Кристин Хана
Съдбовен път (5)

Глава 3

2003 г.

Последните три години бяха изтощили Джуд и едновременно с това бяха изострили сетивата й. Тя не бе имала представа колко напрегнат може да бъде животът до момента, в който бе връчила на Зак и Мия ключовете за колата и ги бе проследила с поглед как потеглят. От този момент нататък бе започнала да изпитва страх за децата си. Всичко я плашеше. Дъждът. Вятърът. Снегът. Мракът. Шумната музика. Другите шофьори. Прекалено многото деца в автомобила.

Джуд бе дала на Зак и Мия мобилни телефони и им бе наложила правила. Вечерни часове. Отчет. Честност.

Крачеше неспокойно, когато закъсняваха само с няколко минути и дъхът й се успокояваше едва когато вече си бяха легнали. Бе си мислила, че това е най-лошата част, свободата, съпровождаща шофьорската книжка, но сега вече знаеше, че и това не отговаряше на истината.

Всичко се бе оказало като прелюдия към последната година в гимназията. Срокът току-що бе започнал и всичко изведнъж се бе превърнало в тенджера под налягане, с крайни срокове и бумащина. Колежите се задаваха на хоризонта като облак от ядрен взрив. Годините на препускане с колата напред-назад по спортни събития, учебни практики, театрални репетиции и изпълнения беше нищо в сравнение с това.

На стената над бюрото си тя бе поставила два огромни календара, като на единия пишеше „ЗАК“, а на другия „МИЯ“. Всяка крайна дата за подаване на документи в даден колеж беше написана с червено мастило; всяка дата на изпитите беше подчертана. Джуд бе прекарала години в изучаване на статистиката на приемите и в четене за различните университети, преценявайки кой би бил най-добър за децата й.

Постъпването в колежа щеше да е лесна работа за Зак. Той бе започнал последната си година в гимназията с перфектен успех. Можеше да влезе почти навсякъде, където пожелаеше.

Докато при Мия положението беше съвсем различно. Оценките й бяха добри, обаче не отлични. Но дори и така, тя си бе наумила да постъпи в училището по драматично изкуство в престижния Университет на Южна Калифорния.

Джуд бе почнала да губи съня си покрай всичко това. Лежеше в кревата си нощем, прехвърляйки наум статистиките на приемите и критериите, докато накрая почваше да й се повдига. Непрекъснато си блъскаше главата как да направи така, че мечтата на дъщеря й да се осъществи. Не беше никак лесно за едно дете да постъпи в избрания колеж при тази огромна конкуренция, а на всичкото отгоре Джуд трябваше да вкара и двете. Близнаците трябваше да бъдат заедно, всеки друг вариант бе немислим. Мия се нуждаеше от брат си до себе си.

А сега, сякаш цялото това напрежение не беше достатъчно, думата, от която живееше в страх, бе произнесена на глас.

Парти.

Джуд си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

Тя седеше на масата за вечеря, заобиколена от семейството си. Беше петък вечер в началото на октомври, небето бе обагрено с цвета на сини сливи.

— Е? — попита Зак от мястото си на масата. — Можем ли да отидем, или не? Моли и Тим пускат Брайсън.

Мия седеше до брат си. Русата й коса беше сплетена влажна и бе изсъхнала на зигзаг. За последните три години бе разцъфнала в истинска красавица с безупречна кожа и невероятно ярка усмивка. Приятелството й с Лекси бе останало все така истинско и това бе вдъхнало на Мия една нова увереност. Дъщеря й все още не беше храбра или изключително общителна, но беше щастлива, а това означаваше всичко за Джуд.

— Какво ще кажеш, Мия? Искаш ли да отидеш на това парти?

Мия вдигна рамене.

— Зак иска да отиде.

Това беше отговорът, който Джуд бе очаквала. Двамата бяха една двойка, във всякакъв аспект. Тръгнеше ли единият нанякъде, другият го следваше; така бе от момента на раждането им и вероятно още преди това. Единият буквално не можеше да диша без другия.

— Чу ли това, Майлс? — попита Джуд. — Децата искат да отидат на парти в къщата на Кевин Айснър.

— Някакъв проблем ли има? — попита в отговор Майлс, сипвайки сос холандез върху аспержите си.

— Айснърови са в Париж, ако не греша — обясни Джуд и видя как близнаците се сепнаха. — Островът е малък — напомни им тя.

