Кристин Хана
Съдбовен път (10)

Глава 8

Спомените на Джуд за коледните празници от детските й години се брояха на пръстите на едната й ръка. Спокойни сутрини в голямата къща на Магнолия Блъф, изкуствено коледно дърво, украсено от професионалисти, увиснал от рафтчето над камината самотен чорап. Закуската я носеше кетъринг. Разбира се, имаше и сцени с отварянето на подаръците — кратка мълчалива дейност с Карълайн, застанала с изправен гръбнак върху един позлатен стол и пети, почукващи нервно върху дървения под, докато Джуд седеше с кръстосани крака на пода. Няколко тържествени „благодаря ти“ се разменяха от един на друг и след това цялото изпитание приключваше. След като и последният подарък бъдеше отворен, майка й буквално тичаше към вратата.

Тя си спомняше, че веднъж, докато баща й беше още жив, бе писала писмо до дядо Коледа, но този вид капризи бяха умрели заедно с баща й.

Джуд вършеше нещата по един малко по-различен начин в собствения си дом. Откакто майчинството я беше изненадало с мощното си притегляне, празниците се бяха превърнали в някакъв наркотик за нея. Тя украсяваше всички помещения от край до край, докато накрая цялата къща заприличваше на разгърнат изложбен каталог. Но всъщност сутринта на Коледа беше моментът, който тя очакваше с голямо нетърпение, когато семейството се събираше, с отпечатани върху бузите си гънки на възглавниците, за да отварят подаръците. И през тези ранни утринни часове с полусъбудените й ухилени деца, седнали от двете й страни, тя виждаше резултата от усилията си. Близнаците й щяха да си спомнят онези часове с благодарност.

Сега обаче кутиите, хартиите и панделките бяха захвърлени настрани и те бяха насядали на масата, като ядяха традиционното празнично ястие — яйца по флорентински с пресни плодове и домашно приготвени рула с канела.

Предната нощ един силен празничен порив на вятъра бе довял сняг от северозапад и отвън гледката беше страхотна смесица от бяло и синьо.

Джуд открай време обичаше снежните дни и когато се случваха такива за празниците, това беше двойна награда. Днес, след комбинираната закуска и обяд, цялото семейство отиваше да кара зимни кънки на езерото на Милър Роуд. Подходящо време да си поговори сериозно с децата за станалото предната нощ на партито. Бяха й нужни огромни усилия да не ги разпитва, но бе съумяла да се овладее. И въпреки това имаше какво да говорят още, няколко основни правила за последната година, които трябваше да им се набият в главите.

Тя беше толкова потънала във въображаемия си разговор и какво точно щеше да им каже, че едва дочу думите на Зак.

Джуд се обърна към сина си, който ръфаше здраво едно от рулата с канела, които тя бе приготвила.

— Какво каза?

Зак се ухили. От другата страна на официалната маса, с русата си коса, представляваща пълен хаос от съня, изглеждаше на не повече от тринайсет години.

— Годежен пръстен.

Настъпи тишина. Дори и Майлс се навъси. Ръката му застина по средата на пресягането му към масата.

— Извинявам се, не разбрах?

От другата страна на масата срещу Зак Джуд настръхна.

— Извинявай, пръстен ли каза?

— Наистина е много красив — каза Мия, измъквайки едно замръзнало късче от рулото си с канела. Тя го пъхна в устата си. — Мамо? Да не получи удар?

Джуд положи огромни усилия да запази спокойствие. Нейният син — нейният син, който още нямаше осемнайсет години — бе дал на приятелката си пръстен за Коледа.

— И какво точно обеща на Лекси? — Тя усети как Майлс протяга ръка към нея. Пръстите му се свиха около китката й.

— Това означава, че обещавам да се оженя за нея някой ден.

— О, виж. Свършили сме плодовете — изрече Майлс с равен глас. — Хайде, Джуд. Ще ти помогна да донесем още плодове.

Преди да успее да протестира — тя се чувстваше все едно замръзнала, — той я издърпа от масата и я въведе в голямата кухня.

— Какво, по дяволите…

— Шшт — каза той, издърпвайки я зад хладилника. — Ще те чуят.

— Пет пари не давам — изръмжа Джуд. — Искам той да ме чуе.

— Не можем да се нахвърлим върху него за такова нещо.

— Ти смяташ, че е редно синът ни да дава годежен пръстен на момиче, с което излиза от три месеца?

— Разбира се, че не мисля така. Но вече се е случило, Джуд. Не може да се промени.

Тя отблъсна ръката му.

— Страхотен родител си, Майлс. Да не правим нищо. Ами ако бяхме открили, че се дупчи с хероин?

— Това не е хероин, Джуд — изрече той с уморен глас.

— Не. Това е любов. Или поне така си мисли той.

— Това е любов, Джуд. Можеш безпогрешно да го разпознаеш само като погледнеш хлапето.

— О, за бога.

— Нямам никакво намерение да споря с теб. Ако искаш да си блъскаш главата в стената, давай, но не очаквай от мен да ти шия скалпа, когато почнеш да кървиш.

