Кристин Хана
Съдбовен път (6)

Глава 4

През октомври Джуд се чувстваше в градината си като в Рая. Това беше време за организиране и за планиране на бъдещето. Тя се потапяше в работата си по разсаждането на луковици, представяйки си как всеки неин избор щеше да промени градината през следващата пролет. А и в момента изпитваше огромна нужда да си намери някакво уютно кътче.

Последните пет дни доста й бяха натежали, макар да не беше в състояние да посочи точно причината. Тя не бе искала децата й да отидат на партито, но те го бяха направили и всичко бе минало спокойно. Зак се бе прибрал навреме и тя го бе прегърнала силно (подушвайки дъха му), след което го бе изпратила да си легне. Не бе усетила никакво доказателство за алкохол, а Мия бе прекарала нощта при Лекси и се бе прибрала на следващия ден усмихната. Очевидно всичко бе минало нормално. Но защо тогава я глождеше мисълта, че нещо не беше наред? Може би Майлс имаше право и тя само си въобразяваше разни проблеми?

Джуд приклекна, присядайки на петите си, и изтупа ръцете си, за да изтърси полепналата пръст по ръкавиците си. Посипаха се ситни черни частици, покривайки бедрата й с дантелени очертания.

Тъкмо посягаше към градинарските ножици, които бе оставила в пръстта до себе си, когато дочу шум от автомобил. Тя се изправи, засенчи с ръка очите си и видя слънцето да се отразява от сребърния капак на един чисто нов мерцедес.

— По дяволите — измърмори. Беше загубила представа за времето.

Колата спря пред ниската каменна стена, очертаваща предната й градина.

Джуд смъкна изцапаните си с пръст ръкавици, докато през това време майка й излизаше от колата.

— Здравей, майко.

Карълайн Еверсън заобиколи лъскавия си автомобил и влезе в изпълнената с живот градина, изпънала гръбнак като алпинистки пикел. Както винаги, без значение дали е зима или лято, беше облечена в черни вълнени панталони и вталена блуза, които очертаваха стройното й стегнато тяло. Опънатата й назад бяла коса разкриваше изсечените черти на лицето й, а строгият стил открояваше съвършено зелените й очи. Дори и на седемдесет години тя все още беше красива жена. И успешна — това имаше най-голямо значение за Каро. Успехът.

— Записа ли се за участие в обиколката на градините?

На Джуд й се прииска никога да не беше споделяла тази своя малка мечта с майка си.

— Още не е готова. Но скоро ще стане.

— Още не е готова ли? Градината ти е красива.

Джуд долови укора в гласа на майка си и положи усилие да не й позволи да я засегне. Карълайн не виждаше никакъв смисъл в хобитата. За майка й важеше единствено крайният резултат и ако Джуд не демонстрираше градината си по време на обиколката из острова, за майка й това при всички случаи щеше да представлява неуспех.

— Да влизаме, майко. Обядът е готов. — И без да изчака отговор, Джуд тръгна към входната врата. На верандата свали градинарските си дрехи, изчетка пръстта от панталоните си и след това влезе в къщата.

Слънцето струеше през шестметровите прозорци на къщата, карайки подовете от екзотична дървесина да блестят като излъскана мед. Огромна гранитна камина доминираше в голямата стая, която беше издържана в успокояващи неутрални багри. Истинският бисер на тази стая беше гледката: издигащите се стъклени панели улавяха изумрудената трева, късче от стоманеносиния Саунд и далечните планини Олимп.

— Искаш ли чаша вино? — попита Джуд.

Майка й постави до себе си дамската си чанта с такова внимание, сякаш съдържаше експлозиви.

— Разбира се. Шардоне, ако имаш.

Джуд се зарадва на повода да излезе от стаята. Мина през трапезарията, в която имаше маса от кленово дърво и десет стола, и влезе в откритата кухня от другата страна. Единственият момент, в който не виждаше майка си, беше, когато отвори покрития с дървен панел хладилник.

Когато се върна в стаята, завари майка си застанала в края на дивана и вдигнала глава към окаченото над камината голямо платно. Представляваше някакво сложно абстрактно произведение на изкуството — ураганни виещи се потоци от кехлибар, червено и черно, които по някакъв начин успяваха да предадат усещането за ефирно щастие. Майка й я бе нарисувала преди десетилетия и Джуд все още изпитваше големи трудности в опита си да свърже славния оптимизъм на картината с жената, застанала в момента пред нея.

