Кристин Хана
Съдбовен път (7)

Глава 5

— Добре. Отвори очи — каза Джуд, поставяйки ръцете си върху раменете на Лекси.

Младото момиче си пое дълбоко дъх и изпълни нареденото. Намираше се пред едно голямо огледало, оградено от ситни сферични лампички. За миг зърна някаква непозната — момиче с гладко сресана лъскава черна коса, падаща около лицето й, и идеално очертани вежди. Внимателно положеният виолетов молив беше разкрасил сините й очи, придавайки й загадъчен поглед, а високите й скули бяха подчертани с розов цвят. Тя почти се страхуваше да се усмихне, да не би всичко това да се окаже някаква илюзия.

Джуд се приведе към нея.

— Красива си.

Лекси се измъкна от стола и се завъртя.

— Благодаря ти — изрече тя, прегръщайки я силно. По-късно, вече на ферибота, двете с Мия седяха на задната седалка на ескаладата, а Джуд на седалката на шофьора. Лекси непрекъснато хвърляше крадешком погледи в огледалото. Искаше й се да повярва, че сега нещата вече са по-различни, че след това преобразяване Зак най-накрая ще погледне към нея и ще си помисли, че е красива. Но тя беше достатъчно интелигентна, за да не се заблуждава по подобен начин.

Тази вечер нещата нямаше да минат много добре. Ако трябваше да е искрена към себе си, тя не разбираше защо се беше съгласил да я придружи на танците, вероятно защото Джуд и Мия го бяха притиснали безмилостно, а едно нещо беше абсолютно сигурно: Зак мразеше да разочарова сестра си.

Ех, само да не се беше опитвала да го целуне… Нямаше да има никакъв проблем, стига само тя да не се беше наклонила към него в онази нощ. Или поне да беше признала на Мия истината. Ако… ако. Един безкраен списък, който бе прехвърляла в ума си толкова пъти, че накрая започна да й се повдига.

Беше изминала седмица от партито и от случилото се на върха на хълма. Лекси многократно беше опитвала да каже на Мия истината, но не го бе сторила. Не можеше, а сега, за първи път, когато видя най-добрата си приятелка, се почувства като лъжкиня. А всеки път, когато зърнеше Зак, бягаше като лекоатлетка. Изпитваше панически страх, че е разрушила всичко, че когато тайната й се разкриеше, тя щеше да загуби приятелството на Мия и уважението на Джуд. Всичко, което изпълваше със смисъл живота й.

— Трябваше да кажа „не“ — избъбри Лекси по-късно, докато двете с Мия се качваха по стълбите на къщата, за да се облекат. — Още от началото беше ясно, че ще е пълен провал.

— Не те разбирам — каза Мия, затваряйки вратата след тях. — Наистина не те разбирам.

Лекси незабавно изпита чувство за вина.

— Съжалявам. Ще бъде весело. Направо нямам търпение. — Тя отиде до пръскащия се по шевовете гардероб с дрехи на Мия, където висяха двете рокли. Облякоха се и се огледаха в овалното огледало до бюрото. Черно-белите кецове на Мия само от време на време надзъртаха изпод подгъва на роклята й.

— Мисля, че изглеждам добре — заяви Мия, заставайки до Лекси. Зелените й очи излъчваха тревога. — Но дали е така? Какво ще си помисли той?

— Изглеждаш страхотно. Тайлър ще…

Нечие почукване на вратата прекъсна разговора им. Последва кратка пауза и след това се отвори. На прага застана Джуд, държейки един сребрист фотоапарат.

— Тайлър е тук.

Мия изгледа нервно Лекси.

— Как изглеждам?

— Страхотно. Той има невероятен късмет.

Мия се хвърли върху Лекси и я прегърна силно.

— Слава богу, че си с мен. Не знам дали бих имала куража да сляза долу без теб.

Те излязоха от спалнята хванати за ръце и тръгнаха надолу по голямото вито стълбище.

Зак и Тайлър бяха във всекидневната и разговаряха. И двамата бяха облечени в сини костюми. Косата на Зак беше още влажна — футболният мач току-що бе приключил и той скоростно се бе прибрал, за да се приготви.

Той вдигна поглед и видя Лекси. Тя го видя как се навъси, докато тя слизаше по стълбите. Сърцето й заби толкова бързо, че тя се замая.

