Кристин Хана
Съдбовен път (22)

Глава 20

Грейс седеше на задната седалка на колата, чувствайки се ужасно малка.

— Как мина училището днес? — попита я баба й, без да погледне в огледалото за обратно виждане.

— Ами предполагам добре.

— Сприятели ли се с някое ново дете?

На Грейс й се повдигаше от този въпрос. Баба й го задаваше непрекъснато.

— Аз съм кралицата на детската градина. Алисън Шънт ме короняса.

— Наистина ли? Това е чудесно.

— И аз мисля така — въздъхна Грейс. Беше чудесно, но за Стефани, която в действителност беше кралицата на детската градина. Тя впи поглед в дребното магическо огледалце на китката си, жадувайки Ариел да я посети, но кръгът беше празен.

— Ариел — прошепна беззвучно тя. — Самотна съм.

Никакъв резултат.

Грейс отпусна главата си върху меката странична облегалка на колата и се втренчи през прозореца, проследявайки как профучават вихрено край големите зелени дървета. Минаха по една улица, после по друга, накрая направиха един голям завой и след това поеха към къщи.

Баба й караше внимателно по покритата с чакъл алея към хижата.

Грейс изчака търпеливо да я вдигнат от седалката и след като се озова вън на свобода, сграбчи раницата си и последва баба си по пътеката до входната врата.

Вътре долови как баба й измърмори нещо под носа си, докато почваше да разтребва. Тя не обичаше татко й да захвърля дрехите си навсякъде и ненавиждаше играчките на Грейси.

Детето включи телевизора, качи се на дивана и зачака татко си. Когато баба й не я гледаше, тя си смучеше палеца. Знаеше, че така правят само бебетата, но баба й я изнервяше, а когато засмучеше палеца си, това я успокояваше.

— Грейс? — обади се баба й.

Грейс измъкна палеца от устата си.

— Не си смучех палеца. Само си гризях нокътя. И това ли не е хубаво?

Баба й се навъси и Грейс усети как сърцето й заби по-бързо, а в коремчето й се загнезди едно неприятно усещане.

Баба й се приближи.

— Няма нищо лошо, когато смучеш палеца си, Грейс.

Гласът й беше сладък и копринен като мед и детето усети как започна да се усмихва.

— Наистина ли?

— Може би трябва да го опитам.

Грейс се изкикоти.

— Това ме кара да се чувствам по-добре.

— Бог знае, че това е добро нещо.

— Ти каза, че няма Бог. Каза го на тати, когато той поиска да отиде на гробището.

Усмивката на баба й угасна.

— Сега ще приготвя вечеря.

Грейс моментално разбра, че отново беше сгафила нещо. Прииска й се да си смуче палеца, но вместо това събра одеялото в скута си и остана така, гледайки как баба й готви. Дълго време никоя от двете не проговори. Грейс непрекъснато хвърляше погледи към огледалцето на китката си, шепнейки името на Ариел, но приятелката й бе изчезнала.

Следващите два часа Грейс и баба й прекараха в почти пълно мълчание.

Накрая баща й се прибра. Грейс дочу шума от колата му, която спря отпред, и видя как фаровете му осветиха вътрешността на къщата. Тя скочи от дивана и хукна към вратата.

— Тате! — извика, когато той влезе в къщата.

Той пусна голямата си раница и я сграбчи в прегръдките си. Ето по този най-обикновен начин светът й отново се бе върнал към нормално състояние.

Той я целуна по бузата.

— Как се чувства моето момиченце?

— Добре съм, тате.

Той се усмихна при думите й, но тя виждаше колко е уморен. Клепачите му бяха подпухнали и леко прихлупени, и отново бе забравил да се среши.

— Здрасти, мамо — поздрави той. — Носят се чудни аромати.

Баба й влезе в стаята. Тя бършеше ръцете си в една кърпа, но това беше глупаво, защото тя никога не оставяше бъркотия, нито цапаше.

