяха изкарали от съда забрана за ограничение на контактите с Грейс за Лекси, просто за всеки случай? Най-малкото тя беше длъжна да каже на Лей и на училището, че Лекси няма право да се приближава до дъщеря си? Нима пълното попечителство не им осигуряваше това право?

— Джуд? Нещо не е наред ли? Зак никога не ми е казвал да не пускам Грейс до майка й.

Джуд се шмугна покрай Лей и хукна през покрития с пясък заден двор. На вратата, със защита срещу достъп на деца, тя вдигна резето и продължи с бърз ход през дърветата към брега. Там внезапно спря като закована.

Брегът гъмжеше от деца, които се смееха и играеха. Другата дежурна учителка стоеше до изхвърлените от водата дървета на брега и гледаше децата.

Успокой се, Джудит.

Тя огледа щателно крайбрежната ивица.

Ето къде бяха — едно мъничко русо момиченце до една тъмнокоса млада жена.

Лекси.

Джуд хукна напред, като малко остана да падне във внезапния си гняв. Тя сграбчи Лекси за ръката и рязко я завъртя.

Лекси побледня цялата.

— Д-джуд.

— Хей, бабо — обади се Грейс. — Това е новата ми приятелка.

— Грейс. Отивай при Тами — изрече рязко Джуд.

— Но…

— Веднага! — изрева Джуд.

Грейс се сгърчи при грубия й глас. Дребните й рамене провиснаха и тя се затътри с приведена глава.

— Нямаш право да си тук — заяви Джуд.

Лекси вдигна глава и Джуд забеляза няколко неща: Лекси изглеждаше като обрулена от живота, почти само кожа и кости, но въпреки всичко все още беше прекалено млада. И когато забеляза къдравата й буйна коса, тя си спомни как Мия й казваше: „Тя е като мен, madre, не е ли страхотно, какво ще кажеш?“. Джуд цялата залитна при внезапния спомен. Не трябваше да идва тук, не трябваше да се приближава до Лекси. Не беше достатъчно силна.

— Иди си — изрече със слаб глас Джуд. — Моля те…

— Аз трябва да се виждам с нея.

— И вече се видя. — Джуд изпита такава слабост, че беше на косъм да рухне на колене. Бяха й потребни огромни усилия да се задържи на крака.

— Тя е самотна — каза Лекси, без да отделя погледа си от Грейс, която бе застанала настрани от другите деца и гледаше към тях.

— А ти какво очакваше? — запита горчиво Джуд. — Тя отрасна в едно разбито семейство.

— Аз самата си казах, че ще имам грижата тя да бъде щастлива и ще си тръгна. Но тя не е щастлива.

Джуд отвори чантата си и пъхна разтрепераната си ръка, изваждайки портфейла си.

— Ще ти платя да си тръгнеш. Колко искаш? Двайсет хиляди долара? Петдесет? Само ми кажи колко искаш да ти платя. — Лицето на Лекси се промени при думите й, но Джуд трепереше прекалено силно, за да забележи каквото и да било. Жестока глуха болка я заудря в гърдите и през съзнанието й се стрелна ужасяваща мисъл, че може да припадне. — Сто хиляди. Какво ще кажеш за това?

— Аз я дадох на Зак — отвърна Лекси. — Дадох я. Знаеш ли колко трудно беше това? Можеш ли да си представиш?

— Да загубиш дете ли? — запита Джуд. — Да, Лекси. Знам какво е.

— Направих го, защото я обичам. И понеже вярвах и на теб, и на Зак, и на Майлс, че ще бъдете нейното семейство.

Джуд видя присъдата си в очите на Лекси; проумя, че беше окончателна и това още повече усили болката й.

— Ние сме семейството й.

— Не. Тя се страхува от теб, не го ли знаеш? Казва, че ти никога не я прегръщаш или целуваш. Чуди се защо не я обичаш.

Джуд внезапно изпита чувството, че е застанала някъде абсолютно разголена; страхът я изпълни от край до край, заклокочи, като тя затрепери толкова силно, че изтърва чантата си.

— Как смееш? — Но думите й бяха безсилни, не съдържаха никаква отрова.

— А аз ви вярвах на всички — гласът на Лекси се пречупи. Това беше първото свидетелство за истинска емоция и Джуд моментално сграбчи възможността.

— Зак пожертва всичко заради Грейс. Всичко.

— Да не искаш да кажеш, че се е отказал от Университета на Южна Калифорния? Твоят Свещен граал. Ти никога не даваше пет пари дали той е щастлив, стига само да изпълнява всичко онова, което искаше от него.

— Това не е вярно.