— Лелята на Кевин ще е там — отвърна Зак. — Не е като да кажеш, че няма да има възрастен около нас.

— Напълно — добави Мия, кимайки.

Джуд се отпусна на облегалката на стола. Знаеше, че този момент ще дойде, разбира се. Тя също бе минала по този път, а последната година в гимназията беше Свещеният граал на юношеството. Така че добре знаеше какво означава, когато момчетата и момичетата от последната година искаха да правят „парти“.

Джуд бе провела безброй разговори с децата на тема алкохол, беше им повтаряла непрекъснато колко опасен може да бъде и те й се бяха клели, че не се интересуват от пиене, но тя не беше глупачка. Нито беше от онзи тип жени, които си внушаваха, че децата им са съвършени. Важното за нея беше да ги предпази от рисковете, свързани с юношеството, дори и от онези, които сами щяха да направят.

Можеше да каже „не“. Но беше възможно те да й се противопоставят и тогава нямаше ли да се озоват в още по-голяма опасност?

— Ще се обадя на лелята на Кевин — изрече бавно тя. — За да се уверя, че там ще има възрастен, който ще следи нещата отблизо.

— О, господи — простена Мия, — какъв начин си избрала само да ни унижиш. Та ние не сме деца.

— Наистина, мамо — обади се Зак. — Знаеш, че можеш да ни се довериш. Никога не карам, когато съм пил.

— Аз бих предпочела да обещаеш, че никога няма да пиеш — отвърна Джуд.

Той я изгледа.

— Може да изпия една бира. Няма да ме убие. Искаш да те излъжа ли? Не мисля, че това е начинът, по който сме възпитани в това семейство.

Нейните собствени думи й бяха запратени в лицето, и то с ужасяваща точност. Цената да бъдеш откровена с децата си се състоеше в това, че често пъти научаваш неща, които би предпочела да не знаеш. От гледна точка на Джуд съществуваха два варианта на родителско поведение: да настоява децата й да бъдат абсолютно честни с нея и да се опита да се примирява с нежеланите истини или да си зарови главата в пясъка и да се остави да я лъжат. Честността на Зак беше причина да му се довери.

— Ще си помисля за това — изрече тя с достатъчно напрегнат глас, който приключи разговора.

Останалата част от вечерята мина бързо. Веднага щом почистиха масата, децата събраха съдовете и ги поставиха в миялната машина, а после хукнаха на горния етаж.

Джуд знаеше, че се приготвят за партито. Знаеха, че са победили — бе го прочела в очите им.

— Не знам — обърна се тя към Майлс. Двамата бяха застанали до огромния прозорец, втренчени в спускащата се нощ. Саунд бе станал графитеночерен, а небето гореше в тъмен бронзов пламък. — Как можем да им забраним да пият и да останат в безопасност?

— Най-сигурният начин е да ги приковем към стената. Само дето държавата не гледа с много добро око на такъв подход.

— Много смешно. — Тя го погледна. — Не можем да ги спрем, знаеш го много добре. Ако не тази вечер, тогава някоя друга нощ ще се напият. Така стоят нещата. Така че какво да направим, за да ги защитим? Може би да организираме парти вкъщи. Можем да вземем ключовете на колата и по този начин всички ще бъдат в безопасност. Можем и също да направим така, че да не пият прекалено много.

— А, не. Ще подложим на риск всичко, което сме постигнали с тях. Да не говорим за това, че ако някой пострада, ние ще носим отговорността. А знаеш, че тийнейджърите са като бактерии. Количеството им се увеличава прекалено бързо, за да ги следиш и не можеш да ги държиш всички под око. Направо не мога да повярвам, че именно ти предлагаш такова нещо.

Джуд беше наясно, че той имаше право, но това не помагаше.

— Помниш ли нашето време в гимназията? Защото аз не съм го забравила. Пиянските истории във фермата на Мороу ставаха всяка седмица. И след това тръгвахме да се прибираме с колите.

— Трябва да им се довериш, Джуд. Позволи им да почнат сами да вземат решения. Мия е умно момиче и със сигурност не си пада много по такива партита. А Зак никога няма да позволи да й се случи нещо лошо. И това ти е известно.

— Предполагам — кимна Джуд, премисляйки всичко това за хиляден път. Струваше й се, че няма правилен отговор в тази ситуация.

