Мия Шеридан
Гласът на любовта (33)

Глава 32

Арчър

Притисках я към гърдите си, вдъхвайки успокояващото й ухание, усещах тялото й в ръцете си и сърцето ми тръпнеше от божествена радост. Моята Бри. Толкова отчаяно ми бе липсвала, че през онези първи седмици мислех, че ще умра без нея. Но не умрях. Имах толкова много да й разказвам, толкова да й споделя.

Отдръпнах се и се вгледах в изумрудените й очи, златните точици сияеха още по-ярко под трепкащите сълзи. Тя беше ослепителна. Молех се на Бог все още да е моя.

— Не ме бива много в танците — казах, неспособен да откъсна взор от нея.

Тя въздъхна и леко се усмихна.

— Мен също не ме бива особено.

При все това аз я привлякох в прегръдките си и двамата започнахме да се полюшваме в такт с музиката. Справяхме се.

Плъзнах ръка по голия й гръб и тя потрепери в ръцете ми. Двамата гледахме, докато пръстите на другата ми ръка се сплетоха с нейните, сетне очите ми бързо се насочиха към лицето й. Тя преглътна и устните й се разтвориха, когато срещна погледа ми.

Привлякох я по-близо и я притиснах към себе си, усещайки как ме залива чувство на блажено спокойствие.

— Това истина ли е? — попита Бри, когато песента свърши.

Усмихнах й се.

— Не знам. Така мисля. Но прилича на сън.

Тя въздъхна и тихо засмя.

— Как разбра, че съм тук?

— Отидох у вас — отвърнах с жестове. — Ан ме видя и ми каза къде си.

Тя вдигна ръка и я сложи върху бузата ми, сякаш искаше да се увери, че действително съм там, а аз затворих очи и притиснах лице към дланта й. След секунда тя отпусна ръка и попита с жестове:

— Къде беше, Арчър? Какво…

Взех ръцете й в своите, прекъсвайки я, и тя удивено примигна към мен. Пуснах я и вдигнах ръце.

— Имам да ти разказвам толкова много, трябва да поговорим за много неща.

— Още ли ме обичаш? — попита тя. Изглеждаше толкова крехка и уязвима, когато ме погледна, а очите й отново плувнаха в сълзи. Върху лицето й като в огледало се отразяваха най-съкровените й чувства и аз я обичах толкова силно, че усещах тази любов до мозъка на костите си.

— Никога няма да спра да те обичам, Бри — отвърнах с надеждата, че тя ще види в очите ми чувствата, бушуващи в душата ми, във всяка фибра на моето същество.

Бри няколко секунди се взира в лицето ми, после сведе очи към гърдите ми и рече:

— Ти ме напусна.

— Трябваше да го направя — отвърнах.

Погледът й обхождаше лицето ми, внимателно изучвайки ме.

— Отведи ме у дома, Арчър — каза тя и не беше нужно да ме моли два пъти. Улових ръката й и двамата започнахме да си проправяме път през тълпата, за която съвсем бях забравил.

— Почакай, Мелани и Лиза… — рече Бри, когато излязохме и ни облъхна студеният нощен въздух.

— Те ме видяха — отвърнах. — Ще се досетят, че си тръгнала с мен.

Тя кимна.

Камериерът докара пикапа ми, който изглеждаше съвършено неуместно сред множеството беемвета и аудита. Но на мен не ми пукаше. Бри Прескот държеше ръката ми и аз нямах намерение да я пускам.

Усмихнах й се и завъртях ключа в стартера. Тъкмо потеглях, когато ауспухът изгърмя и хората наоколо подскочиха и закрещяха, а една жена в палто от норка се хвърли на земята. Сигурно са помислили, че някой е открил огън. Смръщих се и им махнах с ръка в знак на извинение.