— Той ме обичаше. Но това не означаваше нищо за теб.

— Ти уби сестра му — каза Джуд.

— Да — отвърна Лекси и устата й се разтрепери. — И оттук нататък ще трябва да живея с това до края на дните си. Направих всичко по силите си, за да ви се реванширам, на теб, Зак и Грейс, но няма компенсиране. Дадох ви свободата си и дъщеря си, и въпреки всичко това ви е недостатъчно. Да ти го начукам, Джуд. Няма да получиш нищо повече. Грейс е дъщеря ми. Моята Мия. И си я искам обратно. Адвокатът ми днес попълни необходимите документи и ги подаде.

Джуд остана неподвижна, с парещи очи и пресъхнало гърло, докато Лекси се отдалечаваше, а в главата й се разнасяше непрекъснато гласът на Лекси, произнасящ „Моята Мия“.

* * *

В един момент Лекси осъзна, че не бе спряла да върви. Беше поела в погрешната посока; велосипедът й бе паркиран в обществената част в края на задънения път. Но тя не можеше да се обърне и да тръгне обратно, не можеше да гледа как Джуд дърпа Грейс и я тегли настрани, сякаш за дъщеря й беше страшно опасно да опознае собствената си майка.

Студен летен вятър разроши косите й. Очите й се насълзиха от силния порив. Въпреки това тя пъхна ръце в джобовете си и продължи да крачи. Обърна се и погледна надолу по брега. Джуд беше още там.

На Лекси й се прииска да бъде твърда и непримирима, да усети, че беше права в решението си да дойде тук и да поиска дъщеря си обратно, и тя го усещаше — че беше оправдана, поради всичките причини, които бе изтъкнала на Джуд. Най-вече защото семейство Фарадей бяха имали възможност да направят Грейс щастлива, но се бяха провалили.

Вината и разкаянието у Лекси обаче, които винаги бяха неотлъчно с нея, бяха почнали да се надигат. Тя бе унищожила семейство Фарадей. В началото се бе надявала, че годините й в затвора щяха по някакъв начин да ги смекчат и излекуват, но сега знаеше, по-добре от всеки друг, че времето и разстоянието не лекуват. Беше проявила престъпна небрежност да си мисли, че Грейс може да бъде отгледана както са били отгледани Мия и Зак, обгърнати от любов и щастие. Така че в известен смисъл самата тя бе виновна за това, че дъщеря й сега беше нещастна.

Всичко това беше вярно и лягаше като тежък товар върху плещите на Лекси, но имаше и още нещо, една лекота, която не бе изпитвала от години. Това беше надежда — един ярък лъч в мрака на вината й.

Тя можеше да отгледа Грейс сама. Можеше да бъде онази майка, която винаги си бе представяла, че ще бъде. Може и да нямаха пари или голяма къща, или нова кола, но сега Лекси знаеше по-добре от всякога, че любовта беше достатъчна. Ева го бе доказала. Тя се ненавиждаше, задето причиняваше такава болка на семейство Фарадей — и Зак — отново, ненавиждаше се до мозъка на костите, но бе платила предостатъчно за грешката си.

Решението й придаде огромни сили. Лекси избърса очите си и се огледа, изненадана колко много се бе отдалечила. Зад нея брегът представляваше някаква сива запетая от пясък, затисната плътно сред гъсти гори. Не можеше да види дали там имаше още хора, или не.

Тръгна да се връща обратно, когато внезапно някакъв розов пластмасов предмет закачи окото й. Тя спря и огледа брега.

Това беше детската къщичка за игра, с развяващото се розово знаменце и имитация на каменна кула.

Всъщност не бе взела съзнателно решение да върви в тази посока. По-скоро бе осъзнала, че крачи натам, и изведнъж застана на пясъчния бряг, в сянката на едно гигантско дърво, втренчена в една детска къщичка на едно момиченце.

Но в съзнанието си тя беше на един друг бряг преди години, застанала под едно друго дърво, под блясъка на светлините на далечна къща, с най-добрата си приятелка и с момчето, за което си бе мислила, че ще обича завинаги.

„Ще го заровим.“

„Това ще бъде нашият пакт.“

„Никога няма да си кажем сбогом.“

Колко наивни са били тогава в мрака. Тя никога не бе вярвала толкова силно в каквото и да било друго, както тогава в тях тримата.

Приведе се и се втренчи през малкия прозорец от разбита пластмаса във вътрешността на къщичката. Вътре няколко кукли Барби лежаха в пластмасовите си креватчета, а дрехите им бяха пръснати наоколо. Една отворена книжка на Доктор Сюс лежеше покрай празна кутия от плодов сок.