— Трябва да смениш картината. В момента галерията разполага с няколко чудесни платна — каза майка й.

— На мен ми харесва — отвърна Джуд, което не беше лъжа.

Тази картина беше любимата на баща й — тя си спомняше как като малко момиченце стоеше до него, с ръчичка, уловена в мечата му лапа, и гледаше майка си как я рисува. Виж как го прави, това е истинско вълшебство, беше й казал той и за известно време Джуд бе вярвала в това, бе повярвала, че в дома им има нещо вълшебно.

— Спомням си как те гледах, когато я рисуваше.

— Това беше преди цял един живот — отвърна майка й, обръщайки се с гръб към картината. — Защо не отидеш да се измиеш? Ще те изчакам.

Джуд подаде чашата с вино на майка си и излезе от стаята. Взе си един бърз душ и се преоблече в удобни дънки и черен пуловер с висока яка. Върна се в стаята, където майка й вече седеше с изправен гръб на дивана и отпиваше от виното си като някакво колибри.

Тя седна срещу майка си. Разделяше ги голяма каменна масичка за кафе.

— Обядът е готов, така че ако си гладна, можем да хапнем — рече Джуд. — Приготвила съм салата Уолдорф.

След думите й и двете потънаха в обичайното си мълчание. Джуд за пореден път се зачуди защо продължаваха тази фалшива игра. Веднъж в месеца се събираха за обяд или вечеря, като редуваха местата, сякаш мястото имаше някакво значение. Докато поглъщаха здравословната храна и скъпото вино, те се преструваха, че имат за какво да разговарят, че помежду им съществува някаква връзка.

— Видя ли статията в „Сиатъл Таймс“? Тази за галерията? — попита я майка й.

— Разбира се. Ти ми я изпрати. В нея казваш колко е било важно за теб майчинството.

— И продължава да бъде.

— Въпреки детегледачките.

Майка й въздъхна.

— О, Джудит Ан. Стига с тия стари мрънканици.

— Съжалявам. Права си — съгласи се Джуд, но не защото това беше единственият отговор, с който можеше да приключи разговора. А защото това бе вярно. Джуд беше на четиридесет и шест години. Трябваше отдавна да е простила на майка си. Но майка й нито веднъж не бе поискала от нея прошка, никога не бе смятала това за необходимо, макар и да бе зарязала майчинството като някакъв евтин мотел. Бързо и посред нощ. Тогава Джуд беше само на седем години, смазана от чудовищна мъка, и въпреки това след погребението на баща й никой дори не се бе сетил да й протегне ръка, със сигурност не и собствената й майка, която бе продължила работата си още на следващия ден, сякаш нищо не се бе случило. През всичките следващи години майка й и за миг не бе спряла да работи. Тя се бе отказала от рисуването, за да направи кариера като една от най-успешните собственички на галерии в Сиатъл. Карълайн се грижеше за младите художници, като в същото време поверяваше грижите за дъщеря си на цяла върволица от детегледачки. Допреди пет години на практика не бяха имали никакъв контакт, докато майка й не се бе обадила и не я бе поканила на обяд. Сега веднъж месечно се преструваха, че всичко е наред. Джуд дори не знаеше причината за това.

— Как са децата? — попита майка й.

— Чудесно — отвърна Джуд. — Оценките на Зак са феноменални, а Мия се превърна в талантлива актриса. Татко със сигурност щеше да се гордее с нея.

Майка й въздъхна. Тази дребна въздишка не беше изненада за Джуд. Баща й бе забранена тема за разговори. Джуд беше любимото момиче на татко и нито тя, нито майка й желаеха да го признаят сега, след всички тези години от смъртта му, въпреки че на Джуд той още й липсваше, както и мечешките му прегръдки.

— Сигурна съм, че си права — отвърна майка й с напрегната усмивка. — Предполагам, че Зак може да постъпи в който колеж пожелае. Надявам се, че не се е отказал от плановете си да стане лекар. Ще бъде истински позор, ако прекрати учението си.

— Предполагам, че това е поредното напомняне, че прекъснах обучението си в юридическия факултет. Бях бременна, а тогава Майлс следваше медицина. Нямахме много голям избор.

— Ти загуби бебето — напомни й майка й, сякаш това имаше някакво значение.