— Руло Стефани и огретен с картофи. Салатата е в хладилника.

— Не беше необходимо да го правиш — каза той, отпускайки прегръдката си с Грейс.

Но тя остана залепнала за него като паяжина.

— Обичам те, тате.

— И аз те обичам, принцесо.

Баба й се приближи. Втренчи се в баща й и красивото й лице се навъси отново.

— Пак не си се наспал.

— Изпитите — обясни той.

Грейс не проумяваше. Разбира се, че той не беше спал. Нали току-що се бе прибрал.

— Тази вечер ще играем ли родео, тате? — Това беше любимата й игра. Обичаше да го язди на гърба, докато той я подмяташе високо във въздуха.

— Може би няма да е зле Грейс да остане при нас тази нощ — рече баба й.

Грейс се вкопчи с всички сили в баща си.

— Няма да те притеснявам, тате. Обещавам. Ще те оставя да си учиш.

— Благодаря ти, мамо, но няма нужда — отговори баща й.

Баба й му отправи един продължителен и строг поглед, след което сви рамене.

— Добре. Ще съм тук преди осем да я взема. Не оставай много до късно.

Грейс изпита огромно облекчение, когато баба й си тръгна. Не можеше да си обясни защо тя я плашеше. Беше както когато играеш с някоя чужда много специална играчка и все се боиш да не я изтървеш или счупиш.

Тя се вгледа в баща си и видя колко е уморен. Страшно омразно й беше, когато бе мълчалив.

— Направиха ме кралицата на детската градина — каза тя, надявайки се да го накара да се чувства горд.

— Дори и след като халоса Остин?

— Никой не го харесва, тате. Зарадваха се, че го ударих.

— Какво, това да не е детската градина „Повелителят на мухите“?

— А?

Той я отнесе до дивана и седна. Тя се сгуши в него, облягайки се на гърдите му. Това беше най-любимото й място в целия свят. Чувстваше се в безопасност само когато той я държеше в прегръдката си.

— И защо те направиха кралица?

Тя сбърчи личице в размисъл. Тогава си спомни за „Чарли и шоколадовата фабрика“.^[1] Чарли беше победителят, защото беше най-примерното момче.

— Аз спасих Бритни от удавяне. Тя нагази в прекалено дълбоки води и аз я спасих.

— Спасила си Бритни от удавяне — повтори той, втренчен в нея.

Тя усети как страните й пламнаха. Как беше възможно лъжите й да изскачат от устата й като някакви дребни сапунени балончета? Но не можеше да се сдържа. Не беше чудно, че никой не я харесваше.

Баща й я погали по бузата.

— Знаеш ли, Грейс, когато бях малък, си мислех, че трябва да правя всичко по правилния начин. Да ходя в най-доброто училище, да получавам най-добрите оценки, да следвам правилата. Исках да накарам майка ми и сестра ми да се гордеят с мен. — Той извърна поглед. Остана мълчалив дълго време и тази тишина буквално заби бодливите си пръсти в сърцето й. Дали отново не бе изтърсила някаква глупост? Най-накрая той се прокашля и довърши: — Искам да кажа, че се гордея с теб такава, каквато си. Обичам те каквото и да става, Грейс. Можеш да го използваш като гаранция в банката^[2].

Тя не знаеше какво означава това. Ненавиждаше банката, като изключеше факта, че там й даваха ягодови бонбони, а за останалото знаеше, че не е вярно. Веднъж бе чула баща й да казва на дядо й, че тя има проблеми в училище. „Проблеми с поведението“ и „липса на приятели“ бяха думите, които бе доловила през затворената врата. Баща й бе произнесъл една много лоша дума и бе попитал дядо й кога всички те отново щяха да бъдат щастливи.

Той искаше тя да има приятели. За него това беше важно.

— Аз съм популярна, тате. Едва успявам да си доям обяда, защото всеки ме заговаря.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Добре, принцесо — изрече с въздишка. — Добре. А сега да хапнем нещо, преди да съм припаднал от глад.

