Кристин Хана
Съдбовен път (27)

Глава 25

Ставаше нещо много странно.

Грейс и Ариел бяха на дивана, сгушени в любимото жълто одеялце на Грейс. Осветлението в къщата беше приглушено и навън бе тъмно, така че тя реално не можеше да види огледалцето на китката си, но знаеше, че Ариел беше там, защото тя си тананикаше. Ариел обичаше да си тананика.

Грейс не можеше да види колко е часът, но знаеше, че беше късно. Никога до този момент не й се бе случвало да остава толкова дълго след вечеря, а филмът по телевизията съдържаше всички видове лоши думи и никой не обръщаше внимание на това, че тя ги чува. Или че видя някакъв чичко да прострелва един лош чичко в главата.

Никой изобщо не обръщаше никакво внимание на Грейс. Татко й, баба й и дядо й си шепнаха цяла вечер. Проведоха купища телефонни разговори и поне двайсет пъти прегледаха учебния календар на татко й. Грейс не знаеше за какво разговарят, но баба й непрекъснато шъткаше на дядо й, казвайки неща като „Знам какво си мислиш, Майлс“ и „Какво ще й кажа? Може би съм допуснала грешка“.

Дядо й казваше, че вече е прекалено късно за това, защото Лекси знае, и шумното шепнене отново се възобновяваше.

— Коя е Лекси? — попита Грейс, вдигайки поглед от дивана. Тримата възрастни внезапно спряха разговора си и я загледаха.

— Време е да си лягаш, принцесо — каза татко й и на Грейс й се прииска да си беше затваряла голямата глупава уста. Въздъхвайки, тя се изправи и разтвори ръце за прегръдка към татко си. Той я сграбчи, вдигна я и я завъртя високо, целувайки я по гушката. Тя се вкопчи в него и замря, кикотейки се, докато той я пускаше, и тя се смъкна на пода.

Грейс отиде при баба си, която стоеше до плъзгащата се стъклена врата и дъвчеше нокътя на палеца си. Беше й нужен голям кураж, но накрая Грейс се престраши и се обади:

— Бабо? Благодаря ти, задето игра с мен.

Баба й спря да дъвче нокътя си и я погледна.

Грейс се опита да се усмихне, но опитът не беше много успешен.

И тогава баба й направи най-изумителното нещо: тя се приведе и сграбчи Грейс.

Грейс беше толкова изненадана, че дъхът й секна. Беше готова да прегърне баба си, но всичко свърши толкова бързо, че Грейс едва имаше време да примигне, преди баба й да прошепне:

— Лека нощ, Грейс. Да спиш в кош и да сънуваш разкош.

Всичко беше толкова странно. Грейс се приближи плътно до татко си и промуши ръката си в задния му джоб само за да бъде близо до него. Той я сграбчи и я вдигна, и я понесе към банята, която и двамата използваха. Помогна й да си измие зъбите и да се приготви за лягане. След като тя си облече пижамата, той я сложи в леглото и седна до нея.

Стаята й представляваше пълна бъркотия, с разхвърляни навсякъде играчки, а юрганът й беше скупчен безформено в края на леглото. Татко й го вдигна внимателно и зави плътно Грейс с него.

— Ще четем ли още от „Тайната градина“ тази вечер, тате?

— Тази вечер не, принцесо.

„Питай го.“

— Какво? — Грейс зашепна бясно на китката си.

— Как така разговаряш с Ариел, когато аз съм тук? — попита татко й, свъсвайки чело.

— Ариел мисли, че става нещо много странно.

— Тя си мисли, така ли? И какво си мисли, че става?

— Какво е то? — зашепна Грейс към китката си, но Ариел беше изчезнала. — Предполагам, че вече е заспала.

Баща й протегна ръка и разкопча каишката от ръката на Грейс.

— Не може ли да спи с мен тази вечер? — измърмори Грейс. Това беше стар спор и тя не очакваше да победи, но все пак беше длъжна да опита.

— Знаеш правилата. Тя спи на нощното шкафче.

Баща й се изтегна на тясното легло, като използва голямата плюшена панда за възглавница. Грейс се сгуши в него и вдигна поглед.

— Тате?

Той разроши косата й.

— Какво има, Грейси?

— Коя е Лекси?

Ръката му застина, докато разрошваше косата й.

— Лекси е майка ти.

Грейс рязко се изправи и седна. Това вече беше новина.

— Какво?

— Лекси е майка ти, Грейс.

