Кристин Хана
Съдбовен път (14)

Глава 12

— Джуд, скъпа, имаме новини.

Джуд рязко се сепна. Беше се сгушила в един стол до леглото на Зак. И по някакъв начин бе успяла да заспи. Тя примига и разтърка очи. Нямаше никакъв смисъл от слънцето, което струеше през прозореца. Тя се убеди по равното дишане на сина си, че бе заспал.

Майлс й помогна да се изправи и я изведе в коридора, където ги чакаше един мъж в синя престилка.

Тя се вкопчи в ръката на Майлс.

— Аз съм доктор Адамс — каза хирургът, издърпвайки разноцветната си шапка от главата. Косата му беше доста прошарена, а лицето му бе сбръчкано. — Толкова съжалявам…

Коленете на Джуд се огънаха. Тя се вкопчи в силната ръка на Майлс, но изведнъж и той се разтрепери.

— Раните са прекалено тежки… без закопчан колан… излетяла е от колата… — Хирургът продължи да говори, но Джуд вече не го чуваше.

Един болничен свещеник навлезе в полезрението й, облечен в черно, гарван дошъл да кълве труповете.

Тя чу, че някой пищи и този звук заглушаваше всичко. Хвърли се върху свещеника.

Това беше тя. Тя беше тази, която крещеше, не, плачеше. Хората се опитаха да я задържат — може би Майлс, може би свещеникът, тя не знаеше кой посягаше към нея, но се изтръгна и залитна настрани, изричайки с плач името на дъщеря си.

Дочу Майлс зад себе си, да задава на скоропоговорка въпроси на хирурга, да получава отговори, нещо, свързано с мозъчен кръвоизлив и пентобарбитал. Когато го чу да изрича клинична смърт, тя повърна и рухна на колене в собственото си повръщано.

В следващия миг Майлс беше до нея, изправяйки я на крака с нежност, която обикновено запазваше за възрастните си пациенти. Обгърна я с ръка, изправи я на крака и я закрепи; тя непрекъснато се свличаше.

Около нея се бяха събрали хора, втренчени в нея. Върни обратно нещата, мислеше си, оглеждайки хората около себе си.

Моля те, Господи.

Моля те.

Тя правеше сцена, унижавайки се.

Майлс я въведе в една празна стая, където тя рухна върху един пластмасов стол и клюмна напред. Това не беше истина. Не можеше да бъде.

— И това е станало само с нея — изрече тя на Майлс, вдигайки облените си в сълзи очи.

Той падна на колене пред нея, без да продума нищо. Тя усети как вътрешностите й сякаш отплават нанейде. В следващия миг на вратата се почука.

Колко време бяха прекарали в стаята? Минута? Час?

В стаята пристъпи свещеникът. До него една жена в скъп син костюм държеше бележник.

— Искате ли да видите Мия? — запита свещеникът.

Джуд впи поглед в сините му очи и видя сълзи; този непознат мъж плачеше заради нея и студената истина изведнъж замрази всичките й вътрешности.

— Да — отвърна Майлс и това беше първият път, когато тя изобщо помисли за него, за болката му. Когато вдигна поглед към него, видя, че и той плачеше.

Двамата бяха толкова крехки. Кой би могъл да знае това? Не и тя, със сигурност. До този момент си бе мислила, че е силна жена, протягайки ръка към тази на съпруга си. Дори могъща. С късмет.

Те вървяха един до друг по коридора, след това свърнаха в друг, докато стигнат до последната врата от дясната им страна. Далеч от другите пациенти. Разбира се.

Майлс бе намерил сили в себе си да отвори вратата, макар и Джуд никога да не проумя как.

Стаята беше ярко осветена, което я изненада; почти всичко вътре бе изработено от неръждаема стомана. И имаше шум, машините жужаха. На един компютърен екран се виждаше нечий пулс да се надига и спуска на черен фон.

— Слава богу — прошепна Джуд. Бе грешала. В мъката си не бе схванала правилно нещата. Мия не си бе отишла. Тя беше точно тук, изглеждайки все така красива, както винаги, а гръдният й кош се вдигаше и спускаше. — Тя е наред.

Жената с бележника пристъпи напред.

— В действителност не е. Съжалявам. Това се нарича клинична смърт и аз мога…

— Недейте — произнесе Майлс толкова грубо, че бедната жена побледня. — Знам защо сте тук и от колко време сте тук. Разговарях с доктор Адамс. Ще стигнем до съгласие. Само ни оставете сами.

