Кристин Хана
Съдбовен път (19)

Глава 17

Тази есен времето сякаш се редуваше ту да забързва, ту да пълзи. След заминаването на Зак къщата опустя като гробница. Майлс работеше много повече, отколкото преди. Джуд знаеше, че той се страхуваше да се прибира при нея. Ненавиждаше състоянието, в което бе изпаднала.

Но сега вече беше ноември, уикендът за Деня на благодарността, и Зак се бе прибрал. Тя бе обещала, както на Майлс, така и на себе си, че ще положи истинско усилие да се промени заради сина си. Жадуваше да го направи. Най-малкото разумът й го желаеше и тя беше твърдо решена поне веднъж да действа като майка.

И поради тази причина се бе качила на тавана над гаража. Стоеше пред пълните с коледни украшения червени и зелени кашони.

Какво ли си бе мислила преди това?

Как беше възможно да закачи три чорапа на камината? Или да държи в ръцете си човечето от бяла вълна, което Мия беше направила в детската градина? Как?

Тя обърна гръб на всичко това и тръгна към вратата. Докато се прибере в къщата, ръцете й затрепериха и я разтресе студ.

Никога не трябваше да обещава на Майлс, че ще украсява къщата, но тъгата в очите на Зак я бе изпълнила с чувство за вина. Бе си мислила, че ако украси къщата за Коледа, това може да го развесели. Той бе прекарал в депресия цялата седмица. Твърдеше, че училището върви добре, че има чудесни оценки — и дори се кълнеше, че медицинското училище продължава да бъде неговото бъдеще, но понякога беше толкова тих, че тя забравяше, че той дори се е прибрал. Никога не отговаряше на обажданията на мобилния си телефон, който и да му звънеше, и след време телефонът изобщо спря да звъни.

Тя влезе във всекидневната. През високите прозорци струеше слънчева светлина, позлатяваща дървения под. Зак и Майлс седяха един до друг на големия издут диван и двамата държаха дистанционни управления, а на плоския екран на големия телевизор пред тях двама нинджи се биеха един срещу друг.

— Намери ли украсата? — попита Майлс, без да вдига поглед.

— Не.

Майлс въздъхна; напоследък винаги въздъхваше. Също и тя, между другото.

Взаимоотношенията им сякаш бяха съвсем виртуални, изпълнени с пустота. Тя искаше да го накара да се чувства щастлив, но не можеше да намери по никакъв начин нужните думи, които той жадуваше да чуе.

Звънецът на входната врата издрънча и тя се отпусна. Ненавиждаше гостите, но дори и те бяха за предпочитане пред разговор на тема „какво бе представлявала преди“.

— Чакаме ли някого?

— Едва ли. Хората вече не наминават — каза Майлс.

— Може би е Дрю или Грег — отвърна Джуд, напрягайки се вътрешно да срещне някой от приятелите на Зак.

Тя отиде до вратата и я отвори.

На прага стоеше непознат мъж с кафяв плик в ръка.

Не. Не беше непознат, но не можеше да се сети къде го е виждала.

— Здравейте?

— Аз съм Скот Джейкъбс. Адвокатът на Алекса — Лекси — Бейл.

— Заповядайте, г-н Джейкъбс — обади се Майлс, заставайки до Джуд.

Тя усети как леко я избутват. Чу вратата да се затваря. Изпитвайки лека замаяност, тя последва мъжете във всекидневната.

— Дойдох да разговарям със Закари — изрече адвокатът и като чу името си, Зак остави дистанционното и се изправи. — Нося тези документи от Лекси. Помоли ме да ви ги предам лично. Предположи, че ще си бъдете у дома този уикенд. — Той не гледаше към Джуд — само към Зак — и протегна плика. — Тя е бременна — изрече тихо той.

* * *

Колко време бе прекарала така втренчена? Усещаше как кръвта й нахлува във вените, биейки в стените на сърцето й. Непоносим писък изпълни главата й.

