Мия Шеридан
Гласът на любовта (26)

Глава 25

Бри

Стигнах до дома на Арчър и извиках името му, когато минавах през портата. Нямаше отговор, ето защо изкачих стъпалата до входната врата, почуках и отново го повиках. Отново последва тишина. Вратата не беше заключена, затова влязох и се огледах. Какво винаги, в къщата беше прибрано и чисто, но от Арчър нямаше и следа. Сигурно беше някъде навън из имота и не ме чуваше или може би беше отишъл до града?

Грабнах лист хартия и химикалка, за да му напиша набързо бележка, че са пристигнали мои приятели и че ще му обясня, когато се видим. Написах къде смятаме да вечеряме, и го поканих да се присъедини към нас. Надявах се, че ще дойде. Таях надежда, че идването в закусвалнята му е вдъхнало достатъчно увереност, за да излезе отново. Исках да го запозная с приятелите си. Исках той да бъде част от всеки аспект на живота ми.

Прибрах се у дома, приготвих се за излизането, а след това Натали, Джордан и аз отидохме в местната билярдна зала с пицария за една непринудена вечеря.

Поръчахме голяма пица, отнесохме я на една маса до таблото за дартс и започнахме да играем.

Бяхме преполовили каната с бира, когато вдигнах очи и видях Арчър да стои до вратата. Лицето ми тутакси грейна в сияйна усмивка, изтървах стреличката, която държах в ръка, и изтичах при него. Обвих ръце около врата му и го целунах по устата.

Той изпусна дълбоко дъха си, сякаш го бе задържал през целия ден. Отместих се, за да погледна лицето му, и съзрях напрежение, което не беше обичайно за него.

— Добре ли си?

Арчър кимна и лицето му се отпусна. Отстъпих малко от него, за да може да говори.

— Не си ми казала, че приятелите ти смятат да идват.

— И аз не знаех до вчера, когато си тръгнах от дома ти. Те долетяха по-рано през деня. Арчър, появил се е заподозрян по делото на татко. Вчера говорих с детектива, водещ разследването, той настоява да отида и да го разпозная по снимка. Възможно е да го арестуват — довърших, вперила поглед в очите му. Изведнъж ме връхлетяха емоции, когато изрекох вероятността „на глас“.

— Бри, това е страхотно — зарадва се той. — Наистина е страхотно.

Кимнах.

— Ще трябва да замина у дома за няколко дни. Натали и Джордан ще ме придружат с колата, но после ще се върна. — Отново се намръщих, когато си помислих как ще се чувствам да се върна в Охайо. Когато погледнах Арчър, той ме наблюдаваше изпитателно, а върху лицето му отново се бе върнало онова напрегнато изражение.

— Можеш да дойдеш с нас — усмихнах му се аз.

За миг погледът му се смекчи, но сетне той издиша.

— Не мисля така, Бри. Ти… трябва да се видиш с приятелите си, имате толкова много да си казвате.

— Хей, Бри, престани да ни караш да чакаме! Твой ред е! — извика Натали.

Дръпнах ръката на Арчър.

— Ела да те запозная с приятелите си — подканих го и добавих по-нежно: — Ще те харесат.

Арчър изглеждаше малко несигурен, но ми позволи да го заведа до масата с нашата пица.

Представих го на Натали и Джордан, мъжете си стиснаха ръцете, а Натали наклони глава и отбеляза:

— Какво, по дяволите, съдържа водата в този град? Някакъв минерал, който създава супер секси мъже? Местя се да живея тук.

Засмях се и се облегнах на моя супер секси мъж, вдъхнах уханието му и се усмихнах във врата му. Джордан отвърна очи и лицето му пребледня. Господи, дразнех се от това, че на него му беше неловко да ме вижда с друг мъж. Може би трябваше още малко да поговорим за това. Погледнах към Арчър — присвитите му очи бяха вперени в Джордан. Той също не бе пропуснал реакцията му. Разбира се, Арчър Хейл никога нищо не пропускаше. Откакто го срещнах, започнах да си мисля колко изумителни неща бихме могли да видим и чуем всички ние, ако по-често мълчим и престанем да слушаме само собствения си глас.

Известно време играхме дартс, бъбрихме и похапвахме пица. Арчър се усмихваше, където трябваше, на безкрайните истории на Натали, но тази вечер мълчанието му беше по-гръмко от обичайното. Опитах се да го включа в разговора, ала той сякаш водеше някаква вътрешна борба, която не желаеше да сподели с мен.

Натали му зададе няколко въпроса и аз преведох отговорите му. Той беше мил и отговори на всичко, което тя го попита, но виждах, че беше дистанциран, и не знаех защо. Трябваше по-късно да го попитам. Барът не беше най-подходящото място, а и не беше удобно пред приятелите ми.

Поръчахме още една кана с бира и Арчър изпи една чаша, а после се извини и отиде до тоалетната. Веднага щом излезе, Джордан дойде при мен.

— Може ли да поговорим за минута? — попита той. Кимнах, мислейки, че може би и двамата имахме нужда от това. Той през цялата вечер бе хвърлял погледи към Арчър и на мен ми бе писнало.

Джордан ме дръпна настрани, за да не чува Натали, и пое дълбоко въздух.