Жената кимна.

— Съгласие за какво? — Джуд погледна към Майлс. — Изглежда чудесно. Малко е поожулена, но виж как диша. И цветът на кожата й е добър.

Очите на Майлс се изпълниха със сълзи.

— Това са машините — изрече тихо той. — Тялото й се поддържа живо, но разумът й… нашата Мия… вече я няма.

— Тя изглежда…

— Повярвай ми, Джуд. Знаеш, че бих направил всичко за нея, ако… нашето момиченце беше все още тук.

Тя не знаеше как да му повярва. Всичко вътре в нея крещеше, че това не е честно, че това не е правилно, че е станала някаква грешка. Започна да се дърпа, тръскайки глава, но Майлс не я пускаше. Той я придърпа към гърдите си и я прегърна толкова силно, че тя не можеше да мръдне.

— Няма я — прошепна в ухото й.

Тя изпищя с всичка сила, борейки се да се изтръгне от хватката му, крещейки в отрицание, но въпреки всичко той продължаваше да я притиска към себе си. Тя плака дотогава, докато цялото й тяло не омекна и се изпълни с празнота, и той накрая я пусна.

Джуд пристъпи с дървена походка до леглото на дъщеря си.

Мия беше обкръжена отвсякъде от машини, жици, игли и системи за изкуствено дишане. Тя изглеждаше толкова здрава, че сякаш всеки момент щеше да се събуди и да каже: „Hola, madre“.

— Хей, мъничето ми — изрече Джуд, ненавиждайки се за начина, по който гласът й се пропука при любимия й прякор. — Тя има нужда от нейното плюшено куче. Защо не го взехме с нас?

Майлс пристъпи до нея.

— Здравей, мое малко момиченце — каза той и неговият глас също се пропука.

Джуд поиска да го утеши, но не можа.

— Последното нещо, което й казах, беше, че не й прощавам. О, господи, Майлс…

— Недей — отвърна просто той.

Ако Майлс не беше до нея да я задържи, тя щеше да рухне до дъщеря си, която спеше тъй безметежно. Джуд си спомни как я бе носила, как си я бе представяла и обичала, преди още да се роди, как обичаше да говори и на двамата все още неродени близнаци, които плуваха в издутия й корем подобно на дребни рибки, свързани заедно, винаги заедно…

Оттук нататък Зак вече щеше да бъде сам. Единствено дете.

Как беше възможно да му го съобщят?

* * *

Джуд усещаше света като някакъв мехур, далеч от нея, и не съществуваше нищо друго, освен дъщеря й. През следващия час звъняха на приятелите и роднините. Майлс беше човекът, който говореше. До слуха на Джуд долитаха думи, които до този момент не бяха имали никакъв смисъл. Органи. Сърце. Роговица. Кожа. Спасяване на живота на хора. Тя кимаше и подписваше, не гледаше към никого и не казваше нищо. Разни хора я блъскаха оттук-оттам, докато провеждаха тестове върху Мия. Неведнъж Джуд изръмжаваше на някого и му казваше да бъде внимателен с дъщеря им. Това беше единственото, на което беше способна в момента. Напомняше им, че Мия имаше гъдел, че нямаше музикален слух и си тананикаше през цялото време и че мразеше да изпитва студ.

Никой изглежда не я чуваше. Всички имаха невъзможно тъжен вид и понижаваха гласовете си до шепот. В един момент свещеникът застана до нея, издърпа я настрани от леглото и се опита да я успокои с изтъркани думи. Тя го изблъска грубо с лакът и се втурна обратно към Мия.

— Тук съм, мъничето ми — изрече тя. — Ти не си сама.

Тя остана до леглото дотогава, докато й позволяваха, напълно застинала, шепнейки думи на любов и разказвайки истории, опитвайки се да извика всеки отделен спомен, който бе имала с нея.

Накрая — и тя нямаше представа кога беше това или колко време бе седяла така — Майлс дойде при нея.

— Джуд? — каза той и тя се досети, че той бе изрекъл името й повече от веднъж или може би бе изкрещял.

С огромно усилие изтръгна погледа си от Мия и се обърна към съпруга си.

