Кристин Хана
Съдбовен път (4)

Глава 2

Сутринта на първия учебен ден Лекси се събуди рано и стигна със залитане по тесния коридор до банята. Един поглед в огледалото бе достатъчен, за да потвърди най-лошите й опасения: кожата й беше бледа, леко болнава, а сините й очи бяха подпухнали и налети с кръв. Сигурно отново бе плакала насън.

Тя си взе набързо душ с хладка вода, като внимаваше да не вкарва леля си в излишни разходи. Нямаше никакъв смисъл да суши косата си. Дългите й до кръста черни къдрици щяха да се усучат и застанат в каквато си форма искат, така че просто ги събра в конска опашка и се върна в стаята си.

Отвори вратата на шкафа си и се втренчи в малкото дрехи, които притежаваше. Не разполагаше с кой знае какъв избор.

Какво ли носеха тук децата? Дали остров Пайн щеше да е подобен на Брентуд или Хилс, където децата се обличаха като авангардни модни модели? Или източен Лос Анджелис, където подражатели на рап звездите изпълваха класните стаи?

На вратата на спалнята й се почука, толкова тихо, че Лекси едва го чу. Тя оправи бързо леглото си и след това отвори вратата.

На прага стоеше Ева и държеше в ръцете си яркорозова тениска с пеперуда от изкуствени диаманти отпред на гърдите. Крилата й с форма на бъбрек преливаха в пурпурно, жълто и детелиненозелено.

— Взех я за теб от работата вчера. Предположих, че всяко момиче трябва да има нещо ново, което да облече за първия си ден в гимназията.

Това беше най-грозното нещо, което Лекси някога бе виждала, подхождащо повече на някое четиригодишно дете, отколкото на четиринайсетгодишно момиче, но тя още на мига се влюби в тениската. Никой до този момент не й беше купувал специален подарък за първия учебен ден.

— Чудесна е — изрече със свито гърло.

Живееше с леля си едва от четири дни, а с всеки изминал час се чувстваше все повече у дома си. Това усещане за уют я изплаши. Знаеше колко опасно става, когато някой дом започнеше да й харесва. Или човек.

— Не е необходимо да я носиш, ако не искаш. Просто си помислих…

— Нямам търпение да я облека. Благодаря ти, Ева.

Леля й я дари с толкова ярка усмивка, че чак бузите й просияха.

— Казах на Милдред, че ще я харесаш.

— Харесвам я.

Ева кимна леко и отстъпи назад в коридора, затваряйки вратата след себе си. Лекси облече розовата тениска и едни избелели дънки. След това напълни допотопната си раница с тетрадките и моливите, които Ева бе донесла от работата си предишната вечер.

В кухнята я видя застанала до мивката да пие кафето си, облечена за работа в синята си работна жилетка „Уолмарт“, лимоненожълт акрилен пуловер и дънки.

Погледите им се срещнаха в тясното пространство. Кафявите очи на Ева изглеждаха разтревожени.

— Госпожа Уотърс положи огромни усилия, за да те уреди да учиш в гимназията на остров Пайн. Това е едно от най-добрите училища в щата, но училищният автобус не идва отсам моста, така че ще ти се налага да хващаш местния автобус. Това проблем ли е? Казах ли ти го вече?

Лекси кимна.

— Всичко е наред, Ева. Не се тревожи. Пътувам с автобуси от години. — Тя не добави, че често бе спала на мръсните им седалки, когато двете с майка й нямаха къде другаде да отидат.

— Добре тогава. — Ева допи кафето си и изплакна чашката, като я остави в мивката. — Добре, не е хубаво да закъсняваш за първия учебен ден. Ще те закарам. Да тръгваме.

— Мога да хвана автобуса…

— Не и за първия ти ден в гимназията. За днес поех втората смяна.

Лекси последва леля си навън до колата. Докато пътуваха към острова, тя оглеждаше околността. Беше видяла всичко това на картите, но онези дребни чертички и обозначения не казваха кой знае колко много за реалната обстановка. Например тя знаеше, че остров Пайн е дълъг почти двайсет и широк шест километра; че до него можеше да се стигне с ферибот от централен Сиатъл и по моста от континента от областта Китсап. Земята от страната на моста откъм Порт Джордж беше собственост на племето. Сега обаче видя, че остров Пайн не беше тяхна собственост.

Съдейки по къщите на острова, хората, които живееха в тях, бяха богати. На практика това бяха цели имения.