През останалата част от вечерта Джуд се бореше с въпроса как да постъпи по най-добрия начин като родител. В девет часа още си блъскаше главата върху проблема, когато децата хукнаха надолу по стълбите.

— Е? — попита Зак.

Тя ги огледа. Зак, толкова висок, красив и снажен в провисналите си дънки и суитшърт, и Мия със скъсаните си сини дънки, бяла тениска и синя копринена мъжка вратовръзка с изместен накриво възел. Тя бе събрала косата си отзад на конска опашка, която сякаш извираше над главата й. Беше излязла от черупката си, откакто се бе сприятелила с Лекси, но бе все така крехка и слаба. Толкова лесно можеха да й разбият сърцето, можеше да вземе погрешно решение от страх да не й се присмеят.

Те бяха добри деца. Почтени деца, загрижени за бъдещето си. Никога не бяха карали Джуд да загуби доверието си в тях.

— Madre? — обърна се Зак усмихнат, посягайки към ръката й. — Хайде. Знаеш, че можеш да ни се довериш.

Джуд знаеше, че той я манипулира, използвайки любовта й в своя полза, но нямаше сили да се противопостави. Обичаше ги толкова много и двамата и искаше да бъдат щастливи.

— Не знам…

Мия извъртя очи.

— Това започва да наподобява лов на вещици. Можем ли да тръгваме, или не?

— Казахме, че няма да пием — напомни Зак.

Майлс застана до Джуд, обхващайки я през кръста.

— Значи можем да разчитаме на думата ти, така ли?

Лицето на Зак разцъфна в огромна усмивка.

— Абсолютно.

— Вечерен час в полунощ — каза Джуд.

— Полунощ? — възкликна Зак. — Но това е направо жалко. Ние не сме някакви ученици от основното училище. Хайде, мамо. Тате?

Майлс повтори полунощ, докато в същия момент Джуд каза един часа.

Зак и Мия се хвърлиха върху нея, сграбчвайки я в бясна прегръдка.

— И да се пазите — изрече нервно Джуд. — Има ли някакъв проблем, веднага ми звъннете. Сериозно ви говоря. Ако пиете, макар да не трябва да го правите, но въпреки всичко стане така, веднага се обадете. Двамата с баща ви ще дойдем да ви вземем, както и всеки един от вашите приятели, който се нуждае от превоз. Сериозно ви говоря. Няма да задавам никакви въпроси и няма да създавам никакви проблеми. Обещавам. Става ли?

— Знаем — каза Мия. — Повтаряш ни го от години.

След тези думи те хукнаха навън към спортния бял мустанг, който Джуд и Майлс им бяха купили предната година.

— Трябваше да не отстъпваш от думите си за полунощ — проговори Майлс, когато вратите на колата се захлопнаха шумно.

— Знам — отвърна тя.

На него му беше толкова лесно. Кажеше ли Майлс „не“, и двамата се предаваха. Кажеше ли обаче тя „не“, те продължаваха да упорстват, досаждайки й като някакви малки дяволчета, докато накрая сломяха съпротивата й и получеха това, което искаха.

Майлс сбърчи чело, когато червените стопове на колата на Зак изчезнаха в мрака.

— Последната година няма да е от лесните.

— Така е — съгласи се Джуд. Тя вече съжаляваше, че им бе позволила да отидат. Толкова много неща можеха да възникнат и да поемат тотално в грешната посока.

* * *

В тази топла есенна нощ сладкарница „Аморе“ беше препълнена с клиенти. Лятото свършваше и всички, и местните жители, и туристите, знаеха, че студеният сезон наближава.

Лекси работеше на половин работен ден в сладкарницата за сладолед от втората си година в гимназията. Тя влагаше и последния заработен цент във фонда за колежа си. Двете с шефката й, госпожа Солтър — шейсетгодишна вдовица със стоманеносива коса и слабост към огърлици с мъниста, — работеха в пълен синхрон, като едната въвеждаше постъпленията в касата, докато другата дозираше сладоледа.

Тази вечер обаче, макар и заведението да беше пълно, Лекси не откъсваше поглед от часовника. Партито в къщата на Айснърови започваше в девет, а Мия и Зак бяха на път да я вземат оттук.

Зак.

