Мия Шеридан
Гласът на любовта (32)

Глава 31

Бри

Дните унило се влачеха. Имах чувството, че сърцето ми се е пропукало и лежи тежко в гърдите ми, а сълзите постоянно напираха да бликнат. Арчър толкова силно ми липсваше, че в някои дни се чувствах, все едно съм в аквариум — гледах света около мен и се питах защо съм откъсната, защото всички и всичко ми се струваше мътно, далечно, недостижимо.

Освен това постоянно се притеснявах за Арчър. Какво правеше той? Къде нощуваше? Как общуваше с хората, с които се налагаше да го прави? Дали беше изплашен? Опитвах се да блокирам тези мисли, защото това беше една от причините той да замине. Арчър се чувстваше непълноценен човек, защото толкова много зависеше от мен във външния свят. Не го бе казал, но аз знаех, че е вярно. Той не искаше да ме приема като своя майка, а да бъде мой равноправен партньор, мой закрилник, мъжът, на когото да мога да разчитам, ако се наложи.

Разбирах това. Ала фактът, че заминаването му бе неговото решение на този проблем, разбиваше сърцето ми. Щеше ли да се върне? Кога? А когато се върне, щеше ли все още да ме обича?

Не знаех. Но щях да чакам. Бях готова да чакам цяла вечност, ако се наложеше. Бях му казала, че никога няма да го напусна, и щях да удържа обещанието си. Щях да бъда тук, когато той се върне.

Работех, посещавах Ан, която бързо се възстановяваше след болестта, разхождах се край езерото, поддържах чист и подреден дома на Арчър и тъгувах за него. Дните ми бавно и еднообразно се точеха един след друг.

В града известно време клюкарстваха разпалено, но след като всичко излезе наяве, от слуховете, които достигаха до мен, разбрах, че никой не е бил особено изненадан, че Арчър също е син на Конър. Хората правеха предположения дали Арчър ще се върне и ще поиска това, което му се полага по право, или изобщо няма да се появи. Но мен не ме беше грижа за това. Аз исках само него.

Учудващо, но след деня на парада повече нищо не се чу за Виктория Хейл. Минаваше ми смътната мисъл, че това беше донякъде обезпокоително — тя не приличаше на човек, който мирно и кротко ще се примири със загубата, но аз страдах прекалено много, за да предприема нещо. Навярно тя просто смяташе, че Арчър не представлява заплаха за нея. И може би наистина беше така. Сърцето ми се раздираше от болка.

Травис се опита да поговори с мен още няколко пъти след парада, но аз бях твърде сдържана и малко рязка с него и за щастие, той не настоя повече. Не го мразех, но бе пропуснал прекалено много възможности да бъде по-добър човек, що се отнасяше до Арчър. Вместо това бе избрал да унижава и подценява някого, който и без това вече бе понесъл толкова много страдания. Вече никога нямаше да го уважавам. Той беше брат на Арчър само по име.

Есента се смени със зима. Ярко обагрените листа увехнаха и опадаха от дърветата, температурата рязко спадна и езерото замръзна.

Един ден през ноември, няколко седмици след като Арчър бе заминал, Маги дойде при мен, докато попълвах запасите от продукти зад бара, и сложи ръка на рамото ми.

— Смяташ ли да се прибереш у дома за Деня на благодарността, скъпа?

Изправих се и поклатих глава.

— Не. Оставам тук.

Маги ме погледна тъжно.

— Скъпа, ако той се върне, докато отсъстваш, ще ти се обадя.

Отново поклатих глава, този път много по-енергично.

— Не, трябва да бъда тук, ако той се върне.

— Добре, скъпа, добре — съгласи се тя. — Е, тогава ще дойдеш у дома за Деня на благодарността. Нашата дъщеря и семейството й ще бъдат в града. А Ан и сестра й също ще дойдат. Ще си прекараме чудесно.

Усмихнах се на Маги.

— Добре, Маги. Благодаря ти.

— Отлично. — Тя се усмихна, ала очите й останаха тъжни.

По-късно същия ден Норм седеше редом с мен до масата за персонала. Последните клиенти си бяха тръгнали и вече бяхме затворили. Пред него имаше чиния с голям резен от моя тиквен пай и той си отряза дебело парче.

— Правиш най-вкусния тиквен най, който някога съм опитвал — заяви той и аз избухнах в сълзи право там, до масата за персонала, защото знаех, че това беше начинът на Норм да ми каже, че ме обича.

— И аз те обичам — заекнах през сълзи.

Норм се изправи, смръщил лице.

— Дявол да го вземе. Маги! — извика той. — Бри има нужда от теб.

Навярно бях прекалено емоционална.

* * *

Ноември се изтърколи, дойде декември и в Пелион падна първият сняг. Той покри всичко, придавайки приказен вид на града, който изглеждаше още по-старомоден, сякаш излязъл от картина на Томас Кинкейд^[1].