Слязоха от магистралата и поеха по един склон към гимназията, която представляваше група ниски сгради от червени тухли, скупчени около един стълб със знаме. Подобно на много други райони около училищата, които Лекси беше посещавала, населението на остров Пайн се бе разраснало по-бързо, отколкото бяха предполагали. Група от кранове опасваше в пръстен основната територия на гимназията.

Ева паркира на празната лента пред автобусната спирка и погледна Лекси.

— Тези деца с нищо не са по-добри от теб. Не го забравяй.

Лекси изпита силен прилив на привързаност към тази изтерзана жена, която я беше приела.

— Всичко ще е наред — каза Лекси. — Не е необходимо да се тревожиш за мен.

Ева кимна.

— Късмет — изрече тя накрая.

Лекси не отвърна, че късметът нямаше нищо общо с постъпването й в ново училище. Вместо това насила се усмихна и излезе от колата. Точно когато й махаше с ръка за довиждане, училищният автобус спря край Ева и децата се изсипаха от него.

Лекси сведе глава и закрачи. Достатъчно пъти бе играла ролята на нова ученичка и знаеше какви са триковете. Най-добрата тактика беше да се слее с тълпата и да се стопи в нея. Това се постигаше, като гледаш надолу и се движиш бързо. Правило номер едно: никога не спирай. Правило номер две: никога не вдигай поглед. Успееше ли да следва тези правила до петък, щеше да е едно от многото деца в началния клас, а след това можеше да се опита да се сприятели с едно или две момичета. Макар че тук това нямаше да е лесно. Беше ли възможно да има нещо общо с тези деца?

Когато стигна до главната сграда, два пъти провери програмата си. Ето къде беше. Стая 104. Тя се смеси с тълпата от ученици, всички от които сякаш се познаваха един друг, и се остави на течението им да я носи напред. В класната стая децата насядаха по местата си и продължаваха да говорят развълнувано.

Грешката й беше, че спря за миг. Вдигна поглед, колкото да събере мислите си, и класната стая изведнъж замря. Всички се втренчиха в нея и в следващия миг зашушукаха. Някои се разсмяха. Лекси осезаемо усети недостатъците си — гъстите черни вежди, кривите зъби и разрошената коса, жалките й дънки и още по-жалката й тениска. А това беше място, където на всяко дете му слагаха брекети след юношеските години и получаваше нова кола на шестнайсетгодишна възраст.

В дъното на стаята едно момиче я посочи с пръст и се закикоти. Седналото до нея момиче кимна. На Лекси й се стори, че дочу думите красива пеперуда и след това дали сама си я е изработила?

А после едно момче се изправи и цялата стая отново замлъкна.

Лекси знаеше кой бе той. Във всяко училище имаше по едно момче като него — красиво, популярно, атлетично, от онези момчета, които получаваха всичко, което пожелаят, без дори да полагат някакви усилия. Капитанът на футболния отбор и президентът на класа. В морскосинята си тениска и провиснали дънки той напомняше на Леонардо ди Каприо, целият златен и усмихнат, и сигурен в себе си.

Идваше към нея. Но защо? Дали зад нея нямаше друго, по-красиво момиче? Дали щеше да направи нещо, с което да я унижи, за да разсмее приятелите си?

— Здравей — каза той.

Тя усети погледите на всички, впити в тях.

Лекси прехапа долната си устна, за да скрие кривите си зъби.

— Здравей.

Той се усмихна.

— Сюзан и Лиз са кучки. Не им позволявай да те разстроят. Пеперудата е страхотна.

Тя стоеше изправена като някакъв идиот, замаяна от усмивката му. Стегни се, Лекси. И преди си виждала такива красавци. Трябваше да каже нещо, да се усмихне, каквото и да е.

— Ела — произнесе той, улавяйки ръката й.

При докосването му тя усети лек шок, все едно я бе ударил електрически ток.

Той се канеше да я поведе нанякъде. В противен случай защо ще я държи за ръката, нали така? Но той просто стоеше, втренчен в нея. Усмивката му угасна. Изведнъж тя не можеше да си поеме дъх; целият свят около нея сякаш изчезна, като остана само лицето му, само изумителните му зелени очи.

Той понечи да каже нещо, но сърцето на Лекси биеше толкова бързо, че не чу думите му, а в следващия миг той вече се отдалечаваше от нея, задърпан от някакво красиво момиче в пола, по-оскъдна и от салфетка за хранене.