— Да — отвърна тихо Джуд, спомняйки си всичко.

Тогава беше млада и влюбена и ако трябваше да бъде честна пред себе си, през по-голямата част от живота си бе изпитвала страх от майчинството, страх, че е възможно да открие в себе си някаква генетична аномалия, която бе наследила от Карълайн. Бе забременяла съвсем случайно — прекалено скоро, когато още не бяха готови, и Джуд бе осъзнала от момента на зачеването колко дълбоко беше влюбена в него. Самата идея за майчинството я бе преобразила.

— Открай време си обичала прекалено много децата си. Прекалено много грижи полагаш, за да ги направиш щастливи.

Родителски съвет от майка й. Страхотно. Джуд се усмихна едва забележимо.

— Невъзможно е да обичаш прекалено много децата си. Въпреки че едва ли мога да очаквам от теб да го разбереш.

Майка й потръпна.

— Джудит, защо никога не се съмняваш в онова момиче, което живее в каравана, а винаги изпитваш съмнения към мен?

— Лекси, и вече би трябвало да си научила името й, е като част от семейството ни през последните три години. И тя никога не ме е разочаровала.

— За разлика от мен.

Джуд не отговори. Имаше ли смисъл? Вместо това се изправи.

— Какво ще кажеш да обядваме?

Майка й също стана.

— Това ще е чудесно.

Прекараха остатъка от уговореното време на срещата им — точно два часа, от дванайсет до два, — разговаряйки за маловажни неща. Когато времето изтече, майка й я целуна леко по бузата и тръгна към входната врата, където се спря.

— Довиждане, Джудит. Днес си прекарахме чудесно. Благодаря ти.

— Довиждане, майко.

Джуд проследи с поглед през отворената врата как стройната фигура на майка й крачи бързо през градината, без изобщо да обърне някакво внимание на творението на дъщеря си. Каквито и усилия да полагаше да не се вживява, Джуд усети тъгата, която винаги съпровождаше тези обеди. Кое беше това, което не й позволяваше да спре да търси любовта на майка си? Мерцедесът оживя с гърлено ръмжене и бавно потегли по алеята.

На масичката до входа, до една пълна с плаващи рози стъклена купа, лежеше телефон. Джуд вдигна слушалката и набра номера на най-добрата си приятелка.

— Ало?

— Моли, слава богу — каза Джуд, облягайки се на стената. Изведнъж се бе почувствала силно изтощена. — Злата вещица току-що си тръгна.

— Майка ти? Че стана ли сряда?

— Да.

— Имаш ли нужда от едно питие?

— Мислех, че никога няма да ме попиташ.

— След двайсет минути. Откъм доковете?

— Ще се видим там.

* * *

В петък, след училище, тръгнаха на пазар за дрехи. Джуд беше особено доволна от всичко това. Знаеше, че ще са само танци, нищо грандиозно, но беше първата истинска среща на Мия и Джуд беше обзета от силно желание да направи така, че преживяването да остави чудесни спомени у дъщеря й. За тази цел бе записала часове за маникюр и педикюр и за двете — и за Лекси, разбира се — и бе организирала вечер на пазаруване в мола.

Дочу вратата на спалнята й да се отваря и се обърна. Майлс бе застанал на прага. Той се облегна на касата на вратата, облечен в износени дънки и тениска. На бледата есенна светлина изглеждаше невероятно красив. През деня брадата му бе набола, което придаваше на лицето му изваян вид.

— Идвам си рано от работа и те заварвам да излизаш?

Тя го приближи с усмивка и се отпусна в прегръдките му.

— Как така, доктор Фарадей, не се бръснеш, косата ти почва да посивява, а успяваш да изглеждаш дори по-красив? Но ако аз забравя дори и един ден да си сложа грим, хората ме мислят за бабата на Мойсей?

— Така те наричат само зад гърба ти.

— Много смешно.

Той прокара пръсти по брадичката й, сякаш я докосна с перо.

— Красива си, Джуд, и го знаеш. Това е причината да ти вървят нещата.

Това беше вярно и за двамата. Майлс бе представлявал самото олицетворение на успеха още от детските си години. Красив и умен, винаги усмихнат, той изкушаваше хората дори и без да полага усилия. Прякорът му в болницата беше доктор Холивуд.