— Иха — възторжено изрече Грейс. — Тя шпионка ли е?

— Не, миличко, не е.

— Може би астронавтка?

— Не.

Грейс се почувства зле, но не беше сигурна защо.

— Къде е била тогава през това време?

— Тя беше… заета. Предполагам, че това са въпроси, които ти ще трябва да й зададеш.

— Аз ще й задавам въпроси?

— Тя иска да те види, Грейси.

— Така ли? — Грейс усети как някакво съвсем ново вълнение я завладя. То беше блестящо като станиол и искреше като корона на рожден ден. — Дали съм й липсвала?

— Мисля, че си й липсвала — отговори той.

— Оо — възкликна Грейс отново. Тя се опита да си представи какво би било да си има мама, някой, който да знае всичко за нея и въпреки всичко да я обича. Сега Грейс щеше да бъде като всички останали деца.

Но защо майка й я бе изоставила? И колко време щеше да остане? Какво щеше да стане, ако не хареса Грейс? Какво щеше да стане, ако…

— Тате? — проговори Грейс с навъсено чело. — Защо тогава изглеждаш тъжен?

— Не съм тъжен, миличко.

— Ти не искаш ли аз да се виждам с мама?

— Разбира се, че искам — отвърна той, но тя видя, че лъжеше. Тя го бе виждала да изглежда тъжен много пъти, но този път изглеждаше още по-лошо от тъжен.

— Ами ако тя не ме хареса?

— Тя не харесва мен, принцесо.

— Ако тя не те харесва, тогава аз пък не я харесвам — заяви Грейс, кръстосвайки ръце. Тя виждаше, че баща й едва ли я слушаше. Той просто гледаше втренчено снимката на нощното шкафче — снимката на него и сестра му, седнали на един син дънер на брега.

Той не искаше тя да види майка си. Защо?

И внезапно Грейс усети как я обзема страх. Тя си спомни какво се бе случило на Алисън в класа й миналата година, когато родителите й се бяха развели. Предния ден Алисън беше при тях в класа, а на следващия вече я нямаше, защото бе отишла да живее с майка си, която се бе преместила на друго място.

— Аз ще се виждам с нея, но ще си остана при теб, нали, тате? Нали?

— Да, Грейси — отговори баща й. — Разбира се.

Но за първи път в живота си тя не повярва на баща си.

— Аз оставам при теб — заяви упорито тя.

* * *

Лекси бе прекарала последните двайсет и четири часа в някаква емоционална въртележка, издигаше се с надеждата и пропадаше със страха. През цялото това време бе планирала и организирала. Събра в кутията за обувки всички писма, които бе писала на Грейс в затвора, и я завърза с панделка. Това беше подаръкът за дъщеря й. Това беше всичко, което имаше.

И от този момент вече зачака нетърпеливо.

Най-накрая настъпи часът. Тя се качи на дадения й назаем велосипед и излезе от града.

Вече на алеята за семейство Фарадей, Лекси забави скорост и подкара предпазливо по посипания с чакъл път. След като остави велосипеда близо до гаража, наметна безформената си чанта на рамо и отиде до входната врата. Пое си дълбоко дъх и натисна звънеца.

Джуд почти моментално отвори вратата. Лицето й беше бледо, а очите — ледени. Отсъствието на грим добавяше фалшива бодрост на лицето й и без грима тя изглеждаше едновременно и по-млада, и по-възрастна. Беше уловила нуждаещата се от боядисване руса коса в плътна конска опашка и бе облякла бели панталони и светлосив пуловер. Изглеждаше безцветна, жена, изтъкана от облаци.

— Моля те за в бъдеще да чукаш. Не обичам звънеца. Влизай.

Лекси остана скована на място; очите на Джуд Фарадей й бяха припомнили какво бе причинила на семейството им.

Джуд отстъпи настрани, пропускайки Лекси в къщата.

Зеленият пуловер отново закачи погледа й.

— Един час — произнесе Джуд. — И ще останеш в голямата всекидневна.

Лекси кимна. Неспособна да понася повече изписаната върху лицето на Джуд болка, тя мина покрай нея и влезе в голямата всекидневна. Слънцето нахлуваше през прозорците и екзотичната дървесина сякаш изгаряше в нетленни пламъци. В гигантската камина пращеше огън, който изпращаше вълни от ненужна топлина в стаята.

При влизането на Лекси, Грейс се изправи. Тя беше облечена в красива жълта блузка и бледосини панталонки. Зад ушите й стърчаха чифт руси плитчици, подобни на кавички.