Лекси остана прекалено дълго на едно място, втренчена в гърба му, все още без дъх. Тогава си спомни къде се намира и коя беше: новото момиче с тениската с пеперуда. Тя се втурна напред, забила брадичка в гърдите си, насочвайки се към едно място в дъното на реда. Плъзна се на изтърканата седалка точно в мига, когато зазвъня звънецът.

Докато учителят дърдореше монотонно за миналото на Сиатъл, Лекси непрекъснато превърташе в съзнанието си онзи момент. Повтаряше си, че това, че я беше докоснал, не означава нищо, но не можеше да спре да премисля случката. Какво ли се бе канил да й каже?

Когато часът свърши, тя се осмели да погледне към него. Той се движеше с тълпата ученици, смеейки се на нещо, казано от момичето с миниполата. Когато стигна до чина на Лекси, забави крачка и я погледна, макар и да не се усмихна и да не спря. А просто продължи да се движи.

Разбира се, че не спря. Тя бавно се изправи и тръгна към вратата. Останалата част от сутринта Лекси се опитваше да държи главата си високо изправена, докато се движеше из пълните с ученици коридори, но към обяд вече й призляваше, а най-лошото тепърва предстоеше.

Обядът в ново училище бе истински ад. Човек никога не знаеше какво трябва да прави, а цялата социална йерархия можеше да бъде разстроена, осмелеше ли се да седне там, където не й беше мястото.

Лекси спря до вратата на училищния стол. Самата мисъл да влезе вътре, където всички ще я оглеждат и оценяват, надхвърляше всичко, което можеше да понесе в днешния ден. Обикновено притежаваше достатъчно сили да се справи с подобна ситуация, но господин Популярен я беше извадил от равновесие, накарал я бе да желае невъзможното, а тя беше наясно колко лесно силното желание можеше да й навлече беда. Това щеше да бъде чиста загуба на време. Тя излезе навън, където слънцето сияеше ослепително. Прерови раницата си и откри сандвича, който Ева й бе приготвила, и едно силно износено копие на романа „Джейн Еър“. Някои деца пъхаха в раницата си плюшени животни или специални детски одеяла. Лекси си имаше Джейн.

Тя закрачи безцелно през двора на гимназията, търсейки място да седне и да почете, докато си изяде сандвича. В другия край на двора зърна красиво малко дърво да се издига насред затревен триъгълник, но не дървото привлече вниманието й. А момичето, седнало с кръстосани крака под зеления му балдахин, надвесено над някаква книга. Русата й коса беше разделена на две хлабаво сплетени плитки. Деликатната й розова тюлена поличка, черната къса и деколтирана блуза без ръкави и черните кецове определено излъчваха послание.

Това беше послание, което Лекси лесно разбра. Аз не съм като теб. Нямам нужда от теб.

Самата Лекси бе прекарала няколко години, обличайки се по същия начин, когато не бе изпитвала желание да има приятели, когато бе изпитвала страх да не бъде разпитвана къде живее или какво представлява майка й.

Тя си пое дълбоко дъх и закрачи към момичето. Когато се доближи до нея, спря. Искаше да каже точните думи, но след като бе стигнала до момичето, Лекси не знаеше какви точно трябваше да са те.

Момичето вдигна поглед от книгата си. Изглеждаше крехка и беззащитна, с покрита с акне кожа и зелени очи, обрамчени с прекалено много пурпурен молив. Ярко оцветени гумени ленти подчертаваха брекетите й.

— Здравей — каза Лекси.

— Той не е тук. И няма да дойде.

— Кой?

Момичето вдигна безучастно рамене и отново се върна към книгата си.

— Ако не знаеш, това няма значение, нали?

— Може ли да седна до теб?

— Социално самоубийство — изрече момичето, без да вдига поглед от книгата си.

— Какво?

Момичето отново вдигна поглед.

— Социално самоубийство е да седнеш до мен. Дори и децата от театралната група ме избягват. Да. Не е много весело.

— Имаш предвид, че няма да ме вземат в групата на мажоретките ли? Та това ще е страшна трагедия.

Момичето за пръв път прояви интерес към Лекси. Устата й се изви в усмивка.

— Повечето момичета ги е грижа за тия неща.

— Така ли? — Лекси пусна раницата си на тревата. — Какво четеш?

— „Брулени хълмове“.

Лекси й протегна собствената си книга.

— „Джейн Еър“. Може ли да седна?

Момичето се дръпна леко настрани, за да й направи място върху тясната ивица трева.