Той беше единствената капка катран в кацата с мед на новия й живот. През изминалите три години Лекси бе открила къде е нейният дом. Леля й Ева се грижеше за нея с цялото си сърце и душа. Това беше очевидно, макар и Ева да не бе от жените, на които всичко им е изписано върху лицето. Мия бе като родна сестра за Лекси. Двете бяха станали неразделни. А семейство Фарадей бяха приели Лекси в къщата си с отворени обятия, без да я съдят. Джуд се бе превърнала в нейна майка до такава степен, че в Деня на майката Лекси винаги купуваше две картички — една за Ева и една за Джуд. Тя винаги пишеше просто „благодаря“ върху бялото поле.

Само Зак оставаше сдържан.

Той не харесваше Лекси. Така стояха нещата. Никога не оставаше насаме с нея повече, отколкото е абсолютно необходимо и изключително рядко й проговаряше. Когато му се наложеше да й каже нещо, винаги гледаше настрани, сякаш избягваше погледа й. Лекси не знаеше какво бе направила, за да го оскърби до такава степен и нищо не помагаше, за да го умилостиви. Но най-лошото беше, че всеки път това нараняваше чувствата й. Всеки път, когато той извръщаше поглед или я подминаваше, тя го чувстваше като някакво пробождане, усещане за загуба.

Но това беше за добро, така се мъчеше да се самоубеждава. Беше добре, че той не я харесваше, защото тя го харесваше прекалено много. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, го бе научила още в началото: Зак Фарадей беше абсолютно забранена територия.

Малко след девет тя чу звука от двигателя на мустанга пред сладкарницата. Припряно смъкна многоцветната си престилка и изтича към съблекалнята на служителите да си вземе чантата. Докато я откачаше от стената, Лекси хвърли поглед в огледалото, за да се увери, че гримът й все още е наред и после тръгна към входната врата, махайки на госпожа Солтър, докато я подминаваше.

— И да се държиш прилично — рече шефката й, махайки й леко в отговор.

— Ще се държа — обеща Лекси. Тя изтича до мустанга и скочи на задната седалка. Стереоуредбата работеше толкова силно, че никой не можеше да говори.

Зак излезе на заден от паркинга и потегли извън града. Много скоро след това вече завиваха по една дълга алея, посипана с чакъл. В края й се издигаше ексцентрична жълта къща във викториански стил с полегат покрив и голяма бяла веранда, която я опасваше. От стрехите висяха лампи, осветяващи кошниците с цветя.

След като излязоха от колата, Лекси долови далечното жужене на разговори и музика, но отвън се мяркаха много малко от съучениците им. Вероятно бяха долу на брега, където имаше по-малка вероятност да ги виждат съседите и по този начин да имат по-малко поводи да се оплачат на местната полиция.

Зак заобиколи колата и застана до Лекси. Тя се опита да се държи естествено. Както винаги, не успя да се справи. Извърна се леко и улови втренчения му поглед.

Преди да успее да каже нещо оригинално, Мия се появи и застана до нея, улавяйки я за ръката.

— Тайлър тук ли ще е?

— Вероятно — отвърна Зак. — Да тръгваме — каза той, отдалечавайки се.

Лекси и Мия го последваха през високата трева. Видяха партито едва когато стигнаха предния двор. Вероятно в градината имаше около седемдесет и пет души, като повечето се бяха насъбрали около огъня. Сладникавият аромат на марихуана изпълваше въздуха.

Мия стисна ръката на Лекси, принуждавайки я да спре рязко.

— Ето го. Как изглеждам?

Лекси огледа тълпата, докато накрая откри Тайлър Маршал.

Той беше високо и стройно момче с прическа на скейтбордист и носеше торбестите си дънки толкова спуснати, че непрекъснато ги придърпваше нагоре. Мия си бе паднала по него в края на предпоследната година.

— Ти си красива. Иди да го заговориш — предложи Лекси.

Бузите на Мия поруменяха.

— Не мога.

— Ще дойда с теб — каза Лекси, стискайки ръката й.

— А ти, Зак Атаката, ще дойдеш ли? — попита Мия.

Зак вдигна рамене и тримата навлязоха сред тълпата. Подминаха две сребърни бъчонки и стигнаха до Тайлър.

— Привет, Мия — обади се Тайлър, дарявайки я с ярката си усмивка. Протегна й една наполовина празна бутилка. Малинова водка.

Мия взе бутилката и отпи от нея още преди Лекси да успее да реагира.

— Предполагам това означава, че аз ще бъда шофьорът — обади се Зак. След това добави: — Внимателно, Мия.