— Здравей — изрече сияеща Грейс. — Чакам мама.

— Аз съм Лекси — изрече нервно Лекси.

— Ти ли си Лекси? — запита Грейс.

— Аз съм.

Грейс я изгледа подозрително.

— Ти ли си моята мама?

Лекси с усилие се прокашля.

— Аз съм.

Грейс нададе писък и хукна към нея.

Лекси сграбчи и вдигна дъщеря си за втори път през живота си, притискайки я толкова силно, че Грейс започна да се гърчи. Смъквайки се надолу, Грейс сграбчи ръката на Лекси и я задърпа към дивана, където седнаха заедно.

Тя се сгуши в Лекси.

— Искаш ли да поиграем една игра?

— Не може ли просто така да поседим малко? Толкова ми е хубаво да те държа отново.

— Какво искаш да кажеш с това „отново“?

— Когато се роди, докторът те постави в ръцете ми за пръв път. Беше толкова мъничка и розова. Юмручето ти беше с размер на гроздово зърно.

— И как така не си ме искала?

— Исках те — изрече тихо Лекси, виждайки объркването в зелените очи на дъщеря си. — Исках те неистово. — Тя подаде на Грейс пълната с писма кутия от обувки. — Написах ти всички тези писма.

Грейс навъси чело при гледката на смачканите писма, подредени в прашната кутия, и Лекси не можа да сдържи срама си, сякаш любовта й беше също толкова износена, както и подаръка й.

— О.

— Знам, че не е кой знае какъв подарък.

— Моят тате ме обикнал още в първата секунда, когато ме видял.

— Да, той те обикна.

Долната устна на Грейс леко се разтрепери.

— Казва, че си ме нарекла Грейс, а той ме нарекъл Мия.

— Той обичаше сестра си повече от всеки друг на света. С изключение на теб.

Грейс се втренчи в Лекси.

— Ти познаваше ли я?

Лекси чу как Джуд рязко си пое дъх. Тя вдигна поглед. От дъното на стаята Джуд се взря в нея.

— Тя беше най-добрата ми приятелка в целия свят — отвърна Лекси. — Мия Ейлийн Фарадей. Ти си толкова щастлива, че изглеждаш като нея. Тя обичаше да си прави шеги. Някой разказвал ли ти е за това? Тя обичаше да слага лепенки върху тоалетната чиния на татко ти. И изобщо не можеше да пее, но си мислеше, че може, и когато татко ти й казваше да си затваря устата, само се засмиваше и пееше още по-силно. — Лекси усети как нещо в нея се отваря, когато говореше за Мия. Тези спомени бяха капсулирани толкова дълго време, като някакво водно конче в кехлибар, но сега оживяваха. Тя вдигна поглед към Джуд. — Аз подарих на Мия онзи зелен пуловер, който виси долу на входа. Дадох за него всички пари, които бях изкарала за месеца, но когато го видях, знаех, че ще бъде идеален за нея — отиваше на очите й и исках да знае колко много означава приятелството й за мен.

— Тате никога не ми говори за нея.

— Да — каза Лекси, загледана отново в дъщеря си. — Предполагам, че така му е по-лесно. Когато обичаш някого и когато го изгубиш, сякаш губиш и себе си. Но баща ти имаше теб и те обичаше през всичките тези години. И аз искам това.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво ще кажеш понякога да идваш да живееш при мен? Ще можем да се опознаем и аз бих могла…

— Знаех си. — Грейс скочи от дивана. — Няма да напусна тате.

— Не това имах предвид, Грейс.

— Точно това имаше. Ти го каза. — Тя хукна към Джуд и скочи в скута й, сгушвайки се в нея подобно на някоя малка маймунка.

Лекси я последва. Тя коленичи на дървения под до краката на Джуд.

— Съжалявам, Грейс, аз…

Грейс се изви и погледна крадешком Лекси.

— Ти не си ме искала.

— Исках те — отвърна Лекси.

— Тогава защо си ме изоставила?

Как можеше да отговори на този въпрос? Докато стоеше така коленичила, втренчена в изплашената си дъщеря, тя видя себе си на нейно място, объркана от една майка, която никога не я бе желала, но понякога се преструваше, че жадува за нея. От спомените й й се повдигна, накараха я да се почувства жалка и себична.

— Винаги съм те обичала, Грейси.

Грейс вдигна острата си брадичка.

— Не ти вярвам. Добрите мами никога не си отиват.

