Кристин Хана
Съдбовен път (11)

Глава 9

В началото на юни градината представляваше истинско чудо. Това беше сезонът от годината, когато Джуд най-накрая можеше да поеме глътка въздух и да се отпусне, наслаждавайки се на упорития труд, който бе положила. Където и да погледнеше, тя виждаше наградата от внимателното си планиране и разумно кастрене. Лехите представляваха пищност от великолепни цветове, със захарно розови рози с размер на чаена чинийка, рошави жълти пеонии и щръкнали остриета на пурпурни делфиниуми. Тъмнозеленият английски чемшир, на който беше отделила толкова време, се развиваше така добре, че се превръщаше в скелета на градината. Над всички тях се издигаше лотосово дърво, цялото в златен цвят; напомняше на картина на Моне, мъничко изместена от фокус, на фона на едно кристалносиньо небе. Тя виждаше как всичко това израстваше заедно. Скоро, може би следващата година, щеше да е готова да разкрие гордостта и радостта си на посетителите от турнето на градинарите.

Джуд свали мръсните ръкавици и се изправи на крака. Тежкият дъх на розите буквално я замая, карайки я да остане малко повече, отколкото бе планирала. Тук намираше истински покой. Всяко растение, всяко цвете, всеки храст заемаше точно онова място, което тя бе планирала. Ако нещо не й допаднеше в начина, по който бе израснало, разпростряло се или разцъфнало, тя просто го изтръгваше и го подменяше. Джуд беше червената кралица на това кралство, което държеше под пълната си власт, и като такава никога не оставаше разочарована.

Но тук обаче имаше и нещо повече, освен онова чувство на задоволство, което изпитваше в момента. Докато близнаците получат писмата, че са приети, тя не бе проумяла колко напрегната е била през цялата последна година в гимназията, до каква степен бе изтощена. Джуд непрестанно се бе тревожила за децата и за всичко, свързано с тях. Беше се притеснявала, че единият или другият може да пропусне краен срок или да направи непоправима грешка, или че няма да имат възможност да отидат заедно в един и същи колеж. Сега отново можеше да спи и нещо изумително, изпадаше в истинска възбуда, че напускат дома. О, тя все още се безпокоеше за тях, все още беше загрижена, че гнездото й ще остане празно, но пролетта бе прояснила нещо повече от едно мрачно небе; бе прояснила също така и нея. Джуд бе успяла да зърне едно ново бъдеще за себе си, време, през което щеше да бъде капитан на собствения си кораб. Ако поискаше, можеше да се върне обратно в училището за ландшафтна архитектура или да отвори магазин за градински аксесоари. А можеше само да седи на някой градински стол през цялото лято и да чете класическите книги, които бе пропуснала навремето, стига само да искаше. По дяволите, можеше да прекара и цялото лято в четене на комикси.

Тази мисъл беше истинско облекчение и едновременно с това малко я плашеше.

Тя си погледна часовника. Наближаваше три часът, което означаваше, че децата всеки момент щяха да се приберат от училище. Ако схемата от последния месец беше в сила, те щяха да нахлуят с цял рояк съученици, всички от които щяха да изглеждат леко надрусани. Това беше ефектът от псевдопълнолетието и приближаващото се дипломиране. Те се бяха превърнали в някакви свръхемоционални версии на себе си. Момчетата понякога се смееха прекалено силно; момичетата се разплакваха при падането на някаква шапка или избухваха в силен плач през някой лош ден.

Не беше чудно, че емоциите избуяваха в тези първи златни дни на лятото. По думите на великия Сам Кук^[1] промяната беше неотложна и всеки го знаеше, усещаше как горещият й дъх приближава. По-голямата част от децата на острова бяха заедно още от основното училище, а приятелството им имаше своите дълбоки корени. Сега те буквално се разкъсваха, от една страна обзети от желание да си останат тук, където животът беше спокоен и познат, и от друга да отлетят далеч, много далеч, пробвайки мощта на крилата си, които им бяха пораснали съвсем неотдавна. Всеки изминал ден, всеки час приближаваше края на гимназията. Те изпитваха нуждата да събират колкото е възможно повече спомени от съвместното си прекарване. За тях най-важното нещо беше да бъдат заедно. Именно това бе същото онова нещо, което докарваше до ужас родителите им. Партитата бяха невероятно бурни.