— Слушай, Бри, съжалявам за това, което направих в Охайо. Беше тъпа постъпка. Знаех, че беше… уязвима и беше преживяла толкова много, и се възползвах от това. Дори няма да лъжа и да твърдя, че не е било така. Ти и без това щеше да разбереш. — Той прокара ръка през тъмнорусата си коса и тя щръкна, но изглеждаше очарователно. — Знам, че ме приемаш единствено като приятел, и това е достатъчно за мен. Честно. Дойдох тук, за да се опитам да го изясня с теб, но отново се държах като пълен глупак. Не е лесно да те виждам с друг мъж… никога не е било. Но се опитвам да го превъзмогна. Твоето приятелство за мен е най-важно от всичко, както и твоето щастие. Това е всичко, което исках да ти кажа. Искам да си щастлива и ще направя всичко по силите си, за да го постигнеш — като твой приятел. Ще ми простиш ли? Ще бъдеш ли шаферка на сватбата ми, ако срещна някоя по-добра от теб?

Издадох немощен смях, по-скоро приличаше на скимтене, и кимнах.

— Да, Джордан. Прощавам ти. И ти ще намериш някоя по-добра от мен. Аз съм… доста придирчива и ставам наистина много раздразнителна и опърничава, когато не получа това, което искам.

Джордан се подсмихна.

— Лъжеш. Но ти благодаря. Приятели? — Той вдигна ръка.

Кимнах, улових ръката му и го притеглих за прегръдка.

— Да — прошепнах в ухото му — и престани да хвърляш злобни погледи на моето гадже. Ако обръщаше по-голямо внимание на това, което става наоколо, щеше да забележиш онази секси блондинка на съседната маса, която не сваля очи от теб. — Отдръпнах се и му смигнах.

Джордан се засмя, погледна към съседната маса, където седеше момичето, после — отново към мен. Прокашля се и лицето му стана сериозно.

— Какво? Не мислиш ли, че е секси? — попитах многозначително, без да поглеждам към нея, за да не разбере, че е обект на разговора ни.

— О, секси е — рече той, — а твоето гадже наистина е бясно. В момента ме гледа, сякаш иска да ме убие.

Погледнах към нашата маса. Арчър се беше върнал и го видях да пресушава още една чаша с бира.

— Ще отида да поговоря с него. Благодаря, Джор. — Усмихнах се и се отправих към нашата маса.

Когато приближих, се усмихнах на Арчър, притиснах се към него и казах:

— Здравей.

Целунах го по шията, обвих ръце около талията му и го стиснах. По тялото му нямаше нито грам излишна мазнина, само твърди мускули и кожа. Вдъхнах аромата му — господи, ухаеше толкова хубаво, на сапун и божествен мъж. Моят мъж.

Той ми се усмихна с онази крива, неуверена усмивка, очите му се стрелнаха към моите, сетне ги извърна.

— Хей — прошепнах, — казах ли ти колко се радвам, че си тук? — Отново му се усмихнах, опитвайки се да повдигна настроението му. Предполагах, че се чувства малко напрегнат заради очевидното притеснение на Джордан в негово присъствие, ала сега не беше подходящото време да му обяснявам цялата ситуация. Просто щях да се постарая да вдъхна увереност на Арчър с моето внимание. Той нямаше за какво да се безпокои — Джордан не беше заплаха за него.

Внезапно Арчър се изправи, улови ръката ми и ме поведе към дъното на заведението, при тоалетните. Аз го следвах, дългите му крака ме караха да подтичвам, за да не изостана от него.

Той сви по коридора, където бяха тоалетните, и се озърна. Нямах представа какво търси.

— Къде ме водиш, Арчър? — попитах и кратко се засмях. Очевидно бе замислил нещо.

Той не ми отговори, просто ме заведе в тъмния край на коридора, където вратите бяха поставени малко по-навътре в стената. Бутна ме в нишата, надвеси се над мен и завладя устните ми със страстна и властна целувка. Простенах и се притиснах към твърдото му тяло. Това беше нова страна на Арчър и не бях сигурна какво се случваше. Настойчивостта му ме смущаваше. Но въпреки това бях възбудена. Предполагам, че се възбуждах от всичко, което правеше този мъж.

Той отпусна ръка, обхвана с длан гърдата ми и разтри зърното през тънкия плат на тениската. Ахнах, вдигнах ръце към косата му и леко я дръпнах. Той откъсна устни от моите и за секунда топлият му дъх ги помилва, преди да отметна глава назад и да се облегна на вратата зад гърба ми. Арчър се наклони към шията ми и нежно започна да я целува и ближе.

— Арчър, Арчър — простенах аз.

Внезапно леко потрепнах, когато той засмука кожата на шията и одраска със зъби чувствителното място. Сведох глава и мъглата на желанието се разсея, когато видях предизвикателното му изражение.

Вдигнах ръка към шията си.

— Да не би току-що… нарочно да ми направи белег?

Той погледна шията ми, после отново — лицето ми, очите му блестяха. Отстъпи крачка назад и заговори с жестове:

— Колко са мъжете в живота ти, които искат да бъдат с теб? Предполагала, че аз, Травис и Джордан не сме единствените? Колко още има? — Челюстта му се стегна.

За секунда се втренчих в него, изгубила дар слово.