Докато се отдалечавахме, се извърнах към Бри, която хапете устна и очевидно се опитваше да сдържи смеха си. Тя ме погледна, аз я погледнах, сетне и двамата вперихме погледи напред. След няколко секунди тя отново ме погледна, отметна глава назад и избухна в гръмогласен смях. Очите ми се разшириха, не можах да се сдържа и също прихнах с нея, като се стараех да следя пътя.

Тя толкова силно се смееше, че по страните й се търкаляха сълзи, а аз стисках гърдите си, опитвайки се да контролирам това безумно веселие.

След няколко секунди отново я стрелнах с поглед, лицето й се внезапно се сгърчи и тя избухна в отчаяни ридания. Смехът ми тутакси секна и нервно я погледнах, чудейки се какво, по дяволите, се бе случило току-що.

Сложих ръка върху крака й, но тя я избута и се разплака толкова неудържимо, че се задъха, неспособна да си поеме въздух. Обхвана ме паника. Какво ставаше тук? Не знаех какво да правя.

— Нямаше те три месеца, Арчър. Три месеца! — Едва изрече думите, задавена от сълзи, и гласът й почти секна при последната дума. — Не ми писа. Не взе със себе си телефона. Дори не знаех дали си жив. Не знаех дали си на топло. Не знаех как общуваш с хората, с които е нужно да контактуваш. — Тя издаде още едно ридание.

Отбих и спрях отстрани на шосето, на малък кален участък близо до брега на реката. Извърнах се към Бри, но в този миг тя отвори вратата на пикапа, изскочи навън, а после бързо закрачи по банкета в малката си черна рокля. Какво, по дяволите, правеше тя? Аз също изскочих и хукнах след нея, чакълът хрущеше под краката ми, докато Бри вървеше напред, леко олюлявайки се на високите си токчета.

Луната, голяма и кръгла над нас, осветяваше нощта, затова можех ясно да я виждам пред себе си.

Когато най-после я настигнах, сграбчих ръката й, а тя рязко се извърна. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

— Не бягай от мен — казах аз. — Не мога да те извикам. Моля те, не бягай от мен.

— Ти избяга от мен! — обвинително възкликна тя. — Ти избяга от мен, а аз всеки ден умирах по малко! Дори не ми съобщи по някакъв начин, че си добре! Защо?

Гласът й се скърши на последната дума и аз усетих как сърцето ми се свива в гърдите.

— Не можех, Бри. Ако ти бях писал или се бях свързал с теб, нямаше да мога да остана далеч. А трябваше да го направя, Бри. Трябваше. Ти си моето убежище, а аз трябваше да премина през всичко това, без да се чувствам в безопасност. Длъжен бях.

Бри остана мълчалива няколко минути, очите й бяха сведени към неподвижните ми ръце и тя отказваше да ме погледне. Сега и двамата треперехме, дъхът ни излизаше на малки бели облачета.

Внезапно разбрах. Бри цели три месеца бе сдържала емоциите си, докато ме нямаше, а моето завръщане бе отприщило бента. Знаех какво е усещането, когато емоциите изригнат на повърхността, карат те да се чувстваш болен, губиш контрол — знаех го по-добре от всеки друг. Точно заради това заминах. Но сега се върнах. И сега беше моят ред да бъда силен заради Бри. Сега най-после бях способен на това.

— Да се върнем в пикапа, моля те. Позволи ми да те стопля, а после ще поговорим.

— Имаше ли други жени?

Аз се отдръпнах и заговорих с ръце, взрян в очите й, а тя местеше поглед между лицето и ръцете ми.

— Винаги си била само ти. Винаги. Ще. Бъдеш. Само. Ти.

Тя затвори очи и сълзите отново рукнаха по страните й. После ги отвори и двамата стояхме мълчаливо, диханията ни се издигаха и разсейваха във въздуха.

— Аз помислих — Бри поклати бавно глава, — помислих, че си осъзнал колко си бил самотен. — Издиша тежко и дълбоко. — И навярно си решил, че си щял да се влюбиш във всяко момиче, появило се на пътеката ти през онзи ден…, че може би си искал да провериш дали е вярно. — Тя сведе поглед.