— Искаш ли да се поразходим по брега? — обърна се Тайлър към Мия.

Тя стрелна Лекси с възторжен поглед и последва Тайлър към брега.

Лекси буквално беше обсебена от присъствието на Зак. Той стоеше до нея мълчаливо и въпреки всичко тя усещаше напрежение в тишината помежду им. Не се сдържа, извърна се и впи поглед в него.

— Защо не ме харесваш?

— Това ли си мислиш?

Тя не знаеше какво да му отговори. Изглежда ставаше нещо, което тя не разбираше. Прииска й се изобщо да не беше задавала този глупав въпрос.

— Лекси — започна той.

В този момент до тях изникна сякаш от нищото Аманда Мартин с наполовина пълна бутилка ром „Капитан Морган“. Тя беше дългокрако червенокосо момиче с пълни устни и леко скосени очи, които й придаваха леко екзотичен вид. Последната приятелка на Зак.

— Ето те и теб — измърка тя. — Много се забави. — Прегърна го и сякаш се стопи в него.

Лекси ги проследи с поглед как се отдалечават, все така плътно прилепени — той вече я целуваше, — и изпита познатото чувство на разочарование. Въздъхна и закрачи надолу към брега. Там срещна някои от децата от клуба по драматично майсторство. Лекси често пъти бе прекарвала време в компанията им, гледайки ги как репетират с Мия. Те бяха насядали по пясъка и разговаряха за различни неща. Разбира се, темата за колежа също не липсваше. В последно време сякаш това беше главната тема. Още от началото на последната година в гимназията бяха започнали да обсъждат сроковете за кандидатстване, молбите, формулярите и статистиката за приемите. Всеки ден в библиотеката се появяваше поредният представител на някой университет, разговаряйки с всеки ученик последна година, който се интересуваше от академичното заведение. Посещенията на колежите през уикендите се бяха превърнали в традиция. А учениците от остров Пайн не отиваха просто в центъра на Сиатъл, за да проучат колежите. О, не. Родителите им ги разкарваха със самолети из цялата страна.

— Лекстър! — гласът на Мия рязко се открои над шума.

Лекси се обърна и видя Мия да я връхлита.

— Не знам как се напих толкова — рече Мия, олюлявайки се опасно. — Ама, Лекси, наистина, как се напих толкова?

— Може би като си пила алкохол? — Лекси се изправи и я обгърна със сигурна ръка.

— Обичам те, Лекси — прошепна Мия, но това беше шепот на пияница, театрален и неясен. На свой ред и тя обгърна Мия с ръка. — Двамата със Зак Атаката сте най-добрите ми приятели.

— И ти си най-добрата ми приятелка.

Мия рухна в седнало положение на студения пясък. Лекси се настани до нея и двете се облегнаха една на друга.

— Тайлър каза, че съм красива — обади се Мия. — Мислиш ли, че е искрен?

— Той би бил глупак, ако не е.

— Ние танцувахме — продължи Мия със замечтан глас и се олюля за момент. — Не си усещам устните. Устните ми на мястото си ли са?

Лекси избухна в смях.

— Мисля, че е най-добре да те прибираме вкъщи. Да отидем да потърсим Зак.

Лекси помогна на Мия да се изправи и поведе приятелката си през тълпата. Намериха Зак в сенките отстрани на къщата. Аманда яко му се натискаше. Поне на Лекси така й се стори.

— Зак? — обади се Лекси. — Мия не е в много добра форма. Мисля, че трябва да се прибира.

При тези думи Мия се сви на две и повърна в тревата. Зак се втурна към нея.

— Добре ли си? — попита, обгръщайки я с ръка.

Мия се люшна на несигурните си крака, изтривайки устата си.

— Нищо ми няма.

— Аманда? — обърна се Зак към приятелката си. — Може ли да остане у вас? Не мога да я закарам у дома в този вид.

— Стига бе — отвърна Аманда, правейки кисела физиономия. — Нямам намерение да си тръгвам толкова рано. Още няма полунощ. — Тя целуна продължително Зак и после се отдалечи, отмятайки косата си с ръка, докато се отправяше към бъчонката.

— Мия може да прекара нощта при мен — обади се Лекси. — По това време Ева вече трябва да е заспала.

Зак я погледна.

— Наистина ли?

— Разбира се.