— Аз приготвих рулото Стефани — каза Грейс, гордо усмихната. Усмивката на баща й беше тъжна и това я изплаши толкова много, че добави: — И картофите.

Той отново я целуна и се изправи.

— Хайде, Грейси, да ядем.

Тя забърза след него, опитвайки се да поддържа темпото му.

* * *

За пореден път Джуд се събуди прекалено рано. През щорите на прозорците в спалнята й не се процеждаше светлина, но тя усещаше как зората се надига над хоризонта, подобно на армия преди атака.

Дочу Майлс до нея да се раздвижва в съня си; той се обърна към нея, взе я в прегръдките си и топлият му дъх погали тила й.

Тя се претърколи и се притисна в него, вмъквайки голия си крак между неговите. Очите му се отвориха лениво и той се усмихна.

Приведе се над нея, целуна я отначало леко, а после вече все по-страстно. Ръцете му се плъзнаха по копринената й нощница и откриха дантеления подгъв, след това я издърпа нагоре, докато накрая тя остана гола. Той смъкна боксерките си и ги захвърли.

Тя последва желанието му, докосвайки го по начина, който той обичаше, извивайки се под ръката му, докато накрая изпита неутолимото желание да го почувства вътре в себе си. Когато стигна кулминацията, това бе сякаш експлозия от усещания, извираща някъде от неподозирани дълбочини в нея. Тя изплака толкова силно, че се смути, и след това рухна до него, цялата разтреперана.

Никога не говореха за тази тяхна нова страст; знаеше, че и той като нея се страхува, че думите можеха да разрушат всичко. В продължение на много години след загубата им сексът бе изчезнал, подобно на усмивките и смеха. Завръщането му бе изненадало и двамата. По някакъв начин те се бяха научили да осъществяват връзка помежду си чрез докосване, да предават любовта си един на друг почти без никакви думи. Това не беше отговорът, не беше достатъчно за Майлс, тя все още продължаваше да улавя как я гледа с безкрайна тъга през по-голямата част от времето, но беше нещо, което сега вече имаха, и тя знаеше колко щастливи бяха, че го имат.

Тя го целуна леко и се дръпна. Посегна за нощницата си, облече я и се измъкна от леглото. Вече до прозорците, спря и завъртя ръчката на щорите, пропускайки светлината вътре. Наляво се виждаше градината, която бе зарязала. Представляваше истински хаос от цветя, клони и листа, без никакъв ред или положена грижа. Грозотия.

Майлс стана от леглото и застана до нея, целувайки я по рамото.

— Днес ще гледаме ли Грейс?

Джуд кимна.

— Тази сутрин Зак има групово обучение за изпитите. Изглежда страшно уморен.

— Целият втори курс беше напрегнат, а аз не съм бил самотен татко на двайсет и четири години. — Той я стисна за рамото. — Защо не доведем Грейси тук? Зак може да дойде по всяко време, когато и да приключи. Може да играем някоя игра. Някъде там из кашоните се търкаля „Кандиланд“, нали?

Тя виждаше нейното и неговото отражение в прозореца: размазани, сякаш нарисувани с молив контури на човешки тела. При думата „Кандиланд“ времето сякаш се върна назад: тя отново се почувства млада майка, седяща на пода с близначетата си, протягайки ръка за карта и избухвайки в смях…

Изплъзна се от ръцете на Майлс и влезе в банята. Свали нощницата и застана под душа, преди той да стигне до нея.

— Забравих — рече той, заставайки на прага и отправяйки й отново онзи разочарован поглед. — Не трябваше да го казвам.

— Не бъди глупав. Та това е само една игра. — Гласът й остана почти непроменен, но знаеше, че я бе издал.

След кратка пауза той каза:

— Ще изляза да потичам и после ще се срещнем при Зак.

— Прекалено много тичаш — отвърна тя.