— Не съм я чела. Добра ли е?

Лекси седна до нея.

— Любимата ми е. Когато приключиш с твоята, можем да си ги разменим.

— Това ще е страхотно. Казвам се Мия, между другото.

— Лекси. И за какво се разказва в книгата?

Мия започна бавно да обяснява, запъвайки се, но когато стигна до Хийтклиф, думите й полетяха със скоростта на самолет. В следващия момент, както Лекси осъзна, двете се смееха така, сякаш бяха приятелки от години. Когато звънецът удари, те се изправиха и тръгнаха заедно към шкафчетата си, не спирайки да говорят през целия път, докато прекосяваха двора.

Лекси повече не сведе глава, не притискаше учебниците към гърдите си и не избягваше целенасочено да гледа другите в очите. Вместо това тя се смееше.

В коридора пред вратата на кабинета по испански Мия спря и предложи бързо:

— Днес след училище можеш да дойдеш вкъщи. Ако искаш, искам да кажа. — Тя изглеждаше нервна и напрегната, докато говореше. — Знам, че вероятно няма да го направиш. Не се тревожи.

На Лекси й се прииска да се усмихне; единствено страхът да не видят кривите й зъби я накара да се сдържи.

— Разбира се, че много искам.

— Да се срещнем до стълба със знамето пред административната сграда, става ли?

Лекси влезе в класната стая и седна в дъното. През останалата част на деня не откъсваше поглед от часовника, искайки й се времето да се забърза, докато най-накрая в два и петдесет тя се озова до стълба със знамето и зачака. Покрай нея сновяха деца, блъскайки се едни в други, докато вървяха към наредените отпред автобуси.

Може би Мия нямаше да се появи. Вероятно нямаше да дойде.

Тъкмо се канеше да махне с ръка на всичко това, когато Мия изникна до нея.

— Чакала си ме — каза тя. В гласа й се долавяше същото облекчение, което изпитваше и Лекси. — Хайде.

Мия я поведе през кошера от ученици към блестящ черен ескалейд, паркиран на главния път. Тя отвори пасажерската врата и влезе вътре.

Лекси последва новата си приятелка, настанявайки се на бежовата седалка с аромат на кожа.

— Hola, madre — каза Мия. — Това е Лекси. Поканих я да дойде у дома с мен. Имаш ли нещо против?

Жената на шофьорската седалка се извърна и Лекси беше поразена от красотата й. Майката на Мия буквално изглеждаше като двойничка на Мишел Пфайфър със съвършеното си бледо лице и лъскавата руса коса. В един очевидно скъп сив пуловер мястото й беше на корицата на някой каталог на „Нордстром“.

— Здравей, Лекси. Аз съм Джуд. Радвам се да се запознаем. И как така не те познавам?

— Току-що се преместих тук.

— Аха. Това обяснява нещата. Откъде идваш?

— От Калифорния.

— Не се бой, няма да те обвинявам за това — изрече Джуд с ярка усмивка. — Майка ти ще има ли нещо против, ако не се прибереш веднага у дома?

— Не — отвърна Лекси, вече напрегната за неизбежния следващ въпрос.

— Бих могла да й се обадя, ако искаш, разбира се, и да й се представя…

— Мааамо — прекъсна я Мия, — пак го правиш.

Джуд отново дари Лекси с усмивката си.

— Засрамвам дъщеря си. Нещо, което тези дни правя непрекъснато, дори само като дишам. Но мога ли, макар и за миг да спра да бъда майка? Сигурна съм, че майка ти също те смущава, нали, Лекси?

Лекси нямаше представа как да отговори на този въпрос, но това нямаше значение. Джуд се разсмя и продължи, сякаш не беше задала никакъв въпрос.

— От мен се очаква само да ме виждат, но не и да ме чуват. Добре. Закопчайте си коланите, момичета.

Тя запали двигателя и Мия незабавно заговори за една книга, за която беше чула.

Потеглиха от училището по една живописна главна улица. Движението едва пъплеше по целия път през града, но след като излязоха на магистралата, пътят се изчисти. Караха по едно лъкатушещо шосе, с две ленти и дървета от двете страни, докато накрая Джуд оповести:

— Най-после сме си у дома. — И свърна в една покрита с чакъл алея.

В началото около тях не се виждаше нищо, освен дървета от двете страни на пътя, толкова високи и дебели, че чак закриваха слънцето, но след един пореден завой изведнъж се озоваха в обляно от слънцето свободно пространство.