Не. Тя издаваше този звук. Наистина ли беше така? Гневът, потискан в продължение на месеци, буквално изригна. Зак говореше, казваше нещо, но Джуд не чуваше думите; изобщо не й пукаше.

— Веднага напуснете къщата — каза внезапно тя. Не, изкрещя.

— Съжалявам — изрече Скот.

— Съжалявате? Съжалявате? Вашата клиентка убива дъщеря ми, но това не е достатъчно за нея, нали така? Тя не е приключила с нас. Сега иска да съсипе и живота на сина ми. Как може въобще да сме сигурни, че Зак е бащата? В кой месец е?

— Мамо! — намеси се рязко Зак.

Майлс изглеждаше разтърсен и блед, но за разлика от Джуд, в очите му нямаше гняв. Това я ядоса още повече. Тя винаги беше сама в чувствата си напоследък и винаги грешна.

— Тя е бременна в средата на шестия месец — отговори Скот.

— Колко удобно. Какво има в плика? Какво иска от Зак?

— Това са документи за осиновяване, госпожо Фарадей, и мога да ви кажа, че Лекси не стигна лесно до това решение. Ако… ако Зак не желае бебето, тя е готова да предприеме сама процеса по осиновяване. Ще намери добро семейство. Не иска детето й да отраства в приемни семейства.

— Ако Зак не желае бебето? — запита Джуд, невярваща на ушите си. — Та той е само на осемнайсет години, за бога. Той не може дори да си спомни, че трябва да си пере дрехите.

— Тя ненавиждаше приемните семейства — каза тихо Зак.

Скот кимна.

— Тя не желае такъв живот за детето си.

Джуд не можеше да разбере какво става; сякаш под краката й имаше някакво подводно течение, което я теглеше и увличаше със себе си, но тя не можеше да види дори и малка вълничка по повърхността.

— Дайте ми някаква писалка — изрече Джуд напрегнато.

— Джудит — каза Майлс с вразумяващия си глас, който означаваше, че тя се държеше като кучка или като някаква свадлива жена, или друго от този род. Не й пукаше. Повръщаше й се вече от здравия му разум. Болката в сърцето й бе сграбчила тялото й и ставаше непоносима. Бяха й необходими всички остатъци от волята, които все още притежаваше, за да не завие в агония. — Говорим за внучето си. Не можем да се държим безотговорно.

— Искаш да кажеш, че аз се държа безотговорно? — Джуд се втренчи в съпруга си, ненавиждайки го така, както не бе ненавиждала никого през живота си. — Ти си мислиш, че аз не се разкъсвам ли? Мислиш, че не съм мечтала за първото си внуче ли? Но не по този начин, Майлс. Дете от момичето, което уби нашата Мия? Не, аз няма да…

— Спри — каза високо Зак.

Джуд буквално бе забравила за присъствието му.

— Съжалявам, Зак. Знам, че това е ужасно трагично, но ти трябва да ме слушаш.

— Кога съм правил каквото и да било друго, вместо да те слушам? — попита той.

Тя долови гнева в гласа му и се стресна от него.

— К-какво казваш, Зак?

— Това е моето дете — изрече твърдо Зак. — Моето и на Лекси. Не мога просто така да му обърна гръб. Как можеш въобще да искаш от мен такова нещо?

Джуд внезапно усети как подът под нея се разтваря и тя пропада надолу. Пред мисления й взор за миг премина цялото му тъжно бъдеще: без диплома от колеж, без хубава работа, без да се влюби в онова момиче, в което трябва да се влюби, и да започне живота си отново. И в този момент последната й отчаяна надежда, че той щеше един ден да се измъкне от тази яма и да се научи отново да бъде щастлив, изчезна.

— Аз ще бъда баща — каза Зак. — Ще прекъсна училище и ще се прибера у дома.

Джуд не можеше да диша. Кошмар наяве ли беше това?

— Зак — изрече тя с умоляващ глас. — Помисли за бъдещето си…

— Свършено е, мамо — каза той. — Ще ми помогнете ли?