Зад дъщеря й стоеше екип от хора в хирургически престилки. Зърна някой да държи портативен охладител в червено и бяло.

— Сега вече трябва да я отведат, Джуд — каза той, изтръгвайки пръстите й от желязото на леглото.

Тя се втренчи в него, обляна в сълзи.

— Не съм готова.

Той не каза нищо. Какво можеше да й каже? Кой изобщо можеше да бъде готов за нещо такова?

— Ти ще бъдеш ли с нея? — запита тя, притискайки ръка върху сърцето му, усещайки го как бие.

— Ще бъда в чакалнята. — Гласът му се пропука. — Тя няма да бъде сама.

— Искам да седя пред операционната — каза Джуд, макар че всъщност искаше да избяга.

— Добре.

Тя отново се обърна, приведе се и целуна пухкавите розови устни на дъщеря си.

— Обичам те, мъничето ми. — После придърпа одеялото до шията на Мия. Това беше инстинктивен жест, майчина ласка. Накрая се дръпна, цялата олюляваща се, и позволи на Майлс да я издърпа от леглото. След малко Мия щеше да си отиде завинаги…

Те изкарваха на носилка с колелца дъщеря й от стаята, когато Джуд си спомни какво бяха забравили. Как бяха могли да забравят?

— Почакай! — изпищя тя.

Майлс се втренчи в нея.

— Какво?

— Зак — успя само да изтръгне от себе си.

* * *

Лекси чуваше Мия да говори, да се смее… да казва нещо за част от твоя свят…

— Какво? — промълви на най-добрата си приятелка и протегна ръка към Мия, но до нея нямаше никого. Лекси бавно се пробуди, мигайки с очи. Нещо не беше наред. Къде се намираше?

Тя се опита да се изправи до седнало положение в леглото и в същия миг я проряза рязка болка в гръдния кош. Болката беше толкова силна, че тя изкрещя.

— Алекса? — Ева се изправи. Тя бе стояла до този момент в един стол до прозореца, четейки книга.

— Къде съм? — запита Лекси с навъсено чело.

Ева я приближи.

— В болницата.

Двете думи сякаш спряха времето. Пред мисления взор на Лекси всичко изплува в порой от изображения: белият капак на колата устремен напред; дървото, ослепително бяло в светлините на фаровете; писъкът на Мия; пушек; звукът на чупещи се стъкла…

— Ние катастрофирахме — тихо прошепна тя, извръщайки се към леля си. Погледът в изпълнените с мъка очи на Ева беше достатъчен и тя в миг разбра, че нещата бяха страшно зле. Лекси отметна назад завивките и започна да се надига от леглото.

Ева я сграбчи за здравата китка и я задържа твърдо.

— Недей, Лекси. Имаш пукнато ребро и счупена ръка. Трябва да почиваш.

— Трябва да видя Зак и Мия…

— Тя си отиде, Лекси.

Лекси се отпусна с облекчение.

— Слава богу. Кога си тръгна? А как е Зак?

— Мия почина, Лекси. Съжалявам.

Почина.

Отиде си.

Лекси не можеше да схване думите. Как беше възможно това? Тя бе усетила Мия до себе си, да се привежда близо до нея, шепнейки: „Не ме оставяй сама. Мога да направя нещо глупаво“. И това се бе случило преди малко, само преди секунда. „Мога ли да седна до теб?“

— Не — прошепна тя. — Не го казвай…

Ева поклати глава и във възцарилата се тишина сякаш надигна глава някаква заспала змия, която току-що бяха сръчкали. Истината я шибна като с камшик.

Колата. Катастрофата. Мъртва.

Не. Не.

— Това не може да е вярно — прошепна Лекси. Мия беше част от нея; как щеше сега да оцелее само едната от тях? — Аз бих го усетила, не е ли така? Не може да е вярно.

— Съжалявам.

Лекси рухна обратно в леглото. Тя хвърли поглед към вратата, сякаш очакваше да зърне Мия там, облечена в някакви налудничави дрехи, с кръстосани ръце, косата й в неравни плитки, усмихвайки се с нейната усмивка и произнасяйки, hola, amiga^[1], какво трябва да правим?

В следващия момент тя отново се надигна рязко в леглото.

— Зак?

— Не знам — каза Ева. — Имал изгаряния. Само това знам.

Изгаряния.

— О, господи — изрече тя. — Не си спомням никакъв огън.