— Но…

— Не прави от мухата слон. Той е бил в магазин за бижута, търсил е подарък за приятелката си и се е оставил на чувствата си да го водят. Това е цялата работа. Случва се и на мъжете. — Той я придърпа към себе си. — Тъжно ми е, но трябва да призная, че синът ни е идиот. Трябваше да ни го кажат, когато се роди. Така и ние щяхме да понижим очакванията си към него.

— Не се осмелявай да ме разсмееш. Направо съм му бясна.

— Коледа е — напомни й той. — Последната ни с тях, докато все още живеят у дома.

— Това беше удар под кръста.

Тя му позволи да я обгърне с ръце.

— Нека да не я разваляме, а?

— Този идиот обещава да се ожени за едно момиче…

— Някой ден…

— А аз съм била тази, която застрашавала Коледа.

— Зак и Лекси няма да ходят в един и същи университет, Джуд. Спри да се тревожиш. Няма за какво. Гарантирам ти.

— Добре — изрече накрая тя. — Но аз си запазвам мнението за себе си.

— Разбира се — отвърна той, усмихвайки се насърчително. — И бездруго те бива в това.

Джуд въздъхна.

— Ще се опитам. Но чуй ме какво ще ти кажа, Майлс. Най-добре ще е да отидат в различни училища.

Движейки се с необичайна скованост, Джуд се върна в голямата всекидневна, Майлс издърпа стола й да седне и я стисна за рамото.

Настроението се бе променило. Внезапно настъпилата тишина беше безпогрешен признак. Мия и Зак я гледаха с напрегнатостта на виновни.

Тя съумя да изтръгне усмивка и каза:

— Не обичате ли, когато вали за Коледа?

Някой отговори, но тя можеше да се закълне, че не разбра кой точно беше. Може би беше майка й, казвайки нещо за времето.

Ръцете й трепереха малко и ако Джуд беше жена с проблеми с кръвното налягане, точно сега му беше моментът да се разтревожи наистина. Тя внезапно проумя защо толкова много от приятелките й я бяха предупреждавали за стреса от последната година. Беше още само декември, а животът им вече бе изпаднал в хаос, сякаш топлата вода, която винаги ги бе изнасяла на повърхността, внезапно бе почнала да изтича. А в плитките води се криеха невидими опасности. Като любовта, партитата и децата, които те лъжат.

— Трябва да върна онзи розов пуловер — обади се по едно време Мия. — Нещо ми е прекалено голям. Искам да си взема нещо, което да нося на партито у Тими в събота. Ще дойдеш ли с мен до мола, мамо?

Джуд вдигна глава.

— Парти у Тими?

— В събота е, не помниш ли? — каза Мия.

— Двамата няма да ходите на никакво парти в събота — заяви Джуд, направо зашеметена, че дори се осмеляваха да питат.

Зак рязко вдигна глава.

— Ти каза, че можем да отидем.

— Това беше преди да ми позвъниш пиян в един и двайсет да дойда да ви взема.

— Ти каза, че трябва да ти се обадим — отвърна Зак. — Знаех си, че ще си навлечем беля с тази работа.

— Ти си им позволила да отидат на някакво парти? — запита майка й, а перфектно извитите в дъга вежди се повдигнаха. — С алкохол?

Джуд си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. Последното нещо, от което в момента се нуждаеше, беше да търси родителски съвет от жена, за която майчинството бе нещо по-страшно дори и от радиоактивен отпадък.

— Ти постъпи правилно, като се обади. Радвам се, че го направи. Но също така и си се напил, което е неправилно. Говорихме за тези неща.

— Научихме си урока — отвърна Зак. — Няма повече да пием. Но…

— Никакво „но“. Това е последната седмица от зимната ваканция и искам да я прекараме като семейство. Утре отиваме на гости у Моли и Тим, а галерията на баба ви организира специална изложба в понеделник вечерта. Тай и Лекси са добре дошли, ако искате да ви придружат, но в събота няма да има никакво парти.

Зак започна да се надига от стола си. Майлс положи ръка върху рамото на сина си и го притисна надолу.

— Знаех си — избъбри Зак, свличайки се озъбен на стола си.

Джуд отново се опита да изтръгне усмивка от себе си и отново не успя. Може би Господ бе създал последната година, така че майките като нея да позволят на децата си да напуснат дома. Ако това продължаваше, нещата щяха да се окажат по-лесни, отколкото си бе мислила.

* * *

През януари, в последния ден от зимната ваканция, дъждът започна като леден ситен ръмеж, но бързо премина в дантелени бели парцали, които замразяваха стълбовете на оградите и телефонните жици. Не след дълго пътищата бяха дебело настлани с нов сняг, а в долните части на стръмните участъци по пътищата се появиха червени предупредителни конуси. Хлапетата грабнаха шейните и хукнаха да се пързалят по барикадираните хълмове; майките им стояха на групи, разговаряха помежду си и правеха снимки.

Лекси и Зак бяха у дома й, сгушени в двойното легло. На масичката до леглото ярко гореше ароматна свещ и освежаваше леко застоялия въздух, който винаги се появяваше в караваната, когато прозорците бяха плътно затворени.

