Мия Шеридан
Гласът на любовта (7)

Глава 6

Арчър — седемгодишен, май

Къде съм?

Струваше ми се, че изплувах нагоре към повърхността на водата в басейна в спортната зала на „Юношеска християнска асоциация“ от няколко километра дълбочина. Ушите ми бучаха, вратът ми бе схванат, а гърлото ме болеше, при това и отвън, и отвътре. Опитвах да си спомня как се бях наранил, но в главата ми се тълпяха само сенки. Пропъдих ги.

Къде бях?

Мама? Искам моята мама.

Почувствах как сълзите, парещи и тежки, бликаха от затворените ми очи и се стичаха по страните ми. Стараех се да не плача. Силните мъже не плачат, силните мъже трябва да защитават другите, като моя чичо Конър. Само че той бе плакал. Беше плакал толкова силно, крещейки, вдигнал глава към небето, рухнал на колене на паважа.

О, не. О, не. Не мисли за това.

Опитах да се раздвижа, но имах чувството, че някой е завързал тежести към ръцете и краката ми, дори към пръстите на ръцете и краката. Като че ли помръднах малко, но не бях сигурен.

Чух женски глас да казва:

— Шшт, той се събужда. Оставете го да се събуди бавно. Нека сам го направи.

Мамо, мамо. Моля те, бъди и ти тук. Моля те, нека си добре. Моля те, недей да лежиш от другата страна на пътя.

От очите ми рукнаха още топли сълзи.

Изведнъж изпитах усещането, че по цялото ми тяло в кожата се забиват горещи топлийки и игли. Опитах да изкрещя за помощ, но дори устните ми не се раздвижиха. О, господи, болката се събуждаше навсякъде, сякаш чудовище оживяваше изпод леглото ми.

След няколко минути, през които просто дишах и приближавах все по-близо и по-близо към това, което ми се струваше повърхност на вода, аз отворих очи, но тутакси ги присвих заради ярката светлина над главата ми.

— Изгаси лампата, Мередит — чух глас отляво.

Отворих отново очи, оставяйки ги да привикнат към светлината, и видях възрастна медицинска сестра с къса руса коса да се взира в мен.

Отворих устни.

— Мама — опитах да изрека, ала не произнесох нито звук.

— Шшт — каза сестрата, — не се опитвай да говориш, скъпи. Ти си претърпял злополука. Сега си в болницата, Арчър, и всички ние тук се грижим много добре за теб, разбра ли? Аз се казвам Джени, а това е Мередит. — Тя се усмихна тъжно и ми посочи по-младата медицинска сестра зад гърба си, която проверяваше нещо върху апарата близо до леглото.

Кимнах. Къде беше мама? Сълзите отново бликнаха от очите ми.

— Спокойно, добро момче — каза Джени. — Твоят чичо Нейтън е отвън. Ще отида да го доведа. Той много ще се зарадва, че си се събудил.

Няколко минути останах да лежа, вперил поглед в тавана. После вратата се отвори, влезе чичо Нейтън и се надвеси над мен.

— Добре дошъл обратно, малки войнико — приветства ме той. Очите му бяха зачервени и той изглеждаше, като че ли отдавна не се бе къпал. Но по един или друг начин чичо Нейтън винаги е бил малко странен. Понякога обличаше тениската си наопаки, друг път носеше различни обувки. Намирах го за забавно. Беше ми казал, че главата му е заета с по-важни неща и няма време да мисли дали е правилно облечен. Мислех, че това е добър отговор. Освен това той винаги ми даваше бонбони и десетдоларови банкноти. Заръчваше ми да ги скрия някъде, за да не намери никой парите ми. Казваше ми, че по-късно ще му бъда благодарен, и ми смигваше, сякаш сам щях да разбера кога щеше да настъпи това „по-късно“.

Отворих отново уста, но Джени и Нейтън едновременно поклатиха глави, а Джени взе нещо от масата до себе си. Извърна се е бележник и молив в ръка и ми ги подаде.

Аз ги взех, вдигнах бележника и написах една дума:

Мама?

Джени извърна очи, а чичо Нейтън заби поглед в краката си. В този момент сцената на катастрофата мълниеносно изникна в ума ми — картини и думи като градушка заудряха в съзнанието ми, аз отпуснах глава върху възглавницата и стиснах зъби.

Отворих уста и крещях, крещях, крещях, но в стаята продължи да цари тишина.