Повдигнах брадичката й с пръсти, заставяйки я да ме погледне. Когато очите й отново се взряха в моите, отпуснах ръка и казах:

— Нямаше нищо за проверяване. Единственото, което знам със сигурност, е това, че когато през онзи ден ти мина през моята порта, аз изгубих сърцето си. Но не защото това би могло да бъде което и да е момиче, а защото беше точно ти. Аз отдадох сърцето си на теб. И, Бри, в случай че се питаш, никога няма да поискам да ми го върнеш обратно.

Тя мигом затвори очи и аз видях как тялото й се отпусна.

— Какво прави през цялото това време? — тихо попита накрая, обгръщайки се с голите си ръце.

— Моля те, позволи ми да те стопля — повторих и й протегнах ръка.

Тя не каза нищо, но взе ръката ми и двамата заедно се върнахме при пикапа. Помогнах й да се качи, заобиколих го, влязох, седнах на седалката и се извърнах с лице към нея.

За секунда погледнах в прозореца зад нея, замислен за всички неща, които бях правил през последните три месеца, и се опитах да отговоря на въпроса й.

— Ходих в ресторанти, кафенета… веднъж отидох на кино. — Усмихнах се, когато очите й се стрелнаха към лицето ми.

Тя примигна насреща ми, сълзите й пресъхнаха.

— Наистина ли? — прошепна.

Аз кимнах.

Няколко секунди тя разглежда лицето ми, преди да попита:

— И какво гледа?

— „Тор“ — отвърнах.

Бри тихо се засмя и този звук беше музика за ушите ми.

— Хареса ли ти?

— Много. Гледах го два пъти. Дори си купих пуканки и безалкохолно, макар че зад мен се бе наредила голяма опашка.

— И как го направи? — Тя ме гледаше с широко отворени очи.

— Наложи се да посоча с жестове, но продавачът ме разбра. Беше много любезен. — Замълчах за минута. — Осъзнах нещо много важно около месец след като заминах. Когато отивах някъде и се налагаше да общувам с някого, а хората виждаха белега ми и разбираха защо не мога да говоря, всеки реагираше различно. Някои се чувстваха неловко, неудобно, други бяха мили, искаха да помогнат, а имаше и такива, които нямаха търпение да си тръгнат.

Погледът на Бри омекна и тя ме слушаше със затаен дъх.

— Разбрах, че реакциите на хората зависеха от самите тях, а не от това какъв съм аз. Все едно ме порази мълния, Бри.

В очите й отново заблестяха сълзи, тя протегна ръка и докосна крака ми, после сложи ръка върху коляното ми.

— Същото беше и с татко — кимна. — Какво друго? — подкани ме тя.

— Намерих си работа. — Усмихнах се, когато видях изумлението, появило се върху лицето й. Кимнах. — Да, спрях в един малък град в щата Ню Йорк и видях обява, че се търсят товарачи за доставки на летището. Написах писмо за моето положение, обясних, че мога да чувам и да разбирам инструкции, че съм усърден работник, но не мога да говоря. Дадох го лично на служителя и той веднага ме назначи. — Усмихнах се, припомняйки си гордостта, която бях изпитал в онзи момент.

— Работата беше скучна, но се запознах с един друг работник, Луис, който неспирно говореше, разказваше ми историята на живота си, докато работехме. Как дошъл от Мексико, без изобщо да знае езика, как се борил с трудностите, за да издържа семейството си, но те били щастливи, защото били заедно. Той много говореше. Останах с впечатлението, че преди никой никога не го бе слушал. — Усмихнах се при спомена за първия си истински приятел освен Бри.

— Той ме покани в дома си за коледната вечеря. Малката му дъщеря бе научила няколко жеста, преди да отида, а аз я научих на още няколко. — Отново се усмихнах, като си спомних малката Клаудия. — Тя ме попита какъв е жестът за любов, и аз й показах твоето име.

Бри издаде тих звук, нещо средно между смях и ридание.