Той сви рамене. Това беше неговият начин да се справя със загубата. Бягаше и работеше.

— Чао засега — произнесе накрая тя. Остана в банята, докато не чу вратата да се хлопва, след това излезе и започна да си подсушава косата. След като обу блед бежов панталон и мека памучна тениска, овладя отново емоциите си.

Мъката тези дни беше като невидим бомбардировач. Можеше да се справя добре през цялото време, да се движи напред, и в един момент нещо сякаш избухваше съвсем неочаквано. Преди години, когато раните бяха съвсем пресни, тя прекарваше с дни напълно откъсната от действителността, в един сив свят, където нищо не беше стабилно. Сега вече бе в състояние да се владее през по-голямата част от времето.

Това беше несъмнен напредък.

Тръгна да излиза от банята и по средата на пътя до вратата се сети, че не си бе измила зъбите, нито си бе сложила грим.

Върна се и си изми зъбите, но реши да зареже грима. Довечера щеше да й се наложи да го маха, а нищо не я оставяше така изцедена, както ден, прекаран с Грейс и Зак. Бяха й нужни толкова много усилия да присъства в живота им, без наистина да присъства, че се прибираше буквално изтощена до капка.

Отиде до колата си, черен хибриден джип, по-малък от стария й ескалейд, и запали двигателя. Излезе на заден от гаража, направи маневра и потегли по покритата с чакъл алея, забелязвайки каква буйна растителност бе избуяла по земята им. Всичко бе израснало през последните няколко години; храстите с боровинки мачкаха като някакви грубияни всички останали растения.

Тя зави от главния път и стигна до къщата на Зак.

Както винаги, за Джуд влизането в хижата беше като връщане назад във времето. Синия диван си го бяха купили с Майлс за първия им апартамент; столовете бяха от годината, когато се бяха родили близнаците. Бяха запазили всичките си стари мебели и остарели дреболии за децата си. Бяха се шегували, че след наближаващото удвояване на броя на членовете на семейството, ще им се налага да спестяват от всичко.

Зак отглеждаше дъщеря си в къща, която беше като огледално отражение на онази, в която тя и Майлс бяха правили всичките тези същи неща.

— Има ли някой тук? — извика тя.

Зак се появи иззад ъгъла на кухнята, с чаша кафе в едната ръка, а в другата Грейс, която се бе вкопчила сънливо в него.

— Само не го казвай — проговори Зак, търкайки гърба на Грейс. — Знам, че изглеждам ужасно. Легнах си едва в четири. Ще можете ли днес да се погрижите за Грейси? Имаме занятие в учебната група.

— Разбира се.

— Благодаря. Мога да се прибера към седем.

Джуд кимна и влезе в кухнята да приготви закуска. Винаги поддържаше дома на Зак зареден с храна и знаеше къде ще открие всичко, за да приготви гофретите, бърканите яйца и плодовете.

Майлс се добра до къщата с коса, още мокра от душа, усмихвайки се по начин, на който само той беше способен сред тях, и Джуд усети как някакво бреме се смъква от плещите й. Майлс беше хоросанът, който държеше скрепен живота им. Когато той беше наблизо, Джуд и Зак винаги дишаха по-лесно.

— Ето го и моето момиченце — произнесе Майлс, разтваряйки широка прегръдка.

Зак пусна Грейс на пода и тя хукна към дядо си, хвърляйки се върху него, както беше облечена с розовата си пижама на точици.

Майлс я сграбчи, прошепна нещо в ухото й и тя се разкикоти.

Джуд усети как нещо я стегна в гърдите. Имаше моменти като този, когато всичко онова, което бе загубила, я връхлиташе с такава сила, че тя едва се държеше на краката си.

— Да ядем, докато е още топло — изрече кратко тя.

— Мммм, страхотно е! — възкликна Грейс, изтръгвайки се от прегръдката на Майлс и хуквайки към масата. Както винаги, сядаше до едно празно място, пред което на масата имаше поставени прибори. Това беше мястото за невидимата й приятелка.