— Аз не… шегуваш ли се? — попитах. — Нито един. Но… какво значение има колко мъже искат да бъдат с мен? Аз вече дадох ясно да се разбере, че съм избрала теб. Нима това изобщо няма значение? — додадох с явна болка в гласа.

За миг по лицето му пробяга сянка на смущение, сетне чертите му отново се втвърдиха и той отвърна с жестове:

— Да, има значение. Да, по дяволите, има значение. — Челюстта му отново се стегна. Очите ми се разшириха. Той никога досега не бе използвал ругатни и това ме стъписа. Арчър пое дълбоко въздух и погледът му се изпълни със страх и гняв, независимо дали го искаше, или не.

— Дори не мога да им кажа да стоят по-далеч от теб, Бри. Принуден съм просто да седя и безмълвно да наблюдавам, без да мога нищо да направя. — Отдръпна се на няколко крачки от мен. Въпреки че беше гневен и това никак не ми харесваше, липсата на топлината му ми подейства като кофа със студена вода. Той прокара ръка през косата си и ме погледна. Болката, изпълваща сърцето му, струеше в погледа му.

— Аз дори не съм мъж. Не мога да се боря за теб.

— Престани! — почти изкрещях. — Не е нужно да се бориш за мен. Няма за какво да се бориш. Аз съм твоя. Вече съм твоя. — Приближих се към него и обвих ръце около талията му. Той не се възпротиви, ала не отвърна на прегръдката. След минута аз отстъпих назад.

— Винаги ще има някой мъж — каза той.

Погледнах го, направих крачка назад и поех дълбоко дъх. Точно в този момент Джордан се появи иззад ъгъла, спря, присви очи към тъмния коридор и извика:

— Добре ли си, Бри?

Забелязах как тялото на Арчър се напрегна и за миг затворих очи. Той се обърна и се отдалечи от мен по коридора, подминавайки Джордан.

— Арчър! — извиках след него, но той не се обърна. — Господи! — изпъшках, притиснах длан към челото си и се отправих към Джордан.

— Извинявай, Бри. Не знаех, че прекъсвам нещо. Просто дойдох да ползвам тоалетната и ви видях, стори ми се, че се карате.

Поклатих глава.

— Не се карахме. Просто Арчър се държи… не знам. Трябва да го настигна. Вие готови ли сте да си тръгваме?

— Натали е готова. Аз сам ще се прибера. — Той смутено се усмихна.

Въпреки че бях разстроена заради случката с Арчър, се усмихнах на Джордан и леко го сръчках в рамото.

— Това е Джордан, когото познавам и обичам. Сигурен ли си, че си в безопасност?

Приятелят ми се засмя.

— Да, смятам, че мога да се справя с нея, ако реши да ме нападне.

Аз също се засмях и поклатих глава.

— Добре.

Прегърнах го и той каза:

— Още веднъж извинявай. Между другото, хубава смучка. Не съм те виждал с такава, откакто бяхме на петнайсет.

Изсумтях.

— Мисля, че това беше недвусмислен мъжки начин да покаже на теб и всеки друг мъж в този бар, че съм заета. — Въздъхнах.

Джордан се усмихна.

— Е, върви да го увериш, че това не е необходимо. Ние, мъжете, понякога се държим като пълни глупаци, когато се чувстваме несигурни и се нуждаем от подкрепа.

Повдигнах вежди.

— Нима?

Той тихо се засмя и стисна ръката ми.

— Ще се справиш. Ще се прибера на сутринта.

Кимнах и отново стиснах ръката му, а после се върнах в бара, където ме чакаше Натали.

— Хей — посрещна ме тя, — твоето момче играчка току-що излезе през вратата.

Въздъхнах тежко.

— Той не е моето момче играчка, Нат. Не разбирам какво става с него.

Тя повдигна вежди.

— Ами ако искаш експертното ми мнение, бих казала, че е влюбен и не знае какво да прави с това.

— Така ли мислиш? — тихо попитах.

— Аха — кимна тя. — Всички признаци са налице. Стиснати челюсти, кръвнишки погледи към другите мъже, които се приближат до теб, мрачно настроение, непредсказуемо поведение, маркиране на територия… — Тя посочи смучката ми. — Ще отидеш ли да го избавиш от мъките му?

Тихо се засмях, но се получи по-скоро въздишка. Няколко секунди обмислях ситуацията, после промърморих:

— Надявам се. Готова ли си?

Приближихме се до моята кола и връчих ключовете на Натали, тъй като тя се бе съгласила да шофира.

— Между другото, знам, че той не е твоето момче играчка — рече, когато завъртя ключа в стартера. — Виждам как го гледаш. И разбирам защо го харесваш… а онзи белег… — тя въздъхна при последната дума — изпитвам желание да го залюлея в обятията си, а после да го оближа.

— Леле! — прихнах аз. — Внимавай, защото и моята челюст ще започне да се стиска и през целия път до вкъщи ще бъда в мрачно настроение.

Натали се засмя, но когато след секунда я погледнах, изглеждаше замислена.

— Само се питам дали виждаш бъдеще във вашите отношения? Имам предвид, как точно ще се получи помежду ви? — Гласът й беше нежен.