— Изведи някъде Зак да вечеряте. Аз ще се прибера колкото мога по-рано. Може би ще имаме възможност да седнем вечерта на брега с чаша вино. Не сме го правили от доста време.

Майлс я привлече към себе си за продължителна целувка, после я потупа по дупето.

— По-добре тръгвай, преди да съм си спомнил колко много си падам по следобедния секс.

— За разлика от сутрешния и вечерния, от който ти се повдига? — Тя се измъкна игриво от прегръдката му и тръгна към втория етаж. Почука на вратата на стаята на Зак, изчака да чуе поканата му и я отвори. Той седеше на скъпия си геймърски стол и играеше на конзолата си. Тя го погали по главата, разрошвайки косите му, които още бяха влажни от тренировката му по футбол. Той се надигна към ласката й, изправяйки се като цвете към слънцето.

— Ще отидем до мола да купим рокля на Мия за танците. Искаш ли да дойдеш?

Той се изсмя.

— Аз дори няма да ходя, не помниш ли? Аманда ще бъде в Лос Анджелис с родителите си.

Джуд приседна на леглото.

— Страшно ми се иска да отидеш. Това е последната ви година в гимназията. А Мия ми каза, че ти си бил сигурният фаворит за крал на бала.

Зак извъртя очи.

— Голяма работа.

— Трябва да поканиш някоя приятелка за танците. Някой ден ще се обърнеш назад…

— Ако в бъдеще изобщо си помисля за тия простотии, застреляй ме. Наистина.

Джуд не успя да сдържи усмивката си.

— Добре, така да е. Но поне ни придружи при пазаруването. Това ще означава много за Мия.

— Мислех, че Лекси ще дойде с вас.

— Да. Какво общо има това с пазаруването?

— Значи Мия си има компания. А аз нямам намерение да кисна пред съблекалнята, докато сестра ми си пробва роклите. Няма да стане.

— Добре, но аз не се отказвам от танците.

— Това е истински шок — захили се той. — Ти не се отказваш от нищо. И не ми купувай пак дънки. Наистина, мамо. Не ми купуваш онова, което харесвам.

— Добре. Добре. — Джуд разроши косата му за последен път и се дръпна от него.

Излезе от стаята на Зак и се сблъска с Мия в коридора. Двете слязоха в гаража. След петнайсет минути вече бяха взели Лекси и потеглиха към мола.

В първия магазин Мия се луташе сред закачалките с леко объркан и изненадан вид, но изведнъж рязко дръпна една рокля.

— Виж тази — каза тя, държейки една дълга до земята розова рокля с дантелени ръкави и плисирана пола. — Какво ще кажеш? — попита тя Лекси.

Лекси се усмихна, но беше леко разсеяна.

— Страхотна е. Пробвай я.

— Само ако и ти пробваш някоя. Моля те. Не мога да го направя сама. Знаеш, че не мога.

Лекси въздъхна. Тя отиде до закачалките, избра си една морскосиня рокля с покрита с мъниста горна част без презрамки и последва Мия в пробната.

След като излязоха, Джуд беше зашеметена колко красиви изглеждаха и двете.

— Идеални са — заяви тя.

Мия огледа отражението си, въртейки се пред огледалото.

— Това определено са нашите рокли за бала, не мислиш ли, Лекстър?

— Няма да ходя на танците — отвърна Лекси. — Нямам партньор.

Мия рязко спря с въртенето си.

— Тогава и аз няма да отида.

Лекси промърмори нещо под носа си и се върна в пробната. Когато излезе, беше отново с дънките и тениската си.

— Не искам да пробвам никакви рокли — заяви тя. — И без това не мога да си ги позволя.

— Хайде, Лекси — замоли я Мия. — Ти си най-добрата ми приятелка. Ако не отидеш на танците, и аз няма да отида.

— Тя може да отиде със Зак — обади се майка й.

Мия изпищя възторжено.

— Страхотна идея, мамо. И ще бъдем в пълен комплект.

Лекси остана без дъх.

— Нямам никакво намерение да принуждавам брат ти да ме води на някакви глупави танци. — И с тези думи тя се отдалечи от тях.

Очите на Мия мигновено се напълниха със сълзи.

— Да не нараних чувствата й, мамо? Не го направих нарочно.

Джуд проследи с поглед Лекси, която излизаше от магазина.