— Разбира се, че ще помогнем — каза Майлс. — Ти можеш да останеш в училище. Ще намерим начин.

Скот се прокашля и тримата впиха погледи в него.

— Лекси си мислеше, че Зак ще реагира по този начин или може би се е надявала. Както и да е, тя също така ме накара да подготвя и предварителни документи за това, че е готова да даде съгласието си за присъждането на родителски права на Зак. Моли само за две неща. Не иска детето й да знае, че майка му е в затвора. Никога. В действителност тя предложи да кажете на детето, че е умряла. — Той направи пауза, вгледан в Зак. — И тя иска да връчи бебето лично на вас, Зак. Само на вас. Така че ще се наложи да бъдете в болницата, когато ражда.

Джуд рязко се завъртя и излезе от всекидневната. Вече в спалнята, взе три — не, четири таблетки приспивателно и пропълзя в кревата. Докато лежеше така и трепереше, молейки се таблетките да подействат, тя се опита да се замисли за бебето, това бебе, нейното внуче; опита се да си представи една дребна версия на Мия, с коса като царевична свила и очи като зелени мраморни топчета.

Как можеше да гледа някое бебе като това и да изпитва нещо друго, освен чувство на загуба?

* * *

Лекси беше в столовата на затвора, когато усети първите контракции. Тя сграбчи Тамика за китката и я стисна с всичка сила.

— О, господи — изрече Лекси, когато контракцията премина. — Така ли ще бъде?

— И още по-зле. — Тамика я поведе през препълнената столова до една от пазачките, която стоеше до вратата. — Хлапето започва да ражда.

Пазачката кимна, обади се по радиостанцията на някой друг и след това им каза да се приберат в килията си.

— Някой ще дойде да те вземе, Бейл.

Лекси се остави да я заведат в килията. Вече вътре, тя се сви върху долното легло на Тамика и се сгърчи под нарастващата болка. Тамика я галеше по главата и й разказваше някакви глупави истории за собствения си живот. Лекси се опита да слуша и да бъде учтива, но контракциите се усилваха и зачестяваха.

— Аз… не мога… да… да издържам повече. Как го понасят всичко това жените?

— Бейл?

Тя дочу някой да изрича името й сред мъглата от болка; когато контракцията отмина, вдигна замаяно глава.

В килията бе дошла Мириам Юнго, затворническата лекарка.

— Чух, че някакво бебе искало да излиза и да си играе.

— Обезболяващи — изрече Лекси. — Дайте ми обезболяващи.

Доктор Юнго се усмихна.

— Какво ще кажеш първо да те прегледам?

— Да — отвърна Лекси. — Каквото кажете.

Лекси изобщо не обръщаше внимание на всички неща, които се случиха след това. Това може би беше най-добрият вариант. Прегледаха таза й, което всяка затворничка, минаваща покрай килията, можеше да види, накараха я да се съблече, преди да я преместят в болничното отделение (за да се уверят, че не се опитва да изнесе нищо от затвора във вагината си — ха!), и отново закопчаха китките и глезените й.

Тя се отпусна едва когато лежеше вече върху носилката на линейката, прикована към металните релси на леглото.

— Може ли Тамика да дойде с мен? Моля ви? Искам да е при мен в болницата — каза Лекси с усилие между отделните пристъпи.

Никой не й отговори и когато я връхлетя следващата вълна от болка, тя забрави за всичко останало. Докато стигне в болницата, контракциите зачестиха и станаха толкова силни, че все едно понасяше удари на ринга от някой призьор. Беше в стая на частна болница, с пазачки вътре и пред стаята. Тя искаше да се изтърколи от леглото или да ходи, или просто само да седне, но не можеше да направи нищо от това. Беше закопчана към страничните прегради на леглото от лявата страна. Единият глезен и едната китка. И нямаше да й дадат обезболяващи, защото беше прекалено късно. Каквото и, по дяволите, да означаваше това.