— Не знам — тежко въздъхнах. — Всичко е съвсем ново. И да, положението е толкова необичайно — пълно е с предизвикателства. Но искам да опитам. Сигурна съм. Независимо от всичко… Сякаш в секундата, когато го видях, животът ми отново започна. В секундата, когато го обикнах, всичко си дойде на мястото. Колкото и странна и сложна да изглежда нашата ситуация отвън, вътрешно всичко ми се струва идеално.

За секунда Натали остана мълчалива.

— Е, това е много романтично, бебче, и вярвам на всяка твоя дума, но животът невинаги е толкова романтичен. Познавам те по-добре от всеки друг. Просто те насърчавам да бъдеш по-голяма реалистка, става ли?

Тя ме погледна и продължи:

— Той е увреден, скъпа, и нямам предвид само гласните му струни — имам предвид, Исусе, съдейки по думите ти, той е отраснал в семейна среда на тормоз и насилие, чичо му го е прострелял, родителите му са загинали пред очите му, а след това до деветнайсетгодишен е живял изолиран от света заедно с другия си побъркан чичо, да не споменаваме факта, че заради недъга си почти напълно се е затворил в себе си — това не може да няма последствия, бебче. Чудно ли е, че е увреден?

Изпуснах дълбока въздишка и отпуснах глава върху облегалката.

— Знам — прошепнах. — И когато го описа така, звучи напълно безумно, че дори за миг може да се повярва, че между нас може да се получи, че той изобщо би могъл да бъде с когото и било, но някак си… Аз вярвам в нашето бъдеще. Не мога да го обясня. Въпреки всичко, което ти изреди, той е добър и мил, смел и умен, а понякога дори забавен. — Усмихнах се. — Имам предвид, че е нужно да притежаваш необикновена вътрешна сила, за да преживееш всичко, през което е преминал той, и да не се озлобиш и да не откачиш, а да съхраниш доброто си сърце.

— Вярно е — съгласи се приятелката ми. — Все пак психически травмираните хора често вършат разни неща, защото не могат никому да се доверят или просто не вярват в доброто. В живота на Арчър никога не е имало нищо добро. Тревожа се, че колкото повече се задълбочават отношенията ви, толкова повече той ще се страхува. Къде ще работи, какво ще прави с живота си, не са най-големите проблеми в сравнение с емоционалната обремененост.

Погледнах я и прехапах устна.

— Аз също съм емоционално обременена, Нат. Аз също съм увредена. Нима всички ние не сме такива?

— Не и в такава степен, скъпа. Не и в такава степен.

Кимнах и отново отпуснах глава на облегалката.

— Между другото, кога стана толкова проницателна по отношение на човешката душа? — попитах я й се усмихнах.

— Аз имам голям опит, бебче — вече го знаеш. — Тя ми смигна и се ухили.

Спряхме пред вилата и прегърнах Натали и й пожелах лека нощ. Тя слезе с моя ключ и ми помаха през рамо. Заобиколих колата и се настаних зад волана. Вече се чувствах напълно трезва и спокойно можех да шофирам до дома на Арчър.

Когато пристигнах, минах през портата и закрачих по пътеката към къщата. Тихо почуках и след няколко секунди той ми отвори. Беше облечен само с дънки и подсушаваше косата си с кърпа.

Погледнах го, докато стоеше пред мен, толкова дяволски красив и толкова дяволски уязвим.

Меко се засмях.

— Здравей. — Въздъхнах, влязох в къщата и се извърнах, за да го погледна, когато чух вратата да се затваря зад него.

— Защо се смееш? — попита той.

Поклатих глава и вдигнах ръце.

— Защото искам да се видиш през моите очи. Искам да прочетеш мислите ми и да разбереш колко много те желая, само теб и никого другиго. В момента може да ме свалят триста мъже и това няма да има значение. Защото никой от тях не си ти, Арчър Хейл. — За секунда свалих ръце, а после тутакси ги вдигнах. — Никой от тях не е мъжът, когото обичам. — Леко поклатих глава и продължих: — Смятах да почакай, докато ти също бъдеш готов да го кажеш, но… не мога. Защото през цялото време това признание буквално иска да избликне от мен. Ще разбера, ако ти не ме обичаш или не си сигурен в чувствата си. Но аз съм сигурна. И не мога да позволя да мине дори още една минута, без да ти кажа, че те обичам. Защото наистина те обичам. Аз. Те. Обичам. Толкова много те обичам.

Докато говорех с жестове, той стоеше като замръзнал, но когато започнах последните пет думи, така светкавично прекоси разстоянието, което ни делеше, че дъхът заседна в гърлото ми и ръцете ми се отпуснаха. Арчър ме сграбчи и толкова силно ме притегли към тялото си, че издадох писък — нещо средно между смях и ридание.

Арчър ме вдигна на ръце и зарови лице във врата ми. Обвих ръце около него, а той още по-силно ме притисна към себе си. Отпуснах глава на рамото му и вдъхнах неповторимия му аромат. Двамата останахме така няколко минути.

Накрая се освободих от обятията му, улових ръката му и го поведох към дивана. И двамата седнахме.

