Кристин Хана
Съдбовен път (12)

Глава 10

През следващите няколко дни Джуд изпитваше лека унесеност и замаяност. Нямаше и съмнение, че се бяха разминали с много голяма опасност. Лекси бе успяла по някакъв начин да убеди Зак да продължи съгласно плана, който бяха направили. Това трябваше да бъде далеч повече от задоволително решение, и то беше, но подобно на всички компромиси, всеки бе загубил по нещо. В къщата се бе появила някаква пукнатина, някакво затаено чувство на обида, нещо ново и непознато до този момент. Джуд не можеше да си спомни кога изобщо Зак беше проявявал такъв гняв към нея. Зак, нейното мило любимо момче, се бе превърнал в мрачен, гневен тийнейджър, който се въртеше на стола си и бърбореше неясно. Той беше разгневен на сестра си и майка си — а може би и на Лекси, кой знае? — и искаше всеки да го разбере.

Джуд се бе опитала да му осигури свободно пространство. В дните след скандала тя се бе движила внимателно около него, бе се отнасяла с прекалено внимание, но цената, която плащаше за това, беше висока. Тя просто не можеше да понася да бъде в неразбирателство с децата си. Последната нощ въобще не успя да мигне, цялата разтърсена от тревоги. Бе лежала в леглото, втренчена в тавана, превъртайки в съзнанието си един след друг въображаеми разговори. В тези разговори двамата със Зак винаги приключваха със смях противоречията си и той се посвещаваше наново на Университета на Южна Калифорния и сестра си. Понякога дори завършваше с думите: Знам колко сме млади, madre, не се тревожи толкова много, всичко е наред, благодаря…

Сега тя стоеше до прозореца на спалнята си, втренчена в задния двор на къщата, докато вечерта се спускаше над водата.

Тази нощ беше последното голямо училищно празненство на годината — голямото барбекю. Ако трябваше да бъде честна пред себе си, не искаше да ги пуска да отиват. Имаше толкова много неразрешени неща помежду им, толкова много неща за обсъждане, но беше наясно, че тази нощ нищо не можеше да се разреши. А ако им забранеше да отидат, те никога повече нямаше да й проговорят. Обаче утре… Утре те щяха да анализират цялата тази драма и щяха да се върнат обратно на правилния път. Това беше последната им година заедно; тя щеше да се прокълне, ако станеше така, че да я прекарат като непознати.

— Мамо? — обади се Мия, почуквайки на спалнята й и отваряйки широко вратата. — Мога ли да поговоря с теб?

Тази фраза бързо бе започнала да се превръща в опасно изречение. Джуд се обърна и се усмихна насила.

— Разбира се, скъпа. — Мия изглеждаше прекрасно под ярката светлина на късния следобед. Беше се облякла за партито в разръфани дънки, тясна бяла тениска и скъпа мъжка жилетка, провиснала от слабите й рамене. Косата й беше издърпана назад в хлабава конска опашка; няколко червени метални фиби придържаха ситните кичури коса настрани от очите й. — Изглеждаш ми тъжна.

— Добре съм.

Мия се приближи и застана до Джуд, прегръщайки я през талията, като се прилепи към нея. Стъпка по стъпка, без да се откъсват една от друга, те се втренчиха през прозореца.

— Той я обича, мамо.

— Какво общо има…

Мия се извърна и наклони лице.

— Той я обича.

Джуд замълча. За пръв път думите бяха отекнали в душата й. Любов. До този момент тя ги бе омаловажавала и свивала като платна поради възрастта на децата си. Непрекъснато си бе повтаряла, че са прекалено млади, за да имат представа кое е най-добре за техния живот. Но това беше вярно, любовта им може и да не продължеше завинаги, но беше истинска.

— Аз ги разкъсвам, принуждавам го да дойде с мен в университета и знаеш ли кое е най-лошото във всичко това? Те са захванати за мен.

Джуд погали бузата на дъщеря си, виждайки болката в очите й. Дъщеря й беше толкова чувствителна.

— Разбира се, че са. Те винаги ще бъдат до теб.

— Заради тях трябва да бъда там и аз. Това е смисълът.

— Ти си.

— Няма да отида в Университета на Южна Калифорния, мамо. Тримата ще отидем в двегодишен колеж и ще си вземем апартамент под наем.

— Мия…

— Ако ти и татко не платите за него, ще си намерим работа и тримата. Това е единственото правилно решение, madre. Ти винаги си твърдяла, че нищо не е по-важно от любовта и семейството. Искрена ли беше тогава?

— Мия, ние вече сме платили депозити и сме поели ангажименти. Не е толкова просто. Не можеш просто така…

Звукът на нечии стъпки в коридора ги прекъсна. Зак влезе в стаята.