Изгаряния.

— Кажи ми какво се случи — запита тихо Ева, държейки я за ръката.

Лекси се отпусна назад, чувствайки се така, сякаш душата й беше изтръгната от тялото с назъбено острие. Ако можеше да се превърне в нищо, тя би го направила. Моля те, Господи, нека той да е добре. Как иначе би могла да живее?

Как би могла да живее без Мия?

* * *

Джуд застана до носилката с колела, държейки Мия за ръката. Осъзнаваше, че около нея има голяма суматоха: хора идваха и си тръгваха, членовете на екипа говореха за „реколта“, сякаш Джуд беше глуха. Едно момче отчаяно се нуждаеше от силното любящо сърце на Мия, само една година по-младо от дъщеря й, а друго момче мечтаеше да играе бейзбол… майка на четири деца, която умираше от бъбречна недостатъчност, искаше да бъде достатъчно силна, за да води децата си до училище. Историите бяха сърцераздирателни и трябваше да успокоят Джуд. Тя винаги бе изпитвала истинска загриженост за такива случаи. Но не и сега.

Нека Майлс намереше утеха в тези дарения. Тя не можеше. Нито можеха пък да я раздразнят или оскърбят. Просто не я интересуваше.

В Джуд не бе останало нищо, освен болката; тя я държеше уловена вътре, зад стиснатите до побеляване устни. Господ да й бе на помощ, ако започнеше да пищи.

Зад гърба си чу да се отваря врата и знаеше кой беше това. Майлс бе довел Зак да каже сбогом на своята сестра близначка. Вратата тихо се затвори след тях.

Пак бяха четиримата, цялото семейство. Всички лекари и специалисти бяха отвън, чакайки.

— Нещо не е наред с Мия — каза Зак. — Не усещам присъствието й.

Майлс пребледня при думите му.

— Да — каза той. — Мия не оцеля, Зак — изрече накрая Майлс.

Джуд знаеше, че трябва да отиде при сина си, да бъде там заради него, но не можеше да пусне ръката на Мия, не можеше да мръдне. Пуснеше ли я, Мия щеше да изчезне и представата за тази загуба беше толкова съкрушителна, че тя я отхвърли.

— Тя е мъртва? — запита Зак.

— Те направиха всичко, на което бяха способни. Разкъсванията й били много тежки.

Зак започна да къса превръзките от очите си.

— Трябва да я видя…

Майлс дръпна сина си и го прегърна.

— Не го прави — каза и още преди да изрече думите, и двамата вече плачеха. — Тя е точно тук. Ние знаехме, че ще искаш да се сбогуваш с нея. — Той поведе обгорелия си, покрит с превръзки син до носилката, където сестра му лежеше прикована с ремъци, покрита с бял чаршаф и поддържана жива от машините.

Зак напипа ръката на сестра си и я хвана. Както винаги, двамата се събраха заедно, като парчета от пъзел. Той рухна напред, полагайки превързаната си глава върху гърдите на сестра си. Прошепна прякора от детството им:

— Ми-май… — и каза нещо, което Джуд не разбра; може би беше някаква дума от детството им, забравена до този момент, от езика на близнаците, който беше само техен. Тогава навремето Зак беше говорил и за двамата… и сега отново беше така.

Някой почука на вратата.

Майлс хвана сина си за раменете и го дръпна от носилката.

— Трябва да я вземат сега, синко.

— Не я оставяйте на тъмно — изрече Зак с дрезгав глас. — Не аз съм този, който се боеше. Това беше тя. — Гласът му се пропука. — Тя не искаше никой да знае.

И при това малко напомняне за това кои бяха те, какво бяха представлявали близнаците, Джуд усети как и последното й късче кураж се стопява.

„Не я оставяйте на тъмно.“

Джуд сграбчи с всичка сила ръката на Мия, вкопчвайки се в дъщеря си колкото се може по-продължително.

Майлс и Зак дойдоха зад нея и я хванаха. Тримата се държаха заедно, това, което беше останало от семейството.

Някой отново почука на вратата.

— Джуд — каза Майлс, с лице, обляно в сълзи. — Време е. Няма я вече.

Джуд знаеше какво трябва да направи, за какво чакаха всички те. Тя беше готова по-скоро да отскубнат нейното сърце. Но нямаше избор.

Пусна ръката на дъщеря си и се дръпна назад.