— Съжалявам за случилото се в бара. Може ли да обясня? — Той кимна и леко стисна устни, а аз подхванах: — Джордан е просто мой приятел, винаги е бил просто приятел и нищо повече. Ние отраснахме заедно, запознах се с него, когато бях на дванайсет. От известно време знам, че не е равнодушен към мен, но му дадох съвсем ясно да разбере, че изпитвам единствено приятелски чувства към него. — Спрях, преди да продължа: — Той повдигна въпроса след смъртта на татко и настойчивостта му беше последната капка, преляла чашата. Това беше причината да замина. — Леко се усмихнах. — Така че, предполагам, трябва да благодариш на Джордан, задето ме изпрати на пътя ти.

Арчър също се усмихна и сведе поглед към ръцете си, отпуснати върху коленете му. Когато продължих, той отново насочи поглед към ръцете ми.

— Както и да е, тази вечер ти видя как Джордан се опитва да свикне с мисълта, че двамата с него никога няма да бъдем нещо повече от приятели; стана свидетел на окончателното изясняване на отношенията ни и на нашето помирение. Това е всичко.

Арчър кимна, прокара ръка през косата си и заговори с жестове:

— Прости ми. Понякога ми се струва, че всичко е прекалено трудно и объркано, за да го разбера. Тогава се чувствам… слаб и гневен, и недостоен за теб. Недостоен за нищо.

Сграбчих бързо ръката му, сетне я пуснах.

— Не. Не се чувствай по този начин, моля те, недей. Господи, дай си малко почивка. Погледни всичко, което вече си постигнал. Виж какъв си станал, въпреки всичко, което си преживял. — Погалих го по бузата, той затвори очи и се притисна към дланта ми. — И споменах ли, че те обичам? — прошепнах. — И че не ми е присъщо да обичам недостойни хора? — додадох и леко се усмихнах.

Очите му се отвориха и няколко секунди се взира настойчиво в мен с почти благоговейно изражение на лицето. После раздвижи ръце.

— Аз също те обичам. — Издиша дълбоко. — Отчаяно те обичам. — Очите му се разшириха, сякаш изненадан от думите, които току-що бе „изрекъл“. Разтвори устни, а ръцете му ме попитаха: — Това достатъчно ли е, Бри?

Издишах и се усмихнах, позволявайки си да се насладя за минута на щастието, че този красив, чувствителен, храбър мъж, седнал до мен, ме обича.

— Това е добро начало — казах след секунда. — Останалото ще разрешим заедно, нали?

Взех ръцете му в своите. Той ми кимна, но в очите му се четеше неувереност и виждах, че е обхванат от съмнения. Сърцето ми се сви.

— Какво не е наред, Арчър?

След няколко секунди той се наклони напред, обхвана лицето ми в шепите си и нежно ме целуна по устата. Устните му се сляха с моите, той опря чело на моето и затвори очи. После се отдръпна и каза:

— Толкова силно те обичам, че това ми причинява болка. — И наистина изглеждаше така, сякаш нещо го болеше.

Сложих ръка върху бузата му. За секунда той затвори очи, преди да отдръпна ръката си.

— Не бива да боли.

Арчър издиша.

— Обаче боли. И това е така, защото се страхувам да те обичам. Боя се, че ще заминеш и аз отново ще остана сам. Само че сега ще бъде сто пъти по-зле, защото ще знам какво ми липсва. Аз не мога… — Той пое треперливо дъх. — Искам да съм способен да те обичам по-силно, отколкото се страхувам да не те загубя, ала не знам как. Научи ме, Бри. Моля те, научи ме. Не ми позволявай да разруша всичко. — Той ме погледна умолително, болка струеше от всяка черта на прекрасното му лице.

— О, господи, Арчър — помислих си, а сърцето ми мъчително се сви. Как можеш да научиш един мъж, който бе изгубил всичко, да не се страхува, че това отново може да се случи? Как да научиш човек да вярва в това, което никой от нас не може да гарантира? Този красив мъж, когото обичах, изглеждаше толкова сломен, докато седеше пред мен и ми признаваше любовта си. Изразяваше обожанието си. С цялото си сърце исках да се чувства щастлив, но разбирах защо изпиташе болка.

— Да обичаш друг човек, винаги означава да си готов за болката. Аз също не искам да изгубя повече от това, което вече съм изгубила, но нима любовта не го заслужава? Нима не заслужава да й дадем шанс? — попитах аз.

Той се взря в очите ми и кимна, но погледът му подсказваше, че не вярва в това. Поех дълбоко дъх. Моята мисия беше да му помогна да повярва. Ако се налагаше, моята вяра щеше да бъде достатъчно силна и за двама ни. Прегърнах го, а после се покатерих върху коленете му и вдъхнах уханието му.

— Обичам те, обичам те, обичам те — прошепнах и се усмихнах, опитвайки се да направя този миг щастлив.

Той ми се усмихна в отговор и притисна устни в моите.

— Аз също те обичам — безмълвно произнесе, сякаш ми вдъхваше любовта си.

Продължих да дишам в устните му и след няколко секунди той се размърда, нагласявайки ме по-удобно в скута си. Сърцето ми се разтуптя, когато тялото ми откликна на близостта му, на аромата му, на усещането на този голям и силен мъж редом с мен и особено на нещо твърдо и горещо, притискащо се в бедрото ми.

Плъзнах надолу ръка, разтрих подутината отпред на дънките му и се усмихнах.

— Постоянно ли си толкова твърд? — попитах, притиснала устни до шията му.