За да се пребори с цялата мания по партитата, Джуд се беше вдъхновила от обикновения стар градински паяк: тя бе изтъкала една привлекателна мрежа. Беше накарала Майлс да изкара и подготви водните ски и лодката за тегленето им. Приготвяше безкрайни тави с храни за полуделите от глад момчета и слагаше на масите огромни купи с покрити с шоколад изсушени череши за момичетата. Тя бе улеснила неимоверно престоя на приятелите на децата й и през деня, и през нощта, под бдителното й око. През по-голямата част от времето планът й успяваше. Също така вече се бе научила да се доверява на децата си. Разбира се, те вмъкваха контрабандно по някоя и друга бира при събиранията, но като цяло държаха на думата си: някой винаги оставаше трезв, за да разкарва после останалите и никога не бяха пропуснали вечерния си час.

Тя отнесе в склада градинарските си запаси — всяко нещо на мястото му — и спря за малко в оранжерията си. Там беше петунията, която Лекси й бе подарила в нощта на танците; изглеждаше със силно развито стъбло и изоставена. Взе си бележка да я насади и след това се върна в къщата. Взе душ и облече чифт къси черни панталони и една тясна бяла тениска. Постави на кухненския плот филмите, които беше взела под наем: „Завръщането на Поли“, „Звездни рейнджъри 2“ и „Завръщането на краля“.

Тъкмо се канеше да отиде в гаража да си вземе една кока-кола, когато предната врата се разтвори с трясък.

Забързани стъпки шумно изтопуркаха по дървения под на дневната и затрополиха по стълбата.

Какво ставаше, по дяволите?

Джуд излезе от кухнята.

Предната врата зееше широко отворена.

Тя я затвори и после се качи по стълбите. Вратата на Зак беше отворена; докато тази на Мия беше затворена.

Джуд спря пред стаята на дъщеря си, долавяйки безпогрешния звук от плач. Хълцане.

— Мия? — обади се тя. Плачът замлъкна и тя отвори вратата.

Дъщеря й лежеше просната по корем върху леглото, забила лице в плюшеното розово кученце, любимата й детска играчка от най-ранните детски години.

Джуд се приближи до леглото.

— Здравей, мъничкото ми — изрече тя тихичко, използвайки прякора, който се бе изгубил с времето, някъде по времето на първите бебешки зъбки и луксозни кожени обувчици.

Мия издаде вой и заплака още по-силно.

Джуд погали копринената руса коса на дъщеря си.

— Всичко е наред, миличко — повтаряше тя непрекъснато.

Накрая, сякаш след цяла вечност, Мия се обърна и впи поглед в Джуд с подпухналите си и кървясали очи. Лицето й беше обляно в сълзи, а устата й трепереше неудържимо.

— Т-той с-скъса с м-мен — изрече тя, избухвайки отново в силни хълцания.

Джуд се качи на голямото легло до Мия, която се сгуши в Джуд подобно на някой от колорадските бръмбари, които те навремето гонеха.

Нейната блестяща, красива, почти пораснала дъщеря отново изглеждаше като някое малко хлапе, сгушено в нея, плачещо, притиснало към себе си плюшената играчка, сякаш това беше някакъв талисман и в известен смисъл сигурно беше. Спомените от нечие минало оказваха истинско магическо въздействие.

Мия вдигна очи, сълзите струяха по лицето й.

— В класната стая — добави тя, сякаш това по някакъв начин правеше престъплението двойно по-страшно.

Джуд си спомни какво представляваше тази болка. Всяка жена я бе изпитвала по един или друг начин: краят на първата любов. Тогава тя научаваше, веднъж и завинаги, че любовта може да бъде непостоянна.