Извънземната принцеса, уловена в един стъклен буркан.

— Е, как вървят клиничните ти занимания? — обърна се Майлс към Зак, след като седна.

— Обичам ги. Поставянето на диагноза е страхотно, но фармакокинетиката^[3]? Това направо ми взема здравето — отвърна Зак, сипвайки яйца в чинията на дъщеря си.

Майлс се пресегна с вилицата си и набоде гофрета.

— Патологията ми беше големият провал втората година. Не знам защо. Ти просто трябва да минеш през нея с всичките знания. Едва вече третата година почваш да навлизаш реално в материята.

Джуд следеше как синът й мажеше гофретата на Грейс, докато разговаряше с баща си, как я нарязваше на дребни късчета за нея и поставяше салфетка в скута й, и тя беше толкова горда с него, че си мислеше: „Всички ние ще бъдем добре. Някой ден отново ще се смеем“.

С изненада откри, че се усмихва при тази неочаквана представа за щастието, за едно бъдеще, в което всички щяха да бъдат заедно. Тя се заслуша в една от историите на Зак, свързана с поставянето на диагнозата на някакво ужасно заболяване и как се бил провалил, и се смя заедно със съпруга си и сина си.

След като закуската приключи, неочакваното чувство за лекота остана. Джуд изпрати Зак до колата с целувка по бузата и толкова силна прегръдка, че той буквално й се намръщи.

— Давай. Днес ще се повеселим — каза тя.

— Благодаря ти, мамо — каза Зак.

— No problema — отвърна тя, без да се замисли. При това глупаво напомняне за миналия им живот тя рязко замълча.

Той сграбчи раницата си и тръгна към вратата.

— Дядо, мога ли да отида в къщичката си? — запита Грейс, след като баща й тръгна.

— Облечи си дрехите и си измий зъбите преди това — отвърна Майлс разсеяно. Той търсеше дистанционното за телевизора. След като го намери, екранът оживя и някаква бейзболна среща изпълни екрана. Майлс се отпусна върху стария им диван и положи крака върху масичката за кафе.

Докато Джуд миеше съдовете, зърна някакво жълто петно да прелита със светкавична скорост покрай нея.

— Да не ходиш до водата, Грейси.

— Ариел и мен ще си играем на Барби в къщичката — отвърна Грейс, издавайки звуци на усилие, докато отваряше плъзгащата се стъклена врата.

— Ариел и аз — поправи я автоматично Джуд. — Майлс, обичайните правила на граматиката важат ли и за въображаемите приятелки?

— А? — отвърна той. — Какво беше това, скъпа?

Джуд продължи да мие съдовете. Тя дочу как плъзгащата се врата се затвори с трясък и изви глава наляво.

Навън Грейс тичаше шеметно през двора към принцесешката розово-жълта къщичка, която дядо Коледа й бе донесъл предната година. Тя се намираше точно зад пътеката, върху ивица трева, открояваща се сред сивия пясъчен бряг.

— Хайде, бързо — крещеше Грейс на въображаемата си приятелка.

Джуд изсуши съдовете и ги подреди. След като приключи с тях, отново се загледа в Грейс. Виждаше ясно внучката си през отворения прозорец на пластмасовия замък. Тя разговаряше с невидимата си приятелка, докато играеше танца на Барби.

— Ти ще ходиш ли във вълшебното кралство? — обърна се Джуд към Майлс.

— Само след минутка. Искам да изгледам срещата.

— Добре. Ще им приготвя една тенджера с пилешко за вечеря — реши Джуд на момента. Не искаше Зак да е гладен, след като се прибере от училище.

Започна да готви по познатата семейна рецепта почти без никакво усилие. На всеки няколко минути вдигаше поглед, за да се увери, че Грейс беше наред, и след това продължаваше с готвенето.