Зак поведе Мия към мустанга и я настани на задната седалка. Това беше все едно човек да се опитва да постави в изправено положение сварени спагети и когато накрая приключи, Мия вече се смееше гръмогласно, просната върху седалката. Закопчаването на предпазния й колан отне цяла вечност.

Лекси се настани на пасажерската седалка, докато Зак палеше двигателя. Той бавно даде на заден ход и излязоха на главния път.

Докато се носеха по магистралата към моста, пръстите му барабаняха някакъв ритъм върху покрития с кожа волан. Музиката от стереоуредбата беше непозната за Лекси, но ритъмът й бе силно заразителен. Мия припяваше на задната седалка, както винаги фалшиво.

Когато стигнаха, Лекси излезе от колата. Мия тръгна след нея олюлявайки се и се разсмя, падайки на колене във влажната трева.

— Хайде да отидем на нашия хълм — каза тя, като се изправи с усилие.

Зак се втурна към сестра си и я задържа.

— Хей, Мия — произнесе нежно той, — може би трябва да си легнеш.

Мия се изсмя с пиянски глас.

— Ха-ха. Това би било добре.

Зак погледна към Лекси.

— Ще изчакам, докато я сложиш да си легне и тогава ще си тръгна.

— Не е необходимо. Знам, че искаш да се върнеш при Аманда.

— Нямаш никаква представа какво искам аз.

Наранена, Лекси се обърна към Мия и я пое от Зак.

— Да тръгваме, Мия. — Тя внимателно насочи най-добрата си приятелка към караваната през мократа трева. Вече във всекидневната, Мия рухна на пода, кикотейки се и стенейки.

— Шшт — каза Лекси.

— Аз само шъ си дремна за секунда…

Лекси остави Мия върху покрития с килим под и отново се върна пред къщата. Втренчи се в Зак от верандата. После бавно тръгна към него. Той я гледаше и вниманието му сви до болка стомаха й.

— Т-тя е добре.

— Къде е този ваш хълм? — попита той.

— Двете с Мия се размотаваме там. Не е кой знае какво.

— Мога ли да го видя?

— Защо не.

Лекси чуваше звука от пукането на съчките и клоните под обувките му, докато си проправяха път през гъстите храсталаци. Пътеката беше толкова тясна, че човек можеше да я открие само ако знаеше къде се намира. Когато отново се озоваха на откритото пространство, това се оказа един висок бряг дива земя, от който се разкриваше гледка към къс участък от магистралата, блестящото казино и отвъд тях черния Саунд.

— Непрекъснато идвам тук — каза тя.

— Страхотно е. — Зак седна върху меката пръст.

Лекси неохотно седна до него. Двамата бяха толкова близо един до друг, че тя усещаше крака му до своя.

Чакаше го да каже нещо, но той мълчеше.

Тишината се провлачваше, превръщайки се в нещо много неловко.

— Значи следващия уикенд вие двамата ще разглеждате колежите. Това е страхотно — каза накрая Лекси. Това беше всичко, което успя да измисли.

Той повдигна рамене.

— Не ми изглеждаш много развълнуван.

— Мия казва, че ще умре, ако не отидем заедно в Университета на Южна Калифорния. Не ме разбирай погрешно, аз също искам да отида с нея в един и същи колеж и също искам да бъда лекар като баща ми, но… — Той вдигна поглед към казиното и въздъхна.

— Но какво?

Той се извърна към нея, улавяйки я, че го гледа.

— Какво ще стане, ако не успея? — попита толкова тихо, че тя едва дочу гласа му сред далечното жужене на движението по магистралата.

Лекси познаваше Зак от повече от три години, обожавайки го от разстояние. Беше го изучавала като някакъв археолог, пробивайки си път през думите му, за да открие скритото им значение. А до този момент той никога не бе казвал нищо такова. Звучеше уязвим и объркан.

Нощта сякаш замлъкна, жуженето на колите се стопи в далечината. Единственият шум, който Лекси долавяше, беше биенето на сърцето й и равните интервали на дишането им. Тя си спомни за всичките пъти, когато бе чакала завръщането на майка си, за да бъде разочарована за пореден път и отхвърлена. Ако имаше някаква емоция, която прекрасно разбираше, това беше несигурността. Никога, дори и в най-развихрените си фантазии, не си бе представяла, че Зак може да се чувства по същия начин. Това я накара да се почувства свързана с него, все едно са настроени на една и съща вълна. За някакъв миг той престана да бъде братът на Мия; превърна се в момчето, което бе видяла в първия ден в гимназията, онзи, който бе накарал сърцето й да забие лудо.