На втори декември беше рожденият ден на Арчър. Аз си взех свободен ден и го прекарах пред камината в дома му, четейки „Итън Фром“. Не беше най-добрият избор — той се оказа прав, това беше най-потискащата книга, писана някога. Но това беше неговият ден и исках да се почувствам близо до него.

— Честит рожден ден, Арчър — прошепнах в нощта, пожелавайки си най-съкровената мечта. Върни се при мен.

Един студен съботен ден около седмица по-късно седях на дивана, гушнала Фийби, завита с одеяло и с книга в ръка, когато на вратата тихо се почука. Сърцето ми подскочи в гърдите и аз бързо станах и надникнах през прозореца. Видението на мъж, подгизнал в дъжда, проблесна като мълния в главата ми.

Но на верандата стоеше Мелани, облечена в огромна пухенка, с яркорозов шал и шапка. Сърцето ми се сви. Обичах Мелани, но за секунда си бях позволила да се надявам, че Арчър се връща при мен. Отидох да й отворя.

— Здравей — усмихна се Мелани.

— Влизай — подканих я и потръпнах от ледения полъх, нахлул през отворената врата.

Мелани пристъпи вътре и затвори вратата зад себе си.

— Тук съм, за да те взема за запалването на коледната елха на Пелион. Хайде. Обличай се — нареди ми тя.

— Мелани… — въздъхнах аз.

Гостенката поклати глава.

— Ъхъ. Не приемам „не“ за отговор. Няма да позволя да се превърнеш в „дамата с котките“ на Пелион.

Неволно се засмях.

— „Дамата с котките“ на Пелион?

— Хмм. — Тъга забули красивото й лице. — Него го няма вече два месеца, Бри. Знам, че той ти липсва, наистина разбирам. Но няма да ти позволя да седиш в тази вила и ден и нощ да страдаш по него. Това не е здравословно. — Гласът й омекна. — Той реши да замине, скъпа. И знам, че е имал своите причини. Но твоят живот продължава. Имаш приятели. Той ти липсва, но моля те, не спирай да живееш.

Една сълза се търкулна по бузата ми, побързах да я изтрия и подсмръкнах. Кимнах, когато още една сълза се търкулна по другата ми буза. Мелани обви ръце около мен и ме прегърна. След минута отстъпи назад.

— Навън е студено. Облечи нещо топло, без котешка козина.

Аз вяло се засмях и изтрих още една сълза от бузата си.

— Добре — прошепнах и отидох да се облека.

Докато пътувахме към центъра на града, навсякъде проблясваха коледни светлини. За пръв път, откакто Арчър бе заминал, изпитах нещо като умиротворение, докато оглеждах малкия град, който толкова силно бях обикнала, пълен с хора, които сега бяха част от сърцето ми.

Срещнахме Лиза сред тълпата в центъра на града и тази вечер се усмихвах повече, отколкото през последните два месеца. Двете момичета ми разказваха истории за последните си срещи и ме хванаха за ръцете, когато дървото светна сред аплодисменти и подсвирквания.

Вдъхнах свежия декемврийски въздух, погледнах към небето, обсипано със звезди, и прошепнах наум: върни се при мен. Обзе ме чувство на покой и докато се оглеждах наоколо и прегръщах приятелките си, усмивката не слизаше от лицето ми.

* * *

Коледата дойде и отмина. Въпреки че Натали ме умоляваше да се върна у дома и да прекарам празника с нея, аз отказах и предпочетох да бъда с Маги и Норм. Вече се чувствах по-добре, опитвах се да живея живота си, но трябваше да бъда в Пелион. Трябваше да бъда у дома, за да може Арчър да ме намери.

Дали всичко с него беше наред? Стоях до прозореца, зареяла поглед към замръзналото езеро, снегът меко се сипеше и аз се питах дали той е на топло, дали има достатъчно пари. Дали онзи стар пикап се движеше? Дали му липсвах толкова силно, колкото той на мен?

— Върни се при мен — прошепнах за хиляден път, откакто бе заминал.

В навечерието на Нова година закусвалнята беше отворена само до обед. Мелани и Лиза ме поканиха да отида с тях на големия прием от другата страна на езерото, в дома на техен познат, който живеел тук през цялата година. Аз се съгласих, но сега, докато обличах малката черна рокля, която купих за случая от бутика на Манди, обмислях дали да не се обадя на момичетата и да им кажа, че съм се отказала. Нямах настроение за купон. Но знаех, че няма да ме оставят на мира и ще ме повлекат със себе си, затова въздъхнах и продължих да се вчесвам и гримирам.