Почувствах как той беззвучно се изкиска, а аз се усмихнах, доволна, че тъгата и съмненията отпреди няколко минути като че ли се разсеяха от разгорещяващите ни се тела. Отместих се и го погледнах. В очите му светеха нежност и желание. Арчър вдигна ръце.

— Да, когато си наблизо — затова винаги се мръщя. — Той изобрази страдалческа гримаса.

Наклоних глава.

— А аз си мислех, че просто е естественото ти състояние.

— И това също.

Засмях се, а когато стиснах по-силно въпросната част от тялото му, предизвикваща тези мъчителни гримаси, той затвори очи, а устните му леко се отвориха.

— Липсват ли ти звуците, които навярно щях да издавам по време на секс, ако можех да говоря? — попита, когато отвори очи. Внимателно наблюдаваше лицето ми, докато размишлявах над въпроса му.

Отметнах кичур коса от челото му и бавно поклатих глава:

— Не, не мисля за това. Не се осланям на звуците, за да отгатна какво чувстваш. Гледам изражението на очите ти. — Наклоних се, докоснах с устни неговите, сетне отново се отдръпнах. — Слушам твоето дишане, усещам как впиваш пръсти в бедрата ми малко преди да свършиш. Има толкова много начини да разбера какво изпитваш, Арчър Хейл. И аз обичам всеки от тях.

Очите му заискриха, той изведнъж се наведе напред, сграбчи лицето ми в дланите си, бутна ме да легна върху дивана и ме покри с тялото си. Разбрах, че времето за разговори току-що бе свършило. Кожата ми пламна, а стомахът ми се сви. Простенах, от гърлото ми се изтръгна дълбок, задъхан звук, извих се, а женствеността ми бясно запулсира. Как бе възможно да отдавам тялото си без никакви задръжки на този мъж, който едва преди няколко седмици бе опознал секса, и то с мен? Арчър събуждаше в мен много по-силни чувства и желания, отколкото всички много по-опитни мъже, с които съм била досега. Арчър преуспяваше във всичко. Усмихнах се в устните му и той ми се усмихна в отговор, но не се отдръпна, за да попита на какво се усмихвам. Плъзнах език в устата му, божественият му вкус още повече изостри сетивата ми и имах чувството, че всеки миг ще избухна в пламъци — как можеше нечий вкус мигом да замайва главата ти от страст? Бяха минали няколко часа, откакто бях пила бира, и алкохолът отдавна бе изветрял, но аз бях опиянена от Арчър — опиянена от любов, от желание, от нещо неописуемо, което дори не можех да назова, ала при все това то владееше тялото и душата ми — някаква съдбовна връзка, която е съществувала преди аз да се родя, преди двамата с него да вдъхнем един и същи въздух, нещо, предначертано от звездите.

Той притисна слабините ми към моите. От гърдите ми се изтръгна рязък стон, откъснах устни от неговите, дишайки учестено, и отметнах глава, докато във вените ми пулсираше огнена лава на удоволствие.

— Арчър, Арчър — мълвях задъхано, — никога няма да има друг за мен. — Думите ми го възпламениха, дишането му стана тежко и накъсано, с едно движение вдигна тениската ми и разкопча сутиена, освобождавайки гърдите ми.

Засмука едното ми зърно с горещата си уста; аз изпъшках и зарових пръсти в косата му; електрически искри се стичаха към бедрата ми. Тялото ми се изви към неговото. Въздухът излезе със свистене от гърдите му, Арчър се отдръпна и ме погледна изпод полупритворените си клепачи. Само от този поглед почувствах как се възбуждам още повече, а устата ми се разтвори. В очите му се четеше всеобхватна страст, но такава беше и любовта му към мен. Никога не бях виждала нещо подобно. Силата на погледа му беше толкова поразителна, че няколко секунди можех само да го гледам като омагьосана, докато кръвта ми кипеше, подлудявайки ме от желание. Имах чувството, че цялото ми тяло е като оголена жица, както и сърцето ми. Емоциите бяха прекалено силни.

Внезапно Арчър се изправи и с жестове показа да вдигна ръце над главата си. Подчиних се и той изхлузи тениската през главата ми, а след това се зае с дънките, разкопча ги и ги смъкна надолу. Събу обувките ми, а после издърпа докрай дънките и ги захвърли на пода при другите дрехи. Моят любим постоя няколко секунди надвесен над мен, дишайки тежко. Отпред дънките му бяха издути, красивата му гръд бе открита, а погледът жадно обхождаше тялото ми. Очите ми се разшириха, не можах да се сдържа; мушнах ръка между краката си и пъхнах палец в горещата влага. Застенах от наслада. Очите на Арчър заблестяха, докато гледаше ръката ми, после се надвеси над мен и ме преобърна по корем. Стресната, рязко поех въздух. Погледнах през рамо и видях как смъква дънките си и отново се надвесва над мен. Беше толкова близо, че усещах топлината му, но не и кожата.

Пак погледнах през рамо и видях същия напрегнат поглед. Мозъкът ми беше замъглен от желание, но трябваше да призная, че макар да обичах милия, нежен Арчър, покорителят Арчър също ми харесваше. Каквото и да бе събудило тази негова страна, аз възторжено я приветствах и исках още.

— Моля те — прошепнах отмаляло. Той улови погледа ми и очите му се проясниха, сякаш излизаше от транс.