Стегни се, помисли си.

Трябваше да каже още тогава, че съжалява, да обърне на шега онзи нещастен опит за целувка. Може би трябваше да каже, че е била пияна и не си спомня нищо. Можеше ли да го направи?

С приближаването й Зак пристъпи напред и й протегна един бял карамфил със син връх в прозрачна пластмасова кутия.

— Благодаря — избъбри тя.

— Той има нещо като гумена лента; можеш да си го вържеш на китката. Аманда казва, че тези са най-добрият вид.

— Благодаря — изрече отново, без да се осмели да го погледне. Той бе споменал приятелката си и тя схвана намека.

— Добре, време е за снимки — обяви Джуд. Майлс пристъпи до нея.

— Ще се наложи да вземем отпечатъци от пръстите ти, Тайлър — каза той.

— Татко! — изпищя Мия, поруменявайки цялата.

Лекси се премести неловко на мястото до Зак. Той я обгърна с ръка, но не я притисна плътно към себе си. Стояха като изображения от фотография от Стария запад, напрегнати и сериозни.

Блясък. Щрак.

Снимките продължаваха една след друга, докато накрая Зак се обади:

— Стига вече, dos amigos. Измъкваме се оттук.

На тръгване към вратата Лекси се дръпна от Зак. Тя пристъпи в антрето, където бе оставила до масичката една кафява чанта за покупки. Бръкна вътре и извади малка зелена кутия, която съдържаше алена петуния в кофичка за разсад.

— Това е за теб — обърна се тя към Джуд, усещайки как лицето й поруменява. Беше толкова дребен подарък — открила го бе на един щанд с намалени наполовина цени в местния разсадник. Вероятно беше най-неподходящото нещо за подарък, но това бе всичко, което Лекси можеше да си позволи. — Знам, че наистина нямаш нужда от нищо, но аз огледах и понеже не видях никакви петунии, си помислих… както и да е, много ти благодаря за роклята.

Джуд се усмихна.

— Благодаря ти, Лекси.

— Хайде, Лекстър — обади се Мия от коридора до вратата.

Лекси отиде до вратата с Джуд и след това последва Мия навън до мустанга.

— Вечерният ви час е един през нощта — извика Джуд от входа.

Зак сякаш не я чу. Той вървеше към паркирания отпред мустанг. Отвори вратата на Лекси, но не изчака да влезе, за да я затвори. Вместо това я заобиколи и седна на шофьорското място.

След като Мия и Тайлър се настаниха на задната седалка, Лекси зае мястото си до Зак. Той запали двигателя и наду музиката.

През цялото време до гимназията Мия и Тайлър си шепнеха. Зак не отделяше очи от пътя. Изглеждаше раздразнен за нещо на Лекси или поне на факта, че му се налагаше да я води като негова дама. Тя едва ли можеше да го обвинява за това. На паркинга в училището той спря близо до стълбите, след което четиримата се сляха в цветната река от нахлуващата в гимназията река от деца, която бе преобразена в някаква безвкусна версия на Ню Орлиънс, изпълнена с гирлянди и изкуствен мъх. Темата „Марди гра“^[1] продължаваше, докато навлизаха във физкултурния салон, където една придружителка им връчи шепа ярко оцветени мънистени огърлици.

Песента беше „Hella Good“, а дансингът бе претъпкан.

Първо си направиха снимките — всяка двойка поотделно, след това момичетата, след това Мия и Зак.

Лекси усещаше колко напрегнат беше Зак. Всяко момиче от абитуриентските класове сякаш не отделяше погледа си от тях. Без съмнение Аманда бе поръчала да й предоставят пълен отчет и Зак нямаше намерение да върши нищо, което да нарани чувствата на приятелката му. Той дори и не гледаше към Лекси.

Най-накрая пое ръката й и я поведе към дансинга. Когато стъпиха на него, музиката се промени и забави темпото. Той я прегърна.

Лекси заби поглед в гърдите му, опитвайки се да го следва и да не излиза от ритъма му. Честно казано, нямаше никаква представа как се танцува и беше толкова напрегната, че едва дишаше. Най-накрая събра сили и вдигна поглед; той я гледаше втренчено с непроницаем поглед.

— Знам, че не си искал да ме заведеш на танцовата вечер, Зак. Съжалявам.

— Ти не знаеш абсолютно нищо.