Отделих повече време на косата си и я вдигнах нагоре. Прическата ми стоеше добре и старателно се гримирах. За пръв път се чувствах красива, откакто Арчър бе заминал. Припомних си погледа му, пълен със страст и обожание, който ме караше да се чувствам най-желаната жена на земята. Затворих очи, поех дълбоко дъх и преглътнах буцата, заседнала на гърлото ми.

Лиза и Мелани ме взеха в осем часа и половин час по-късно пристигнахме на мястото на приема — просторно имение в покрайнините на града. Ахнах удивено, когато поехме по алеята за коли.

— Момичета, вие не ми казахте, че отиваме в дома на кинозвезда!

— Готино е, нали? Гейдж Бюканън. Баща му притежава курорт тук. Когато реши, може да бъде голям кретен, но устройва страхотни купони и обикновено сме поканени, защото сме приятелки със сестра му Лекси.

Кимнах, оглеждайки красиво осветената къща и колите, паркирани отпред. Когато спряхме, камериер в червено сако отвори вратите на колата и Мелани му подаде ключовете.

Заобиколихме големия фонтан отпред и се запътихме към входа, където ни посрещна иконом, който не се усмихна, но с жест ни покани да влезем. Лиза се изкиска, когато пристъпихме към гардероба.

Отвътре къщата беше още по-смайваща: вдясно във фоайето се извиваше широко стълбище, навсякъде бе пълно с мрамор и искрящи полилеи, мебелите бяха скъпи, в класически стил и достатъчно големи, за да запълнят огромните зали. Всичко изглеждаше грандиозно и внушително. Почувствах се като Алиса в Страната на чудесата, докато пристъпвах по широкия коридор с големи портрети по стените и високи до тавана прозорци, водещи към самостоятелни тераси.

Разхождахме се из къщата, а аз оглеждах пищната обстановка, докато слушах с половин ухо бърборенето на Лиза и Мелани.

Къщата беше красиво украсена за празненството, със златни и черни гирлянди, навсякъде висяха балони, а масите бяха отрупани с новогодишни свирки и конфети, които да бъдат хвърлени в полунощ. Хората се смееха и разговаряха, но аз не можех да преборя потиснатото си настроение. Чувствах се неспокойна, развълнувана, сякаш трябваше да бъда някъде точно в тази секунда, но не знаех къде или защо. Бавно се обърнах, шарейки с поглед из тълпата около мен, търсех нещо…, ала не знаех какво.

Когато влязохме в балната зала, към нас се приближи жена с поднос и ни предложи по чаша шампанско. Взехме по една, а аз разсеяно се огледах.

— Бри? Земята вика Бри! — засмя се Лиза. — Къде си?

Усмихнах й се и се върнах в настоящето.

— Извинете ме, но това място наистина е впечатляващо.

— Е, пийни! Чакат ни луди танци!

— Добре. — Засмях се и се опитах да се отърся от странното усещане.

Изпихме шампанското и се отправихме към дансинга. Докато танцувахме и се смеехме, се изпълних с въодушевление от изпитото шампанско и за миг се почувствах изпълнена с енергия.

Мелодията се смени с бавна и понечихме да напуснем дансинга.

— О, хей, ето ги Стивън и Крис! — възкликна Мелани, насочила поглед към двама млади мъже, които разговаряха отстрани на дансинга. Те забелязаха Лиза и Мелани и им махнаха да се присъединят към тях.

Отпуснах ръка върху рамото на Мелани.

— Вървете да поговорите с тях. Аз имам нужда от малко чист въздух.

Мелани се намръщи.

— Сигурна ли си? Можем да те придружим.

Поклатих отрицателно глава.

— Не, не, наистина, всичко е наред. Кълна се.

Те се поколебаха за миг.

— Добре — съгласи се Мелани, — но ако се забавиш, ще дойдем да те потърсим. — Тя се усмихна и ми смигна. — И ако те заварим в празна стая да галиш семейната котка, ще се намесим.

Засмях се.

— Обещавам, че няма да се бавя.

Прекосих балната зала, запътена към широката тераса, която бях видяла отвън. Пристъпих навън и дълбоко поех въздух. Беше хладен, но не леденостуден и след всички танци бях благодарна за нощната прохлада върху кожата си.

Разхождах се по протежение на терасата, прокарвайки ръка по каменното перило. Всичко наоколо приличаше на вълшебна приказка — покрай стените на къщата бяха подредени дървета в големи сандъци, украсени с блещукащи гирлянди, а между тях бяха разположени малки уютни пейки за двама. Надвесих се над перилото и погледнах към гостите, които говореха и се смееха на терасата на долния етаж. После се изправих и просто постоях там няколко минути, вдишвах дълбоко свежия въздух и гледах звездите.

Имах странното усещане, че някой ме наблюдава. Бавно се обърнах, същото чувство, което изпитах вътре в къщата, отново ме завладя. Поклатих леко глава, за да се върна в настоящето.