— Леля ми се прибира скоро.

— Определи колко скоро.

Тя му се ухили и го плесна по ръката, след това се изтърколи и стана от леглото.

— Ти си обещал на майка си, че днес ще приключиш с попълването на заявленията за колежа и тя е толкова ядосана в последно време, че не искам отново да я подлудявам. Така че раздвижи си задника. — Тя се облече и тръгна към вратата. Беше планирала да излезе веднага от спалнята и да отиде направо на кухненската маса, където документите за колежа бяха подредени в спретнати купчинки.

В последния момент обаче волята й не издържа и тя се обърна.

Той лежеше гол, заметнат с овехтялото синьо одеяло върху бедрата, а голите му крака висяха от края на леглото. Усмивката му й подейства хипнотично и тя тръгна към него. Когато го доближи, Зак се пресегна и обви топлата си ръка около врата й, придърпвайки я към себе си за целувка. Точно преди устните му да се слеят с нейните, тя го чу да казва:

— Толкова те обичам.

Беше й потребна цялата сила на волята да не се вмъкне отново в леглото при него.

— Ти си секс маниак.

— От себеподобни не се обиждам.

Нещо, свързано с усмивката му или зелените му очи и любовта, която видя в тях, нещо я накара да се сепне в този момент. Как беше възможно да го пусне да отиде в колеж? Просто да изчезне от живота й?

— Хайде. Искам майка ти да продължи да ме харесва, а аз й казах, че гарантирам, че ще приключиш с формулярите за кандидатстване в Университета на Южна Калифорния. Знаеш, че тя ще провери.

— Ами ако просто пропусна крайния срок? — каза той.

— Не, няма да го пропуснеш. А сега си размърдай задника. Трябва да приключиш всичко.

— Последният ни ден от ваканцията е и трябва да се занимаваме с такива тъпотии — изръмжа Зак, отхвърляйки завивките. Той видя начина, по който тя реагира на голотата му, и се ухили хищно, но преди да произнесе каквото и да било, Лекси избяга от спалнята и седна на кухненската маса.

Зак се плъзна на стола до нея, подпирайки се с лакът на масата.

— Лекс?

Тя го изгледа.

— Какво?

— Искам да отида там, където отиваш и ти. Наистина.

Той се приведе и я целуна, а тя си помисли какво ли ще изпитва, когато той си тръгва и й казва сбогом. Зак нямаше никакви проблеми да й заявява, че иска да бъде с нея, но не си даваше сметка какво означава това. За да бъде с Лекси, на него щеше да му се наложи да се възпротиви на родителите си и да разочарова Мия, която беше нещо повече от сестра. Това никога нямаше да се случи, така че беше безсмислено да си мечтае за него.

— Хайде — произнесе накрая тя. — Не искам отново да гневя майка ти. Нека да приключим и после продължаваме. Мия казва, че всички се пързалят на Търнър Хил.

* * *

През февруари Зак и Мия навършиха осемнайсет години. Вълшебното число ги убеди, че са възрастни и внезапно почнаха да поставят под въпрос всяко правило и ограничение. Вечерният час вече им се струваше абсолютно несъществен и излишен. Непрекъснато тестваха ограниченията и настояваха за още свобода.

Със затоплянето на времето партитата на съучениците им почнаха да избуяват като гъби след летен дъжд. Мигновено всичко разцъфтя. Всичко, което беше необходимо, бе едно телефонно обаждане и фалшив документ за самоличност в нечия ръка. Родителите ми ги няма се превърна в мотото на класа, еквивалент на бойния зов на някой клан. Те се събираха в празните къщи или на брега, или в горите, натоварени с бутилки алкохол и опаковки по шест бири и торбички с марихуана. Някои от родителите предпочитаха самите те да стават домакини на партитата, като щателно събираха ключовете за колите, но ако не се намереше такъв умен родител, партито трябваше да продължи.

Целият сценарий бе довел Джуд до крайно изтощение. Тя се чувстваше повече пазач, отколкото родител, и постоянната война с близнаците, във връзка със сигурността им, и компромисите, и добрият избор я бяха изтощили. Вече не им вярваше, когато казваха, че няма да пият. Първоначално се бе отнасяла крайно строго към тях и им бе отказвала всичко, но това само ги бе амбицирало да се измъкват скришом, което водеше до поредния още по-строг контрол и още по-гневното въстание. За нея всеки ден беше като някаква планина, която й се налагаше да изкачва, а всяка нощ, която те прекарваха у дома, като триумф.

Не й стигаше всичко това, ами за капак на гърба й тежеше и бремето с кандидатстването в колежа. Това се бе превърнало в някакъв котел, който ги държеше всички накуп, и родители, и деца; а водата вече закипяваше. Един въпрос се задаваше непрекъснато отвсякъде: чухте ли? Този въпрос си задаваха една майка на друга на пътя, на опашката, на пощата или на ферибота.

Ако трябваше да бъде честна пред себе си, в тази връзка Джуд беше изнервена колкото и децата си.