След като тенджерата се озова в хладилника заедно с бележка за сготвеното, тя отново почисти кухнята и след това отиде във всекидневната. Тъкмо се канеше да каже нещо на Майлс, когато някакво рязко движение привлече погледа й.

Тя отвори плъзгащата се стъклена врата и пристъпи върху обрулената от ветрове и дъждове дървена пътека. Беше един чудесен юнски ден, с кристалносиньо небе без никакви облаци. Вдясно от имота се издигаше гъста завеса от вечнозелени дървета, която блокираше гледката към съседната къща.

Грейс бе застанала до дърветата.

До нея имаше някакво момиче в избелели шорти и синя тениска. Дали не беше дъщерята на Милдред от съседната къща? Може би се беше прибрала от колежа?

В следващия момент момичето се обърна и Джуд видя лицето й.

Джуд посегна да се хване за плъзгащата врата, за да не залитне и тъкмо се канеше да извика съпруга си, когато болката буквално избухна в гърдите й. Заболя я толкова силно, че тя не можеше да мисли, нито да се движи, нито да прави каквото и да било, освен да притисне ръка към сърцето си и да рухне на колене.

* * *

Лекси се спусна към парка „Ла Ривиер“.

След като слезе от велосипеда и огледа сивия пясъчен бряг с купищата посребряла дървесина, извлечена на брега, усети как я връхлитат спомени.

Заключи велосипеда си и след това тръгна покрай изхвърлените от морето купчини дървесина, спомняйки си първия път, когато Зак й бе казал, че я обича. Бяха се намирали точно на това място…

Тя закрачи по посипания с чакъл бряг. Тук камъните бяха буквално полирани от вълните. Броеше къщите и знаеше, че бе стигнала точно до мястото.

Точно това беше: старата хижа Тамаринд. Тук навремето бяха правили парти, през първата й година в гимназията. Джуд никога не бе разбрала за него.

Високи кедрови дървета се нижеха в гъста редица покрай едната страна на имота. От дясната им страна при следващата врата видя един цветен пластмасов замък — детска къщичка, в комплект с островърха сива кула и яркорозово знаменце. До него, изправена като някакво малко птиче в края на посивялата дървена пътека, седеше момиченце в жълто. Тя отново разговаряше с китката си.

Лекси бавно приближи дъщеря си, внимавайки да остане скрита зад дърветата. Последното нещо, от което се нуждаеше в момента, беше Зак да излети от къщата като някакъв Назгул^[4] и да й каже да се маха далеч от дъщеря му.

Лекси искаше единствено да се увери, че Грейс е наистина щастлива. Всичко можеше да си върви, както бе планирано, стига само Грейс да беше щастлива.

Понечи да каже „хей“, но гласът й сякаш секна. Тя се прокашля и опита отново.

— Хей, Грейс.

— Не ми е позволено да разговарям с непознати.

— Аз не съм непозната, Грейси. Познавам те още от мига на раждането ти.

— О. — Грейс изви лице надясно, поглеждайки Лекси. Устните й се раздвижиха. — Видях те до училището.

— Да. — Бяха й нужни всички усилия, за да остане на мястото си. Какво ли не би дала, само да можеше да се втурне към Грейс, да я сграбчи в прегръдката си и да я моли за прошка. И въпреки това тя внимаваше да стои в сянката на дърветата, която не се виждаше от къщата.

— Ти ми махна. Защо?

Лекси направи стъпка към дъщеря си. Сърцето й сякаш щеше да изскочи.

— Аз те познавам, откакто се роди.

— Познаваш ли моя татко?

Тя кимна.

Лицето на Грейс изведнъж се обтегна.

— Докажи го.

— Все още ли обича сладолед с шоколад и мента и ненавижда всичко с вид на гребен?

Грейс се изкикоти и мигновено покри устатата си с ръка да заглуши звука.

— Баба казва, че косата му била като на бръмбар, което е смешно, защото бръмбарите са гадни. Особено тези, които живеят в акото.