— А, ето къде си била, Мия. Време е да тръгваме.

— Двете с мама си говорим — каза Мия.

Зак извъртя очи.

— Само й кажи, че ще направиш това, което тя иска. Това е единственият правилен отговор за екипа Фарадей.

— Това не беше честно, Зак — каза Джуд. Тя се почувства като изгубила всякаква опора, сякаш всичко около нея се въртеше и пропадаше, рухваше и тя не можеше да се хване за нищо стабилно.

— Честно? — възкликна Зак. — Това ли има значение сега? Ти непрекъснато ни натякваше, че искаш да бъдем щастливи, но това е вярно само когато правим онова, което ти искаш от нас. — Той погледна Мия. — Да тръгваме. Трябва да вземем Лекси и не искам да закъсняваме за партито. — И с тези думи им обърна гръб и излезе от стаята.

— Трябва да тръгваме, madre. — Мия се усмихна тъжно за последен път на майка си и последва брат си.

— Почакай — извика Джуд, бързайки подир дъщеря си до предната врата. Навън видя как мустангът светна с фаровете и двигателят му заработи. — Утре ще разговаряме — каза й тя. — Това решение за Университета на Южна Калифорния все едно не съм го чула.

— Да, ти го чу. — Мия я стрелна с ярката си усмивка. — Прощаваш ли ми?

— Не. Не ти прощавам — отвърна Джуд. — И сладките приказки тоя път няма да свършат работа. Нищо не е решено. Вие трябва да помислите за бъдещето си.

— Съжалявам, мамо, но вече сме помислили. Обичаме те. — Мия целуна Джуд по бузата и после изтича към колата.

— Искам ви у дома в един часа — каза Джуд подир дъщеря си. Това не беше онова, което всъщност искаше да каже, но беше единственото, което успя да произнесе в момента. Утре щяха да проведат много сериозен разговор и тримата. — В един часа и две минути ще звъня на полицията или идвам да ви взема.

Вече до колата, Мия сграбчи майка си в прегръдка.

— Ще се приберем — обеща тя.

— И никакво пиене — заяви Джуд. Тя се приведе надолу да види сина си през прозореца на колата. — Зак, ти ще бъдеш шофьорът. Каквото и да става. Така се разбираме.

— Знам — отвърна напрегнато той.

Тя се видя принудена да добави:

— Ако нещо се случи…

— Да, да — отвърна нетърпеливо Зак. — Ще се обадим вкъщи да ни вземете. Хайде, Мия. Лекси чака.

— Чакам ви вкъщи в един — заяви отново Джуд, отстъпи назад и ги проследи с поглед как се отдалечават. — Абсолютно сериозна съм — каза тя, но вече нямаше кой да чуе думите й.

* * *

Зак зави по Найт Роуд с пълна газ, а музиката бумтеше в колата. Лекси се удряше във вратата при всеки остър завой.

— Намали — извика Мия отзад, но Зак само увеличи още музиката. Yeah! на Ъшър звучеше на ръба на поносимостта.

Когато стигнаха до празненството, там вече имаше повече от дузина коли, паркирали на празното пространство.

Зак измъкна ключа от стартера и го пусна между седалките.

— Имам нужда да пийна нещо — заяви той, измъквайки се от колата.

Лекси също излезе и отиде до него.

— Но ти си човекът, който ще кара колата.

— Знам. И си знам рамките. Ти не си ми майка. — Той се дръпна от нея и се запъти към празненството.

Лекси не знаеше какво да прави.

Мия дойде и застана до нея.

— Ядосан е.

— На мен?

Мия повдигна рамене.

— На теб, на мен, на родителите ми, на себе си. На всички. Не знае какво иска и това направо го убива. Открай време е такъв. Вървят ли му нещата, Зак е железен. Но забърка ли се нещо или усети ли, че го нараняват, и губи разум. Понякога крещи, а понякога се затваря. Този път крещи. Особено го е яд на мама и на мен.

— Вие и двамата трябва да сте направо луди, за да се откажете от Университета на Южна Калифорния заради някакъв скапан апартамент и лекции в двегодишен колеж. Той ще се убеди в това — каза Лекси.

Мия я хвана за ръката и тръгнаха по алеята. Дълбоко в гората откриха малката дървена кабина, която беше един от домовете на първоначалните жители на острова. Пред плажа се виеха пламъците на голям огън. До него стърчаха две сребърни бъчонки. От лявата страна някой печеше хотдози.

Мия и Лекси стояха настрани и разговаряха. Навред около тях съучениците им се смееха, танцуваха и пиеха. Близо до брега препускаха двама души с джет ски. От уредбата на верандата гърмеше музика. Въздухът ухаеше на борови дървета, дървен пушек и марихуана.