Дори и сега, в този страхотен мартенски следобед, когато трябваше да бъде в градината си, стоеше до прозореца, втренчена към алеята. Наближаваше три и трийсет. Децата току-що се бяха прибрали от училище. Бяха опустошили кухнята като някакви термити и след това бяха изтичали на горния етаж.

— Ти направо ще изореш канавка в пода — обади се Майлс от всекидневната, където четеше вестник. Той бе отменил една операция в болницата и се бе прибрал рано.

Тя зърна някакъв бял проблясък.

Пощата беше дошла.

Сграбчи палтото си, напъха крака в градинските ботуши на верандата и хукна по посипаната с чакъл алея. На върха на хълма отвори пощенската кутия и видя това, което бе очаквала толкова дълго.

Един красив дебел плик с емблемата на Университета на Южна Калифорния в горния ляв ъгъл.

Дебелината на плика не беше абсолютно доказателство, разбира се, но всеки беше наясно колко много страници бяха необходими за приемането на един студент, докато само една бе достатъчна като съобщение, че не е приет.

И в този момент нещо й проблесна. Имаше само един плик.

Тя изпусна продължителна въздишка и зарови ръка в кутията за останалата част от пощата.

И там го откри. В дъното на купчината.

Втори дебел плик със същата емблема.

Джуд хукна обратно надолу по алеята. Още от прага изкрещя на децата.

— Дошло ли е нещо? — запита Майлс, смъквайки очилата си за четене.

Джуд захвърли купчината от пощата върху масичката до входа и размаха двата специални плика.

— Имате поща — каза тя, изпитвайки внезапна нервност. Наложи се да го изрече два пъти — по-скоро да го изкрещи, и тогава децата се втурнаха надолу по стълбите.

Тя връчи на Зак плика с името му.

Мия сграбчи другия плик, разкъсвайки го, докато се отдалечаваше. След не повече от три метра тя рязко се завъртя.

— Приели са ме! — Широка усмивка цъфна върху лицето й и в същия миг угасна, когато погледна брат си. — Зак? — изрече напрегнато тя.

Моля ти се, замоли се Джуд. Нека да са ги приели и двамата.

Зак отвори плика и прочете писмото.

— Приели са ме.

Джуд нададе писък, способен да строши прозорците. Тя се хвърли към двамата и ги сграбчи в семейна прегръдка.

— Толкова се радвам за вас, деца. — Тя зачака Зак да я прегърне, но той беше прекалено зашеметен, за да се раздвижи. Накрая Джуд се дръпна назад, цялата сияеща. — И двамата сте в Университета на Южна Калифорния. Мечтата ви се сбъдна.

— Трябва да се обадим на Лекси и Тай — каза Мия. Тя сграбчи Зак за ръката и го задърпа нагоре по стъпалата.

— И тълпата полудя. Хайде, мамо Мецо — обади се Майлс, който я бе приближил, заставайки до нея. — Ще налея шампанско.

Джуд се втренчи към празните стълби.

— Защо само ние ще празнуваме?

— Не сме само ние. Те са горе и звънят на всичките си приятели да им съобщят добрата новина.

— Това е гадно — изрече тя, обвивайки го през кръста и вдигайки очи към лицето му.

— Така е, както и голяма част от родителството. Но въпреки всичко можем да празнуваме. — Той я целуна леко по устните. — Може би сега вече ще се отпуснеш.

* * *

След последния час Лекси отиде в офиса на консултанта, който представляваше малка и тясна стая, отрупана от всички страни с рафтове с книги. На рафтовете имаше буквално хиляди наръчници за колежи.

Тя седна в един син пластмасов стол и зачака.

Точно след три и трийсет дежурната на рецепцията вдигна глава от бюрото си.

— Лекси, госпожа Морфорд те чака.

Лекси кимна и метна тежката си раница на рамото. Мина по облепения с плакати на колежи тесен коридор и пристъпи в офиса в дъното му. През прозореца виждаше гимназията и две слаби хлапета — вероятно първа година — да подритват топка.

Лекси седна от другата страна на голямото кафяво бюро, което изпълваше стаята. Консултантката й, госпожа Морфорд, седеше зад него.

— Здравей, Лекси.

— Здравейте, госпожо Морфорд. — Лекси пъхна ръка в раницата си и извади два дебели плика. Вътре имаше документи за приемане от Вашингтонския университет и Западния Вашингтонски университет. Тя ги подаде на консултантката си, която прочете писмата и след това ги остави върху бюрото.

— Моите поздравления, Лекси. Сега какво мога да направя за теб?

— И двата ми предлагат стипендии. По две хиляди долара. Но вижте разходите. Обучението във Вашингтонския е пет хиляди и триста долара, спането и храната са шест хиляди и двеста, учебниците още една хилядарка. Това надхвърля тринайсет хиляди долара. Как мога да получа още помощ?

— Ние говорихме за това, когато оценките ти паднаха през последния срок, Лекси. И двата университета са учебни заведения с изключителна конкуренция. Има обаче няколко стипендии за острова, за които може да подадеш молба, а освен това винаги можеш да теглиш заем. Те имат наистина няколко много добри учебни програми.