— Съжалявам. — Това беше всичко, което успя да измисли на момента.

Той я сграбчи за ръката и я издърпа през тълпата. Тя залиташе подир него, опитвайки се да пази равновесие, като се усмихваше извинително на хората, в които се блъскаше, за да не изглежда странно, че Зак я измъква.

Той продължи, минаха покрай пунша и редицата придружители, родители и учители и излязоха през голямата врата към футболното игрище. Там всичко беше черно и замряло. Звездите над тях бяха сключили съюз с една ярка луна и заливаха с блясъка си стълбовете на игрището.

Зак накрая спря.

— Защо се опита да ме целунеш?

— Не се опитах. Просто загубих равновесие. Беше глупаво от моя страна… — Тя въздъхна и вдигна поглед, като мигновено й се прииска да не го бе правила.

— Ами ако ми се беше приискало да ме целунеш?

— Не се забърквай с мен, Зак — изрече тя. Гласът й се пречупи, издавайки я. Добре познаваше репутацията му. Той вероятно всеки път казваше неща от този род. Сменяше приятелките си с темпото, с което тя сменяше червилото си. — Моля те.

— Мога ли да те целуна, Лекс?

С разума си тя каза не, но когато Зак се втренчи в нея, кимна, загубила внезапно глас.

— Ако възнамеряваш да ме спреш, сега е моментът — изрече той, придърпвайки я към себе си.

И в следващия миг Зак я целуваше и тя пропадаше някъде, и летеше, превръщайки се в нещо съвсем различно от това, което беше. Когато накрая се отдръпна, той беше не по-малко блед и разтърсен от нея, и тя се зарадва на това, защото плачеше.

Тя плачеше. Каква идиотка…

— Нещо неправилно ли направих?

— Не.

— Тогава защо плачеш?

— Не знам.

— Зак!

Лекси чу гласа на Мия и рязко се дръпна от Зак, изтривайки тъпите сълзи.

Мия затича към тях.

— Ще коронясват краля и кралицата на бала. Идвайте бързо.

— Не ме интересува. Разговарям с Лекси…

— Тръгвайте — каза Мия.

Зак отново погледна Лекси и се навъси, след това се отдели от тях и се запъти към физкултурния салон.

— Какво правехте двамата тук? — запита Мия.

Лекси също тръгна. Не се осмели да погледне най-добрата си приятелка.

— Искаше да ми разкаже нещо за днешния мач. — Тя се насили да се засмее. — Нали си ме знаеш. Нищо не разбирам от футбол. — И тя се разсмя. Поредната лъжа към най-добрата й приятелка. В какво беше започнала да се превръща?

Това беше последният път за тази нощ, когато тя и Зак бяха сами, докато той накрая не я съпроводи до предната врата на караваната и дори тогава Мия беше в колата и ги наблюдаваше.

Пред вратата Лекси нямаше никаква представа какво да му каже. Цялата беше разтърсена; чувстваше се като някакво диво животно, застинало от страх, с изострени сетива. Целувката бе разклатила сериозно света й, но беше ли произвела дори и най-малкото колебание в неговия?

Той я изгледа от високия си ръст, а златната му коса се бе превърнала в сребърна под лунната светлина.

Тя искаше да изкрещи: „Кажи нещо!“, но успя да изтръгне само някаква слаба усмивка.

— Благодаря ти, че ми беше кавалер, Зак.

— Не говори така — каза той.

— Хайде, вечерният час — извика Мия от колата. — Мама ще полудее, ако закъснеем.

Зак се приведе и целуна Лекси по бузата. Бяха й потребни всичките сили да не отвърне, да не го обгърне с ръце, и тя остана неподвижна, усещайки устните му върху кожата си като нажежено дамгосващо желязо.

Остана дълго време така, след като си бяха тръгнали. Накрая се прибра вкъщи и изключи осветлението.

* * *

Лекси не отиде на училище в понеделник. Как беше възможно да погледне Зак или Мия в очите след всичко, което се бе случило?

В понеделник вечерта обаче (а той не се беше обадил, разбира се, че не го бе направил, защо тя си мислеше, че ще го направи?) Ева я заплаши, че ще вземе час при лекаря — нещо, което те определено не можеха да си позволят.

Така че във вторник Лекси отиде на училище. На автобусната спирка се сгуши под тесния навес, като гледаше как дъждът превръщаше света в синьо-сив калейдоскоп.