Връхлетя я нова вълна от болка. Най-силната досега. Нададе жесток писък, а коремът й се обтегна толкова силно, че си помисли, че ще умре.

Когато болката стихна, тя се опита да седне и после заговори на пазачката.

— Извикайте медицинска сестра или лекар тук, моля ви. Нещо не е наред. Сигурна съм. Прекалено много боли. Моля ви. — Тя вече беше силно задъхана, полагайки огромни усилия да не се разплаче.

— Служебните ми задължения не включват…

— Моля ви — изплака Лекси. — Моля ви.

Пазачката се втренчи в нея; очите й се присвиха. Лекси се зачуди какво вижда жената пред себе си: дали убиец, прикован към легло, или осемнайсетгодишно момиче, което ражда бебе и което тя вероятно никога няма да види повече.

— Ще проверя — каза пазачката и излезе от стаята.

Лекси падна обратно върху възглавниците. Опитваше се да бъде силна, но никога не се бе чувствала толкова самотна. Имаше нужда от леля си Ева тук, или Тамика, или Зак, или Мия.

Поредната контракция буквално я преряза; тя се опъна до скъсване във веригите и усети как студеният метал буквално се врязва в китката и глезена й. В следващия момент всичко приключи.

Тя рухна обратно върху възглавниците и издиша. Усещаше цялото си тяло като изцедено.

Докосна корема си. Усещаше бебето си вътре да мърда, вероятно опитвайки се да намери изход от тази болка.

— Всичко е наред, миличкото ми момиченце. Всичко ще е наред.

Лекси присви очи, опитвайки се да си представи бебето в утробата си. В продължение на месеци, докато бе лежала в самотното си затворническо легло, тя бе мечтала за това бебе и в мечтите й то винаги беше момиче.

Когато болката отново дойде, изкрещя, сигурна, че този път коремът й щеше да се сцепи като в онази сцена от „Пришълецът“. Продължаваше да пищи, когато лекарят влезе в стаята, следван от медицинска сестра.

— Прикована към леглото? Къде се намираме, в средновековна Франция ли? Веднага я разкопчайте. Казах веднага.

— Съжалявам, докторе, но не мога да го направя — отговори пазачката. За нейна чест, тя наистина съжаляваше.

— Здравей, Лекси. Аз съм доктор Фарст — каза той, приближавайки се до страната й от леглото.

— Здравейте — каза тя. — Мисля, че умирам. Случвало ли се е някога бебето да разкъса жена на две?

Той се усмихна.

— Само се чувства по този начин. Сега ще ви прегледам.

— Окей.

Той отмахна робата й и се намести между краката й.

— Виждате ли я вече? Агхх — Лекси отново се изви на дъга с писък.

— Добре, Алекса, изглежда някой е готов да се роди. Когато кажа напъни се, ще се напънеш с всички сили.

Лекси беше толкова изтощена, че едва имаше сили да помръдне.

— Какво означава това да се напъна с всички сили?

— Както когато имаш запек и се опитваш да се изходиш.

— О.

— Добре, Алекса. Напъни се.

Лекси пое въздух, напрегна се, напъна се и изпищя. Загуби броя на всички опити, при които докторът й казваше да спре и да започне, и да спре отново. Болеше я толкова силно, че не знаеше как понася болката, и й се прииска някой да бъде покрай нея, да й казва, че е наред и че се справя добре. Така поне изглеждаха нещата по филмите.

И в следващия момент някакво бебе изплака.

— Момиченце е — каза докторът с усмивка.

Лекси никога преди този момент не бе знаела, че сърцето може да хвърчи, но точно така се усети в момента; болката изчезна — почти забравена — и ангелите я вдигаха на крилата си. Тя видя как докторът подава бебето — нейното бебе — на сестрата и не можа да се сдържи да не посегне към него. С едната ръка; другата бе останала прикована към желязото.

— Разкопчайте китката й — нареди докторът на пазачката, смъквайки синята си хирургическа шапка. — Веднага.

— Но…

Доктор Фарст се обърна към пазачката.