— Не съм и предполагала, че може да се почувстваш уплашен от нещо.

— О, плаша се от нещо. — Той се наклони едва забележимо към нея.

Може би се наместваше да му е по-удобно върху коравата пръст, тя не знаеше, но знаеше какво е да се чувстваш уплашен, и начинът, по който той я гледаше, спираше дъха й. Без дори да помисли, действайки само по инстинкт, тя се приведе към него за целувка.

Тъкмо беше на косъм да затвори очите си, когато той рязко се дръпна назад.

— Какво правиш?

Осъзнаването на това какво за малко не бе сторила, буквално я остави без дъх. Той не само, че не я харесваше, а дори нещо по-лошо, беше забранена територия за нея. Джуд й го бе изяснила пределно ясно, също и Мия. А в крайна сметка Мия беше важната, а не някакво безсмислено привличане към момче, което се влюбваше всяка седмица в различно момиче.

Ужасена, тя избъбри някакво извинение, изправи се и хукна през гъсталака към относителната безопасност на караваната.

— Лекси, чакай!

Тя се втурна тичешком и затръшна вратата след себе си. Мия лежеше на пода, тананикайки си песен от „Малката русалка“.

Лекси прекрачи най-добрата си приятелка и се загледа навън през завесите.

Зак остана дълго време там, втренчен в затворената врата. Накрая се върна до колата, запали я и потегли.

Едва когато си изми зъбите, облече си пижамата и се вмъкна в леглото с Мия, тя се отпусна да помисли за това какво за малко не бе сторила.

— Ти си идиотка, Лекси Бейл — произнесе в тишината.

— Не, не си — рече Мия, а след това захърка.

* * *

На следващата сутрин Лекси стоеше до прозореца на спалнята си, втренчена в дъжда навън, усещайки как й се повдига. Направо не можеше да повярва, че предната нощ за малко не бе целунала Зак.

Каква идиотка.

Какво трябваше да стори сега? Да каже на Мия истината, да се остави на милостта на най-добрата си приятелка и да помоли за прошка за този момент на умопомрачение? Ами ако това разрушеше всичко? Зак никога нямаше да го спомене. А може би щеше да го направи? До такава степен ли ненавиждаше Лекси?

— Направо се чувствам като развалина.

Лекси дочу как матракът изскърцва, стържейки облицованата с дървесина основа на леглото. Някаква пружина сякаш се откачи звучно, когато Мия успя да седне в леглото. Лекси бавно се обърна, изпитвайки нов пристъп на срам.

Мия отметна разрошената си руса коса от очите, които бяха леко зачервени и разфокусирани. Драскотина прорязваше едната й буза. Лекси нямаше представа къде и как бе пострадала Мия. Без съмнение и самата Мия също.

— Ужас — произнесе тя. — Снощи се напих.

— Така е. — Лекси се върна до леглото и легна до най-добрата си приятелка.

Мия се притисна в нея.

— Благодаря ти, че се грижиш за мен. Кълна се, че не пих толкова много. — Тя удари главата си в стената. — Господи, дано не стигне до ушите на майка ми.

Лекси не можеше да понася повече това положение, истината напираше да излезе от нея. Беше длъжна да бъде добра приятелка на Мия. Беше длъжна.

— Като стана дума за снощи… Направих една истинска глу…

Мия изведнъж се изпъна в леглото.

— Тайлър ме покани да му бъда дама на бала.

Лекси замря.

— Какво?

Двете с Мия отиваха заедно, когато имаше танци. Нито една от двете не беше канена на който и да било от баловете предната година. И сега Лекси изпита смътна ревност, че този път щеше да седи сама, докато Мия се забавляваше.

— Можеш да дойдеш с нас. Наистина. Ще бъде страхотно. Можем да направим тройна среща с Аманда и Зак.

— А, не. И като стана дума за Зак…

— Какво за него? — Мия изрита завивките и стана от леглото. Изправи се малко несигурно на краката си, оглеждайки стаята за дънките си.

— Те са в сушилнята. Снощи повърна върху тях.

— Страхотно. — Мия се измъкна от спалнята и тръгна по коридора. Караваната кънтеше под стъпките й.

Лекси я последва, докато приятелката й нахлузваше дънките си. Тъкмо се канеше отново да поднови разговора за Зак, когато Ева излезе от спалнята си.