Къщата наподобяваше нещо, излязло от роман. Извисяваше се гордо сред околния пейзаж, масивна конструкция от дърво и камък, с прозорци навсякъде. Ниски каменни стени очертаваха мрежа от великолепни градини. А от другата страна беше синият Саунд. Дори и от мястото, където се намираха, Лекси дочуваше как вълните връхлитаха брега.

— Страхотно — възкликна тя, излизайки от колата. Никога до този момент не бе попадала в такава къща. Как трябваше да се държи? Какво трябваше да каже? Като нищо можеше да изтърси някоя глупост и Мия да й се изсмее.

Джуд обгърна с ръка дъщеря си и двете закрачиха напред.

— Обзалагам се, че сте гладни и двете. Защо да не ви направя по някоя кесадиля? Тъкмо през това време ще ми разкажете за първия ден от гимназията.

Лекси инстинктивно изостана.

На входната врата Мия се обърна.

— Лекси? Не искаш да влезеш, нали? Променила си решението си.

Лекси усети как несигурността й се разтваря или може би по-точно несигурността й се сля с тази на Мия и двете образуваха нещо друго. Двете бяха лика-прилика, но това беше невъзможно. Момичето, което нямаше нищо, не се различаваше от другото, което притежаваше всичко.

— Глупости — възкликна Лекси, смеейки се, докато ускори крачка към вратата.

Вече вътре, тя си събу обувките, прекалено късно виждайки, че чорапите й бяха с дупки на пръстите. Смутено последва Мия във великолепната къща. Имаше цели стени от стъкло, в които един зашеметяващ океан се очертаваше като в портретна рамка, каменна камина, блестящи подове. Изпитваше страх да докосне каквото и да било.

Мия сграбчи ръката й и я задърпа към една голяма кухня. Закачени на черни куки над печката с осем котлона от тавана висяха лъскави медни съдове, а на няколко места в стаята имаше вази със свежи цветя. Седнаха на една дълга кухненска маса от черен гранит, докато Джуд приготвяше кесадилята.

— Тя просто дойде при мен, madre. А аз й казах, че това си е живо социално самоубийство да седне до мен, но тя не даваше и пет пари. Не е ли страхотно?

Джуд се усмихна при думите й и понечи да каже нещо, но Мия не спря да говори. Лекси едва успяваше да следи непрекъснатия поток от истории на Мия. Сякаш новата й приятелка години наред бе задържала в себе си наблюдения и мисли и сега всичко излизаше навън. Лекси имаше добра представа какво е това, какво е да задържаш нещата в себе си и да те е страх, и да се опитваш да запазваш спокойствие. Двете с Мия сравняваха впечатленията си за гимназията, момчетата, класовете, филмите, татуировките, пиърсинга на пъпа и бяха съгласни за всичко една с друга. Колкото повече мненията им съвпадаха, толкова повече Лекси се тревожеше: какво щеше да стане, когато Мия разбереше за миналото й? Щеше ли да иска да бъде приятелка с детето на една наркоманка?

Към пет часа предната врата се отвори с трясък и група деца нахлу в къщата.

— Обувките — изкрещя Джуд от кухнята, без да вдига глава.

Девет или десет момчета и момичета се втурнаха вътре.

Лекси със сигурност можеше да потвърди, че това бяха популярните деца. Всеки би могъл да ги разпознае — красиви момичета със смъкнати дънки и къси фланелки, оголващи корема им, а момчетата в сини и жълти спортни фланелки с дълги ръкави. Вероятно идваха направо от тренировка по футбол и упражнения за мажоретки.

— Брат ми е онзи със сивата спортна фланелка — обади се Мия, приведена близо към нея. — Не го съди по компанията, с която се движи. Тия момичета имат пилешки мозъци.

Това беше момчето от първия час.

Той се отдели от тълпата с лекотата на човек, осъзнаващ популярността си, и спря до Мия, прегръщайки я през раменете. Приликата между двамата наистина беше стряскаща; лицето на Мия представляваше женска скулптурна версия на неговото. Той понечи да каже нещо на сестра си, но в същия момент забеляза Лекси. Погледът му се изостри, стана толкова интензивен, че тя усети как гърдите й започнаха да се стягат. Никой до този момент не я беше поглеждал така, сякаш всичко, свързано с нея, е интересно.

— Ти си новото момиче — каза тихо той и отметна кичур дълга руса коса от очите си.