— Но на мен ще ми се налага да вземам по десет хиляди долара заем годишно. А дори и тогава ще ми се налага да работя през цялата учебна година. Ще имам да изплащам голям дълг, след като се дипломирам.

— Много от студентите се обучават в колежите със заеми, Лекси. Това е начин да подобриш собственото си бъдеще.

Лекси въздъхна.

— Предполагам, че местният двегодишен колеж не е лоша идея. След две години вече мога да постъпя във Вашингтонския.

Госпожа Морфорд кимна.

— Това е един чудесен начин да спестиш пари. Две години ще минат много бързо. И не след дълго ти отново ще се събереш с приятелите си.

Само че не с тези, които имаха значение за нея.

Лекси благодари на консултантката и тръгна към спирката на автобуса си. През целия път непрекъснато пресмяташе, опитвайки се по някакъв вълшебен начин да превърне цифрите в план, който може да осъществи.

Но планът беше неосъществим. Тя не можеше да постъпи в четиригодишен колеж, освен ако не вземеше назаем цял тон пари.

Докато се прибере у дома, вече бе изпаднала в пълна депресия. Никога до този момент не се бе чувствала като някакъв аутсайдер на остров Пайн, както в момента. Тя би дала почти всичко, за да има избора, с който разполагаха повечето деца от острова.

След като се прибра, отиде направо в стаята си и се хвърли върху леглото.

Телефонът иззвъня.

Тя отговори.

— Ало?

— Лекси! Двамата със Зак сме приети в Университета на Южна Калифорния. И двамата. А Тайлър са го приели в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Не е ли страхотно? Можеш ли да излезеш на вечеря с нас тази вечер? Празнуваме!

— Това е страхотно — Лекси заби глава в таблата на леглото. По-добре беше да се удави. Сълзите замъглиха очите й. Тя не беше от мрънкащите, но защо не можеше ПОНЕ ВЕДНЪЖ животът й да се подреди както трябва? — Разбира се, че ще празнувам с вас.

Мия подхвана друга история с колеж и Лекси повече не можа да издържи. Избъбри някакво извинение и затвори телефона на най-добрата си приятелка.

Няколко минути по-късно почукване на вратата на спалнята й я изненада.

— Влизай — каза тя, сядайки в леглото.

Ева влезе в малката претъпкана стая. Стените бяха покрити със снимки: имаше снимки на Зак, който играе футбол, на Мия, караща водни ски, и на тримата на тазгодишния бал.

— Тези стени са по-тънки и от хартия. Чух те да плачеш.

Лекси избърса очите си.

— Съжалявам.

Ева седна на ръба на леглото.

— Искаш ли да ми кажеш какво не е наред?

Лекси съзнаваше, че изглежда ужасно. Очите й бяха подпухнали от плача.

— Зак и Мия постъпват в Университета на Южна Калифорния.

— Ти не искаше да постъпят, така ли?

— Не. — Отговорът й я накара да се почувства толкова нещастна и малка. — Боя се, че когато той си тръгне…

— Знаеш ли, запознах се с моя Оскар, когато бях на шестнайсет, а той на двайсет и осем. Не мога да ти кажа каква бъркотия беше. Едно момиче на шестнайсет години няма как да знае какво иска, а за един мъж на тази възраст не е прието да желае момичета на такава възраст. — Тя въздъхна, усмихвайки се. — Баща ми беше готов да застреля Оскар, само да стъпеше в къщата ни, така че ние изчакахме. Оскар беше в армията и го нямаше няколко години. През цялото време си пишехме писма. И когато навърших осемнайсет, аз се омъжих за него. По време на Виетнамската война отново бяхме разделени.

— И как си успяла да се справиш с всичко това?

— Не става въпрос да бъдеш в едно и също училище или в един и същи град, или дори в една и съща стая с някой човек. Става въпрос да бъдеш заедно с него. Любовта е избор, който ти правиш. И аз знам, че си млада, но това не означава нищо. Вярваш ли в това как се чувстваш? Това е важното.

— Искам да вярвам.

— Това едно и също ли е? Трябва да си помислиш. — Ева я потупа по ръката и се изправи. — Добре. Ако не тръгна сега, ще закъснея за нощната смяна. Имаш ли планове за довечера?

— Семейство Фарадей искат да празнуват тази вечер. Поканиха ме на вечеря.

— Това не е най-деликатното нещо, което някога съм чувала. Ще издържиш ли?

— Длъжна съм — каза Лекси. Когато леля й се изправи и тръгна към вратата, Лекси добави: — Благодаря ти, Ева.

Ева махна със сбръчканата си ръка, сякаш да каже: „Стига глупости!“, и излезе.

Останала отново сама, Лекси се вгледа в снимките и изрезките на стената й. След това с една последна уморена въздишка се изправи, оправи леглото си и тръгна по коридора.

Четиридесет и пет минути по-късно — точно навреме — тя седеше във всекидневната в очакване. Беше облякла най-хубавата си рокля и бе положила допълнителни усилия за прическата и грима си. След като приключи, не остана дори и една следа от емоционалния й трус.

