Мия Шеридан
Гласът на любовта (9)

Глава 8

Бри

Събудих се, едва смогвайки да си поема въздух. Още преди да успея да седна, бях завладяна от най-ужасния кошмар. Беше ярък и реалистичен като онези, които имах непосредствено след убийството на татко — съвсем ясно виждах как той лежи на пода в локва кръв, вперил безжизнени очи в тавана. Вкопчих пръсти в чаршафите, изживявайки докрай мъчителната сцена. В главата ми отекваше същият пронизителен писък, докато реалността не се завърна и светът около мен не се избистри.

Няколко минути по-късно се наведох над тоалетната чиния с плувнали в сълзи очи.

— Защо? — простенах, изпълнена със самосъжаление, болка и тъга, които извикваха спомените.

Изправих се и треперейки, влязох под душа. Нямаше да прекарам деня в леглото, както ми се искаше в момента, както правех месеци след онази нощ.

Кошмарът бе съсипал цялата еуфория от предишната нощ.

Взех набързо душ, нахлузих банския, шортите и потниче. Поради някаква необяснима причина времето, прекарано на малкия плаж край „Брайър Роуд“, ме изпълваше с чувство на умиротворение и покой. Да, там сънувах онзи сън за татко, но въпреки тъгата по него, която ми навя сънят, се бях събудила с чувство на надежда. Мястото ми харесваше.

Качих се на велосипеда и подкарах в компанията на Фийби, настанена в кошницата отпред. Утрото беше ярко и денят обещаваше да е горещ. Наближаваше краят на август; нямах представа кога се сменяше времето в Мейн, но засега все още цареше лято.

Завих по „Брайър Роуд“, преметнах двата си крака настрани и пуснах велосипеда по инерция. За няколко секунди вдигнах ръце от кормилото и оставих колелото да се движи само. То подскачаше върху малките камъчета по прашния път, а аз весело се смеех. Фийби излая няколко пъти, сякаш ме предупреждаваше: По-внимателно, лудетино!.

— Знам, знам, съкровище. Няма да ни пребия, Фийби.

Щом стигнах до езерото, разположих кърпата и хладилната чанта на обичайното място и влязох в прохладната вода, докато Фийби ме наблюдаваше от брега. Водата беше фантастична, а когато навлязох по-навътре, нежно обгърна бедрата ми. Накрая се потопих цялата, а леките вълнички ме обливаха с хладната си ласка.

Обърнах се и заплувах обратно, когато чух вой на животно, по-скоро на голямо куче. Стори ми се, че много страда. Фийби започна да лае развълнувано и да тича напред-назад по брега. Излязох от водата и се заслушах. Воят идваше отляво, откъм имота на Арчър Хейл.

Дали земите му се простираха покрай целия бряг до плажа? Напълно възможно. Приближих се до края на гората и разтворих клоните с ръце, опитвайки се да зърна нещо между дърветата. Ала не видях нищо освен още преплетени клони. Но на около стотина метра по-навътре забелязах цяла поляна с храсти, отрупани с боровинки. Поех пресекливо дъх, изпълнена с радостно вълнение. Татко приготвяше един божествено вкусен сладкиш с боровинки. Само ако можеше да зърне това изобилие пред мен! Започнах да се промъквам към храстите, но се заплетох в бодливите клонки, които одраскаха голия ми корем. Изсъсках шумно от болка и неохотно се върнах обратно. Не бях подходящо облечена за бране на боровинки. Щеше да почака за друг ден.

Върнах се при кърпата, подсуших се и седнах на топлия пясък. Прекарах така няколко часа, четох и се приличах на слънце, а после двете с Фийби се отправихме към къщи. Както обикновено, спрях за кратко пред портата на Арчър. Загледах се в избледнелите места върху дъските, питайки се какво ли е било написано върху табелите, висели някога върху тази ограда.

— Шпионираш ли, Бри? — прошепнах на себе си. Докато се отдалечавах, до слуха ми достигна същият изпълнен с болка кучешки вой. Надявах се, че каквото и да се случва, Арчър ще може да се справи.

* * *

Прибрах се у дома, преоблякох се и подкарах към центъра на града, за да се отбия в библиотеката на Пелион. Прекарах там цял час, избирайки си нови книги. За съжаление, бях оставила електронния си четец в Синсинати, затова се върнах към четенето на обикновени книги. Досега не бях осъзнавала колко ми е липсвал мирисът на старите книги, усещането да ги държиш в ръце. Освен това нямаше никакви сваляния на файлове, никакви акаунти. От шест месеца не бях влизала във Фейсбук и ни най-малко не ми липсваше.