Лекси си спомняше как бе казала същото нещо на собствената си майка, която бе избухвала в сълзи и се бе клела, че любовта й е истинска.

Тя знаеше по-добре от всеки друг, че само времето можеше да докаже тази истина за любовта й. Грейс щеше да се научи да вярва, че майка й я обича.

— Искам да живея с тати — заяви упорито Грейс.

— Разбира се, че ще живееш — каза Лекси. — Не бях права да казвам каквото и да е. Аз отсъствах много дълго време и не знам много как да се държа с малките момиченца. Но искам да се науча.

— Ти си майка. Трябва вече да знаеш — изрече Грейс, стискайки ръкава на Джуд.

Какво можеше да отговори Лекси? Тя се изправи на крака и ги загледа.

— Може би трябва да си тръгвам. Благодаря ти, Джуд — изрече глухо тя. — Знам, че не си го направила заради мен, но въпреки това ти благодаря.

— Пак ли ме напускаш? — запита Грейс.

— Ще се върна — обеща Лекси, отстъпвайки назад. Само за десет минути, прекарани с дъщеря й, тя бе направила абсолютно всичко погрешно. Беше изплашила Грейси. — Следващата седмица, окей? Същия ден и час?

— Забрави нещо на дивана — каза Джуд.

Лекси погледна снопчето писма. От мястото, където беше в момента, изглеждаха дребни, мръсни и съвсем не на място в тази съвършена стая. Бе се оказала глупачка да си мисли, че тези писма щяха да означават нещо за едно петгодишно хлапе. Поредната грешка.

— Те са за Грейс — това беше всичко, което успя да изтръгне от себе си, и след това отново напусна дъщеря си.

* * *

— Тя дори не знае, че аз не мога да чета — заяви Грейс с изпълнен с разочарование глас. Тя се измъкна от прегръдката на Джуд и стъпи на пода. — Кога се прибира тате?

Джуд не можеше да откъсне погледа си от вехтата кутия за обувки върху дивана й. Изглеждаше абсурдно дребна и изобщо не на място върху тази скъпа тъкан.

— Бабо? — обади се Грейс, тропайки с краче, за да подсили думите си. — Искам да си ходя вкъщи.

Джуд вдигна глава и видя Грейс, застанала до камината с бунтовнически блясък в очите. Внучката й беше уплашена и затова беше така настойчива. Беше точно онова, което Зак би направил на нейната възраст.

— Добре. Но не знам кога ще се прибере баща ти.

— Не ме е грижа — заяви Грейс, но гласът й леко потрепери.

— Искаш ли да те прегърна?

— Искам само да видя тате.

Джуд въздъхна. Едва ли беше изненадващо, че Грейс не искаше да бъде утешена от една баба, години наред игнорирала внучката си.

— Събери си нещата и тръгваме.

Докато Грейс прибираше играчките си, Джуд бавно отиде във всекидневната. Остана известно време загледана в пълната с писма кутия от обувки.

— Готова съм — заяви Грейс, придържайки жълтото си одеяло притиснато към бузата.

Джуд вдигна кутията и я отнесе в колата. Закопча Грейс с колана на седалката и постави кутията с писма на пасажерската седалка до нея, където сега сякаш изглеждаше, че заема много място.

Джуд виждаше колко много беше раздразнена Грейс и искаше да я успокои, но прекалено многото години на отчуждение между тях не й позволяваха да го направи. Грейс дори не вдигна поглед към баба си за утеха.

— Съвсем нормално е да си ядосана, Грейси. Обзалагам се, че запознанството с майка ти те е объркало много.

Грейс я игнорира, като вместо това говореше бясно на китката си.

Джуд остана втренчена във внучката си дълго време, може би по-дълго, отколкото преди, и след това бавно се дръпна назад и затвори вратата на колата. Докато пътуваха към къщата на Зак, направи няколко опита за разговор с Грейс, но тя не й отговаряше. Тя само повтаряше непрекъснато „Върни се, Ариел, нуждая се от теб, наистина“ и бесният й шепот напомняше на Джуд за години преди това, когато едно мъничко момиченце изглеждаше точно като Грейс и обикновено шепнеше на братчето си непрекъснато на език, който само то разбираше.

Джуд паркира до къщата и помогна на Грейс да слезе от седалката.

Тя пое дребната й ръчичка.

— Какво ще кажеш, ако ти прочета някоя приказка?