— Значи, сега, ако иска да каже на някого, че го обича, ще показва: „Аз те Бри“? — попита тя и нежно се усмихна.

Кимнах.

— Да. — Сега се извърнах почти целия към нея, съсредоточавайки поглед върху лицето й. — Все пак не се отказвам от своята логика. Смятам, че любовта е понятие и всеки човек има индивидуална дума, за да я изрази. Моята дума за любовта е „Бри“.

Гледахме се мълчаливо за няколко удара на сърцата ни и аз се опивах от нейната красота, от сладкото й съпричастие. И преди знаех колко е прекрасна, но никога с такава всеобхватност, както сега.

— Защо реши, че е дошло време да се върнеш у дома? — попита тя накрая.

Обмислих въпроса й.

— Преди два дни седях в малко кафене и погледът ми попадна върху един старец, който седеше на отсрещната маса. Той изглеждаше толкова самотен, толкова тъжен. Аз също, но внезапно ме осени мисълта, че някои хора изживяват живота си, без никога да бъдат обичани или да обичат толкова силно, колкото те обичам аз. Винаги ще съществува риск да те изгубя в този живот. Никой от нас не е застрахован от вероятността да изгуби любимия си. Ала в онзи миг реших, че най-важното за мен сега е да се съсредоточа върху огромната привилегия да те имам в живота си.

В очите й отново заблестяха сълзи и тя прошепна:

— Ами ако не бях тук, когато се върна?

— Тогава щях да те търся. Щях да се боря за теб. Но нали разбираш, първо трябваше да се боря за себе си. Трябваше да се почувствам достоен да те спечеля.

Тя ме погледна за секунда, очите й отново се наляха със сълзи.

— И кога помъдря толкова? — попита с тих смях, сетне леко подсмръкна.

— Аз вече бях мъдър. Просто трябваше да придобия малко опит и да опозная външния свят. Имах нужда от Тор.

Тя се подсмихна, после се широко се ухили.

— Да не би да се шегуваш?

Аз й се ухилих в отговор и забелязах, че тя най-сетне отново бе използвала ръцете си, за да говори.

— Не, никога не се шегувам с Тор.

Бри се засмя, но смехът й бързо секна и тя мълчаливо ме погледна със сериозно изражение.

Аз също станах сериозен и попитах:

— Защо остана, Бри? Кажи ми.

Тя издиша и за секунда сведе поглед към ръцете си, отпуснати в скута й.

Накрая ги вдигна и отговори:

— Защото те обичам. Защото щях вечно да те чакам. — Взря се в очите ми, а от красотата й дъхът ми секна. — Отведи ме у дома, Арчър — рече тя.

Сърцето ми едва не се пръсна от щастие. Включих двигателя и отново излязох на шосето. Изминахме останалата част от пътя в уютно мълчание. Когато почти пристигнахме, Бри протегна ръка и през останалата част от пътуването се държахме за ръце.

Спрях пред оградата и минахме през портата и стигнахме до входната врата, без да промълвим нито дума.

Когато влязохме вътре и тя се извърна към мен, аз казах:

— Ти си поддържала моя дом чист и подреден.

Бри се огледа, сякаш едва сега си спомняше, а после кимна.

— Защо? — попитах.

Тя се замисли.

— Защото това ми вдъхваше увереност, че ще се върнеш, че много скоро ще се прибереш у дома.

Сърцето ми се сви.

— Прости ми, Бри.

Тя поклати глава и ме погледна с широко отворени, уязвими очи.

— Не ме напускай отново, моля те.

Поклатих глава и приближих към нея.

— Никога вече — казах и я взех в обятията си. Бри приближи уста към моята, а аз притиснах устни към нейните, мълчаливо стенейки от наслада, докато езикът ми бавно проникваше в устата й. Не можах да сдържа тръпките, които ме разтърсиха, когато вкусът на праскови на Бри избухна върху езика ми. Тя издиша в устата ми и колкото и да бе невъзможно, се възбудих още повече. Имах чувството, че цяла вечност не съм бил в нея.