Тя щеше да се държи съвсем нормално.

Щеше да се усмихва небрежно на Зак и щеше да продължи да крачи, сякаш целувката не означаваше нищо. Тя не беше пълен идиот. Това просто беше целувка от момче, което целува постоянно момичета. Лекси не можеше да позволи на тази случка да означава каквото и да било за нея.

В училище с лекота избягваше Зак — те се движеха в съвсем различни среди, — но нямаше как да избегне Мия. Животът и на двете беше прекалено свързан. След последния училищен звънец Мия съпроводи Лекси до работното й място.

През цялото време към центъра на града Лекси поддържаше усмивка върху лицето си, докато слушаше детайлното описание на танца на Мия. За кой ли път. Но думата „лъжец“ пищеше непрекъснато в мозъка й и всеки път, когато погледнеше най-добрата си приятелка, усещаше как стомахът й се свива.

— Ние се целунахме. Казах ли ти го? — запита Мия.

— Само един милион пъти. — Лекси спря пред „Аморе“, където ги обгърна сладкият, ухаещ на ванилов сладолед въздух. Тя възнамеряваше просто да каже довиждане и да влезе, но вместо това спря. — И как беше?

— Първо си помислих, че езикът му нещо е хлъзгав и голям, но после свикнах с него.

— Плака ли?

— Да плача ли? — Мия изглеждаше объркана, после стана нервна. — Трябвало ли е да заплача?

Лекси вдигна рамене.

— Какво знам аз за целувките?

Мия се свъси.

— Държиш се смахнато. Да не би нещо да се е случило на танците?

— Ч-че какво би могло да се случи?

— Ами не знам. Може би нещо със Зак?

Лекси се ненавиждаше; искаше да каже истината, но изпадаше в ужас само при мисълта, че ще загуби приятелството на Мия. А какъв би бил смисълът, наистина? Случилото се беше само една целувка, а не начало на каквото и да било.

— Не, разбира се. Наред съм. Всичко е наред.

— Окей — произнесе накрая Мия, вярвайки й. Това накара Лекси да се почувства още по-зле. — Хайде, чао.

Лекси прекрачи прага на малкия сладоледен рай. Помещението беше ярко осветено, с дълъг плот за сладолед, покрит със стъкло и хром, и малка площ с няколко масички и столове. През по-топлите месеци заведението ставаше претъпкано, но сега, вече в средата на октомври, бизнесът бе доста замрял.

Завари шефката си, госпожа Солтър, на касата. Камбанката над вратата издрънча при влизането й.

— Здрасти, Лекси — поздрави я сияеща госпожа Солтър. — Как минаха танците?

Лекси изтръгна усмивка от себе си.

— Страхотно. Ето. Донесох ти няколко огърлици. — Тя й подаде мънистата „Марди Гра“ от танците. Госпожа Солтър просия при гледката им и връхлетя върху тях като сврака, привлечена от лъскавите колиета.

— Благодаря ти, Лекси. Не си ме забравила. — Госпожа Солтър незабавно сложи всичките огърлици на врата си.

Лекси прекара остатъка от деня и вечерта в очакване на клиенти. В девет часа, когато бизнесът почти напълно бе замрял, тя се захвана да почиства рафтовете и да се приготвя да затварят. Тъкмо излизаше от складовото помещение, награбила съд с препарат за почистване на стъкла и парцал, когато Зак влезе в сладкарницата.

Камбанката нежно издрънча над него; тя едва дочу звука, тъй като сърцето й заби рязко.

Той никога не идваше тук сам. Аманда по правило винаги беше увиснала върху него, подобно на онзи луизиански мъх в хорър филмите. Лекси се плъзна зад плота, за да остави разстояние между себе си и него.

— Здравей — каза той, приближавайки я.

— Здравей. Ти искаш сладолед ли?

Той я загледа напрегнато.

— Да се срещнем тази вечер в парка „Ла Ривиер“.

Още преди да отговори, камбанката отново издрънча и вратата рязко се отвори. Аманда връхлетя в сладкарницата и се залепи до Зак, обгръщайки го като някакъв октопод.

— Здравей, Лекси. Благодаря ти, че си държала Зак под око заради мен. На танците, имам предвид.

Лекси не можеше да се усмихне, колкото и да й се искаше.