Грейс я изгледа подозрително. Накрая каза „Добре“, бавно, сякаш очакваше Джуд да се отметне от предложението си и може би да се разсмее.

Влязоха мълчаливи в къщата и малкото момиченце директно се насочи към спалнята си. Сграбчи любимата си сребристобяла кукла принцеса и се покатери на голямото легло, пъхайки се под пъстрия юрган.

— Аз смуча палеца си — заяви тя отбранително.

Джуд не можа да сдържи усмивката си.

— Сигурно и аз ще го направя. — Тя пъхна палеца си в устата.

Грейс се усмихна.

— Ти си прекалено стара.

Джуд се засмя при думите й и отиде до рафта с книгите.

Една книжка с бяла обложка улови погледа й. Тя бавно я извади и седна до Грейс. Отвори книгата и зачете:

— През нощта, когато Макс облякъл вълчата кожа, за да си направи шега, майка му го нарекла Дивака…

Думите върнаха Джуд обратно в една стая, изпълнена с фигури на пластмасови динозаври, при едно малко момче, което се смееше през цялото време и не искаше да слуша приказки, освен ако сестра му не беше до него. Спомените бяха толкова близко, едва ли не на една ръка разстояние. За момент тя отново се бе превърнала в млада майка, седнала в средата на огромно легло, с по едно бебе под всяка мишница и книга, отворена в скута й…

— Това не е тъжно, бабо. Защо плачеш?

— Забравих колко много съм обичала тази книга. Напомня ми за моите… деца. — За пръв път от години насам тя бе произнесла тази толкова нежна дума на глас. Деца. Беше имала две.

— И аз я обичам — заяви сериозно Грейс, притискайки се още по-близо до Джуд, като буквално се сгуши в нея. Дълго време двете останаха седнали така, свързани в едно цяло, докато Джуд четеше приказката. Когато затвори книгата и погледна, Грейс беше заспала.

Тя целуна меката й розова буза и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата.

Във всекидневната намери чакащите я писма върху масичката за кафе, където ги беше оставила.

Не бяха адресирани до нея.

Въпреки това тя се втренчи в къдравата върволица от букви. Писмата не бяха запечатани. Може би Лекси бе искала да прочете повторно онова, което бе писала през годините.

Накрая взе кутията и седна, полагайки я в скута си. Остана загледана дълго време в тях, с ясното съзнание, че не беше правилно да ги чете.

Само едно от тях. Да види дали това щеше да разбие сърцето на Зак…

Тя извади първия плик от кутията и го отвори. Писмото беше написано върху лист евтина бяла хартия. Сиви петънца покриваха повърхността. Сълзи.

Писмото беше с дата от ноември 2005 г. Първото писмо явно бе отнело дълго време на Лекси, докато го напише.

Със стягане в гърдите, което напомняше доста на началото на паник атака, Джуд зачете. Бе минала едва първите няколко пасажа, когато входната врата се отвори и Зак влезе. Изглеждаше нервен и разтревожен.

— Привет, мамо — изрече той, захвърляйки раницата си на пода. Тя се плъзна по твърдата дървесина и се удари в стената. Той нетърпеливо отметна кичура коса от очите си. — Как мина днес с Лекси?

Винаги ли е било така, зачуди се тя изведнъж? Винаги ли Лекси е била на първо място в ума му? И ако е била, колко трудно ли му е било да потиска тези чувства?

— Слушай това — каза Джуд.

— Може ли да го изслушам по-късно? Искам да знам…

— Това е писмо, което Лекси е написала на Грейс, докато е била в затвора.

— О, господи — Зак рухна в креслото до камината.

Джуд видя колко се боеше той да чуе тези думи и го разбираше. По-лесно беше да потиснеш болката в сърцето, отколкото да я надмогнеш. Поне това беше пътят, който и двамата бяха избрали. Тя се прокашля и зачете:

Скъпа Грейс,

Бях на осемнайсет години, когато те родих. Изглежда малко тъпо да го казвам, защото сега съм само на деветнайсет, но предположих, че ще е нещо, което ще искаш да знаеш за мен.

Иска ми се да можех да те забравя. Това е ужасно, но ако ти си достатъчно възрастна да прочетеш това писмо, вече ще знаеш къде се намирам и какво съм направила. Защо не мога да бъда твоя майка.

Иска ми се да можех да те забравя.

Но не мога.