— Здравей, Ева — поздрави я Мия с очевидно принудена усмивка. — Благодаря ти, че позволи да прекарам нощта тук.

— Винаги си добре дошла — отговори Ева. — Снощи забавлявахте ли се?

Мия отново се усмихна, но усмивката й не беше много свежа, кожата й бе придобила леко сив оттенък.

— Да. Беше страхотно. — Тя обви ръка около раменете на Лекси. — Не знам какво щях да правя без Лекси. Тя е най-добрата приятелка, която някога съм имала.

Навън прозвуча клаксон.

— Това трябва да е майка ми — предположи Мия. — Снощи ми изпрати есемес. Днес ще ходим на гости на баба. Трябва да тръгвам.

Лекси последва Мия до входната врата. В представите си тя избъбри неколкократно тайната си и двете се смяха до сълзи след разказа й. В действителност не каза нищо, останала втренчена в дългата руса коса на Мия.

Вече на предната врата, Мия я сграбчи силно в прегръдките си.

— Благодаря ти, Лекси. Наистина. — Тя се дръпна назад, с малко несигурен вид. — Съжалявам, знаеш. Не трябваше да се докарвам до такова състояние. Ще дойдеш на танците с Тайлър и мен, нали?

— Сякаш не съм достатъчно жалка — рече Лекси.

— Не говори така. Ще си прекараме страхотно.

Отвън клаксонът отново се обади нетърпеливо.

— Тя е жертва на ананкастичен синдром — каза Мия, отваряйки вратата.

Белият мустанг беше паркиран отпред с мъркащ двигател, а пушекът от ауспуха се стапяше в мъглата.

Зак излезе от колата и застана до нея, втренчен в Лекси над белия капак на мустанга. Дъждът забарабани по лицето му, принуждавайки го да примигва.

Мия заметна качулката върху главата си и се втурна към колата, скачайки вътре.

Лекси беше сигурна, че зърна Зак леко да клати глава, сякаш да й каже, че това никога не се е случило… не може да се случи. После се върна обратно в колата.

Лекси ги проследи с поглед как потеглят, после се върна обратно в караваната, затваряйки вратата. Той не искаше тя да каже на Мия. Какво трябваше да означава това?

Ева седеше на кухненската маса, сплела ръце около чашата си с кафе.

— Колата му ме събуди снощи — каза тя, вдигайки поглед. — Така че отидох до прозореца. Не очаквах да се прибереш.

Лекси се опита да си представи сцената, на която Ева бе станала свидетел: как Лекси буквално носи Мия по стълбите, а после приятелката й рухва на пода, тананикайки си.

— И аз си мислех, че ще останем в семейство Фарадей.

— Напълно сигурна съм, че знам защо не си го направила.

Лекси седна срещу Ева.

— Съжалявам — изрече тя, прекалено засрамена, за да я погледне в очите. Леля й Ева щеше да се разочарова от нея, може би щеше да се запита дали в края на краищата Лекси не е като майка си.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не съм пила нищо, ако това имаш предвид. Аз гледах… как майка ми пие, така че аз… — Тя сви рамене. Нямаше как да изрази цялата тази емоция в няколко внимателно подбрани думи. — Не съм пила нищо.

Ева протегна ръка през масата и хвана нейните.

— Аз не съм пазачка, Алекса. Няма как да знаеш, като ме гледаш сега, но аз си спомням какво е, когато човек е млад и знам как стоят нещата на този свят. Едно момиче може да си навлече много сериозни неприятности, когато е в такова състояние. Може да вземе лошо решение. Омразна ми е мисълта, че можеш да пострадаш.

— Знам.

— Знам, че знаеш. И още нещо: Мия и брат й не са като теб. Те двамата имат избор, който ти нямаш. Те могат да се измъкнат от ситуации, в които ти няма да имаш никакъв шанс. Разбираш ли ме?

На Лекси това й беше известно; бе го разбрала още първия път, когато беше прекрачила прага на семейство Фарадей. Мия можеше да си позволи да прави грешки. Лекси — не.

— Ще бъда внимателна.

— Добре. — Ева я погледна. — А и това момче. Видях начина, по който изтича след теб. С него също внимавай.

— Той не ме харесва. Не е необходимо да се тревожиш по този повод.

Ева я изгледа проницателно. Лекси се зачуди какво ли видя леля й.

— Просто бъди много внимателна с него.