— В тази стая аз съм Господ. Свалете й белезниците. Ако е необходимо, оставете я прикована за глезена. Това е достатъчно, за да запазим обществото в безопасност от този тийнейджър. — Той се приближи до леглото. — Ти си млада — каза той.

Това означаваше, че за него тя разполагаше с много време пред себе си, че някой ден щеше да бъде в стая като тази да ражда дете, което после ще отнесе у дома си и ще обича. Че някой ден Лекси щеше да отглежда своето собствено детенце.

Тя можеше да му каже, че той греши, че тя вече не е млада и че такива мечти бяха нещо ефимерно, като балони, които, веднъж изпуснати, изчезват високо в небето над главата ти. Но той беше толкова мил, а тя толкова изтощена, че не искаше да гледа истината право в очите точно сега, в този момент.

Сестрата дойде при нея и подаде на Лекси един малък вързоп, обвит в розово.

Нейната дъщеря.

— Ще ви оставя двете за минутка. Знам… навън чакат и други хора.

Настъпи един неловък момент, когато истината си проправи път в стаята и след това сестрата и лекарят излязоха.

Тя се втренчи в бебето си със страхопочитание, като хипнотизирана от дребничкото му розово личице и оформените като панделка устни, от мътните сини очи, които изглежда знаеха тайни, които Лекси тепърва имаше да научава. Лекси се пресегна и докосна свитото й юмруче.

— Имам толкова много да ти казвам, мъничко момиче, но ти няма да го запомниш. Ти няма да запомниш и мен. Но аз ще те помня. — Тя държеше дъщеря си притисната към себе си, давайки й всичката любов, която имаше, с надеждата да я отпечата по някакъв начин, който нямаше да изчезне. — Като гъските — прошепна тя в дребничкото розово ушенце, — техните малки се отпечатват върху майка им при първата гледка и никога не се забравят.

На вратата се почука. Пазачката отговори, разговори се с някого в коридора отвън и след това отвори вратата. В стаята влезе Скот. Както винаги, беше с намачкани дрехи, разрошен, в евтин вълнен костюм и старомодна връзка, но погледът му беше толкова мил и състрадателен, че Лекси усети как паниката й изведнъж нараства. Тя инстинктивно стисна силно бебето си.

— Здравей, Лекси — каза той. Навъси се при гледката на червения белег върху китката й. — Те са те закопчали? Мръсни га…

— Всичко е наред — каза тя. — Виж.

Скот се приведе.

— Тя е красива, Лекси. — При думите лицето му стана тъжно. — Време е — каза той нежно.

— Той тук ли е? — запита тя и дори с цялата болка, която знаеше, че настъпва, сърцето й за миг изскочи от ритъм.

— Точно пред вратата е.

— Ще ми помогнеш ли да седна, Скот?

Той й помогна да се настани до седнало положение, после се дръпна.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Какъв избор имам?

— Не е необходимо да се отказваш изцяло от нея, можеш да бъдеш абсолютно сигурна. Когато излезеш…

— Виж я — изрече Лекси, втренчена в това красиво създание. — Те ще я обичат. Тя ще се чувства обичана. Тя ще се чувства в безопасност. Тя ще има всички онези неща, които аз няма да мога да й дам. Повярвай ми, Скот, тя не се нуждае от майка като мен.

— Не съм съгласен, но изборът е твой — каза Скот. — Ей сега ще го повикам.

Лекси изпъна гръбнак и в следващия момент той бе застанал на прага.

Болката беше по-силна, отколкото бе очаквала, повече, отколкото родилните мъки, през които току-що бе преминала. Зак изпълваше рамката на вратата, по-висок, отколкото го помнеше, с още по-широки рамене. Пшениченорусата му коса падаше върху очите и тя си спомняше колко много ненавиждаше това, и как се бе смяла, когато я бе отмятала настрани, за да види очите му, притискайки се в него за целувка.