По едно време Тайлър мина покрай тях. Алейна Смит беше увиснала буквално цялата върху него. Той я бе сграбчил за задника.

Мия рязко си пое дъх. Тя си избърса очите, отиде до бъчонката и си наля бира, като я обърна на един дъх.

— Добре ли си? — попита Лекси.

— Само стой с мен — изрече Мия на пресекулки. — Не ме оставяй сама… Мога да направя някоя глупост.

— Никога не бих те оставила сама — обеща Лекси. Тя си взе бира и макар и да ненавиждаше вкуса й, напитката донякъде я отпусна и оказа и върху Мия същия ефект. Не след дълго и двете се усмихваха и се шегуваха.

След като свърши втората бира, Мия заяви:

— Имаме нужда от Зак. Имам изненада за двама ви. Искам да ви кажа нещо. Ще се видим на брега. — Тя изчезна в тълпата, преди Лекси да успее да я спре, а това беше страхотно, защото Лекси не искаше да я спира. Колкото и да обичаше компанията на най-добрата си приятелка, тя също искаше Зак да е тук. Това беше тяхното празненство, последното преди големия ден, и тримата трябваше да бъдат заедно.

Лекси се запъти към брега и седна на пясъка в очакване.

— Ето те и теб — каза Зак няколко минути по-късно, сядайки до нея. — Търсих те навсякъде.

— Къде е Мия? Тръгна да те търси.

Зак повдигна рамене и й подаде бутилка ром.

— Заповядай.

— Хей, ти не трябва да пиеш — възкликна Лекси.

— Последна глътка, обещавам. Хайде.

Тя ненавиждаше да пие по този начин, без всякакви безалкохолни или нещо от този род, но не искаше да го ядосва, затова отпи глътка.

— На нея не й пука какво искам аз — изрече той и надигна отново бутилката.

Лекси не знаеше дали Зак говореше за майка си или сестра си, но нямаше никакво значение, за която и от двете да се отнасяше.

— Да, не й пука.

Той отново отпи продължителна глътка и й подаде бутилката.

— Може би и на мен не ми пука какво иска тя.

Лекси въздъхна.

— Не, пука ти.

Той я изгледа с подивял поглед.

— Толкова много те обичам.

Тя знаеше точно как се чувстваше той: това беше вселената на собствените й чувства. Тя се страхуваше да го види как си отива; той се страхуваше да й позволи да остане.

— Знам — беше всичко, което успя да изтръгне от себе си. Сега вече му вярваше, вярваше в любовта му и това беше всичко.

Те имаха нужда да бъдат силни един за друг, а тя щеше да бъде тази, която да сложи началото.

— Никога няма да спра да те обичам, Зак.

Той каза с напрегнат глас:

— Ела тук — хвана я за ръката и я поведе дълбоко в гората.

Там се целунаха и съблякоха, и правиха любов по начин, който беше нов за тях; тъжен и може би малко груб, като телата им предаваха всичките трудни думи, които не можеха да се изрекат. Когато всичко свърши и те останаха така да лежат, изтощени, загледани в обсипаното със звезди небе, Лекси се пресегна за бутилката ром и пи дотогава, докато бъдещето им вече не изглеждаше толкова рязко и контурите почнаха леко да се размазват.

Накрая се изправиха на несигурните си крака, напуснаха укритието на дърветата и се върнаха на партито, което вече напълно бе излязло от контрол. Имаше над сто ученика, които говореха неспир, смееха се и танцуваха. Момчета си подаваха футболна топка напред-назад; друга група се бе събрала около бъчонките с бира; по-голямата част бе обкръжила големия огън. Върху дървената къща беше изписано: „Випуск 2004 — сбогом и късмет“.

Мия изпищя, когато ги видя и се засили към тях, залитайки.

— Къде бяхте? — извика тя, подавайки на Лекси една пълна до средата бутилка с ром. — Това е нашата нощ. За нас тримата. Така ли е?

Те застанаха заедно, малко пийнали, втренчени един в друг, като някакъв остров сред море от ученици. Мия се пресегна за ръката на Зак, после за тази на Лекси и с това докосване връзката между тях се върна. Те отново бяха същите.

— Да празнуваме — каза Зак, усмихвайки се на сестра си.

Лекси виждаше любовта между тях и колкото и да я болеше осъзнаването на факта, че щяха да я напуснат, тя беше щастлива, че войната бе приключила. Те имаха нужда да прекарат това лято заедно.