— Искаш ли сладолед?

— В никакъв случай. Много се пълнее от него — каза Аманда. — Хайде, Зак. Да тръгваме. — Тя се насочи към вратата.

Зак остана на мястото си. Десет часа, прошепнаха устните му. Моля те.

Сърцето на Лекси забумтя, докато гледаше как последва приятелката си на излизане от сладкарницата.

Десет часа.

Тя щеше да е идиот да си помисли, че той наистина искаше да се срещне с нея на брега. Той излизаше с Аманда. Те бяха най-популярната двойка в училище.

И това щеше да причини болка на Мия, ако разбереше. Целувка на танците беше едно, почти разбираемо, обичайно. Това обаче — да излезе скришом с него — щеше да бъде нещо съвсем различно. Една още по-голяма лъжа.

Лекси не можеше да го направи. Не трябваше да го прави.

Тя хвърли поглед към шефката си. Не го прави, Лекси.

— А, такова, госпожо Солтър? Мога ли да ви помоля да ме пуснете няколко минути по-рано. Да кажем десет без десет?

— Сигурна съм, че мога да се оправя и сама — отвърна тя. — Спешна среща?

Лекси се надяваше, че смехът й не прозвуча толкова напрегнат, колкото го усещаше.

— Кога изобщо сте ме виждали да имам някаква спешна среща?

— Тези момчета в училището ти трябва да са слепи, това искам да ти кажа.

През останалата част на смяната си Лекси отказваше да мисли за решението, което беше взела. Съсредоточи се върху работата си и я вършеше максимално добре. Едва когато излезе от сладкарницата, напрежението взе да се връща.

Тя беше пълен идиот, за да го направи, но въпреки всичко продължи да крачи.

Мейн стрийт беше спокойна през тази студена есенна нощ. Прозорците на ресторантите бяха ярко осветени, но в този час редовните посетители бяха малко.

Тя мина покрай ярко осветения хранителен магазин в центъра на острова и продължи покрай фериботния терминал, кантората за недвижими имоти на „Уиндърмиър“ и детската градина „Дребосъчета“. След по-малко от пет минути вече бе напуснала очертанията на града. Тук вече мракът потулваше небето; ярка синкава луна блестеше над извисяващите се върхове на дърветата. По пътя й не се срещаха много къщи, а няколкото, покрай които беше минала, бяха основно летни вили на граждани на Сиатъл и прозорците им бяха тъмни.

На входа на парка на плажа „Ла Ривиер“ спря.

Той нямаше да дойде.

Въпреки това Лекси продължи по лъкатушещата асфалтова алея надолу към пясъчната ивица на плажа. Луната осветяваше огромната купчина от дървета, изхвърлени от океана върху едрия сив пясък.

На паркинга не се виждаха никакви коли.

Разбира се, че нямаше.

Тя излезе на плажа. Гигантската купчина от цели дървета, изхвърлени от океана на брега и преплетени едно в друго, лежаха като някакви гигантски клечки за зъби върху пясъка. Ярко осветен ферибот преминаваше през Саунд, наподобявайки китайски фенер на фона на черната вода. Отвъд него небостъргачите на Сиатъл бяха обгърнати от тиара цветни светлини.

— Ти дойде.

Тя чу гласа на Зак и се обърна.

— Не видях колата ти. — Това беше всичко, което успя да измисли на мига.

— Тя е в края на другия паркинг.

Той я хвана за ръката и я поведе към едно място, където бе разстлал одеяло върху пясъка.

— Сигурно си водил доста момичета тук — изрече напрегнато тя. Беше длъжна да не забравя този момент. За нея може и да беше нещо много специално, но за него това бе просто някаква рутина.

Той седна на одеялото и нежно я придърпа до себе си. Лекси незабавно прибра ръката си. Губеше разума си, когато той я докосваше, а тя трябваше да разсъждава трезво. Това беше братът на най-добрата й приятелка.

— Погледни ме, Лекси — каза той. — Моля те. — И тя нямаше сили да се съпротивлява. Той отметна един къдрав кичур коса зад ухото й. Това беше най-нежното докосване, което някога бе изпитвала, и й се доплака. — Знам, че не трябва да сме заедно. Искаш ли го обаче?