Толкова много го обичаше. Начинът, по който го обичаше, не беше само в кръвта й; това беше самата й кръв. Не знаеше дали всички останали бяха прави и любовта й към него някой ден щеше да избледнее подобно на избеляла фотография; как можеше да знае това? Знаеше само, че любовта й към него беше най-хубавото нещо от същността й и без нея сърцето й щеше да бъде празно.

Той се приближи към нея с несигурен вид.

Лекси се радваше, че дъщеря й е в прегръдките й, защото иначе щеше да го докосне. Нямаше да има сили да се възпре.

Вече отблизо видя белега по дължината на брадичката му; покритата със ситни бръчици кожа там беше със същата розовина като лицето на бебето им. Скоро може би щеше да изчезне напълно или да се превърне в някакъв невидим белег, но в момента той беше тук, явно напомняне за престъплението й.

— Здравей, Зак — каза тя, долавяйки как гласът й трепери.

Той си пое дълбоко дъх, изричайки тихо името й, и накрая остана само болката в сърцето. Гласът му й напомни за нощите на брега, за целувките им, които не секваха цяла нощ. За мечтите и бъдещето им.

— Тя изглежда също като Мия — каза той и при думите му миналото изведнъж се изправи до тях, сгърчено в засада до това дребно, увито в пеленки късче от бъдещето.

Лекси искаше да се извини, но се сдържа. Нямаше смисъл да го прави; онези дни принадлежаха на миналото. Тук ставаше дума за нещо друго. За някой друг човек.

— Бих я кръстила Грейс — каза Лекси, изтривайки очите си. — Ако можех да го направя.

— Ти си нейната майка — каза Зак.

„Нейната майка.“ Лекси не знаеше как да реагира на думите му, така че замълча.

— Аз си мислех, че ти искаш да я наречеш… Мислех, че харесваше името Катя.

Тя си пое дълбоко дъх при това: да, той не беше забравил. Имаше чувството, че сякаш онова се бе случило преди цял човешки живот, този разговор за надеждата между две хлапета, които си мислеха, че любовта беше най-лесното нещо на света. Те бяха лежали на техния бряг, споделяйки призрачните си мечти за бъдещето.

— Моята приятелка Тамика е католичка. Тя твърди, че когато Господ ти прости, той те дарява с благодат. — Лекси се вгледа в дъщеря си. — Грейси? Ти ли си това?

Бебето издаде тих звук и Лекси се разплака.

— Не плачи, бебчо — изрече тя, целувайки тънките розови устнички.

После вдигна поглед към Зак.

— Кажи й, че я обичах до такава степен и затова направих това, което е най-добро за нея.

— Ще я водя с мен при посещенията…

— Не. — Тя целуна дъщеря си за последен път и после бавно, бавно я подаде на Зак. — Не искам да израсне като мен. Дръж я далеч от мен.

Той пое дребния вързоп в прегръдките си.

— Грейс — изрече той. — Грейс Мия Фарадей.

Лекси усети пристъп на паника при думите му.

— Обичам те, Грейси — прошепна тя, искайки й се да бе целунала дъщеря си още веднъж, преди да му я подаде. — И Зак, аз…

На вратата се почука. Беше толкова силно, че я стресна.

— Това трябва да е мама — каза Зак. — Какво искаше да кажеш?

Лекси поклати глава.

— Няма значение.

Той направи пауза и премести погледа си от бебето върху Лекси.

— Аз съсипах всичко — каза тихо той.

Тя не можеше да намери гласа си, дори и за да каже сбогом на дъщеря си или на момчето, което обичаше.

* * *

Джуд се бе опитала да се подготви за този ден. Казваше си, че това ще бъде началото на една нова Джуд, така че когато Зак излезе от болничната стая на Лекси, държейки в прегръдките си увитото в розови пеленки новородено, и очите му блестяха от емоция, тя усети как надеждата се надига у нея.

— Грейс Мия Фарадей — каза Зак.

— Страхотна е — каза Майлс, заставайки до сина си и захлупвайки малката бебешка главица в дългата си ръка на хирург.