Започна да гали падината между полукълбата ми, докато не започнах да дишам тежко и се притиснах към възглавниците на дивана. Накрая проникна нежно в мен, много бавно, сантиметър по сантиметър и аз простенах от облекчение. Не можех да разтворя крака, защото той ги стискаше със своите; приливът на емоции, докато ме изпълваше, беше прекалено наситен, аз — твърде тясна, а мъжествеността му — прекалено голяма, за да се побере под този ъгъл. Но той застина за миг, позволявайки на тялото ми да се нагоди, а когато изпуснах дъх, Арчър започна да се плъзга навън и навътре с бавни, лениви движения.

Пъхнах ръце под възглавницата, върху която лежеше главата ми, и извърнах лице към него. Той се наклони напред и завладя устните ми с изгаряща целувка, ближеше и смучеше езика ми в синхрон с движенията си. Когато прекъсна целувката и се отдръпна назад, зърнах нашето отражение в големия прозорец срещу дивана — всеки можеше да ни види, но разбира се, никой не идваше в това оградено, отдалечено имение, така че не се тревожех за това. Просто наблюдавах очарована гледката, завладяна от чувства.

Арчър бе подпрял едното си коляно върху дивана, а другият му крак все още беше на пода. Свиваше коляното си, докато проникваше в мен. Гледката беше примитивна, но усещането — прекрасно. Сякаш искаше да ме завладее, да ме притежава, да слее телата ни в едно цяло. Не можех да се движа, можех само да приемам това, което Арчър ми даваше, да му доверя тялото и сърцето си. И точно това правех. Вярвах му с всяка своя частица.

Извърнах лице към възглавницата и я захапах, за да забавя оргазма, исках това блаженство да продължи до безкрай. Той ме обича — пееше сърцето ми. И аз го обичам, а той ме притежава цялата — и душата, и тялото. Не ме е грижа за всичко останало. Всичко ще се разреши от само себе си. — И в този миг го вярвах с цялото си същество.

Арчър започна да се движи все по-бързо и по-бързо, все по-грубо нахлувайки в мен, като че ли ме наказваше, и на мен ми харесваше. Толкова много ми харесваше, че не можах да сдържа оргазма, който ме сграбчи внезапно, пронизвайки мускулите ми бавно, с почти мъчителна сладост, която се разпростираше от тръпнещата женственост нагоре към корема и надолу до пръстите на краката. Изкрещях във възглавницата, заровила лице в нея, докато тялото ми се тресеше от спазмите на екстаза.

Тласъците на Арчър се ускориха и накъсаха, дишането му се учести и аз почувствах, че всеки миг ще достигне върха. След още няколко движения той се притисна към мен, а ръцете му се опряха върху дивана от двете страни на тялото ми, докато задържаше тежестта си. Усетих освобождението му, след което той падна върху мен, но малко настрани, така че по-голямата част от тежестта на тялото му да е върху дивана.

Няколко минути двамата дишахме тежко, опитвайки се да овладеем бесните удари на сърцата си. Арчър зарови лице в тила ми и обсипа с целувки гърба ми, докъдето можеха да стигнат устните му, без да движи тялото си. Аз се успокоих под топлината на устата му, затворих очи и доволно въздъхнах. Той прокара нос по кожата ми, а после почувствах как устните му пишат по моята кожа думите:

Обичам те, обичам те, обичам те.

* * *

Малко по-късно, след като си бяхме легнали в леглото, аз се събудих сама. Надигнах се сънено и се огледах, но Арчър никъде не се виждаше. Станах, увих чаршафа около голото си тяло и отидох да го търся. Открих го да седи на един стол във всекидневната, облечен само по дънки. Златистата му кожа проблясваше на лунната светлина, проникваща през прозореца, а той изглеждаше толкова красив и печален. Беше свел поглед, подпрял лакти на коленете си, и разтриваше тила си с ръка.

Приближих и коленичих пред него.

— Какво не е наред? — попитах.

Той ме погледна и ми се усмихна със сладка усмивка, която ми напомни за мъжа, който бе излязъл от банята със свежо обръснато лице, гледайки ме толкова неуверено. Отметна кичур коса от лицето ми и попита:

— Искаш ли деца, Бри?

Смръщих вежди, наклоних глава и леко се усмихнах.

— В бъдеще, да. Защо питаш?

— Просто се чудех. Предположих, че ще искаш.

Обърках се.

— Ти не искаш ли деца, Арчър? Аз не…

Той поклати глава.

— Не става дума за това. Аз просто… как ще издържам семейство? Няма да мога. Едва смогвам да изхраня себе си. Останали са ми малко пари от застраховката на родителите ми, но повечето отиват за плащане на медицинските ми сметки. Моят чичо ни издържаше с инвалидната си пенсия от армията и сега имам доход от малката застраховка, която ми е оставил — ще ми стигнат, ако не доживея до сто и десет… но това е всичко. — Той отмести поглед и го отправи към прозореца.

Въздъхнах и раменете ми се отпуснаха.

— Арчър, ти ще си намериш работа, ще правиш нещо, което ти харесва. Нима смяташ, че хората, страдащи от едно или друго увреждане, не могат да имат кариера? Те могат…

— Искаш ли да ти разкажа за първия път, когато напуснах границата на дома си? — прекъсна ме той.

