Мия Шеридан
Гласът на любовта (10)

Глава 9

Арчър — четиринайсетгодишен

Промъквах се между дърветата, избягвайки местата, където знаех, че може да си изкълча глезена. Заобикалях определени клони, които щяха да се протегнат и да ме сграбчат, ако пристъпя прекалено близо. Познавах тази земя на пръсти. Вече седем години не съм прекрачвал границите й.

Айрин припкаше пред мен, без да изостава, като от време на време се отплесваше, за да подуши наоколо, търсейки нещо интересно. Щраках с пръсти или плясках с ръце, когато се налагаше да я повикам при мен. Беше старо куче и невинаги се отзоваваше. Не бях сигурен дали защото не можеше да чува, или просто беше вироглава.

Намерих капана — мрежа, който преди два дни бяхме заложили с чичо Нейтън, и се заех да го премахвам. Разбирах, че това занимание помагаше на чичо Нейтън да заглуши странните гласове в главата си, и дори оценявах факта, че с подобна работа запълвах времето си, но ми беше непоносимо посред нощ да чувам жалните писъци на малките животни, уловени в капаните. Затова обикалях из гората и обезвреждах капаните, които бяхме заложили само преди няколко дни. Освен това търсех онези, които чичо Нейтън беше поставил без мен.

Тъкмо привършвах, когато чух гласове, смях и плискане на вода откъм езерото. Оставих на земята всичко, което бях събрал, и предпазливо се запромъквах към долитащите звуци. Явно някакви хора играеха на брега.

Щом излязох от гората, я видях. Амбър Долтън. Стори ми се, че изохках, но разбира се, от гърлото ми не бе излязъл нито стон. Тя беше в черен бански от две части и излизаше от езерото, цялата мокра. Усетих втвърдяване в панталоните. Страхотно. Това, изглежда, напоследък постоянно ми се случваше, но сега беше заради Амбър и това ме накара да се почувствам някак странно, засрамен.

Въпреки че ми беше ужасно неловко заради целия проблем, се бях опитал миналата година, когато навърших тринайсет, да попитам чичо Нейтън какво става с мен. Но той просто ми хвърли няколко списания с голи жени и отиде в гората да поставя още капани. Списанията не обясняваха много, но обичах да ги разглеждам. Навярно съм прекарал прекалено дълго време с това занимание. После пъхнах ръка в панталоните си и започнах да се галя, докато не въздъхнах от облекчение. Не знаех дали е правилно, или не, но беше прекалено хубаво, за да спра.

Толкова се бях заплеснал да зяпам Амбър, наблюдавайки как се смее и изстисква мократа си коса, че не забелязах кога бе дошъл той.

— Я погледни това! — извиси се внезапно висок юношески глас. — В гората има някакъв любопитко! Защо не кажеш нещо, любопитко? Не искаш ли да кажеш нещо? — После измърмори под нос, но достатъчно високо, за да го чуя: — Шибан извратеняк.

Травис. Моят братовчед. За последен път го видях веднага след като си бях изгубил гласа. Все още бях прикован към леглото в дома на чичо Нейтън, когато Травис и майка му, леля Тори, дойдоха да ме посетят. Знаех, че тя беше дошла да разбере дали мога да разкажа за това, което се бе случило през онзи ден. Не можех. А и това вече нямаше значение.

Двамата с Травис играхме на играта на карти „Гледай си работата“ и той шмекеруваше, но се оплака на майка си, че аз съм мамил. Бях толкова уморен и всичко толкова ме болеше — и тялото и душата, — че изобщо не ме беше грижа. Извърнах глава към стената и се престорих на заспал, докато те не си тръгнаха.

А сега той беше на плажа с Амбър Долтън. Лицето ми пламна от подигравателните му думи. Всички погледи се насочиха към мен, а аз стоях там, засрамен и унизен. Ръката ми се стрелна към белега, за да го прикрия. Не знаех защо, просто го направих. Не исках те да го видят — доказателството, че бях виновен и увреден — уродлив.