Лекси потисна усмивка.

— Мога ли да застана до теб?

— Разбира се.

Лекси се приближи, заставайки до едно голямо дърво.

— Как така си сама тук?

Грейс се умърлуши.

— Тате го няма. Отново. Баба е в кухнята.

— Баба ти още ли танцува, докато готви?

Грейс се навъси.

— Тя ме мрази.

— Баба ти Джуд те мрази?

— Аз изглеждам като нея.

Леден студ плъзна по гръбнака на Лекси.

— Нея?

— Мъртвата сестра на тате. Затова баба никога не ме гледа. Не трябва да го знам, но го разбрах.

— Наистина ли?

— Била убита от пирати. Затова никой не говори за нея. — Грейс въздъхна. — И тате понякога плаче, когато ме гледа.

— Ти изглеждаш също като Мия — каза тихо Лекси.

— Ти си познавала сестрата на тате?

— Да — изрече тихо Лекси. — Тя беше…

— Хей, имаш ли куче?

Лекси се стресна от промяната на темата на разговора.

— Не. Никога не съм имала.

— Аз искам куче. Или може би катерица.

— Молила ли си баща си за някакъв домашен любимец?

— Снощи имахме гърмяща змия за вечеря. С фъстъци.

Нещо ставаше, Грейс се опитваше да я шокира, но защо?

Дали разговорът за чувствата на Зак не я бе изплашил? Лекси каза единственото нещо, което й хрумна.

— Аз пък веднъж изядох един щраус.

— Олеле.

— Значи татко ти не е тук?

— Не. Аз съм голямо момиче. Стоя вкъщи сама през цялото време. Мога сама да се къпя и всичко останало. Снощи сама си приготвих цялата вечеря.

— Много ли излиза?

Грейс кимна.

Лекси загледа красивото личице на дъщеря си, с тъжните зелени очи и бледа кожа, и се зачуди дали тя изобщо бе оставила някаква следа върху това момиче.

— Имаш ли приятели в училище?

— П-приятели ли? — повтори Грейс, после се захили. — С лопата да ги ринеш. Аз съм най-популярното момиче в класа.

— Ти си щастлива. Аз понякога се чувствах самотна в училище — каза Лекси, наблюдавайки отблизо дъщеря си. Тя не можа да се сдържи и направи още една крачка.

Устните на Грейс леко трепнаха.

— Наистина не ми е разрешено…

— Грейс! — изкрещя някой изведнъж. — Прибирай се. Веднага.

Лекси скочи назад сред дърветата. Подаде глава иззад един гъст зелен храст и погледна към хижата. Плъзгащата се стъклена врата бе отворена и на прага й стоеше Майлс с навъсено лице. Той не я бе видял, беше сигурна в това. Тогава защо изглеждаше толкова раздразнен?

— Грейс, по дяволите — изкрещя отново той. — Прибирай се. Веднага.

— Трябва да тръгвам — Грейс се изправи на крака.

— Винаги ли така ти крещи?

Грейс понечи да се обърне, но Лекси се осмели и протегна ръка, улавяйки ръката на дъщеря си.

— Бих искала да бъда твоя приятелка — изрече тихо тя. Оказа се обаче, че е много трудно да спре след тези думи. Внезапно се оказа, че има още много да казва на дъщеря си. Тя се бе оказала глупачка, щом си бе мислила, че може да си тръгне от нея.

Лицето на Грейс се озари от ярка усмивка, която сгря Лекси.

— Добре. Чао — каза Грейс, махайки с ръка. После се обърна и хукна към къщата.

Лекси бавно се изправи. Тя внезапно най-после проумя какво усеща човек, когато спре да тича.

Върна се до велосипеда си, качи се на него и завъртя педалите нагоре по хълма към града.

Линейка я подмина с мигащи светлини и виеща сирена, но тя почти не я забеляза.

Отиваше да се види със Скот Джейкъбс.