Отвън се чу шум на спираща кола. Светлината от фаровете бликна във всекидневната и след това угасна.

Тя понечи да се изправи, но сякаш остана като прикована.

Чукането на вратата раздруса цялата каравана.

Накрая събра сили, стана, прекрачи и отвори вратата. На прага стояха Зак и Мия.

— Можеш ли да повярваш? — възкликна Мия, хвърляйки се да прегърне Лекси, която положи всички усилия да й отвърне със същото.

Лекси се осмели да хвърли поглед над рамото на Мия към Зак, който изглеждаше не по-малко опустошен от нея.

— Моите поздравления — изрече вдървено.

Той кимна.

Лекси усети как Мия я хваща за ръката и тя остави най-добрата си приятелка да я поведе по дървените стъпала през мократа трева към очакващата ги ескалада, където тримата се настаниха на задната седалка, с Лекси по средата както винаги.

— Привет, Лекси — обади се Майлс, гледайки я в огледалото за обратно виждане. — Радваме се, че можеше да се присъединиш към нас.

— Никога не бих пропуснала — изрече тя, съумявайки да се усмихне.

— Всички празнуваме — заяви Мия. — Лекси е получила стипендии за двата вашингтонски университета. Сбъдната мечта, нали, Лекси?

— Сбъдната мечта — съгласи се уморено Лекси.

След като взеха Тайлър, разговорът премина на бързи обороти. През целия път до ресторанта Мия и Джуд говореха за Университета на Южна Калифорния и за Лос Анджелис и какво ли ще е да висят по плажовете на Южна Калифорния. Всяко изречение започваше с някакъв вариант на фразата „Ще бъде страхотно“.

Зак държеше Лекси за ръката и я стискаше малко по-силно от обикновеното.

Най-накрая, след като спряха пред ресторанта и паркираха, Лекси се осмели да го погледне.

Не искам да отивам, раздвижиха се безмълвно устните му. Но щеше да му се наложи и двамата го знаеха.

* * *

Месец май дойде в северозападната част на Тихия океан подобно на любим роднина, донасяйки със себе си слънце. Вечно сивото небе и безкрайният ръмящ дъжд бяха изчезнали. Сякаш само за една нощ цветовете отново се бяха върнали в този мъгляв пейзаж. Навсякъде по острова отдавна недокосвани завеси биваха издърпвани настрани, барбекюта на колела се изкарваха от скривалищата им в гаражите, а градинските мебели се откриваха и изчистваха от натрупания прах. Това беше един славен месец, една кратка отсрочка преди бледия блясък на юни, а тази година той бе особено самоуверен. Комбинацията от яркожълто слънце и изненадваща топлина извади хлапетата на тълпи в крайбрежните паркове и по велосипедните пътеки.

В събота, петнайсети май, Лекси се събуди рано. Тя бе прекарала една неспокойна нощ, изпълнена с лоши кошмари за самолети, които набираха скорост по пистите и се издигаха в облачни небеса. Измъкна се с олюляване от спалнята си и се затътри по коридора.

Ева я чакаше в кухнята, наметнала стария си бял пухкав халат. На масата до нея имаше две глазирани понички върху жълти хартиени подноси; едната беше с усукана синя свещичка в нея.

— Честит рожден ден — каза тя и наду свирка.

Лекси буквално се просълзи. При цялата драма с колежите бе забравила за осемнайсетия си рожден ден. Но Ева не забравяше.

— Тази година съм ти направила два подаръка. — Ева наклони глава, посочвайки опакованите пакети върху масата.

Лекси не можа да се сдържи, припомняйки си какво бяха представлявали рождените й дни преди събирането й с Ева — продължителни нещастни дни, прекарвани в самотно очакване на майка й, която никога не се появяваше. Тя целуна набръчканата кадифена буза на леля си и след това седна на масата.

— Отвори ги — каза Ева, сядайки срещу нея.

Лекси ентусиазирано започна да разгъва хартията. В кутията имаше сапфиреносин памучен пуловер със ситни сребърни копчета. Тя го вдигна, възхитена.

— Красив е.

— Ако не ти става, ще го сменим с друг в магазина.

Лекси никога не би го върнала, дори и да беше два размера по-малък. Той щеше винаги да стои в най-горното й чекмедже, редом до онази тениска със забодена розова пеперуда, която отдавна бе израснала.

— Перфектен е, Ева. Благодаря ти.

Ева кимна.

— Сега отвори другия.

Другият подарък беше с размера на книга и тънък. Лекси внимателно го отвори и повдигна капака.

Най-отгоре се намираше една четирицветна брошура на жилищен комплекс в Помпано Бийч, Флорида. „Радост под слънцето“ — обещаваше той с едър шрифт. Под него се намираше един проспект от двегодишния колеж Броуард.

— Това е жилищният блок на Барбара — каза Ева, привеждайки се напред. — Като се замисля за бъдещето ти, се чудя, по дяволите, защо просто не дойдеш във Флорида с мен? Барбара има две спални, а ние с нея и преди сме живели в една спалня. Ти би могла да имаш своя собствена стая и всеки ден да ходиш на лекции. Не е необходимо да плащаш никакъв наем.