Ето това беше мястото, където Грейс си играеше самичка.

Лекси прокара пръстите си по покрива, имитация на камък, докато навлизаше в двора. Тревата беше буйна и зелена — лятото още не бе отстъпило цветовете си на есента. Една износена дървена пътека излизаше пред дървената хижа, очевидно добавена впоследствие. В единия ъгъл се намираше стара масичка за пикник с две пейки; до нея стърчеше покрито с найлон барбекю. Покрай оградата растяха рози като полудели, дългите им зелени стебла се изкачваха едно върху друго, подобно на големи момчета, предлагащи яркорозови цветя на някое момиче.

Къщата — къщата на Зак — представляваше обикновена дървена хижа с покрив, покрит с мъх между отделните греди. Комини от сив камък допълваха мястото и сякаш го държаха заедно да не се разпадне. Тя отново си спомни за партито, когато бяха дошли тук, като ученици в първата година на гимназията. Това беше още преди алкохолът да превземе класа им. По онова време само няколко от съучениците им пиеха. Мия и Лекси бяха прекарали по-голямата част от вечерта на брега, само двете, заслушани в музиката, идваща откъм къщата. Зак тогава излизаше с Емили Адамсън и Лекси си спомняше колко силно го бе желала тогава.

Плъзгащата се стъклена врата се отвори с дрънчене и на прага застана той.

— Лекси.

Колко пъти си бе представяла срещата им отново или как го чува да изрича името й!

Той прекрачи прага на хижата и се приближи. Тя толкова често си бе мислила за него, взирайки се в снимката му от последната година в гимназията, докато и последният милиметър от лицето му се бе запечатал в паметта й, така че сега мигновено видя колко много се бе променил. Беше станал по-висок, раменете му бяха по-широки, макар че бе отслабнал. Беше навлякъл раздърпана сива тениска с надпис отпред и чифт бежови къси панталони, които висяха върху тесните му бедра. Лицето му беше като издялано от скулптор и изнурено. Красотата му не беше толкова замайваща, както тогава; бе придобил изтощен вид, а очите му излъчваха тъга.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита той.

— Не предполагах, че ти ще си тук.

— Не предполагах, че ти ще си тук.

Дали само й се беше счуло, че долавя обвинение в гласа му? Припомни си как той я бе изоставил, как дъщеря им беше нещастна с него, но тази мисъл не можеше да надвие емоцията й. Както винаги, само да го зърнеше, и някаква част от нея буквално се разтапяше. Той беше най-голямата й слабост и това беше така от мига, в който за пръв път го бе видяла. Но сега вече гледаше с други очи. Зак я бе оставил да отиде в затвора и й бе позволил да се откаже от дъщеря им.

— Имах нужда да видя Грейс… Исках да се убедя, че е щастлива.

Силата на привличането, която винаги ги бе свързвала, отново се прояви и преди още да го осъзнае, тя тръгна към него. Едва когато го наближи на една ръка разстояние, осъзна, че той бе останал на мястото си. Той бе останал на мястото си и я бе оставил тя да го приближава. Разбира се.

— Защо си дошла? — попита той.

— Трябваше да видя дъщеря си.

— Нашата дъщеря.

— Да. — Лекси преглътна с усилие. Тя си бе представяла тази среща хиляди пъти, милион, ала никога въображението й не беше рисувало толкова неловка сцена, така изпълнена със загуба и дистанция помежду им. Искаше да го попита за Грейс, да го попита дали дъщеря й изобщо прилича по нещо на нея, но не можеше да го стори, не можеше да му връчи сърцето си в тези няколко думи. Това беше грешка, която бе допускала преди.

Зак остана втренчен в нея. Лекси усещаше топлината, излъчвана от тялото му, и топлия му дъх при всяко негово вдишване.

— Грейс издава леки свирещи звуци, когато спи — точно като теб. Искам да кажа, както ти го правеше навремето.

Лекси не знаеше как да отговори. Разбира се, че той знаеше какво й е на ума; той винаги бе знаел какво си мисли тя. Дъхът й се ускори; също и неговият. Втренчи се в устата му и си спомни как бе изглеждал, когато се усмихваше, и колко много само се смееха, и тя усети как онова усещане за загуба отново я връхлита.

— Ти никога не отговори на писмата ми.

— Какъв би бил смисълът? — попита го тя. — Мислех си, че и за двама ни ще е по-добре, ако забравим един за друг. И онези първи години в затвора бяха тежки.

— Мислех си много за теб през цялото време.

„Мислех си.“ Тя преглътна с усилие, повдигайки рамене.