Събуждам се на това място и първото нещо, за което си мисля, си ти. Чудя се дали вече очите ти не са станали зелени като на татко ти, или са сини като моите. Чудя се дали спиш спокойно цяла нощ. Ако можех, бих ти пяла, за да те приспивам всяка нощ. Не че знам някакви приспивни песни.

Влюбих се в теб още преди да те видя. Как е възможно това? Но го направих и когато те държах за пръв път в ръцете си, и когато те подадох в ръцете на Зак.

Какво трябваше да направя? Посещавала ли си ме, виждала ли си ме през решетките? Знам колко е зле това.

Някъде четох, че мъката можела да бъде като счупване на кост. Трябва да я наместиш правилно или болката остава завинаги. Моля се някой ден да разбереш това и да ми простиш.

Няма да ти изпратя това писмо, но може би някой ден, когато пораснеш, ще ме потърсиш и аз ще ти дам тази кутия с писма. Ще кажа: „Виждаш ли? Аз те обичах“. Може би дори ще ми повярваш.

Но дотогава поне знам, че ще си в безопасност. Навремето обичах да си мечтая, че съм член на семейство Фарадей. Ти си толкова щастлива, че имаш това семейство. Ако си тъжна, отиди при Майлс. Той винаги ще те накара да се разсмееш. Или помоли Джуд да те прегърне — никой не прегръща по-добре от баба ти.

Освен това там е татко ти. Ако му позволиш, той ще ти покаже всички звезди в небето и ще те накара да се почувстваш така, сякаш можеш да летиш.

Така че аз няма да се притеснявам за теб, Грейси.

Аз ще се опитам да те забравя. Съжалявам, но трябва.

Толкова ме боли да те обичам.

Джуд вдигна поглед към сина си, чиито очи бяха изпълнени със сълзи. Той отново изглеждаше като нейното момче, нейния златен Зак, и в този момент тя си спомни младата Лекси, момичето, което не можеше да крие чувствата си и беше най-добрата приятелка, която Мия някога бе имала. Тя си спомни момичето от паркинга с караваните, което никога не бе познало майчина ласка и въпреки всичко винаги бе усмихнато.

— Днес нещата не минаха много добре между Лекси и Грейс. Лекси не се представи добре.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя избърза прекалено много, още преди Грейс да е готова.

— Тя не знае какво е да бъдеш майка. И как би могла?

— Никой не знае — изрече тихо Джуд. — Аз си спомням колко объркана бях, когато бях с теб и… Мия.

— Ти беше страхотна майка.

Джуд нямаше сили да го погледне.

— Навремето, може би. Но вече не. Не съм била твоя майка от много дълго време и двамата го знаем. Аз го загубих. Мислех си… — Тя направи пауза и положи усилие да го погледне отново. — Обвинявах теб, макар и да знаех, че не трябва да го правя. Обвинявах и Лекси. И себе си.

— Вината не беше твоя. И двамата го разбрахме… онази нощ — каза той.

Джуд изпита пареща болка в сърцето при това напомняне. Това беше онази болка, която преди винаги бе представлявала бариера, нещо, от което да се сгърчи и да се свие нейде. Сега обаче тя проникна през нея.

— Прав си — изрече тихо тя. — Не трябваше да пиеш онази нощ, но и Лекси не трябваше да кара, и аз не трябваше да ви позволявам да отивате на партито. Знаех, че там ще има алкохол. Къде ми е бил умът да се доверя на осемнайсетгодишни деца, че ще са способни да вземат мъдри решения? Защо просто не реших, че не мога да те спра да пиеш? И… Мия е трябвало да си сложи предпазния колан. Всеки има за какво да бъде обвинен.

— Вината е моя — каза той и макар Джуд да го беше чувала и преди да произнася тези думи, сега тя за пръв път усети тежестта на бремето върху плещите му. Изпита срам, задето толкова дълго време е била обзета от собствената си мъка, че бе позволила на сина си да понася всичко това сам.

Отиде при него, хвана го за ръката и го издърпа прав.

— Всички носим тази вина, Зак. Всички носим това бреме толкова дълго, че това вече се е врязало в гръбнаците ни и ги е обезформило. Трябва отново да се изправим. Трябва да си простим.

— Как? — попита той. В зелените му очи тя видя отразена и Мия. Някак бе забравила това в мъката си; нейните деца бяха близнаци и Мия винаги щеше да бъде жива в Зак. А сега имаха и Грейс.

Тя положи ръка върху лицето му, виждайки слабия белег по ръба на брадичката му.

— Тя е там… в теб — изрече тихо тя. — Как съм могла да го забравя?