Тя откъсна устни от моите и рече:

— Толкова много ми липсваше, Арчър. Толкова много.

Пуснах я за секунда и показах с жестове:

— Ти също ми липсваше, Бри. Толкова много.

Започнах да свеждам глава, за да я целуна отново, а тя вдигна ръка към косата ми и каза:

— Станала е по-дълга. Май ще трябва пак да те подстрижа. — Ухили се. — Може би този път няма да ме изхвърлиш от дома си, когато започна да те задирям.

Аз безмълвно се изсмях, после широко се ухилих и вдигнах ръце.

— Има голям шанс, че няма да го направя. Освен това, Бри, сега смятам да престана да говоря и ще използвам ръцете си за други неща, става ли?

Очите й се разшириха, устните й леко се разтвориха и тя прошепна:

— Добре.

Вдигнах я на ръце и я понесох по коридора към спалнята. Пуснах я на пода до леглото.

Изритах обувките си, развързах вратовръзката и започнах да разкопчавам ризата си, а в това време Бри свали своите обувки и се обърна с гръб към мен, за да сваля ципа на роклята й.

Аз бавно го смъкнах, разкривайки все повече и повече от кожата й. Линиите на загара бяха изчезнали и кожата й беше кремава и по-светла от последния път, когато я бях видял. Тя беше толкова красива. И моя, цялата моя. Бях завладян от дълбоко задоволство и отчаян копнеж да бъда в нея.

Тя отново се извърна към мен, а малката черна рокля се скупчи в нозете й. Кръвта ми кипна, когато тя ме погледна през миглите си, а розовите й устни се разтвориха.

Наведох се и събух чорапите, а после се изправих, разкопчах колана и панталоните, оставяйки ги да паднат на пода, и ги изритах настрани. Очите й се разшириха и заблестяха.

Протегнах се към нея, разкопчах сутиена без презрамки и той се присъедини към останалите дрехи на пода. Обхванах в шепи съвършените й гърди.

Погледнах зад нея и кимнах към леглото. Бри седна и се отпусна назад, а аз се притиснах към нея с цялото си тяло, кожа до кожа. Топлината й ме галеше, изпращайки импулси на дива възбуда по гръбнака ми; очите й ми казваха, че бях обичан. Бях обичан от красивата жена, легнала под мен, готова да ме приеме в тялото си.

Преди, когато я любех, гласът в главата ми винаги отчаяно крещеше: Моя! ала сега той звучеше като нежно признание, като успокояваща истина. Моя, моя, винаги моя.

Приведох глава и поех едното зърно в устата си, милвайки го с език. Бри простена и притисна бедра към твърдата ми мъжественост. О, боже, толкова беше хубаво! Да чувствам вкуса й, нейната гореща копринена кожа под моята, да знам, че много скоро ще се потопя в стегнатата й кадифена топлина…, но не прекалено скоро. Исках това никога да не свършва.

Милвах я с устни по гърдите няколко минути, докато тя прокарваше пръсти през косата ми и нежно я подръпваше. Въпреки волята ми тялото ми се притисна към корема й, опитвайки се да облекчи пулсиращата ми нужда.

Бри изви гръб и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка.

— Арчър, о, боже, моля те — простена тя.

Протегнах ръка надолу към нежните гънки между краката й и почувствах влага, което означаваше, че тя беше готова за мен, повече от готова за мен. Започнах нежно да ги галя, бавно описвайки кръгове, но Бри задъхано се замоли:

— О, господи, Арчър, моля те, ще свърша, а не искам. Искам да свърша, когато си в мен. Моля те.

Наклоних се и отново завладях устата й, езикът й се преплете с моя в мек, влажен и невероятно вкусен танц. Никога не можех да се наситя на устата й, на цялата нея.

Най-сетне проникнах в бленуваните глъбини. Затворих очи, премалял от прелестта на плътта й, и за няколко секунди застинах неподвижен.