Погледнах изпитателно лицето му и кимнах утвърдително. Внезапно ме обзе необяснима тъга.

— Чичо ми почина преди четири години. Той предварително бе уредил подробностите по погребението си и беше кремиран. Екипът от медицински експерти пристигна да вземе тялото и след седмица донесоха праха му. През следващите шест месеца не видях друг човек.

— Чичо се бе запасил с храна в мазето — следствие от безумната му параноя — и това ми позволи да преживея толкова дълго, без да излизам. Оставих косата си да расте, пуснах брада… тогава не знаех защо, но сега мисля, че това е бил още един начин да се скрия от хората, с които знаех, че някой ден ще ми се наложи да се срещна. Безумно, нали? — Очите му отново се впериха в мен.

Енергично поклатих глава.

— Не, изобщо не е безумно — тихо промълвих.

Той замълча, вперил поглед в мен, сетне продължи. Затаих дъх. За пръв път Арчър наистина ми разкриваше душата си, сам, без натиск от моя страна.

— Първия път, когато напуснах границите на имота, защото продуктите свършиха, ми бяха нужни два часа, за да извървя пътеката до портата, Бри — показа той с жестове на пресекулки.

— О, Арчър — пророних и в очите ми запариха сълзи. Обхванах с ръце бедрата му и се притиснах към него. — Но въпреки това си го направил; било е трудно, но си го направил.

Той кимна.

— Да, направих го. Хората ме гледаха, шепнеха си. Грабнах набързо хляб и буркан фъстъчено масло и така преживях една седмица. Събирах смелост, за да отида отново в града. — Той издиша леко и лицето му се сгърчи от болка. — Не бях напускал този имот от седемгодишен, Бри.

Зарея поглед край мен, очевидно потънал в спомени.

— След известно време стана по-лесно. Не обръщах внимание на хората и те не ми обръщаха внимание — предполагам, че просто съм станал невидими за тях. Ако някой ме заговореше, гледах на друга страна. Оттогава нещата потръгнаха. Занимавах се с благоустройството на къщата и имота и се стараех постоянно да съм зает. Бях самотен, дяволски самотен. — Прокара ръка през косата си, лицето му доби изтерзано изражение. — Но през повечето дни се изтощавах от работа…

Усетих как сълзите ми напират. Сега още по-добре разбирах каква смелост е била нужна на Арчър да направи дори една крачка извън дома си.

— После ти излезе с Травис… и дойде да ме видиш в закусвалнята — казах аз. — Ти го направи, Арчър. И това беше невероятно смело.

Той въздъхна.

— Да, направих го. Но вече бяха минали четири години. Бяха ми нужни четири години, за да направя следващата стъпка — и дори не ми хареса.

— Не ти е харесало да излезеш с Травис, защото не е бил подходящият човек. Той е ненадежден, но с мен ти хареса, нали? Тогава ти беше хубаво?

Той сведе поглед към мен, очите му се изпълниха с нежност, когато сложи ръка върху бузата ми за секунда.

— Да, винаги ми е хубаво, когато съм с теб.

Притиснах се към него.

— Аз няма да те изоставя, Арчър — прошепнах, преглъщайки сълзите си.

Изражението му стана още по-нежно, докато се взираше в мен.

— Това е голямо бреме за един човек, Бри. Да чувстваш, че ако напуснеш някого, целият му живот ще се срине. За това си мислех. Какво голямо бреме може да се окажа за теб, за напрежението, на което ще бъдеш подложена дори само заради това, че ме обичаш.

Поклатих глава.

— Не — изрекох, ала сърцето ми глухо туптеше в гърдите, защото разбирах за какво говори той. Не бях съгласна и що се отнасяше до мен, в този момент не можеше да има никаква причина на земята, заради която да го напусна. Ала неговата несигурност ми подейства като юмрук в стомаха, защото в думите му имаше смисъл.

Арчър протегна ръка и леко наклони главата ми настрани. Погледът му се придвижи към шията ми, към мястото, където беше смучката — все още тъмночервена, белег на гнева му. Той се сви, пусна ме, сетне вдигна ръце.

— Не знам какво да правя. Ти заслужаваш много повече, а аз нищо не мога да ти дам. Но адски ме боли при мисълта да те оставя да си идеш. — Въздъхна, погледът му блуждаеше по лицето ми. — Има толкова много неща, които ми предстои да узная, и толкова много неща, които са против нас. — Вдигна ръка и отново я прокара през косата си. Лицето му се изкриви от болка. — Главата ме заболява, когато мисля за това.

— Тогава нека сега да не мислим за това — нежно изрекох. — Нека да вървим стъпка по стъпка и да се справяме проблемите, когато възникнат, става ли? Сега нещата изглеждат сложни и непреодолими, защото мислиш за всичко наведнъж. Нека да решаваме едно по едно.

Няколко секунди той се взира в мен, после кимна. Изправих се, седнах в скута му и се сгуших до него, заровила глава във врата му. Още няколко минути поседяхме прегърнати, сетне той ме вдигна на ръце и ме отнесе в леглото. Докато се унасях в сън в обятията му, изведнъж осъзнах нещо — бях се надявала, че признанието ни в любов ще ни направи по-силни, ала вместо това за Арчър залозите се бяха вдигнали още по-високо.