— Не си направила нищо лошо — изрече нежно тя. — Просто ние всички забравяме, че Лекси не разполага с възможностите, които имаш ти. Трябваше да бъдем малко по-деликатни. Хайде. — Те отидоха до касите, където Джуд плати и двете рокли, като поръча на служителката да опакова тази на Лекси. — Иди се преоблечи, мъничето ми. Аз ще се погрижа за Лекси.

Джуд излезе от малкия бутик в оживения мол с покупките в ръка. Където и да погледнеше, виждаше тълпи от момичета, без съмнение въоръжени с кредитните карти на родителите си. Не беше чудно, че Лекси не се чувстваше в свои води тук. Сигурно никак не й беше лесно да се чувства различно от всички тези деца, които познаваше, от най-добрата си приятелка, която очакваше винаги да получава желаното.

Видя я седнала на една пейка пред книжарницата. Беше се привела напред и дългата й черна коса закриваше лицето й.

Джуд отиде до нея и седна. Лекси се дръпна настрани, за да й направи място.

— Извинявам се за хленченето — рече Лекси.

— Трябваше да бъда по-деликатна. Знам, че тези рокли са скъпи.

— Не е в това работата.

Джуд отмести косата на Лекси зад ухото й, за да вижда лицето й.

— Не съм искала да те смутя.

— Всичко е наред. Не трябваше да го правя на такъв голям въпрос.

Джуд се облегна на пейката. Сърцето я болеше за Лекси; знаеше колко жестоко се бе отнесъл животът с това момиче и колко трудности изпитваше и досега. Докато по-голямата част от децата от острова, подобно на нейните, търсеха идеалния колеж из цялата страна, след завършването си Лекси планираше да постъпи в местния двегодишен колеж. Работеше всяка свободна минута в сладкарницата за сладолед, спестявайки всеки заработен цент. Най-голямата й мечта беше да получи пълна стипендия за университета във Вашингтон, но такива стипендии се брояха на пръстите на едната ръка. Джуд изпитваше болка при мисълта, че Лекси ще пропусне ритуалния прощален абитуриентски танц.

— Чух, че Зак има добър шанс да стане крал на бала.

— Той ще стане.

— И Кей Хърт била сигурна кралица на бала.

— Може да стане или пък ще изберат Мария де ла Пеня.

— Само че Зак няма да присъства, защото Аманда няма да е в града.

Лекси изви глава и погледна Джуд. Ако Джуд я познаваше по-добре, щеше да си помисли, че Лекси изглежда уплашена.

— Не го знаех.

— Но аз не искам никой от вас да пропусне танците. Зак никога не би се хванал с някое друго момиче, не и докато е с Аманда, но ти си най-добрата приятелка на сестра му. Аманда не би имала против. А освен това и тримата ще се забавлявате много на танците. Ще ти остане незабравим спомен.

— Не мисля, че е добра идея — изрече тихо Лекси. — Нали си спомняш какво се е случило с Хейли?

— О, скъпа. Ти никога не би причинила подобно нещо на Мия. Тук нещата са коренно различни — усмихна се Джуд. Тя знаеше колко чувствителна бе Лекси, но това щеше да е за доброто на всички. — Какво ще кажеш, ако оставим на Зак да реши?

Лекси остана загледана в нея дълго време, без да каже нищо.

— Това не е някакво излизане с близък приятел, Лекси. Това е нощ за приятели. И аз наистина мисля, че Зак трябва да бъде там, когато го короноват за крал на вечерта, не мислиш ли?

Лекси въздъхна.

— Да.

Джуд й протегна торбата с покупката.

— Купих ти роклята.

— Не мога да я приема — рече Лекси. — Прекалено е скъпа.

Джуд видя благодарността на момичето, но в сините й очи имаше и още нещо, някакъв тъмен и неясен срам, който буквално разби сърцето на Джуд.

— Ти си част от семейството ни, Лекси. Знаеш го. Позволи ми да направя това за теб, става ли? Знам, че искаш да отидеш на танците. Нека Зак те заведе.

Лекси заби поглед в покрития с плочи под. Косата зад ухото й отново падна, закривайки профила й от Джуд.

— Добре, Джуд — произнесе накрая тя тихо. — Но само ако Зак иска да ме заведе, тогава ще отида с него. Но…

— Но какво?

Лекси поклати глава, косата й проблесна с гарванов блясък за миг.

— Не бъди изненадана, ако той откаже.