— Знам колко много боли — каза Джуд. — Кийт скъса с мен само една седмица преди бала по случай завършването. Само седмица преди това. Избра си Карън Абнър, а аз си останах у дома и гледах сама „Сатърдей Найт Лайв“. Толкова много плаках, че бях изненадана, че къщата ни не отплува нанякъде. — Тя си спомняше онази нощ с кристална яснота. Майка й тогава се бе прибрала късно, само бе погледнала към Джуд и бе казала: „О, за бога, Джудит Ан, та ти си цяло дете“ — и бе изчезнала. Джуд сведе поглед към покритото със сълзи лице на дъщеря си. — Разбитото сърце винаги боли. — Тя направи пауза. — Но след това се излекува.

Мия изсумтя шумно.

— Никой друг няма да ме желае. Аз съм такъв карък.

— О, Мия. Ти дори още не си започнала да разбираш какво представляваш в действителност и повярвай ми, други момчета ще се влюбят в теб. Ако едно момче не може да види колко си изключителна, значи той не е достатъчно добър за теб.

— Толкова боли.

— Няма да те боли винаги. Няма всеки път да ти се доповръща, когато го видиш с друго момиче. И тогава един ден ще срещнеш друго момче, което ще накара сърцето ти да забие, и всичко това просто ще отшуми. Сърцето ти ще зарасне, все едно че не е било наранявано, и ще остане само някакъв лек белег, който да напомня, и един ден ти ще кажеш на дъщеря си как Тайлър Маршал ти е причинил болка.

— Никога повече не искам да го видя. Как мога да отида на бала, ако той ще е там?

— Безсмислено е човек да се крие в живота, Мия. Това е начинът, по който се упражняваш да се справяш с нещата. Сега вече си по-силна.

Тя въздъхна тежко.

— Знам. Лекси казва, че въобще не трябва да давам пет пари за това какво мислят другите.

— Тя е права.

— Да — произнесе Мия, но с неубеден глас.

Джуд притисна дъщеря си към себе си, а през това време пред очите й за миг се изниза целият им живот.

— Обичам те, мъничкото ми.

— И аз те обичам, madre. Можем ли да поканим Лекси сега? Имам нужда от нея тази вечер.

— Разбира се. Нали за това са най-добрите приятели.

* * *

След по-малко от десет дни щяха да завършат гимназия.

Лекси стоеше сред тълпата, втренчена в морето от сгъваеми столове, подредени във физкултурния салон.

Директорът на училището, Йейтс, стоеше под баскетболното табло с протегнати ръце и им обясняваше как ще мине церемонията, но само броени деца му обръщаха внимание. Останалите се смееха и говореха, като се ръчкаха едно друго.

— Вие ще излезете в азбучен ред от физкултурния салон, покрай трибуните и оттам на футболното игрище, ако времето е хубаво. Ако не е, ще бъдем тук — каза директорът. — Сега нека да опитаме едно организирано излизане, окей? Джейсън Аднар, ти водиш…

Лекси се вля в шествието както се очакваше от нея, намирайки мястото си на пода. Репетицията отне целия шести час и когато приключи, ги освободиха от училище. Целият клас буквално излетя от физкултурния салон, като в някакъв мюзикъл, където децата ги пускат в лятна ваканция.

Двамата със Зак се намериха, без в действителност да полагат каквито и да било усилия; беше същинска ехолокация. Всеки един от двамата знаеше къде във всеки един момент се намира другият и им струваше големи усилия да бъдат разделени. Всичко се усещаше толкова значимо тези дни, толкова важно. Балът за завършването. Лятната ваканция. Колежа. Понякога всичко, което за Лекси имаше значение сега, беше любовта й към Зак и приятелството й с Мия. Всичко останало се променяше.

Зак я хвана за ръката и те тръгнаха през двора на училището. На ученическия паркинг той отвори вратата на мустанга пред нея.

