Кристин Хана
Съдбовен път (2)

Пролог

2010 г.

Тя стоеше на острия завой на Найт Роуд.

На това място в гората царува мрак, дори и по пладне. Древните, извисяващи се вечнозелени растения растат в гъсти гъсталаци от двете страни, мъхестите им, копиевидни стволове се издигат достатъчно високо в лятното небе, за да блокират слънцето. Върху износената лента на асфалта лежат издължени сенки, въздухът е неподвижен и тих като след сподавен дъх. В очакване.

Навремето този път просто бе водил към дома. Тя го бе изминавала с лекота, стъпвайки върху осеяната му с дупки повърхност, без дори да се замисля, много рядко обръщайки внимание как теренът рязко пропадаше от двете страни на платното. Разумът й по онова време беше съсредоточен върху други неща, върху минутите от ежедневието. Задълженията. Задачите. Графиците.

Разбира се, години бяха минали, откакто бе изминавала за последно този маршрут. Само един мимолетен поглед към избелялата зелена улична табела беше достатъчен да я накара да завърти рязко волана; по-добре да мине по дългия път, отколкото да се озове там. Или поне така си бе мислила до днешния ден.

Хората на острова продължаваха да обсъждат случилото се през лятото на 2004 г. Те седяха върху столове и люлеещи се пейки на верандите си и от устите им се лееха мнения, полуистини, издаваха присъди, които не бяха в правото си да правят. Мислеха си, че няколко колони от някой вестник могат да им дадат фактите, от които се нуждаеха. Но фактите едва ли имаха значение.

Ако само някой я зърнеше тук, застанала на банкета до този самотен път, посред сенките, всичко щеше да изригне отново. В паметта им отново щеше да изплува онази нощ, толкова отдавна, когато дъждът се бе превърнал в пепел.