Той я докосна по рамото, леко и внимателно, сякаш се боеше, че тя може да се счупи или да изпищи, или може би си помисли, че тя не желаеше да я приближава. Лекси остана на мястото си, втренчена в него, проумявайки внезапно, че искаше той да я целуне.

Каква глупачка само.

Тя залитна назад, отново изпитвайки нужда да остави разстояние помежду им. Каква идиотка само е била, да се приближи толкова до него. Още от мига, в който се бяха запознали, тя му бе дала сърцето си. Как беше възможно да е останала същата глупачка след всичко случило се?

— Ти ме остави да отида в затвора — изрече тя, за да си напомни какво представляваше той.

— Нямах избор.

— Повярвай ми, Зак, ти винаги си имал избор. Аз бях тази, която нямаше. — Пое си дълбоко дъх и вдигна поглед към момчето — мъжа, когото бе обикнала от първия миг, в който го бе зърнала — и болката от миналото им беше непоносима. — Искам Грейс — изрече тя с равен глас. — Попълних документите днес.

— Знам, че ме мразиш — каза той. — Но не причинявай това на Грейс. Тя няма да го разбере. Аз съм всичко, което има.

— Не — заяви Лекси. — Това вече не е вярно. — Тя дочу да се приближава лека кола, гумите се завъртяха по чакъла, и не изпита и грам съмнение кой бе пристигнал.

Джуд. Връхлиташе като фурия да спаси сина си и внучката си от ужасната Лекси.

— Сбогом, Зак — изрече тя, обръщайки се.

— Лекси, почакай.

— Не, Зак — изрече тя, без да го погледне. — Достатъчно дълго чаках.

* * *

Джуд трепереше цялата, докато закопчаваше предпазния колан на Грейс.

— Бабо, боли!

— Извинявай — избъбри Джуд. Ужасна болка я пронизваше зад очите и едва виждаше. Изпрати съобщение на Майлс да се прибира по възможно най-бързия начин и след това скочи в седалката на шофьора. Но не можеше да се прибере у дома. Лекси знаеше къде живеят.

— Защо днес се прибирам вкъщи толкова рано, бабо? — обади се Грейс от задната седалка. — Пак ли бях лоша?

Вкъщи. Това беше.

Тя караше прекалено бързо до хижата на Зак и паркира до пикапа му. После сграбчи Грейс в прегръдките си и забързано влезе в къщата, затръшвайки вратата зад себе си.

Плъзгащата се стъклена врата беше отворена. Цялата къща миришеше на брега при отлив. Зак стоеше на дървената пътека и гледаше към Саунд.

Джуд пренесе Грейс в спалнята й и я пусна върху леглото. Подаде й разръфаното копие на „Яйца зелени и колбас“^[1] и й каза:

— Почети си за малко, става ли? Трябва да кажа нещо на татко ти и веднага се връщам.

Джуд излезе от стаята и затвори вратата. След това отиде на дървената пътека и приближи сина си. Знаеше със сигурност какво се бе случило, съдейки по позата му, с провиснали в знак на поражение рамене, с напъхани дълбоко в джобовете ръце. Не бе успяла да стигне навреме.

— Лекси е била тук — каза горчиво тя.

— Да.

— Иска още един шанс, но ние нямаме такъв. Мия никога няма да се върне. Не мога да гледам всеки ден момичето, което я уби.

Зак я изгледа.

— Грейс е нейна дъщеря, мамо.

От простотата на думите му дъхът й секна. Внезапно изпита чувството, че залиташе към някаква пропаст, сякаш всички те залитаха натам. Страхът й я прониза до костите й: през изминалите години семейството им беше успяло да се възстанови, колкото да оцелее. Не можеха да минат отново през целия този ад.

Бе наблюдавала от разстояние как незрялото и весело момче се бе превърнало в мъж. Мъката го бе съсипала; бащинството бе успяло да го върне към живот.

Тя отвори телефона си и се обади на приятеля им, който им беше адвокат през годините.

— Бил, Джуд Фарадей се обажда. Момичето, което уби Мия, е излязло от затвора и е попълнило жалба да получи родителски права над Грейс… Утре? Чудесно. До утре тогава. — Джуд затвори телефона.

— Грейс е нещастна — каза Зак и болката в гласа му беше пронизваща.

— Лекси не е отговорът, Зак. Тя е причината. Не го забравяй. — Джуд го докосна по рамото. Той се нуждаеше от нея сега, за да бъде силен. Може би бе изпитвал нужда от това в продължение на години и не го бе получавал, но оттук нататък тя винаги щеше да бъде до него; този път тя щеше да го защити.