— Къде е Мия? — попита Лекси.

— Мама ще я вземе. Те имат момичешки ден след училище.

— Това ще е добре за Мия. — Лекси влезе в колата.

Зак се вмъкна на седалката на шофьора и я загледа.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Не тук.

Лекси се напрегна. Тя протегна ръка и хвана неговата, сякаш беше някакъв спасителен пояс, което всъщност й бе представлявало още от началото. През целия път през града и после надолу към парка „Ла Ривиер“ тя не каза нищо.

В парка той спря колата на обичайното им място и угаси двигателя. Тя зачака да отвори вратата си, но вместо това той се завъртя, обръщайки се към нея на седалката си. Зелените му очи блестяха от сълзи.

— Какво? — прошепна тя.

— Обичам те, Лекси.

Той се канеше да скъса с нея. Тя беше длъжна да го очаква, беше длъжна да е подготвена за този момент. Искаше да каже, знам, че се разделяш с мен, но не можеше да го произнесе. Езикът й сякаш се бе превърнал в купчина натрошено стъкло в устата й.

— Искам да уча в Сиатъл Сентрал с теб. Можем да си вземем апартамент под наем.

— Чакай. Какво? Искаш да учиш в двегодишния колеж заедно с мен ли?

— Не искам да те изоставям, Лекс.

Тялото й буквално се разпадна от облекчение и тя издаде неясен звук.

Той целуна мократа й буза и избърса очите си, смутен от сълзите, които за нея бяха по-ценни и от диаманти.

Хванати за ръце, те излязоха от колата, отидоха до тяхното място сред натрупаните от приливите дървета и храсти на брега и седнаха заедно. Вълните шумоляха по пясъка, а на Лекси й звучаха като първата любов. Когато отново го погледна, беше на косъм да заплаче отново.

Той започна да разкрива мечтата си пред нея. Говореше за живота им и за апартамента, който щяха да си намерят, и за работите, които щяха да имат. Той вярваше в това, което говореше, и тя го обичаше още повече, но само желание не беше достатъчно.

— Мия — успя само да изтръгне от себе си. Ненавиждаше се, че й се налага да му го напомня, но какъв приятел можеше да бъде, ако не го направеше? Тя обичаше Мия не по-малко, отколкото Зак.

Зак въздъхна.

— Какво да направя? — Той се втренчи покрай нея към Саунд. След това го повтори, този път по-тихо: — Какво да направя?

— Не мисля, че изобщо трябва да говорим за това, Зак. Какъв е смисълът?

— Но това може да стане. Защо да не може? Можем да си вземем апартамент в Сиатъл. И тримата. Можем да ходим в двегодишния колеж Сиатъл Сентрал за година или две и след това да се прехвърлим в университета. Пак ще мога да постъпя в добро медицинско училище. Едва ли Университетът на Южна Калифорния е единственото добро училище в света.

Тя се почувства като хванало се за балон дете, което без никакво усилие е издигнато във въздуха. Представата му беше толкова жива; в продължение на няколко безценни минути Лекси си позволи да повярва във всичко това. След това той добави:

— Аз ще им кажа какво искам. — И тя изтърва връвчицата на балона и падна на земята.

— Все още не — изрече, вкопчвайки се колкото имаше сили в него. Вместо да каже каквото и да е, тя се надигна нагоре и го зацелува, докато сълзите в очите й не изсъхнаха. Остави ръцете си и устните си да му кажат колко много го обичаше.

След това лежаха вплетени един в друг, заслушани в прииждащия прилив, втренчени в кристално синьото небе, което постепенно потъмняваше. Най-накрая, когато денят вече почваше да се смрачава в бледолилава вечер, на тях им се наложи да напуснат затворения си свят, където гледката винаги беше една и съща и никой друг не можеше да влезе.

Лекси го държа за ръката през цялото време до къщата, боейки се да го пусне. С навлизането им по Найт Роуд напрежението й нарасна, докато накрая в слепоочията я стегна непоносима болка, която не искаше да отмине.