Сляха се с празненството и станаха част от него, смееха се, пиеха, танцуваха, докато луната се показа в тъмното небе и въздухът захладня. Към два часа след полунощ партито започна да се разпада. Учениците се търкаляха проснати по земята, върху тревата, по верандата.

Мия понечи да каже нещо и спря.

— Какво казвах?

Зак се изсмя с пиянски глас.

— Ти каза, че си ни подготвила някаква изненада. Повтаряш го цяла нощ. Каква е тя?

— Ха, така беше — каза Мия и падна настрани. Удари главата си в един камък и простена: — По дяволите. Боли…

Лекси помогна на Мия да седне.

— Тя кърви, Зак.

И тримата избухнаха в смях при думите й.

Лекси се опита да използва ръкава си, за да избърше кръвта от челото на Мия, но равновесието й беше нарушено и вместо да й избърше челото, я мушкаше в окото, а Мия се смееше все по-силно.

Мия изведнъж се изправи и застана така, олюлявайки се.

— Олеле, човече… — Тя затисна с длан устата си за секунда, а после залитна настрани, падна на колене в пясъка и повърна. Звукът от повръщането й и вонята за малко да накарат и Лекси да повърне, но въпреки всичко тя се приближи до Мия и я дръпна за косата назад.

— Толкова съм пияна — успя най-накрая да каже Мия, избърсвайки устата си с ръкава и присядайки на петите си.

Зак се втурна към тях. Той беше толкова нестабилен, че се спъна в един камък и падна.

— Добре ли е?

— Трябва да си тръгваме вече — каза Мия. — Мама ще ни убие, ако закъснеем. Кое време е?

— Два и десет — каза Лекси, присвивайки очи да види часовника си. Тя си помисли, че беше точно толкова часът. Цифрите танцуваха и се размазваха пред погледа й.

— О, по дяволите. — Зак залитна, изправяйки се на крака. — Трябва да тръгваме.

Те поеха по брега, олюлявайки се и тримата, и после през ливадата, заобикаляйки телата на налягалите си съученици. Мия настъпи някого по ръката и се изсмя, изпищявайки:

— Олеле! Извинявам се.

Когато накрая се добраха със залитане до колата, Лекси изведнъж я осени: Зак беше пиян. Тя се обърна към него.

Той стоеше прав, клатейки се като палмово дърво под ураганен вятър, със затворени очи.

После се обърна към Мия, която отново повръщаше. По бузата й се стичаше кръв.

— Не можеш да караш — обърна се Лекси към Зак.

Мия се приближи до колата и се сгъна подобно на някаква парцалена кукла, притискайки бузата си към капака.

— Обади се на мама — каза тя. Зарови ръка в джоба за телефона си, извади го и го изтърва на земята.

Лекси го вдигна.

— В никакъв случай — заяви Зак. — Последния път беше на косъм да ни забрани въобще да излизаме.

— Той е прав — подкрепи го Мия. — Просто да тръгваме.

Лекси се опита да се съсредоточи, но не успя. Единственото нещо, което можеше да помисли, беше, че трябваше да се обадят на Джуд, но какво щеше да си помисли тогава Джуд за нея? Какво щеше да стане, ако Ева научеше за случая? Лекси бе обещала да бъде добро момиче, а отново беше на парти.

Мия потръпна силно.

— Замръзвам, Зак. Къде ми е палтото? И главата ме боли. Защо ме боли главата?

— Трябва да спим тук — каза Лекси.

— Мама ще ни убие — изломоти Зак, залитайки напред и падайки върху колата. Той отвори с усилие вратата на шофьора и рухна на седалката. Ключовете бяха в отвора за чашата с кафе; той затършува, псувайки и накрая се изсмя:

— Намерих ги.

— Махай се оттам, Зак — обади се Лекси. — Прекалено си пиян, за да караш. — Тя заобиколи колата откъм страната на шофьора, стараейки се да не се спъне или падне. — Мия, помогни ми — каза Лекси. — Кажи на Зак, че е прекалено пиян, за да кара.

— Това е едва километър и нещо — каза Мия. — А и мама последния път направо пощръкля, когато се обадихме.

— Аз мога да го направя — заяви Зак, ухилвайки се нескопосно.

— Хайде — простена Мия, избърсвайки наново кръвта от челото си. Тя отвори вратата на колата и падна на задната седалка. — Уф — извика, изсмя се и после се сгуши в ембрионално положение върху седалката.

Зак пъхна ключа в стартера и запали двигателя, който изръмжа сред тихия мрак.

— Хайде, Лекс. Няма нищо страшно. Да тръгваме.

— Не знам — каза Лекси, клатейки глава. Движението я извади от равновесие и тя политна напред, блъскайки се в страната на колата. — Чакай. Трябва да помисля. Това не е добра идея…