Джуд се вгледа в дребното личице на внучка си и времето сякаш се върна назад.

За секунди тя самата се бе превърнала в млада майка; с по едно бебе във всяка ръка и Майлс до нея.

Грейс изглеждаше точно като Мия.

Същите оформени като панделка устни и мътни сини очи, които щяха да позеленеят по-късно, същата остра брадичка и бяло — руси мигли. Джуд инстинктивно се дръпна назад.

— Мамо? — каза Зак, вдигайки поглед към нея. — Искаш ли да я подържиш?

Джуд цялата се разтрепери. Студът в сърцето й се разпростря до пръстите й и й се прииска да си беше облякла палтото.

— Разбира се. — Тя се усмихна насила и протегна ръце, поемайки Мия — не, Грейс — в прегръдките си, държейки я близо до тялото си.

Обичай я, помисли отчаяно, на ръба на паниката. Усети нещо.

Но усилията й бяха напразни. Тя се вгледа в собствената си внучка, това бебе, което изглеждаше толкова като Мия, че можеше да заблуди всеки, а Джуд не изпитваше абсолютно нищо.

* * *

Физически Лекси се възстановяваше бързо. Гърдите й се свиха до нормалния размер и млякото й секна. В рамките на месец само няколко бледи ивици в долната част на корема й бяха единственото доказателство, че някога бе раждала.

Тя се чувстваше точно толкова избеляла, както и тези белези. Бременността я бе променила. Едно дете на име Алекса Бейл бе влязло в тази болница, приковано към едно легло, и бе родило най-красивото бебе в света. Тя бе видяла за последно момчето, което обичаше. И след това всичко бе изчезнало и една по-възрастна, помъдряла Лекси се бе върнала обратно в затвора „Парди“.

Преди беше крехка, дори изпълнена с надежда; сега осъзнаваше това като човек, съзрял липсващ стълб на ограда. Липсата изведнъж изпъкна. Тя се беше чувствала съсипана, разрушена от ужасното нещо, което бе направила, но бе вярвала в изкуплението, в силата на справедливостта. Беше си мислила, че отиването й в затвора щеше да представлява разплата и че след нея ще получи прошка.

Каква глупачка.

Адвокатът й се бе оказал прав. Трябваше да се бори с обвиненията, а вместо това бе казала, че съжалява и че била млада и глупава.

Вместо това бе постъпила правилно и в резултат се бе оказала смачкана. Бе загубила всичко, което имаше значение за нея, но нищо не я болеше така, както загубата на детето й.

През двата месеца след раждането на Грейс Лекси се бе опитала да се вкопчи в това, което беше, но най-доброто у нея постепенно чезнеше. Ден след ден тя се опитваше да пише писма на дъщеря си и всяка нова несполука сякаш отронваше късче от нея, докато накрая бе останало толкова малко, че се чувстваше като прозрачна. Особено на днешния ден.

Беше на двора, седнала на пейка под едно бледо синьо небе. От лявата й страна няколко облечени в каки жени играеха баскетбол. Дърветата извън затвора разцъфтяваха с пълна сила. От време на време някакво розово цветче прелиташе над призрачната планина от тел и се приземяваше подобно на някакво невъзможно за изпълнение обещание.

— Приличаш ми на някого, който се нуждае от нещо силно.

Лекси вдигна глава. Жената пред нея беше в комбинезон с цвят на морков и синя кърпа, обвита около остриганата й глава. Изпод яката й надзърташе татуировка на змия. Беше набита жена с мощни ръце и кожа на бузите й, която някой сякаш бе търкал с телена гъбичка.

Лекси знаеше коя беше тази жена. Всички я знаеха. Прякорът й Смак^[1] нямаше нужда от разяснения.

Тя бавно се изправи. Откакто я бяха докарали тук, нито веднъж не я бе заговорила. Съществуваше само една-единствена причина, поради която жените се сприятеляваха със Смак, а почнеше ли някой да разговаря с нея, нямаше отърваване.