Бри се притисна към мен, безмълвно умолявайки ме да се раздвижа, и аз се подчиних. Отначало се движех бавно, удоволствието да бъда вътре в нея, беше толкова силно, че исках този миг никога да не свършва. Но след минута моето собствено тяло настоя да се движа и аз ускорих тласъците си.

Бри застена, пророни задъхано: „Да“, и затвори очи, отпуснала глава върху възглавницата.

Моя, моя, винаги моя — отекваше вълшебната песен в съзнанието ми, докато я обладавах и гледах красивото й лице, засияло от удоволствие; косите й, пръснати като ореол върху бялата възглавница, сякаш беше богиня или ангел.

Не спирах да прониквам в нея, като се държах с ръце, докато тя се задъхваше от наслада. Подпъхнах едната си ръка под дясното й коляно и повдигнах крака й нагоре, за да мога да вляза по-надълбоко, а тя простена отново, отвори очи и впи нокти в задника ми. Господи, колко ми харесваше това!

След няколко минути страните й поруменяха — признак за наближаващия оргазъм.

Ръцете й се плъзнаха нагоре и надолу по напрегнатите ми бицепси, очите й се забулиха, а устните й образуваха едно безмълвно „О!“ миг преди да почувствам как мускулите й се стягат още по-здраво и тялото й потреперва от екстаз. Тя изохка, изви гръб към мен, прекрасното изражение на върховно задоволство озари лицето й, тихо простена и тялото й се отпусна.

Бри ме погледна отмаляло, докато продължавах да се движа в нея, и тихо пророни:

— Обичам те.

— И аз те обичам — отвърнах с устни, после затворих очи, когато почувствах първите тръпки в гръбнака си, а удоволствието се извисяваше все по-високо и високо.

— О, боже! — ахна Бри и се притисна към мен, а аз почувствах как я връхлетя още един оргазъм. Очите й се отвориха и тя ме погледна изумено. Исках да отвърна с усмивка на шокирания й поглед, но удоволствието, което циркулираше в стомаха ми, беше толкова силно, че почти изгубих контрол.

Тласнах веднъж, два пъти, а после светът ми експлодира в милион светли точици. Въздухът около мен сякаш затрептя в екстаз, дълбок и помитащ, препускащ из цялото ми тяло.

Когато дойдох на себе си, Бри продължаваше да се взира удивено в мен. Навярно и моето изражение бе същото.

Погледнах към Бри — изражението на лицето й бе умиротворено, пълно с любов. Тя изглеждаше сънена и доволна, с натежали клепачи.

Вдигнах ръце.

— Обичам те.

Тя ми се усмихна, протегна ръце и ме притегли към себе си. Лежах отгоре й, а тя галеше с пръсти гърба ми, докато не почувствах, че ще заспя върху нея. Бързо целунах устните й, после станах и я повлякох със себе си в банята, където се изкъпахме един друг, но този път без сексуално желание, а просто с любов и нежност.

Когато свършихме, се подсушихме, върнахме се в леглото и се сгушихме голи под завивките. Привлякох я към себе си и я прегърнах. Никога в живота си не съм се чувствал по-доволен и по-щастлив.

Обърнах я с лице към мен и вдигнах ръце.

— Някой ден — казах, — когато остареем и косите ни посивеят, ще те гледам, докато лежиш в леглото до мен, също както сега, ще надникна в очите ти и ще знам, че винаги си била само ти. И това ще бъде най-великата радост в живота ми, Бри Прескот.

Тя се усмихна, а очите й се наляха със сълзи, които знаех, че са сълзи на щастие. Притиснах я към гърдите си, прегръщайки я здраво, вдишвайки я с всяка пора на съществото си.

Малко по-късно се събудих за миг и чух фойерверките в далечината. В просъница осъзнах, че бе полунощ и беше настъпила Новата година, новото начало. Притиснах моето красиво момиче по-близо към гърдите си, тя въздъхна в съня си, а аз затворих очи. Най-после бях у дома.