Оставих купчината книги на задната седалка и се запътих към бакалията, за да купя продукти за седмицата.

Прекарах там няколко часа, докато обикалях пътеките, разглеждах всички рафтове, четях етикетите и пълнех количката. Когато най-после реших да се отправя към касата, разположена пред големия прозорец, отвън вече беше мръкнало.

— Здравейте — усмихнах се на касиерката.

— Здравейте — отвърна тя, дъвчейки дъвка. — Купони за отстъпка?

— О, не — отвърнах и поклатих глава. — Никога не съм знаела как да ги ползвам. Колкото пъти съм опитвала, всичко приключваше с това, че се сдобивах с дванайсет кутии от нещо, което дори не ям, или сапун за пране, който оставя големи бучки… — Гласът ми заглъхна, когато осъзнах, че момичето пред мен с едната ръка вече маркираше покупките ми, докато с другата пишеше есемес по телефона, лежащ до касовия апарат. Не бе чула и дума от това, което й казах. Е, супер.

— Шейсет и два долара и осемдесет цента — оповести касиерката, продължавайки усилено да дъвче дъвката си.

Извадих парите от портмонето си. Точно шейсет долара. По дяволите.

— О, боже — въздъхнах и страните ми пламнаха, — съжалявам, мислех, че точно съм пресметнала. Имам само шейсет долара. Май трябва да върна нещо.

Тя тежко въздъхна и завъртя очи.

— Какво искате да върнете?

— Хм… — започнах да ровя във вече подредените торби, — може би това? Всъщност не ми трябва особено. — Подадох й новата гъба, която бях купила, за да сменя старата във вилата.

— Тя струва само шейсет и четири цента — отряза касиерката.

Примигнах, а някой в опашката зад мен започна да мърмори.

— О, хм, ами да видим… — Зарових по-надълбоко. — Какво ще кажете за това? Всъщност не ми трябва. — Подадох й пакет самобръсначки, с които се бях сдобила. Тя протегна ръка, но аз ги дръпнах обратно. — Почакайте, тези все пак ще ми трябват. Бръснат гладко и всичко останало. — Нервно се засмях. Касиерката не се присъедини към веселието. — Хм… — Заврях нос в торбата и зад мен се надигна ново мърморене.

— Ъ, благодаря — чух да казва касиерката и когато вдигнах поглед към смутеното й лице, тя бавно изрече: — Той плати за вас — кимайки с глава вдясно.

Стъписана, аз се обърнах и видях Арчър Хейл. Той стоеше зад възрастен мъж с вкисната физиономия и гледаше право в мен. Беше облечен в суитшърт с качулка, макар че навън беше доста топло.

Усмихнах се и леко наклоних глава. Касиерката се прокашля, привличайки вниманието ми. Взех касовата бележка от ръката й и се придвижих напред, за да застана отстрани на касата.

— Много ти благодаря, Арчър — казах.

Очите на Арчър продължаваха да са приковани в мен. Касиерката и старецът местеха погледи от мен към Арчър с еднакво изумени физиономии.

— Разбира се, ще ти върна парите. — Отново се усмихнах, но лицето му остана безизразно. Поклатих леко глава и се озърнах. Забелязах, че сега всички хора отдясно и отляво ни наблюдаваха.

Възрастният мъж плати няколко покупки и след минута ме отмина, а Арчър остави голяма торба с кучешка храна върху лентата за покупки.

— О! — възкликнах аз. — Днес бях край езерото и ми се стори, че чух кучешки вой откъм твоя имот. Звучеше, сякаш кучето вие от болка. — Той ме погледна и подаде няколко банкноти на касиерката. Аз отново се озърнах и видях, че всички погледи наоколо продължаваха да са вперени в нас. Арчър Хейл сякаш не ги забелязваше.

Въздъхнах шумно и с жестове казах на Арчър:

— Тези хора определено са много любопитни, нали?

Потрепване на устата. Миг. Изчезна.

Той взе покупките си и мина покрай мен. Обърнах се и забутах количката след него. Отново се почувствах объркана и смутена. Поклатих глава на себе си и се запътих към колата. За последен път стрелнах поглед към Арчър и видях, че и той ме гледа.

Ченето ми увисна, когато той каза с жестове:

— Лека нощ, Бри.

После се обърна и секунди по-късно от него вече нямаше и следа. Облегнах се на колата, ухилена до уши като глупачка.