— Тя ми е приятелка — обади се Мия, ухилена толкова широко, че брекетите й се превърнаха в многоцветна дъга.

Усмивката му угасна.

— Аз съм Лекси — представи се тя, макар че той не я бе попитал за името й.

Той се извърна от нея, загубил интерес.

— Аз съм Зак.

Момиче с къси шорти и къса тениска, оголваща корема й, застана зад него, прилепвайки се към тялото му и шепнейки нещо в ухото му. Той не се изсмя, само едва забележимо се усмихна. Вместо това се извърна от Лекси и Мия.

— До после, Ми-май — каза той на сестра си. Тръгна към стълбите, преметнал ръка около момичето с късите шорти, и изчезна сред щурмуващата горния етаж тълпа от деца.

Мия свъси вежди към нея.

— Нещо не е наред ли, Лекси? Нали не е проблем да кажа, че си ми приятелка?

Лекси остана втренчена към празното място, където само допреди няколко секунди бе стоял Зак, усещайки се разтърсена. Беше й се усмихнал, нали така? В първия момент, макар и само за секунда. Какво бе сторила, та усмивката му да се стопи?

— Лекси? Нали мога да кажа на другите, че сме приятелки?

Лекси изпусна въздуха, който бе задържала през цялото време. С усилие откъсна погледа си от стълбите. Виждайки напрегнатото състояние на Мия, тя проумя кое е важното в случая, а то не беше някакво си момче на име Зак. Не беше чудно, че той я бе сконфузил. Той винаги щеше да остане загадка за момиче, отраснало в мизерия. Най-важното тук беше Мия и това крехко начало на приятелството им.

— Разбира се — отвърна тя усмихната. За първи път не й пукаше дали ще видят зъбите й. Беше напълно сигурна, че и Мия пет пари не даваше. — Можеш да кажеш на всеки.

* * *

Както обикновено, мултимедийната стая беше пълна с деца. Някои жени се дразнеха от шума и бъркотията, но не и Джуд. Преди години, когато близнаците започваха шести клас, тя съзнателно бе решила да превърне дома си в гостоприемен за всички деца. Искаше приятелите им да им гостуват редовно. Самата тя ясно си даваше сметка, че не желае да оставя грижата за децата си на друга жена; искаше тя да бъде тази, която да го прави. За тази цел бе обзавела внимателно горния етаж и целта й се бе осъществила. В някои дни тук вилнееха петнайсетина деца, опустошавайки хладилника й като скакалци. Но така тя знаеше къде се намират децата й във всеки един момент и бе сигурна, че са в безопасност.

Сега, докато отключваше серията от дървени подвижни врати към гостната и ги отваряше широко, ясно дочу движението на горния етаж; подовете стенеха под гръмогласния тропот на децата, който отекваше в цялата къща.

За пръв път Мия не се криеше от цялата тази шумотевица и бъркотия, разнасяща се от мултимедийната стая, не се заключваше в спалнята си да гледа „Малката русалка“ или „Красавицата и звяра“, или някой друг от любимите си филми на „Дисни“. Тя беше излязла на брега, седнала на ръба на пясъчната ивица с Лекси до себе си. И двете се бяха увили в едно дебело вълнено одеяло; черни и руси кичури коса се сплитаха в соления морски въздух. Бяха прекарали навън часове наред в разговори.

Самата гледка на дъщеря й как разговаря с приятелка накара Джуд да се усмихне. Бе чакала това да се случи толкова дълго, изпълнена с такава напрегнатост, и въпреки това сега, когато се бе случило, не можеше да сдържи и тревогата си. Мия беше толкова крехка и изпитваше такава отчаяна нужда от приятелка; прекалено лесно бе човек да я нарани. И след онзи случай с Хейли, Мия не би могла да понесе поредното предателство от приятел.

Джуд беше длъжна да разучи нещата около Лекси, просто за да е сигурна какво е момичето, с което дъщеря й се бе сприятелила. Това бе родителско решение, което бе давало добри резултати през годините. Колкото повече беше запозната с живота на децата си, толкова по-добра майка можеше да им бъде. Тя пристъпи навън. Вятърът незабавно подхвана косите й и я зашиба с кичурите през лицето. Закрачи боса по каменните плочи покрай тъмните градински мебели, покрити с плетена тапицерия, без да си направи труда да обуе които и да е от пръснатите пред вратата обувки. На границата между тревата и пясъка един гигантски кедър се издигаше право в ослепителното синьо небе. Докато ги приближаваше, чу Мия да казва:

— Искам да се явя на прослушване за училищната пиеса, но знам, че няма да получа роля. Сара и Джоли вече получиха главните роли.