Лекси погледна жената от другата страна на масата, направила толкова много за нея, и гърлото й се сви.

— Изглежда страхотно.

— Трябваше да се сетя, че няма да харесаш колежа за козметика. Барбара ми го каза. Ти си първата от нас, която някога постъпва в колеж. Колеж — произнесе Ева със страхопочитание. — Толкова се гордеем с теб. И ти трябва да се запознаеш и с другата си стара леля. Децата и внуците й умират да се запознаят с теб. — Тя потупа Лекси по ръката. — Знам, че умът ти е зает само с момчето ти, но той ще замине нанякъде със сестра си. Така че исках да знаеш, че аз също мисля за теб. Вече не си сама, Алекса. Освен ако не искаш да бъдеш. А сега да хапнем поничките. Трябва скоро да тръгвам за работа. Намисли си желание и духни свещичката.

Желание.

Лекси се втренчи в ситния пламък, който танцуваше над усуканата синя свещичка.

Имаше само едно желание, а то нямаше да се сбъдне, но въпреки всичко тя си го пожела.

— Късмет, Лекси. Надявам се желанието ти за рождения ден да се сбъдне.

След това те изядоха поничките си, чукнаха се отново за рождения ден с чаша мляко и се разделиха. Ева тръгна за съботната си смяна в „Уолмарт“, а Лекси към сладоледената сладкарница. През останалата част от деня Лекси беше в постоянно движение. При такъв слънчев уикенд като този сладкарницата направо беше претъпкана.

Тя не спря чак до вечерта, когато Зак и Мия я взеха от работното й място.

Лекси полагаше всички усилия да бъде весела наравно с тях. Тя се смееше и се шегуваше, и разговаряше на масата, но когато Джуд донесе тортата със свещите, крехката й маска се пропука и й беше нужна цялата сила на волята да не се разплаче или избяга.

Следващата година щеше да празнува рождения си ден сама. Мия и Зак щяха да бъдат в слънчевата Южна Калифорния, изживявайки мечтата си. Тя искаше те да бъдат щастливи, наистина го желаеше. Но непрекъснато съзираше бъдещето, надигащо се като буреносен облак над хоризонта. О, те говореха, че непрекъснато ще държат връзка и няма да се делят едни от други, и намеренията им щяха да бъдат също толкова искрени като чувствата им, но това нямаше да е достатъчно. Когато тя им каза за предложението на Ева за Флорида, и двамата простенаха шумно и я замолиха да не отива толкова надалеч. Искаха да се събират заедно през училищните ваканции.

На тях им беше лесно да го искат. Но тя също го желаеше.

— Какво ли ще бъде? — запита Мия същата вечер, когато и тримата лежаха върху одеялата на брега. Това беше първият път, когато един от тях се бе осмелил да зададе този въпрос на глас.

Държаха се за ръце, загледани в звездите.

— Толкова отдавна мечтаех за това — проговори Мия. — Но сега, когато е толкова близо, изпитвам страх.

Лекси долови как Зак въздиша до нея. И понеже тя го обичаше, знаеше какво означава този звук: той беше между чука и наковалнята. Обичаше Лекси — тя го знаеше и го вярваше с всяко късче от душата си, — но той и Мия бяха свързани с далеч по-дълбоки връзки. Те бяха близнаци, а това усложняваше неимоверно много нещата. Можеха да четат мислите си. И наистина, едно от нещата, което Лекси обожаваше най-много у Зак, беше начинът, по който се грижеше за хората, които обичаше. Мразеше да наранява когото и да било. Най-малко от всички Мия.

Това беше и причината да отива в Университета на Южна Калифорния. Колкото и да обичаше Лекси, той още повече обичаше Мия и родителите си. Нямаше право да ги разочарова. А и се притесняваше, че Мия беше прекалено свита, за да се справи сама в университета.

— Но ние въпреки всичко завинаги ще останем приятели — каза Лекси. Искаше й се това да е вярно, имаше нужда да бъде така.

Дочу как Мия рязко си пое дъх и тихичко заплака.

— Не плачи — каза Зак.

Тъгата сграбчи Лекси и преди още да се осъзнае, и тя заплака.

— Ние… ние сме кукувци — изрече тя, изтривайки очите си, и въпреки че това беше вярно и я накара да се усмихне, не можа да спре да плаче. Обичаше ги и двамата, а скоро вече нямаше да ги има.

— Ще ми липсваш, Лекси — каза Мия. Тя се претърколи и сграбчи в прегръдките си Лекси, след което отново се търкулна по гръб.

Над тях се издигаше нощното небе, също така непонятно, както и бъдещето им; Лекси съзнаваше колко нищожни бяха само те под него.

Зак издърпа ръката си от Лекси и каза:

— Веднага се връщам. — След това се изправи и хукна към къщата.

— Нали ще ми се обаждаш често? — запита Лекси.

Мия стисна ръката й.

— Ще бъдем като Дженифър Анистън и Кортни Кокс. Най-добрите приятели завинаги.