— Не трябва да го правя — отвърна тихо тя. Притвори очи, неспособна да отмести погледа си от него. В мрака дочуваше дишането му, усещаше го с устните си и в момента си мислеше само за това, колко често биваше наранявана. Пред вътрешния й взор изплува дрогираната й майка, която през цялото време бе твърдяла колко много я обича. Тя беше притискала толкова силно Лекси в прегръдките си, че Лекси не можеше да си поеме дъх, и след това изведнъж всичко свършваше. Майка й обикновено се изнервяше и изфучаваше навън, и забравяше изобщо, че има дъщеря. Единственият щастлив момент в живота й преди остров Пайн беше, когато майка й отиде в затвора. Тогава Лекси живееше в едно хубаво семейство, Рекслър, и те бяха положили всички усилия тя да се чувства у дома си. И тогава майка й се бе върнала.

Обикновено се опитваше да прогонва от паметта си онези последни дни с майка си, когато тя през цялото време беше друсана, изнервена и злобна. Лекси още тогава бе научила истината за любовта, колко близо може да бъде до ненавистта и колко изпразнена се чувстваш, когато те напусне.

— Приятелството ми с Мия е всичко за мен — изрече тя, поглеждайки го накрая. Видя колко дълбоко го нараниха думите й и накрая всичко й проблесна. Цялата негова враждебност, това избягване на погледа й; всичко това бе представлявало само поза. — Ти си се преструвал, че не ме харесваш, заради Мия.

— Още от самото начало — изрече той с въздишка. — Исках да те поканя да излезем, но вие вече бяхте приятелки. Така че през цялото време се държах настрани или поне се опитвах да го правя. Но никога не успях, наистина. И тогава, когато ти се опита да ме целунеш…

Сърцето на Лекси затуптя така, сякаш щеше да се изтръгне от гърдите й. Как беше възможно да се чувства едновременно толкова щастлива и толкова тъжна?

— Не трябва да говорим повече за това. Просто трябва да го забравим. Не бих могла да загубя Мия или семейството ти. Не бих могла. Достатъчно съм била наранявана, знаеш ли?

— Мислиш ли, че вече не съм размишлявал за всичко това?

— Зак, моля те…

— Не мога вече да спра, Лекс. През всичките тези три години само ти си ми в ума. Може би ако не ме беше целунала в отговор…

— Не трябваше да го правя.

— Но го направи.

— Бях длъжна да го направя — изрече тихо. Беше й невъзможно да го излъже. А и как би могла? Тя се бе влюбила в него още на мига, когато го бе зърнала за пръв път. Понечи да се усмихне, но се сети за зъбите си и захапа устните си.

— Обичам усмивката ти — изрече той, привеждайки се към нея. Тя усети как разстоянието между двамата се скъсява, долавяйки ментовия му дъх.

Целувката им започна бавно и нежно. Усети как езикът му докосва нейния и сърцето й отново сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Когато я прегърна, Лекси се предаде. Целувката им продължаваше, ставайки все по-дълбока, докато накрая тя си помисли, че няма да го понесе, ако свърши. Зад тях вълните се блъскаха в брега и шумът им се превърна в песен. Тяхната песен. Техният звук.

Някъде дълбоко в нея заблика желанието, изпълващо я цялата, трескаво и болезнено. Тя затрепери толкова силно, че Зак се дръпна назад и я огледа.

— Добре ли си?

Не, прииска й се да каже, не съм, но когато видя отражението си в очите му, цялата й защита рухна. Желаеше го с такава ярост, че се плашеше от самата себе си. Беше опасно човек да иска каквото и да е в този живот, а може би любовта беше най-опасното нещо, което да си пожелае.

— Наред съм — излъга тя. — Само ми е студено.

Той я придърпа в прегръдката си.

— Можем ли да дойдем тук и утре вечер?

Вече поемаха по един много опасен път; беше длъжна да спре сега и да му каже, че това е много лошо, че се обичат един друг, и всичко да е дотам. Сега, докато все още можеше да го направи. Трябваше да му каже „не“, да му каже, че няма да направи нищо, с което да подложи на опасност приятелството си с Мия, но когато го погледна, нямаше сили да го отблъсне. Зак караше всичко в нея да спре да я боли.

Внимавай, Лекси, откажи му. Помисли си за най-добрата си приятелка и какъв беше залогът. Но когато той отново я целуна, тя прошепна:

— Добре.