— Днес ме беше страх да те заговоря — отвърна Лекси. — И какво щеше да стане, ако не го бях направила? Не е хубаво човек да се бои от каквото и да било. Просто трябва да се пробваш.

Мия се извърна към нея.

— Ще дойдеш ли с мен на прослушванията? Другите деца от театралната група те са толкова сериозни. Не ме харесват.

Лекси кимна с тържествено лице, показващо пълното й разбиране.

— Ще дойда. Задължително.

Джуд спря до дъщеря си.

— Привет, момичета. — Тя положи ръка върху крехкото рамо на Мия.

Мия вдигна глава към нея и се ухили.

— Ще се пробвам за „Веднъж на един матрак“. Лекси ще дойде с мен. Вероятно няма да получа роля, но…

— Това е чудесно — възкликна Джуд, доволна от развоя на нещата. — Добре. Аз вече трябва да откарам Лекси у дома. Баща ти ще се прибере след час.

— Мога ли да дойда с вас? — попита Мия.

— Не. Имаш да пишеш доклад за петък. Няма да е зле да почнеш да работиш по него — отвърна Джуд.

— Ти вече проверяваш учебната ни програма на училищния уебсайт ли? Та днес е едва първият учебен ден — отвърна Мия с приведени рамене.

— Винаги трябва да си в час. В гимназията оценките имат голямо значение. — Тя погледна към Лекси. — Готова ли си?

— Мога да хвана автобуса — отвърна Лекси. — Не е необходимо да ме карате.

— Автобусът ли? — Джуд се навъси. През всичките си години като родител на този остров тя никога не бе попадала на дете, което да й предлага такова нещо. Повечето казваха, че могат да се обадят на майките си, но никога никое от тях не бе предлагало да хване автобуса. А и къде наблизо човек би могъл да хване автобус?

Лекси се измъкна от червено-бялото вълнено одеяло. Когато се изправи, то падна на земята.

— Наистина, госпожо Фарадей, не е необходимо да ме откарвате у дома.

— Моля те, Лекси, викай ми Джуд. Когато ме наричаш госпожа Фарадей, се сещам за майка си, а това не е приятно. Мия, иди кажи на Зак, че съм готова. Питай го кой още иска да го закарам до тях.

Десет минути по-късно Джуд запали двигателя на ескалейда. Пет деца се напъхаха в колата, бъбрейки помежду си, докато закопчаваха предпазните колани. Седнала на предната пасажерска седалка, Лекси беше мълчалива, втренчена право пред себе си. Джуд предупреди Зак и Мия да се захващат с домашните си и потегли. Маршрутът беше толкова познат, че можеше да го измине и насън — наляво по Бийч Драйв, надясно по Найт Роуд, наляво по магистралата. На върха на Вюкрест тя свърна в алеята към къщата на най-добрата си приятелка.

— Хайде, Брайсън. Кажи на Моли, че тази седмица ги чакаме на обяд.

Той избоботи нещо в отговор и излезе от колата. През следващите двайсет минути Джуд измина обичайния маршрут по острова, стоварвайки едно подир друго хлапетата. Накрая се обърна към Лекси.

— Добре, скъпа, сега накъде?

— Това там не е ли автобусна спирка?

Джуд се усмихна.

— Нямам никакво намерение да те качвам на автобус. Сега накъде, Лекси?

— Порт Джордж.

— О — рече Джуд, без да крие изненадата си.

Повечето от децата в гимназията на Пайн живееха на острова, а от другата страна на моста наистина беше съвсем различен свят. Географски погледнато, само деветдесет и един метра разделяха остров Пайн от Порт Джордж, но съществуваха множество начини за пресмятане на разстоянието. Порт Джордж беше мястото, където красиви, добре сложени момчета от остров Пайн отиваха да си купят бира и цигари в минимаркета, като използваха фалшиви карти за самоличност. В тамошните училища възникваха какви ли не неприятности.

Джуд се качи на магистралата и напусна острова.

— Завийте там — обади се Лекси на около километър и половина след моста. — Всъщност можете да ме оставите ето тук. Мога да измина останалото разстояние пеша.

— Не мисля така.