— Като Сам и Фродо. Като Хари и Хърмаяни.

— Като Лекси и Мия — каза Мия. — Само си представи: някой ден ние ще сме остарели заедно и ще се смеем колко сме били уплашени, когато сме отивали в колежа.

— Защото все така ще си бъдем приятели.

— Точно.

Лекси замлъкна. Много отдавна бе проумяла, че има неща, които може и да й се искаше да притежава, но които не й бяха подвластни, и болката стихваше донякъде стига само да не се опитваше да желае непостижимото. Така ли беше и с това приятелство? Да не би това приятелство от гимназията да беше просто версия на първата любов, която щеше да се стопи в някакъв емоционален спомен с времето и пространството?

Зак дотича обратно, останал почти без дъх. Застана над тях като силует, очертан на фона на облените от лунната светлина вълни.

— Ставайте.

— За какво? — попита Мия.

Лекси не зададе никакъв въпрос; тя само се изправи и пое ръката му. Обичаше начина, по който силните му и топли пръсти се сключваха около нейните.

Той протегна един термос с картинката на Костенурките нинджа.

— Имам идея. Раздвижи си задника, Мия, и стига си задавала въпроси.

— Някой изглежда си въобразява, че може да ме командва — оплака се Мия, докато се изправяше на крака и изтръскваше пясъка от себе си.

Зак ги поведе надолу към голямото кедрово дърво, което бранеше брега им.

Под лунната светлина изглеждаше блед, почти призрак, но зелените му очи излъчваха сияние, което блестеше подобно на сълзи.

Протегна термоса и го отвори.

— Ще сложим тук нещо и ще го заровим. — Той се втренчи в Лекси. — Това ще бъде нещо като нашия договор.

— Ще бъдем най-добрите приятели дотогава, докато тази капсула остава заровена тук — заяви Мия със сериозен глас. — Дори и отиването ни в колежа няма да промени това. Нищо няма да го промени.

— И няма да бъдем като всички останали — каза Лекси, надявайки се, че коментарът й не е прозвучал като въпрос, но дори и сега, в този тържествен момент, тя все още имаше проблеми с вярването. Прекалено лесно се получаваше всичко у тези двамата. — Ние никога няма в действителност да си кажем сбогом.

Мия кимна.

— Не и докато това нещо стои тук заровено.

Зак протегна отворения термос. Луната обля с лъчите си сребърната му вътрешност и отвътре в отговор избликна сияние.

— Да сложим нещо вътре като доказателство.

В друг час и на друго място това би било смешно или мелодраматично, или просто глупаво, но не и тук, не и в този момент, в този мрак, върху който сякаш оказваше въздействие бъдещето, което се носеше към тях подобно на някакъв осемнайсетколесен камион.

— Обичам те, Лекс — каза Зак. — Колежът няма да го промени. Ние ще се обичаме. Винаги.

Лекси се втренчи в него. Тя имаше усещането, че двамата бяха свързани и вдишваха и издишваха един дъх.

Мия пусна чифт скъпи златни обеци в термоса.

Зак свали медала на Свети Кристофър, който винаги носеше, и го пусна вътре.

Лекси имаше единствено гривната верижка, която Мия й бе подарила в знак на приятелство в десети клас. Мия отдавна беше забравила гривната, която Лекси й бе подарила, но Лекси никога не се бе разделяла с нейната до този момент. Тя бавно я разкопча и я пусна в термоса. Нейният спомен не издаде никакъв звук, приземявайки се на дъното; това я разтревожи, сякаш тя бе единствената от тримата, която като че ли не бе оставила никакъв знак.

Зак зави обратно капака на термоса.

— Не мисля, че някога ще ни се наложи да го изравяме — заяви Мия. Внезапен повей на вятъра откъм вълните разроши косите й. — Да го изровим би означавало все едно да си кажем сбогом, а ние не желаем да го направим. Това означава, че ние продължаваме да се обичаме един друг, докато той е заровен тук.

На Лекси й се прииска да каже само възможно най-краткото и правилно нещо. Моментът изглеждаше като вълшебен, зареден с някаква магия; той завинаги щеше да остане врязан в паметта й.

— Никакво сбогом — заяви тя, абсолютно убедена.

Погледите, които си размениха, бяха изпълнени с чувства: с очите си те си предаваха един на друг тъжната истина, че скоро щяха да се разделят, че се обичат един друг, както и сладката истина или надеждата, че в това надвиснало бъдеще някои неща щяха да оцелеят, че тези трима тийнейджъри бяха в състояние да стоят под лунната светлина и да си обещаят да са приятели завинаги и да го спазят.

Те коленичиха в пясъка, далеч над линията, до която стигаше приливът, и в основата на старото дърво издълбаха дълбока дупка в студения сив пясък и заровиха капсулата термос с илюстрациите на Костенурките нинджа.

На Лекси й се искаше моментът да продължи вечно, да не секват с обещанието си за бъдеще, което изглеждаше несигурно, но след като заровиха капсулата, пясъкът отгоре отново имаше вид на недокоснат и моментът безвъзвратно бе отминал.