Тя обичаше Зак, но той не знаеше нищо за разочарованията. Всичко постигаше лесно. И не очакваше нищо друго.

Лекси прочете в лицето му стоманената решимост, която изобщо не пасваше на красивите му черти, подобно на момче, обуло големите обувки на татко си и преструвайки се, че му стават.

— Готова ли си да го направиш? — попита я той, заобикаляйки колата към вратата й.

— Не.

Той я дари с уверена усмивка.

— Всичко ще е наред. Ще видиш. Хайде.

Тя го остави да я хване за ръката и да я поведе към къщата.

Майлс и Джуд лежаха притиснати един в друг на дивана и всеки от тях четеше книга. Мия лежеше в другия край и гледаше телевизия. В розовото си горнище с качулка, торбестите сиви панталони и джапанките тя изглеждаше като малко момиче, пробващо най-различни дрехи. Едва когато човек зърнеше налетите й с кръв очи, ставаше ясно колко дълбоко наранена и крехка беше.

Мия се изправи на крака.

— Здравейте — каза тя, усмихвайки се малко пресилено.

Сърцето на Лекси се обливаше в кръв заради най-добрата й приятелка; тя виждаше какви усилия само полагаше Мия да изглежда силна. Отиде до нея и я прегърна силно.

— Как си?

— Добре съм — отвърна Мия. — Или ще бъда. По-добре спрете да се тревожите за мен.

— Мамо? Татко? — проговори Зак, излизайки напред. — Трябва да разговарям с вас.

Джуд рязко вдигна глава. Лекси си спомни един от онези документални филми за природата, където жертвата стъпва върху съчка и хищникът внезапно вдига глава. Защото точно така изглеждаше в момента Джуд — цялата настръхнала.

— Искаш да разговаряш с нас ли? Какво не е наред? — Тя бързо се изправи и се приближи до сина си.

Зак си пое дълбоко дъх.

— Няма да отида в Университета на Южна Калифорния. Искам и тримата да отидем в двегодишния колеж Сиатъл Сентрал. Мия? Можем да си вземем апартамент под наем.

Джуд застина.

— Какво? — Майлс се изправи на крака. — Ние вече платихме депозита от таксата за обучение. Тя не се връща. По дяволите, Зак…

— Никога не съм те молил да я плащаш — изрева Зак в отговор.

— Никога не си ни и молил да не го правим — отвърна грубо Майлс. Той застана до Джуд, която бе пребледняла. — Добре, чуйте ме хубаво какво ще ви кажа, нямам никакво намерение да плащам за никакъв дяволски апартамент. Ако искате да профукате шанса си, можете да го направите за своя сметка. Ще видите само какъв майтап е да учите в колеж, когато ви се налага да работите по цял ден и да си плащате сметките.

— Това не е честно — каза Зак. — Ти не можеш…

— Стоп — изсъска Джуд, протягайки ръка. Изглеждаше зашеметена, с леко замъглен поглед. — Не разбирам. Кажи ни за какво става дума, Зак.

— Зак — обади се Мия навъсена. — Ти не искаш да дойдеш в колежа с мен ли?

— Не мога да я изоставя — изрече той с нещастен вид.

— А мен можеш да изоставиш? Мен? — изрече Мия, като се разплака.

— Не. Искам да дойдеш с нас. Казах го вече — отвърна Зак. — Хайде, Мия…

— Какъв избор имам? — изплака Мия, прехвърляйки погледа си от Зак на Лекси. — Значи това означавало да бъдеш моя приятелка, а? — И след тези думи тя хукна към стълбите.

Зак последва сестра си и хукна след нея по стъпалата.

Лекси усети как Джуд впива поглед в нея, съдейки я, обвинявайки я, и изпита страшен пристъп на срам. Това семейство бе направило толкова много за нея, беше й дало толкова много, а сега тя беше виновната за всичко това. Беше й потребен целия кураж, за да вдигне поглед към разочарованото лице на Джуд.