Амбър сведе поглед към земята, изглеждаше смутена, но секунда по-късно вдигна очи към Травис и промълви:

— Стига, Трав, не бъди зъл. Той е осакатен. Дори не може да говори.

Последното изречение беше почти прошепнато, сякаш бе издала някаква тайна. Няколко чифта очи ме гледаха със съжаление и бързо се отвърнаха, когато срещнаха моите. Други блестяха от вълнение и чакаха какво ще се случи.

Цялото ми лице пулсираше от унижение, докато всички продължаваха да се взират в мен. Аз стоях неподвижен, сякаш краката ми бяха пуснали корени в земята. Кръвта бучеше в ушите ми, а главата ми се маеше.

Накрая Травис пристъпи към Амбър, обви ръка около кръста й, притегли я към гърдите си и целуна мократа й уста. Тя застина и като че ли се почувства неловко, когато Травис притисна лице към нейното, приковал широко отворените си очи в мен, докато стоях зад тях.

Това беше катализаторът, който застави краката ми да се размърдат. Завъртях се на пети, препънах се в камъка зад гърба си и се проснах по лице на земята. Малките камъчета и боровите иглички се забиха в дланите ми, а един клон одраска бузата ми, докато падах. Зад гърба ми избухна силен смях, аз скочих на крака и направо побягнах към къщи, където бях в безопасност. Треперех от срам, гняв и нещо като тъга. Макар че не бях сигурен за какво точно тъгувах в онзи момент.

Аз бях урод. Бях сам и отхвърлен от всички и затова имаше причина — аз бях виновен за ужасна трагедия, за огромна болка.

Аз бях непотребен.

Крачех из гората и когато сълзите избиха в очите ми, наддадох безмълвен вик, вдигнах един камък и го метнах по Айрин, която нито за миг не бе отделила от мен, докато хората на плажа ми се присмиваха.

Айрин изскимтя и отскочи встрани, когато камъкът удари задния й хълбок, но после тутакси се върна при мен.

Незнайно защо глупавото куче отново дойде при мен, въпреки че бях жесток с него. Това бе причината сълзите да рукнат като порой по страните ми. Гърдите ми се стегнаха и аз се задъхах, докато се опитвах да спра солената вода, стичаща се по лицето ми.

Рухнах на земята, прегърнах Айрин и здраво я притиснах към себе си. Милвах пухкавата й козина и неспирно мълвях в главата си: Прости ми, прости ми, прости ми, с надеждата, че кучето може да прочете мислите ми. Това беше всичко, което можех да й дам. Зарових лице в козината й и се надявах, че тя ще ми прости.

След няколко минути дишането ми се успокои, а сълзите ми пресъхнаха. Айрин продължаваше да души лицето ми, като от време на време тихичко изскимтяваше, когато ръката ми за кратко застиваше и спираше да я гали.

Чух зад гърба си хрущенето на борови иглички под нечии крака. Знаех, че е чичо Нейтън. Продължих да се взирам право пред себе си, когато той седна до мен и притисна колене към гърдите си, заемайки същата поза като мен.

Няколко дълги минути двамата седяхме мълчаливо, просто вперили погледи напред. Чуваше се само дишането на Айрин и от време на време тихото й скимтене.

Накрая чичо Нейтън се протегна, взе ръката ми в своята и я стисна. Неговата длан беше груба и суха, но топла, а аз жадувах за физически контакт.

— Те не знаят кой си ти, Арчър. Нямат представа. И не заслужават да го знаят. Не позволявай на думите и държанието им да те наранят.

Аз попих казаното от него, отново и отново го превъртах в ума си. Досетих се, че по някакъв начин той бе видял разигралата се сцена. Не проумявах изцяло думите на чичо Нейтън — често не ги разбирах, — но някак си те ме успокояваха. Винаги се оказваше прав, когато ставаше дума за нещо важно, но единствено той разбираше дълбочината на своите мисли. Кимнах му, без да извръщам глава.

Двамата поседяхме още малко, после станахме и се прибрахме у дома, за да вечеряме и да почистим и превържем наранената ми буза.

Смеховете и плисъците в далечината заглъхваха все повече и повече и накрая напълно изчезнаха.