Влюбена двойка изскочи на терасата, а смехът им огласи нощта. Мъжът прегръщаше жената, а тя игриво го отблъсна, преди да му позволи да я целуне.

Извърнах се, сърцето ми се сви от копнеж при вида на близостта им. Моля те, върни се при мен — за сетен път си пожелах.

Отправих се към вратата и заобиколих щастливата двойка, за да не нарушавам уединението им, и отново влязох в къщата. Когато се озовах в коридора, спрях и още веднъж поех дълбоко въздух, преди да се върна в балната зала. Стреснах се, когато нечия ръка се отпусна върху моята. Дъхът ми секна и бавно се обърнах. Озовах се лице в лице с висок привлекателен мъж със смолисточерна коса и красиви тъмносини очи, които се взираха в мен.

— Един танц? — попита той просто и ми подаде ръка, сякаш съгласието ми се подразбираше.

— Хм, добре — тихо отвърнах, издишах и поех ръката му.

Мъжът ме поведе към дансинга, спря в средата и ме привлече към себе си.

— Как се казваш? — прошепна той в ухото ми, дълбокият му глас галеше като коприна.

Отметнах назад глава и го погледнах в сините очи.

— Бри Прескот.

— Приятно ми е да се запознаем, Бри Прескот. Аз съм Гейдж Бюканън.

— О, това е твоята къща. Благодаря за поканата. Аз съм приятелка на Мелани и Лиза Шол. Домът ти е много красив.

Гейдж се усмихна, после с лекота ме завъртя, движейки тялото си в ритъма на музиката. Водеше прекрасно, макар че, длъжна съм да го призная, аз не съм много добра танцьорка.

— И защо не съм те срещал до тази вечер? Трудно е да се повярва, че такова красиво момиче не е предмет на разговор на целия град. В противен случай щях непременно да се постарая да се срещна с теб.

Засмях се и леко се отдръпнах назад.

— Живея в Пелион — осведомих го. — Може би… — Млъкнах рязко, когато шумът наоколо започна да стихва, сред тълпата се понесе нисък шепот, песента „В кръвта ми“ сякаш зазвуча по-силно, а гласовете постепенно стихнаха. Гейдж спря насред танца, аз също и двамата смутено се огледахме.

И тогава го видях. Стоеше до дансинга, великолепните му очи с цвета на отлежало уиски бяха вперени в мен с непроницаемо изражение на лицето.

Сърцето ми се качи в гърлото, ахнах високо и ръцете ми се стрелнаха към устата. Безкрайно щастие изпълни всяка клетка на тялото ми. Той приличаше на бог, застанал там — като че ли по-висок, по-едър, много по-уверен, ала в очите му светеше все същата прекрасна нежност. Примигнах омагьосана. Тъмната му коса беше по-дълга и се къдреше покрай яката на ризата. Беше облечен в черен костюм и светла риза с вратовръзка. Раменете му изглеждаха още по-широки, могъщата му красота беше още по-изразителна. Аз се опивах от него, сърцето ми диво препускаше.

С периферното си зрение забелязах, че хората ни гледат, когато пристъпих към него, а той се отправи към мен. Бяхме като два магнита, привличани от сили, които нито един от нас не можеше да контролира.

— Той е одрал кожата на Конър Хейл, нали? — чух да промърморва възрастна жена сред тълпата, гласът й беше мек и мечтателен.

Хората на дансинга се отдръпнаха, за да му освободят път, и аз стоях в очакване. Светлините блестяха около мен, а музиката се извиси, когато Арчър приближи до мен на дансинга. Погледът му бе насочен вдясно от мен.

Почувствах някаква ръка върху моята и когато откъснах очи от Арчър и вдигнах глава, видях Гейдж. Съвсем бях забравила за него. Той се усмихна, приведе се към мен и прошепна:

— За мен внезапно стана ясно, че вече си заета. Приятно ми беше да се запознаем, Бри Прескот.

Издишах и му се усмихнах.

— На мен също, Гейдж. — Изглежда, Гейдж Бюканън беше по-приятен човек, отколкото го смятаха Лиза и Маги. Той кимна на Арчър и изчезна в тълпата.

Отново погледнах към Арчър. Няколко минути ние не правехме нищо, просто се взирахме един в друг. Накрая вдигнах ръце и с жестове заговорих:

— Ти си тук. — Сълзите нахлуха в очите ми, заля ме вълна на безмерна радост.

Той издиша, а очите му грееха топло, когато вдигна ръце.

— Тук съм заради теб — рече той. И в този миг лицето му се озари от най-красивата усмивка, която някога бях виждала в живота си. Хвърлих се в обятията му, плачех и се опитвах да си поема дъх, заровила глава в шията му, вкопчена здраво, сякаш животът ми зависеше от това, в мъжа, когото обичах.