Джуд следваше пътните указатели до парка с мобилни домове „Вожд Сийтл“. Оттам Лекси й показа лъкатушещ път, извеждащ до едно обрасло с плевели и треви малко парче земя, където върху бетонни блокове стърчеше избеляла жълта каравана. Предната врата беше боядисана в някакъв отвратителен нюанс на синьото и напукана по средата, а завесите вътре бяха разръфани и неравно ушити. Ръждата напредваше като гъсеници по шевовете. Дълбоки и кални коловози в тревата показваха къде обикновено беше паркиран автомобил.

Джуд спря на границата на тревата и изключи двигателя. Едва ли бе очаквала такава гледка.

— Майка ти у дома ли е? Притеснено ми е просто да те оставя така. Наистина искам да се запозная с нея.

Лекси изгледа Джуд.

— Майка ми почина преди три години. Сега живея с леля Ева.

— О, скъпа — произнесе Джуд. Тя знаеше какво е да загубиш родител. Баща й беше починал, когато бе само на седем години. Светът се бе превърнал в едно мрачно и застрашително място и в продължение на години тя не беше сигурна за собственото си място в него. — Съжалявам да го чуя. Знам колко трудно трябва да е за теб.

Лекси повдигна рамене.

— От колко време живееш с леля си?

— От четири дни.

— Четири дни? Но къде си била преди това?

— В приемни семейства — произнесе тихо Лекси с въздишка. — Майка ми беше наркоманка. Понякога живеехме в нашата кола. Така че, предполагам, че не искате да се виждам повече с Мия. Разбирам. Наистина. Иска ми се и моята майка да беше проявявала такава загриженост с кого се сприятелявам.

Джуд се навъси. Нищо от случващото се не беше такова, каквото бе очаквала. Всичко това я притесняваше, но тя не искаше да бъде от онези жени, които съдят за даден човек по произхода му. А и точно в момента Лекси изглеждаше толкова смачкана от живота, колкото никой друг тийнейджър, когото Джуд някога бе виждала. Всичко около това дете излъчваше поражение; нямаше и съмнение, че то бе изпитало огромен брой разочарования в живота си.

— Аз не съм като мама — каза сериозно Лекси и копнежът в сините й очи не можеше да бъде сбъркан с нищо.

Джуд й повярва, но въпреки това все още съществуваше потенциална опасност. Мия беше крехка натура, която лесно можеше да бъде отклонена от правия път. Джуд не можеше просто да игнорира този факт, без значение какво съчувствие изпитваше към това момиче.

— И аз не съм като майка ми. Но…

— Какво?

— Мия е срамежлива. Сигурна съм, че това вече ти е известно. Тя не се сприятелява лесно и се тревожи прекалено много дали я харесват. Винаги е била такава. А миналата година й разбиха сърцето. Не момче. Бе по-лошо от това. Едно момиче на име Хейли се сприятели с нея. Няколко месеца двете бяха неразделни. Мия беше толкова щастлива, както никога не я бях виждала до този момент. Оказа се обаче, че Хейли е хвърлила око на Зак и той падна в капана й. Така и не разбра колко силно разтърси това Мия. В крайна сметка Хейли захвърли Мия заради Зак, а когато Зак загуби интерес към нея, Хейли отказа да идва повече вкъщи. Мия беше толкова наранена, че спря да говори в продължение на почти един месец. Тогава страшно се бях разтревожила за нея.

— Защо ми разказвате тези неща?

— Предполагам, защото ако възнамеряваш да бъдеш нейна приятелка, тя трябва да е сигурна, че може да разчита на теб. Аз също бих искала да съм сигурна в това.

— Няма да направя нищо, което да я нарани — обеща Лекси.

Джуд се замисли за всички опасности, които това приятелство можеше да представлява за дъщеря й, и за всички ползи. Тя ги претегли, сякаш това бе решение, което зависеше от нея, макар да знаеше, че не е така. Едно момиче на четиринайсет години беше в състояние само да си избира приятелите. Но Джуд можеше да улесни приятелството им или напротив, да го затрудни. Кое беше най-доброто за Мия?

Когато отново погледна Лекси, отговорът дойде лесно. Джуд беше майка на първо и последно място. А дъщеря й отчаяно се нуждаеше от приятелка.

— В събота ще водя Мия в града на маникюр. Момичешки ден. Ще дойдеш ли с нас?

— Не мога — отвърна Лекси. — Още не съм си намерила работа. Зле съм с парите. Но въпреки всичко ви благодаря.

— Аз черпя — заяви убедено Джуд — и не приемам не за отговор.