— Не ми се гневете — прошепна тя, кършейки ръце. — Моля ви.

— Ти не разбираш какво си направила — каза Джуд. Гласът й се разтрепери, а лицето й пребледня.

— Не съм направила нищо. Не е моя вината.

— Не е ли?

— Не съм му казвала да прави това… да желае това.

— Помисли за Мия вместо за Зак. Вместо за себе си. Знаеш колко е талантлива само и колко е свита. Как мислиш ще се развиват нещата, ако тримата се съберете да живеете заедно — наистина. Колко време ще мине, преди двамата със Зак да започнете да я игнорирате?

— Това никога няма да се случи.

— Наистина ли? Изглежда като че ли вече се случва. — Джуд направи пауза; лицето й се смекчи при тези думи. — Съжалявам. Не искам да те забърквам във всичко това. Но ако те не отидат в Университета на Южна Калифорния, после ще съжаляват цял живот и рано или късно ще почнат да обвиняват теб.

Лекси намрази истината в думите й.

— Разговаряй с тях — каза Джуд, сграбчвайки за ръката Майлс толкова силно, че пръстите й побеляха.

На Лекси й се прииска да каже „не“, най-малкото поне да бъде несигурна какво трябва да се направи, но не беше. Някои действия бяха очевидни. Тя бе допуснала веднъж грешка, рискувала бе приятелството си с Мия и мястото си в това семейство. Тогава, както и сега, любовта и желанието я бяха заслепили. Това беше грешка, която тя отказваше да повтори.

Обърна гръб към Майлс и Джуд, тръгна през стаята — която изведнъж се бе разраснала до размерите на безкрайно море, и се качи по стълбите. Те бяха в стаята на Мия, застинали като чифт огледални статуи, втренчени един в друг.

— Хей — обади се Лекси.

Те се обърнаха в един и същи момент, с едни и същи физиономии.

— Иска ми се да бях по-силна — каза Мия.

— Ти си по-силна, отколкото си мислиш — каза Лекси, влизайки в стаята. Зак протегна ръка към нея, но тя го заобиколи. — Но не за това става въпрос.

Мия се разплака.

— Толкова отдавна си мечтаех за Университета на Южна Калифорния.

— Можеш да отидеш сама — каза Зак и Лекси изпита безумна любов към него при думите му, но долови как се пропука гласът му, видя как съжалението вече изпълваше погледа му.

— Аз бих убила човек, за да отида в Университета на Южна Калифорния — изрече тихо Лекси. — Бих дала всичко. — Тя преглътна с усилие, местейки последователно погледа си от едното лице към другото, сразена от факта колко много си приличаха двамата, като огледални изображения. — Вие не можете да се откажете от всичко само защото аз го нямам. Няма да ви позволя.

Видя колко наранен беше Зак от думите й и как се успокои. Тя си пое въздух на пресекулки. Да, той я обичаше. Но той обичаше и сестра си и искаше да накара родителите си да се гордеят с него и да си осигури бъдещето. И заради всичко това той трябваше да отиде в Университета на Южна Калифорния. Лекси се усмихна насила.

— Достатъчно. И двамата заминавате за Университета на Южна Калифорния. Аз ще се подвизавам в двегодишния колеж Сиатъл Сентрал. Ще се виждаме през всяка ваканция.

— Разполагаме с цял месец по Коледа — каза Мия.

В някой друг момент тя можеше да се усмихне, но сега изглеждаше не по-малко съкрушена от Лекси. Това ли беше узряването, превръщането във възрастен, да се разделиш с мечтите си?

— Ще ни липсваш — добави Мия. Зак просто стоеше така, изглеждайки едновременно разгневен, успокоен и донякъде отчаян. Притиснат в ъгъла.

— Това няма да промени нищо — проговори Лекси, но и тримата знаеха, че беше лъжа.

Решението вече беше взето. Нямаше повече какво да си кажат.