— Мога да направя така, че болката ти да отшуми — каза Смак.

Лекси знаеше, че това не беше правилно, че е опасно да надава ухо на такива обещания, но не можа да се сдържи. Изпитваше непоносима болка, особено на днешния ден.

— Колко?

Смак бавно се усмихна, разкривайки черни грозни зъби. Метамфетамин. Усти като нейната тук с лопата да ги ринеш.

— За пръв път ли ти е? Такава сладурана като теб? Мисля, че…

— Обирай си крушите оттук, Смак.

Лекси видя Тамика да връхлита към тях като някоя разтревожена майка гризли. Тя притисна едрата си като лопата длан върху гърдите на Лекси и я избута настрани. Лекси залитна и малко остана да падне. Тя бързо възстанови равновесието си и се втурна напред.

— Това си е моя работа, Тамика. Не можеш да ми казваш какво да правя.

Тамика доближи плътно лицето си до физиономията на Смак.

— Изчезвай или ще те размажа като талашитена мебел.

Лекси се пъхна между двете жени.

— Имам нужда от него — обърна се тя към Тамика почти умоляващо. — Не издържам повече. Не искам да изпитвам нищо.

— Отвори си ръката — прошепна Смак.

— Не — обади се Тамика. — Няма да ти позволя да го направиш, hermana^[2].

Лекси издаде гърлен, виещ звук на неподправена болка и халоса Тамика в носа.

Чу се рязко изсвирване.

Смак пъхна две таблетки в дланта на Лекси и след това побягна с такава скорост, сякаш никога не бе стояла до тях.

— Да не си полудяла? — възкликна Тамика, залитайки назад. — Изобщо не знам защо трябва да ме е грижа за теб.

— Аз също. Никога не съм те молила.

— Hermana — проговори Тамика с въздишка. — Знам колко боли.

— Наистина ли? Преди една година на днешния ден убих най-добрата си приятелка.

Две пазачки застанаха между тях и избутаха Лекси надалеч от Тамика.

— Дръпни се, Бейл.

— Аз паднах — каза Тамика.

— Хайде, пробвай още веднъж, Ернандес — каза едната от пазачките. — Добре видях какво стана. Хайде, Бейл.

Лекси знаеше къде я водят, но не й пукаше. Ако това се бе случило предния ден, тя би казала, че нищо друго не я плаши толкова, както отиването в Дупката, но на днешния ден преди една година тя бе убила най-добрата си приятелка, а в един свят, в който Лекси бе родила дете и го бе загубила, това едва ли заслужаваше дори и въздишка.

Прекараха я през сума ти коридори, докато накрая стигнаха до една малка стая без прозорци. Когато вратата се отвори, Лекси я връхлетя воня на урина и мръсотия и за миг изпита пристъп на паника, опитвайки се да се отдръпне.

— Много е късно — обади се най-близката пазачка и я блъсна вътре. В помещението имаше метално легло с грубо стоманеносиво одеяло. Матракът и възглавницата бяха направени от стара, вече загубила формата си изкуствена гъба. Единственият отвор на вратата беше с размер на дистанционно управление на телевизор. Храната вероятно я пъхаха през този процеп три пъти дневно.

Лекси стоеше в мрака, внезапно разтреперана, въпреки че не беше студено. От вонята в килията й се просълзиха очите.

— Ти си тук — каза едната от пазачките. — Да ти е за урок.

Вратата издрънча и се затвори и тя остана в мрака.

Лекси остана така, вече зъзнейки. Тя отвори дланта си. Беше прекалено тъмно, за да види таблетките, но ги усети. Сложи ги в устата си и ги преглътна без вода. Мина известно време, докато й подействат, но накрая спокойствието плъзна по вените й. Притвори очи и забрави всичко за фалшивото пеене на Мия и обещанията на Зак за любов, и бебешките звуци на Грейс. Седна върху дунапреновия матрак, втренчена в нищото, без никаква мисъл или чувство, просто отмервайки времето, което чувстваше като нещо вечно.